Тръстиковият път

14.

На юг от нас, в трудовото градче Гран Боа, един млад адвокат, завършил право само преди две години, подаде от името на местните жители жалба срещу голяма нефтена корпорация. Местните жители бяха предимно каджуни и индианци от племето хума — неуки, неквалифицирани, бедни, без политическо влияние и подозрителни към съдебната система. С две думи, идеално място за изхвърляне на нефтените отпадъци от една голяма рафинерия в Алабама.

Ръководството на компанията не оспори, че ямите с отпадъци съдържат бензен, сероводород и арсеник. Не се и налагаше. Преди години, по време на енергийната криза, Конгресът бе направил за нефтената промишленост огромни изключения от правилата, ограничаващи другите отровни отпадъци. И второ — в щата Луизиана нефтопродуктите не са обявени официално за опасни вещества.

Сега щатът, нефтената корпорация и община Гран Боа се съдеха, а прокуратурата на Кони Дезотел приемаше заявления от тамошните жители, които твърдяха, че децата им страдат от световъртеж, зачервени очи, кожни обриви и толкова тежка диария, че трябвало да си носят кофи в колите.

Две семейства от Гран Боа се бяха преселили в Нова Иберия и сега живееха до пътя край реката, недалече от нощния клуб на Пейшън Лабиш. В понеделник Хелън Соало получи задачата да откара до домовете им Кони Дезотел и нейния помощник.

По-късно тя ми разказа за странното поведение на Кони Дезотел, макар че нямаше представа на какво се дължи.

Тази сутрин беше валял проливен дъжд, после вятърът спря, слънцето се превърна в ярко бяло кълбо сред небето, изпари водата от нивите и създаде купол от жарка задушна влага, от която човек имаше чувството, че из дрехите му пъплят мравки.

Климатикът в патрулната кола задрънчал, после изпъшкал и млъкнал. Кони Дезотел свалила белия си жакет, сгънала го в скута си и се помъчила да запази достойнство, докато помощникът непрекъснато бъбрел на задната седалка. Блузата под мишниците й потъмняла от пот, а в очите й взели да се разгарят враждебни пламъчета.

За момент помощникът прекъснал монолога си, сдъвкал ментов бонбон и пак започнал.

— Защо тия хора от Гран Боа не се преселят на място, където няма нефтена промишленост? Нека станат китоловци в Япония. Как може цял живот да са вършили черната работа в нефтените заводи, а една вода с лед да не могат да си направят без подробни инструкции? — В колата царувало мълчание и той приел това като знак, че не са го разбрали, затова продължил: — Индианците хума не харесват нефтените отпадъци. Но искат да строят казина и да пристрастяват народа си към хазарта. Мене ако питате, една водородна бомба им трябва.

— Не искам да засилвам раздразнението ти, Малкълм, но би ли млъкнал, ако обичаш? — казала Кони.

— Искате ли да пийнем по нещо студено? — попитала Хелън.

— Да, моля — казала Кони.

Докато отбивали към нощния клуб на Пейшън, слънцето се скрило зад буреносен облак и над полето паднала сянка. В клуба бръмчали и четирите вентилатора по ъглите на дансинга, а един вехт климатик, закрепен на изрязан отвор в задната стена, бълвал към бара поток хладен въздух.

Кони седнала на една табуретка, затворила очи и подложила лице на студения вятър.

Хелън надникнала към съседното помещение и подвикнала:

— Хей, Пейшън, имаш клиенти.

Кони отворила очи и с безизразна физиономия се завъртяла към Хелън.

— Това заведение е на сестрата на Лети Лабиш — казала Хелън. — Познавате ли я?

— Не.

— Стори ми се, че името ви е познато или нещо такова.

— Да, чувала съм името — отвърнала Кони. — Но това не значи, че я познавам.

— Да, госпожо — съгласила се Хелън.

— По-добре да си тръгваме — предложила Кони.

— Мислех, че искате да пиете нещо.

