Тръстиковият път

3.

Баща ми беше грамаден, чернокос и неграмотен каджун1, чиито кръчмарски побоища представляваха страховита, но и красива гледка. Той отстъпваше до стената в бара на Прово, Слик или Мулата и пердашеше всеки, който дръзнеше да се приближи. Грамадните му юмруци бъхтеха главите на враговете, а ченгетата и служебните биячи се мъчеха да го озаптят с билярдни щеки, столове и палки, преди да е потрошил цялото заведение. Кръв бликаше от раните по главата му и лъщеше по брадата и буйната къдрава коса; колкото повече го удряха, толкова по-широко се усмихваше и подмамваше непредпазливите да пристъпят в обсега на юмруците му.

Такъв бе онзи Олдъс Робишо, когото виждаха да размахва пестници с раздрана риза, а сетне да крачи окован към полицейската кола под охраната на половин дузина ченгета. Но никой не виждаше какво става у дома между него и майка ми, преди той да тръгне по кръчмите, за да дири заместник на непобедимия враг в собствената си гръд.

Майка ми беше пълничка, симпатична жена и работеше за трийсет цента на час в една перачница, където наемаха предимно негърки. Обичаше да се гизди, да носи лавандулова шапчица с колосана бяла воалетка и да обикаля танцовите салони и ресторантите. Докато баща ми лежеше в областния затвор, у дома идваха други мъже и двама от тях предложиха на майка ми достъп до един друг свят, според нея по-добър от онзи, който споделяше със съпруга си.

Ханк беше войник от гарнизона във Форт Полк — висок, загорял от слънцето мъж с червена сбръчкана рана на рамото. Казваше на майка ми, че е от профсъюза на сценичните работници в Холивуд. Сутрин влизаха заедно в банята и през вратата чувах смеха им. После тя излизаше, а той оставаше още дълго и банята се напълваше с пара. Когато влизах да се изкъпя преди училище, вече нямаше топла вода и той ме съветваше да си стопля в тенджера и да се избърша с влажен парцал на кухненската мивка.

— Мама иска да се къпя във ваната — казах една сутрин аз.

— Както речеш, хлапе — отвърна той. — И като свършиш, избърши хубаво ваната. Не обичам да седя в чуждата мръсотия.

Миришеше на тестостерон, на бръснарски крем и на цигарата, която беше закрепил върху ръба на мивката, докато се решеше пред огледалото, препасан с хавлия. Видя, че го зяпам, обърна се и направи боксьорска стойка.

През 1946 година двамата с майка ми заминаха с експреса за Холивуд. На перона тя ме галеше и прегръщаше, сякаш ръцете й можеха да предадат онова, което не се изказва с думи.

— Някой ден ще взема и теб. Обещавам, Дейви. Ще видиш филмови звезди, ще плуваш в океана и ще се возиш на увеселителни влакчета. Там не е като тук, не. Никога не вали и хората имат колкото искат пари.

Когато се върна в Нова Иберия с автобуса — баща ми й беше пратил пари за билет с телеграфен запис — тя ми показа пощенски картички със снимки на холивудските забележителности и плажовете на Малибу, сякаш именно тия вълшебни места бяха изпълвали нейното съществуване в Калифорния, а не някаква мизерна квартира край магистралата в центъра, където една сутрин Ханк я беше зарязал с неплатен наем и празен хладилник.

Завинаги ни я отне друг мъж — слаб, дребничък професионален картоиграч на име Мак. Той имаше кола, носеше мека шапка и двуцветни обувки, а тънкият му мустак изглеждаше нарисуван с въглен по горната устна. Мразех го повече от всички останали. Мак се страхуваше от баща ми и беше жесток, както всеки страхливец. Знаеше как да оскърбява до болка и винаги имаше обяснение, с което да прикрие истинските си занимания, също като човек, който непрекъснато гъделичка малко дете и казва, че не му мисли злото.

Котката беше родила в хамбара, но Мак откри котенцата преди мен. Сложи ги в книжна торба, добави камък за тежест и ги хвърли в потока. Когато се опитах да му попреча, той ме отблъсна с длан и размаха пръст пред лицето ми.

— Повече да не си ме докоснал, щото ще си изпатиш. Тези котета ще пораснат и ще вземат да нападат кокошките като майка си. Ти ли ще купиш пилета? Ти ли ще сложиш храна на масата, а?