— Исках само да си почина на хладно две-три минути. Вече ми мина. Не е зле по-нататък да спрем още някъде.

— Късно е вече — ухилил се иззад бара помощникът Малкълм и сложил две отворени бутилки кока-кола пред Хелън и Кони тъкмо когато Пейшън влязла и вирнала глава, изненадана от присъствието му зад бара.

— Мога ли с нещо да ви услужа? — попитала тя.

— Прощавайте, мис — рекъл Малкълм. — Толкова съм пресъхнал, че ме е страх да не се подпаля. Оставих парите на касата.

После си отворил бутилка бира и веднага отскочил, защото от гърлото бликнала пяна.

Пейшън изтракала сметката, без да ги гледа.

— Извинявайте, че не успях да ви обслужа — казала тя.

Кони стояла като ударена. Гледала безпомощно тила на Пейшън, сякаш току-що пред нея бил изникнал най-страшният й кошмар.

Пейшън се завъртяла и оставила пред помощника четвърт долар и две монети по десет цента. После срещнала погледа на Кони.

— Добре ли сте, госпожо? — попитала тя.

— Да — рекла Кони. — Защо питате?

— О, в такива дни се топи и асфалтът по пътищата. Виждате ми се изтощена. Имам аспирин, ако искате.

— Благодаря. Не ми трябва.

Пейшън понечила да се обърне, после по лицето й се изписала лека изненада.

— Виждала ли съм ви някъде, госпожо? — попитала тя.

— Може би. Аз съм главен прокурор на щата.

— Не, виждала съм ви на една стара снимка — казала Пейшън. — Или е била някоя друга, но много прилича на вас. Имате красиви черти. Не се променят от времето.

— Приемам го като комплимент, но не знам за какво говорите.

— Ще се сетите. За Нова Иберия ли сте тръгнали?

Кони станала от табуретката и протегнала ръка над бара.

— Много ми беше приятно — изрекла официално тя, макар че никой не ги бил запознал.

После тръгнала към патрулната кола с вирната глава и пребледняло лице. От вятъра клоните на близкия дъб тропали по стените на клуба. Посипал се дъжд и едрите капки задрънчали като топчета по тенекиения покрив.

— Ще си допия бирата — обявил Малкълм. — Кой свири на онова пиано?

Макар и наемен убиец, Джони Ремета очевидно не спадаше към обичайните категории.

Полицаят от Ню Орлиънс, който охранявал историческия музей на Джаксън Скуеър, видял как един строен млад мъж с тъмни очила, безупречно изгладени панталони, каубойски ботуши и плътно прилепнала тениска с навити до раменете ръкави пресякъл улицата до „Кафе дю Монд“, минал през парка покрай група музиканти до Пиратската алея, увил дъвката си в парче станиол, пуснал я в кошчето за боклук, сресал се и влязъл в музея.

Полицаят се запитал къде е виждал това лице.

Може би на снимка, показана тази сутрин?

Не, не си въобразявал. Снимката била на издирван убиец. Да, онзи, дето очистил Клъм Чевръстия. Бял убиец, значи най-вероятно поръчкова работа. Сигурно джаканосите са го наели да премахне досадния черен сводник. Но наемните убийци не влизат в музеи под носа на ченгетата. Освен това хлапето приличало на обикновен гимназист.

— Турист ли сте? — попитал полицаят.

Без да сваля черните очила, младежът стоял пред една витрина и разглеждал надупчено от куршуми знаме на Конфедерацията.

— Не, тук живея — отвърнал той, без да се обръща. — Художник съм.

— Често ли идвате тук?

— Горе-долу по два пъти седмично. — Младежът свалил очилата, усмихнал се и погледнал полицая право в очите. — Тревожи ли ви нещо?

— Да, болят ме краката — оплакал се полицаят.

Но след малко отново го обзела тревога. Той проследил младежа през Джаксън Скуеър, записал номера на пикапа му и се обадил по телефона.

На няколко пресечки от там една патрулна кола се лепнала зад младежа. Униформеният полицай зад волана тъкмо се готвел да пусне лампите и сирената, когато пикапът отново завил към Френския квартал и след малко спрял пред участъка на ъгъла на улиците „Роял“ и „Конти“.

Младежът с тъмните очила спрял пикапа и влязъл вътре.

Полицаят продължил нататък, клатейки възмутено глава, че го пращат за зелен хайвер.

В участъка младежът огледал небрежно таблото със снимки на издирвани престъпници, после попитал дежурния сержант как да стигне до бойното поле при Шалмет.

Сержантът проследил с поглед как младежът излиза от участъка, сяда в камионетката и потегля по „Конти“ към реката. Сетне изведнъж скочил от бюрото, хукнал навън, размахал ръце към двама моторизирани полицаи и изревал:

— Момчето с черния пикап! Още можете да го настигнете!

Грешка.

Джони Ремета минал по моста над Мисисипи към западния бряг, излязъл на шосе 90, лъкатушил осем километра из жилищни квартали и търговски центрове, зарязал пикапа в област Сейнт Чарлс и задигнал един олдсмобил от гараж за стари коли.

Продължил по черните пътища през Чакахула и Амелия, прекосил река Ачафалея в Морган Сити и откраднал раздрънкан микробус фолксваген до казиното в резервата на индианците четиманчи.

Действията му се превърнали в истинска вълна от автокражби из Югозападна Луизиана. В шест области тревожно замигали компютри, патрулните ченгета зарязали недопитите си кафета и натиснали газта.

Джони Ремета почти се изтръгнал от армията щатски полицаи и шерифски помощници, които кръстосвали шосе 90 и буквално се сблъсквали помежду си. В област Сейнт Мери завил по един страничен път с всъдехода, който бил задигнал от някаква авторемонтна работилница, около три километра вдигал облак прах между високите захарни тръстики, после пак изскочил на шосето, цял километър отвъд блокадата. Ограден от борове и дъбове, пътят водел към Нова Иберия.

Той намалил скоростта, минал по каменния мост над реката, разкършил врат, смъкнал тениската и избърсал потното си лице.

Знаел, че ги е надбягал. Дълбоко си поел дъх. Откъм задните дворове на къщите долитал аромат на скара; вечерното небе сияело в яркорозово. Сега му оставало да зареже тази кола и да намери някой пансион, където няколко дни да почива и да гледа телевизия. Ех, колко е хубаво да си жив.

Точно тогава го връхлетял странично автобусът на Първа Божия църква. Вратите се разтворили, Джони изхвръкнал и полетял като камък към река Теш.

Той седеше на металния нар в килията бос и кален, с бинтована глава. Измъкна от косата си бамбуково листо и го пусна на бетонния под.

Ние с шерифа го гледахме през решетките.

— Защо не се измъкна от Ню Орлиънс, докато можеше? — попитах аз.

— Живеем в свободна страна — отвърна той.

— Не и за убийци.

— Имам по-добър въпрос — намеси се шерифът. — Защо не остана където си беше?

Джони Ремета вдигна глава към шерифа и очите му изведнъж станаха безжизнени. Той погледна стената и се прозя.

— Пускай го по каналния ред. Искам до утре по пладне да си го приберат в Ню Орлиънс — каза шерифът, после се отдалечи по коридора и затръшна тежката врата зад себе си.

— Какъв му е проблемът? — попита Ремета.

— Имаме си предостатъчно местни юнаци. Не ни трябват вносни. Защо дойде в Нова Иберия?

— Човек си търси приятели където може.

— Не съм ти приятел. Стоял си в Ню Орлиънс, за да очистиш хората, които стреляха по теб, нали?

— Упреквате ли ме?

— Знаеш ли кои са?

— Не. Затова останах.

Дълго го гледах. Той наведе очи към пода.