Един летен ден той и майка ми запрашиха към Морган Сити, където Мак й намери работа в някаква бирария. Видях я едва след много години, когато учех в гимназията и заедно с неколцина съученици отскочихме до едно заведение край пътя за моста Бро. Порутената барака предлагаше евтин хазарт и евтини проститутки, а клиентите уреждаха недоразуменията си в задния двор с ножове и строшени бутилки. Майка ми танцуваше с някакъв пияница до автоматичния грамофон, плътно притиснала корем в слабините му. После забеляза, че я гледам от бара и вдигам ръка да й махна. За момент ми се усмихна безразлично с блестящи от алкохола очи; по лицето й прелетя смътен спомен и веднага изчезна.

Повече не я видях.

В понеделник сутринта шерифът ме викна в кабинета си. Беше с черен раиран костюм, риза на червени и бели райета, ръчно изработен колан и ниски каубойски ботуши. Зеленината в саксии по прозоречния перваз зад главата му блестеше в тесните ивици светлина, проникващи през щорите. Преди да го изберат за шериф, той управляваше фирма за химическо чистене и по душа вероятно бе по-скоро ротарианец, отколкото пазител на закона; но някога се беше сражавал в Първа морска пехотна дивизия и никой не оспорваше способностите и храбростта му, нито какво е дал на страната, макар че сам той никога не говореше за това (освен веднъж, когато имаше сърдечен пристъп, помисли си, че умира, и ми разказа за розови взривове над заснежените хълмове, китайски сигнали в нощта и ледени ветрове, от които пръстите подпухват като червени балони).

Коремът му провисваше над колана и бузите му често се изчервяваха от високото кръвно, но заради изпънатата си стойка винаги изглеждаше по-здрав, отколкото беше в действителност.

— Току-що разговарях по телефона с шерифа на Бейтън Руж — каза той, гледайки бележника пред себе си. — Казва, че снощи някой метнал две черни отрепки от покрива на изоставена сграда.

— Тъй ли?

— Единият има счупена ръка, другият е със сътресение на мозъка. Оцелели, са само защото паднали през короната на близкия дъб.

Кимнах, сякаш не бях наясно накъде бие.

— Отрепките казват, че Клит Пърсел ги изстрелял в орбита — продължи шерифът. — Да знаеш нещо по въпроса?

— Методите на Клит понякога са драстични.

— Най-интересното е, че единият записал номера на твоята камионетка. — Шерифът пак сведе очи към бележника. — Чакай да видим как беше. Записах си точните думи на шерифа на Бейтън Руж: „Кой е казал на твоя детектив, че може да идва в моя район със звяр като Клит Пърсел и да пребива хората?“. Между нас казано, не намерих какво да му отговоря.

— Помниш ли майка ми? — попитах аз.

Той завъртя очи настрани и лицето му стана безизразно.

— Помня я, разбира се.

— На онзи покрив имаше един сводник на име Клъм Чевръстия. Той каза, че видял как убиват майка ми. През 1966 или 1967 година. Не помнеше точно кога. Не е било съществен момент от кариерата му.

Шерифът се облегна назад, наведе очи и разтри с два пръста горната част на носа си.

— Поласкан съм, че ми вярваш дотолкова, та да споделяш такива неща — каза той.

— Хора като Клъм Чевръстия са непоправими лъжци. Той твърди, че две ченгета я удавили в кална локва. Били застреляли някого и майка ми ги видяла. Поне така казва Клъм.

Той откъсна горния лист от бележника, бавно го смачка и го хвърли в кошчето. После попита:

— Искаш ли да ти помогна?

— Не знам.

— Ърнест Хемингуей твърди, че да гониш миналото е скапана работа — каза шерифът.

— А на друго място твърди, че никога не е слушал собствените си съвети.

Шерифът стана от стола и се зае да полива саксиите с шарено чайниче. Излязох и тихо затворих вратата.

В петък си взех свободен ден и подкарах към Ню Орлиънс. Оставих камионетката в покрайнините на Френския квартал и минах през Джаксън Скуеър и пиратската уличка, после отминах сенчестата тъмнозелена градинка зад катедралата „Сейнт Луис“ и продължих по улица „Сейнт Ан“ към кантората на Клит Пърсел.

Кафявата сграда имаше сводесто фоайе и вътрешно дворче, обрасло с бананови дръвчета. На партерния прозорец висеше надпис „Обедна почивка“. Минах през фоайето и се изкачих на втория етаж, където живееше Клит в едностаен апартамент с балкон откъм улицата. Железните перила на балкона бяха обрасли с бугенвилии; вечер Клит излизаше там по торбести гащи до коляното, заставаше до саксията с палма и почваше да вдига тежести, пухтейки като добродушен слон.

— Наистина ли смяташ да обвиниш онова ченге от отдела за борба с порока? — попита той.

На масата пред него имаше два разопаковани сандвича с пържени стриди и две картонени кутийки кафяв ориз.

— Не, искам да разбера защо Муцката Дотрийв проявява такъв интерес към Лети Лабиш.

Той седна зад масата и затъкна салфетка под яката си. Загледа ме втренчено.

— Би ли престанал да ме гледаш така? — рекох аз.

— Чувам как ти прещраква в главата, мой човек. Когато нещата не вървят както ти се иска, намираш най-злия бияч в квартала и го ритваш по кокалчето.

— Аз ли го правя?

— Да, струва ми се.

Той отхапа грамаден залък хляб, стриди, маруля и резенчета домати. По устните му трептеше сдържана усмивка.

Понечих да заговоря, но Клит остави сандвича, избърса уста и очите му станаха сериозни.

— Дейв, онзи от борбата с порока е голяма гадина. Освен това за доста колеги от Ню Орлиънс сме по-лоши от лайно във вентилатора.

— Е, тогава на кой му пука, че пак сме тръгнали през просото? — отвърнах аз.

Той въздъхна, наметна лятното сако върху кобура, сложи си баретата и ме изчака до вратата.

Отидохме до Първи участък на улица „Норт Рампарт“, недалече от социалните жилища, но детективът, когото търсехме, някой си Ритър, беше заминал да взима затворник от Мисисипи. Когато Клит излезе на улицата, лицето му беше мрачно, а вратът зачервен.

— Мислех, че ще си отдъхнеш — казах аз.

Той отхапа забелена кожичка от нокътя на палеца си.

— Да беше видял как ме гледат ония вътре. Никога няма да свикна.

— Майната им.

— Заядоха се с теб, защото си честен. Мен пък намразиха, защото си мислят, че не съм. Ама че диванета…

Седнахме в камионетката. Капка пот плъзна изпод баретата на Клит към окото му. Кожата му беше гореща и зачервена. Изпод сакото му долиташе мирис на пот.

— Ти каза, че Муцката трябвало да бута на Ритър и някакъв чиновник от управлението — рекох аз. — Кой е той?

— Един скапаняк от „Връзки с обществеността“. Казва се Джим Гейбъл. Има доста дебели връзки в кметството. Бил е униформено ченге още преди нашето време.

— Значи човек с връзки в кметството е опрял до някаква си уличница?

— Тоя тип си развява байрака от трийсет години. Искаш ли да го прибереш?

— Ти навит ли си? — попитах аз.

Клит се замисли.

— Сега е в отпуск, но си е у дома, в област Лафурш. — Той звучно разтри мазолестите си длани. — Да, навит съм.

Подкарахме на юг от града към река Лафурш, сетне продължихме по щатската магистрала почти до Мексиканския залив. Завихме по черен път през ниви, групи дъсчени къщурки и празни терени сред тръстиковите плантации, отрупани с бараки и земеделски машини. Следобедът вече напредваше, вятърът се засили и разлюля захарните тръстики. Слънцето се скри зад облаци, из въздуха миризмата на сол и дъжд се смесваше с вонята на мъртви животни, захвърлени в канавките. Далече отпред, на фона на мътно искрящия залив, се очерта триетажна кафява къща с червен керемиден покрив, обкръжена от палмови дървета.

— Как ченге се сдобива с такава къща? — попитах аз.

— Много лесно, ако се ожениш за алкохоличка със семейна склонност към сърдечните заболявания — каза Клит. — Спри пред онази бакалница. Ще пийна една бира и нещо по-яко. От онзи тип ми призлява.

— По-кротко, Клит.

Спрях пред бакалницата. Той мълчаливо слезе от колата и пристъпи в магазина. Стените бяха от вехти, посивели дъски, под пироните се червенееха ивици ръжда, широката веранда отпред провисваше върху подпори от бетонни блокчета. Наблизо имаше изоставен танцов салон с олющени тухлени стени и стара червено-бяла реклама за бира, надупчена със сачми.