— Пред ченгето в музея си се представил за художник — казах аз.

— Рисувам върху керамика. Не ме бива много.

— Дано имаш късмет, хлапе. Мисля, че ще ти трябва — пожелах му аз и се завъртях да си тръгна.

Ремета стана от нара и пристъпи до решетките. Лицето му беше само на няколко пръста от моето.

— Събрал съм си пари за адвокат — каза той. — За Клъм може да ми се размине.

— И какво?

— Имам чувството, че ще гушна китката, преди да видя адвокат.

В дъха му се носеше сухият мирис на мъртви цветя.

Не ме е грижа за него, казах си, докато пътувах към къщи след работа.

Но не можех да намеря покой. Предсмъртните думи на Клъм Чевръстия, записани на касетофон в магазина за косачки, твърдяха, че Джони Ремета е свързан с убийството на майка ми.

Двамата с Бутси вечеряхме късно на масичката в задния двор и аз й разказах за страховете на Джони Ремета. Очаквах я да вземе отношение към тревогите, които вече почти по навик носех от работа у дома. След като млъкнах, тя се замисли, хапейки долната си устна.

— Мисля, че Ремета е прав. Клъм Чевръстия беше убит, защото знаеше нещо за смъртта на майка ти. Сега Кони Дезотел почна да проявява интерес към теб. Между другото, пак те потърси по телефона.

— За какво?

— Искала да ти каже, че проблемите с разрешителното на Клит Пърсел са уредени. Колко мило от нейна страна да се обажда на нас, вместо на него.

— Забрави я.

— Много бих искала. Дейв, не ти казах всичко за връзката си с Джим Гейбъл. Той е извратен. О, нищо не ми е правил. Но се усеща в думите му, в маниерите, в това как стои по долни гащи пред огледалото и се сресва, в скритата жестокост на забележките му.

Беше се изчервила и очите й заблестяха от смущение.

— Не си знаела какъв е, Бутси.

— Това не ме утешава. Мисля си за него и ми се иска цялата да се измия с кислородна вода.

— Ще помогна на Батист да затвори магазина, после отиваме да ядем сладолед — казах аз.

Слязох до магазинчето, обадих се на моя приятел Дейна Магели в полицейското управление на Ню Орлиънс и го помолих да ми даде домашния номер на Джим Гейбъл.

— Защо се забъркваш с Гейбъл? — попита Магели.

— Просто разчиствам разни документи. Сътрудничество между отделите и тъй нататък.

— Каквото докосне Гейбъл, после вони до небесата. Стой настрани от него. Рано или късно някой ще му види сметката.

— Да, но въпросът е колко късно.

Набрах номера на Гейбъл. Когато той вдигна слушалката, чух тиха оперна музика.

— Утре идваш да прибереш Джони Ремета — казах аз.

— Кой се обажда? — попита той.

— Дейв Робишо. Ремета смята, че някой иска да му види сметката.

— Хей, дължим ти голяма благодарност. Ти го засече чрез онзи взлом в Лоровил, нали?

— Препоръчвам ти да го доставиш в Ню Орлиънс цял и невредим.

— Бъркаш човека, приятел. Със случая се занимава Дон Ритър.

— Тогава да сменим темата. Разбрах, че си правил някакви забележки за жена ми.

Чух звън на ледени кубчета, вероятно беше отпил от чашата си.

— Не знам кой ти е казал, но не е вярно. Дълбоко уважавам жена ти.

Загледах се навън през прозореца. Лампите светеха, реката беше жълта и влачеше изтръгнати водни лилии, из въздуха танцуваха облаци насекоми. Пулсът ми удряше в слепоочията. Чувствах се като ревнив гимназист, който току-що е викнал съперника си на бой в съблекалнята и изведнъж научава какво значи поговорката „Език мой — враг мой“.

— Може пак да си поговорим на тази тема — казах аз. — Отблизо.

Стори ми се, че чух смях на млада жена, после отново звъннаха кубчета лед.