Зад нощния клуб имаше редица бунгала, досущ като едновремешни робски бараки. Вятърът продължаваше да се засилва, от време на време ръсеха капки дъжд и из нивите се надигаха облаци прах.

Клит излезе от бакалницата с шишенце бърбън в книжна торба и отворена кутия бира. Отпи от шишето, допи бирата и прибра бърбъна под седалката.

— Позвъних на Гейбъл — каза Клит. — Той рече да заповядаме. Какво ти е?

— Това място… Имам чувството, че и друг път съм бил тук.

— Защото е затънтена дупка, където пеоните се претрепват от работа, а белите богатеят. Също като онуй място, където си израснал.

Не отвърнах. Той присви очи и си пръсна в устата освежител за дъха.

— Чакай само да видиш Джим Гейбъл. После ще те питам дали си виждал друг като него.

Когато минахме през желязната порта към алеята пред дома на Джим Гейбъл, небето бе притъмняло и сиви дъждовни струи прелитаха косо в светлината на лампите, закачени по палмовите дървета. Домакинът ни отвори страничната врата и разкри в усмивка редките си зъби. Беше облечен с бял панталон и спортно сако на сини райета. Главата му изглеждаше прекомерно голяма за тесните рамене.

Той сърдечно стисна ръката ми.

— Много съм чувал за вас, мистър Робишо. Казват, че сте истински герой от войната.

— Клит е герой — възразих аз. — Мен ме изтеглиха още преди да стане напечено.

— Аз бях в Националната гвардия — каза той, придържайки вратата. — Не ни призоваха. Но свалям шапка на хората, които са се сражавали там.

Осветлението в къщата беше слабо, по прозорците висяха червени кадифени завеси; за пръв път виждах толкова хубави мебели от дъбова и кипарисова дървесина. Минахме през библиотека, после продължихме по коридор с книжни лавици по стените и попаднахме в хол с дебели килими, остъклена врата към градината и висок сводест таван като в катедрала. През една странична врата зърнах жена с бяло мъртвешко лице, изпъната върху легло с балдахин. Жълтеникавата й коса се разстилаше по възглавницата като водорасли около камък. Гейбъл затвори вратата.

— Жена ми не е добре. Ще пийнете ли по едно уиски със сода? — попита той откъм барчето, докато сипваше бучки лед във висока чаша. Косата му беше стоманеносива, гъста и лъскава, сресана на път отстрани.

— Пасувам — казах аз.

Клит мълчаливо поклати глава.

— С какво мога да ви помогна? — попита Гейбъл.

— Един сводник на име Клъм Чевръстия се е раздрънкал за вас — казах аз.

— Тъй ли?

— Разправя, че вие и едно ченге от „Борба с порока“ в първи район проявявате интерес към проститутка на име Муцката Дотрийв.

— Интерес? — повтори той.

— Според Чевръстия сте й предложили избор: или да ви бутне, или да я обвините в притежаване на наркотици.

Гейбъл ме погледна иронично.

— Навремето един от моите хора натисна лицето на Чевръстия върху нажежен котлон. Беше преди петнайсет-двайсет години. Уволних човека. Чевръстия май е забравил. — Гейбъл пийна от чашата и запали тънка пура със златна запалка. — Значи идвате чак от Нова Иберия, за да разследвате случай на полицейска корупция в Ню Орлиънс, мистър Робишо?

— Мисля, че проститутката разполага с информация, която би могла да помогне по случая Лети Лабиш — казах аз.

Гейбъл кимна и очите му се замъглиха от полуоформени мисли.

— Разправят, че Лабиш била като преродена — рече той.

— Съвършено вярно — отвърнах аз.

— Чудна работа, как тъй все се променят в смъртното отделение. Мене ако питате, Лети Лабиш не заслужава да умре от инжекция. Убила е служител на закона. Смятам, че трябва да умре на електрическия стол, за предпочитане не много бързо.

Клит ме погледна, после се озърна към вратата.

— Много хора не смятат така — казах аз.

— За щастие не съм длъжен да споря с тях — отвърна Гейбъл. — И за да сменим темата, искате ли да разгледате оръжейната ми колекция?