— Трябва да свършвам — рече Гейбъл. — Наспи се добре. Не вярвам да говориш сериозно. Но така или иначе, аз не съм злопаметен.

Точно преди да затвори, жената пак се разсмя.

Но двамата полицаи от Ню Орлиънс, които трябваше да приберат Джони Ремета — Дон Ритър и някой си Бургойн — не се появиха на другата сутрин. Пристигнаха в управлението малко преди пет следобед.

Не си тръгнах, докато не приключихме с документите. Ритър се приведе над бюрото ми и подписа протокола за прехвърляне, после ми подхвърли химикалката.

— Благодаря за помощта, Робишо. Няма да забравим.

— По шосето през Морган Сити ли ще минете? — попитах аз.

— Не, по I-10 през Бейтън Руж — каза Бургойн.

— Южният път е по-пряк. Можете да стигнете до Ню Орлиънс за два часа и петнайсет минути.

— За превозването на арестанти използваме предварително уточнени маршрути — ухили се Бургойн. — Сегашният минава през Бейтън Руж.

Беше млад, небръснат и мускулест, облечен с избеляла черна тениска, джинси и маратонки. Отзад изпод колана му се подаваха белезници. Носеше кобур с къс револвер трийсет и осми калибър, а значката висеше на връвчица около врата му.

— От сутринта държим Ремета в транзитната килия — казах аз. — Още не е обядвал.

— Ще го нахраним в затвора. Ще имам грижата лично да ти прати пощенска картичка с потвърждение — обеща Бургойн и ме погледна весело, дъвчейки дъвката си.

Десет минути по-късно Ритър и Бургойн поведоха Джони Ремета с оковани ръце и крака към задната седалка на един бял плимут и закрепиха веригите за скоба на пода пред задната седалка. Когато потеглиха от паркинга, Ремета ме погледна през стъклото право в лицето.

Върнах се в сградата, усещайки почти физически по кожата си следите от един отминал лош ден.

Защо бяха изчакали края на работното време, за да приберат Ремета? Защо твърдо държаха да заобиколят през Бейтън Руж? Тревожеше ме и детективът на име Бургойн. По облекло и маниери ми напомняше описанието на Мика за едно от ченгетата, които го бяха пребили.

Взех служебна кола, пуснах лампите и подкарах към отклонението за Лафайет и магистрала 10.

Вече се здрачаваше, когато минах насипа през мочурището Хендерсън. Нямаше вятър и километрите вода наоколо бяха кървавочервени и съвършено неподвижни, по мъртвите кипариси провисваха валма сивкав мъх. В полумрака светлината на мигащите лампи подскачаше по платното и бетонния парапет.

После се озовах на моста над пълноводната Ачафалея и тъмнозелените дървета по бреговете. Едва тогава осъзнах, че белият плимут е зад мен, в малка зона за отдих на западния бряг.

Бях се издънил. Не помнех още колко път има до следващия завой, където можех да потегля обратно. Отбих настрани, дадох заден ход и се върнах по моста до отклонението. Два товарни камиона профучаха край мен.

Зоната за отдих приличаше на малък парк — с дървета и наскоро окосена трева, с масички, чисти тоалетни и чудесен изглед към реката.

Но плимутът не беше до тоалетните. Беше спрян с отворени врати близо до дигата и групичка дървета.

Свърнах по отклонението, изключих лампите, спрях зад един камион и видях Ритър и Бургойн да вървят от плимута към мъжката тоалетна. Бургойн влезе вътре, Ритър остана да пуши и да наблюдава колата. После Бургойн излезе и двамата седнаха на една масичка с термос кафе. Гледаха колата и окованата фигура на задната седалка.

Очаквах, че като си изпият кафето ще откачат веригата на Ремета и ще го отведат до тоалетната. Смрачаваше се, светнаха живачните лампи, но двамата още седяха.

По някое време Ритър стана и си купи шоколад от автомата. Пусна станиола на земята, после прекоси паркинга и вдигна слушалката на телефонния автомат.

Откъм реката долетя вятър, после чух тих пукот, сякаш някой бе хвърлил фойерверк в групичката дървета край дигата.

Джони Ремета се приведе напред, сви рамене и задърпа веригата. От дърветата прокънтяха още три изстрела; този път забелязах проблясък, може би пламък от дулото или отражение в оптически мерник. Чух как куршумите се врязват в метал и разбиват задното стъкло на колата.

Извадих пистолета и хукнах към масата, където Бургойн продължаваше да седи, отпуснал ръце пред себе си, а цигарата му димеше забравена на ръба. От Ритър нямаше и следа. Малкото хора наоколо се бяха изпокрили или лежаха на тревата.

Притиснах дулото в гръбнака на Бургойн.

— Ти си го продал, гадино — изръмжах аз и го дръпнах нагоре за тениската.

— Какво правиш?

— Тръгвай пред мен. Трябва да сложиш край. Посегнеш ли към пищова, ще ти пръсна черния дроб по тревата.

Сграбчих го отзад за колана и го блъснах пред себе си сред моравия здрач, мириса на окосена трева и вятъра, който носеше хартии, прах и тежки дъждовни капки. Надзърнах през рамото му към дърветата до дигата, но клоните се люлееха, из въздуха хвърчаха листа и небето гаснеше, оставяйки само тънка ивичка светлина на хоризонта.

— Нямам нищо общо с това, Робишо — каза Бургойн. — Объркал си се.

— Млъквай. Извади ключа за веригите. Хвърли го на Ремета.

Вече наближавахме плимута и Ремета бе пребледнял. Измъкна ключа от малкото джобче на джинсите и го хвърли на задната седалка. Опита се да завърти глава, за да види лицето ми.

— Пусни ме, човече. Ще ти дам каквото поискаш.

Стрелецът между дърветата пусна още два куршума. Единият рикошира със звън от ръба на вратата, вторият сякаш отлетя напосоки. Но в същото време чух едно глухо тумп, като че някой пробваше с пръст зряла диня. Главата на Бургойн се блъсна в моята и коленете му се подгънаха. Още го държах за колана и тежестта ме повлече надолу.

Озовах се на колене, прикрит зад колата. През главата ми пак прелетяха събитията от последните няколко секунди. Джони Ремета се бореше отчаяно да отключи веригите. Гледаше ме втренчено, с гримаса на погнуса.

— Какво ти става? — попитах аз.

— Косата ви е оплискана с мозък.

Стрелецът отново откри огън, без да жали патроните.

— Изчезвай — креснах аз.

— Какво?

— Ключовете са на таблото. Щом започна да стрелям, изчезвай.

Не го изчаках да отговори. Пропълзях към предницата на колата, протегнах ръка иззад бронята и започнах да стрелям по дърветата. При всеки изстрел из мрака бликваха искри и откатът подхвърляше ръката ми десет сантиметра нагоре. Изгърмях осем патрона един след друг и празните гилзи прелитаха пред очите ми, докато ударникът щракна сухо. Осъзнах, че пълнителят е свършил и заредих нов.

Двигателят на плимута изрева, гумите захапаха мократа трева и дръпнаха колата назад. Джони Ремета направи рязък завой, даде газ и бясно подкара към магистралата.

Сигурно бе минала цяла минута; не се чуваше нито звук, освен бръмченето на лодка някъде по реката и свистенето на колите по моста. Хората около тоалетните се изправиха на крака и останаха да стоят като в транс под мъгливия блясък на живачните лампи. Смъкнах ризата си с треперещи пръсти и избърсах косата и лицето си. После повърнах в тревата. Детектив Бургойн лежеше на една страна, с глава върху лакътя и зяпнала уста. Очите му гледаха изцъклено към небето, сякаш току-що някой му бе прошепнал ужасяващо разкритие за неговия живот.