Отново се усмихваше, надянал приветливото изражение като керамична маска, за да прикрие коравосърдечието, дребнавата злоба или някакъв друг дълбок душевен недъг.

— Може би друг път — отказах аз.

Но той все едно не ме чу. Пристъпи към стената и разтвори двойна дъбова врата с големи бронзови дръжки. Стаята отвъд беше пълна със стъклени витрини, по стените висяха исторически и модерни оръжия. Само на едно от махагоновите табла бяха закрепени осем автомата АК-47. На масата под него стоеше грамаден стъклен буркан като от старовремска бакалница, пълен с някаква жълтеникава течност. Гейбъл почука с пръст по капака и предметът вътре се разлюля зад стъклото.

Стомахът ми се сви.

— Глава на виетконговец — обясни Гейбъл. — Братовчед ми я донесе. Той беше в програмата „Феникс“.

— Повече нямаме работа тук — побутна ме Клит.

— Засегнах ли ви? — попита Гейбъл.

— Не се засягаме лесно — отвърна Клит. — Жалко, че не те взеха там, Джим. Беше тъкмо като за теб.

Завъртяхме се да си вървим и едва не се сблъскахме с жената на Гейбъл. Беше с бял копринен халат и сребристи чехли. Подпираше се на бастун с малък триножник отдолу. Яркото червило и ружът по бузите й напомняха за некадърно наплескана кукла от папиемаше. Жълтата й коса провисваше като царевична свила. Когато я отметна назад с неуверено движение, по слепоочията й затрептяха синкави вени.

— Покани ли господата на вечеря? — обърна се тя към мъжа си.

— Дошли са по работа, Кора — рече Гейбъл. — Вече си тръгват.

— Извинявам се, че не дойдох да ви посрещна. Не усетих кога сте дошли.

— Няма нищо — казах аз.

— Не обръщайте внимание на военните сувенири на Джим. Някои е купил, други са му подарък. Всъщност е кротък човек.

— Да, госпожо — съгласих се аз.

Тя отпусна ръка върху моята. Беше безтегловна като птиче крилце.

— Ще ни бъде много приятно да дойдете пак, сър.

Пръстите й стиснаха моите, а очите й станаха много сериозни.

Когато двамата с Клит излязохме навън, небето бе тъмно и прорязано от дъждовни струи. Миришеше на озон и изхвърлена на пясъка риба. От хоризонта към зенита пробягваха мълнии. Погледнах превитата от вятъра бледозелена тръстика, после далечния кръстопът, където бяхме спрели до изоставения нощен клуб с бунгалата, и изведнъж си спомних кога съм бил там.

— Когато бях малък, майка ми избяга с един тип на име Мак — казах аз. — Веднъж дойде да ме вземе и се настанихме в една от онези бараки зад клуба.

— Зарежи, Жилка — рече Клит.

— Баща ми беше в затвора. Мак работеше като крупие в клуба. Майка ми беше сервитьорка.

— Било е много преди да умре, мой човек. Недей да се тормозиш.

Върнахме се на заден ход по алеята и наближихме предната врата. Спрях камионетката, излязох под дъжда и почуках силно.

След малко на вратата се появи Джим Гейбъл. Държеше пуешка кълка, обвита в книжна салфетка и се усмихваше.

— Забравихте ли нещо?

— От област Лафурш ли сте родом, мистър Гейбъл?

— Да, израснах малко по-нататък край този път.

— Майка ми се казваше Мей Гилъри. Мисля, че е била убита нейде наблизо. Чевръстия казва, че е станало през шейсет и шеста или шейсет и седма година. Спомняте ли си жена на име Мей Гилъри?

На лицето му се появи онова усмихнато, наивно изражение, което всички нечестни хора владеят до съвършенство — с нарочно замъглени очи и леко разтворени устни.

— Ами… не, не помня да съм чувал това име. Мей? Не, сигурен съм.

Качих се в камионетката, върнах на заден ход до шосето и подкарах към кръстопътя.

Клит бръкна под седалката, извади шишенцето и развинти капачката с палец, гледайки как край колата прелитат канавки и тръстикови ниви. Отпи една глътка и запали цигара.

— Недей да пиеш, докато карам — казах аз.

— Гейбъл знае ли нещо за смъртта на майка ти? — попита той.

— Не дрънкай, ами хвърли това шише.