Тръстиковият път

15.

Шерифът крачеше напред-назад из кабинета си и четеше сгънатата първа страница на „Бейтън Руж Морнинг Адвокат“. През цялото време докосваше с нокът веждата си и се кокореше, сякаш не смееше да си позволи вълнението, от което щеше да се изчерви като домат.

Статията беше дълга и явно написана от журналист, усвоил един важен урок на своя занаят: по-изгодно е да приемаш нещата на вяра отколкото да се правиш на скептик.

И тъй нататък, и тъй нататък.

Шерифът метна вестника на бюрото и продължи да крачи, като вадеше и пак слагаше мундщука на лулата си.

После взе факса с доклада от местопрестъплението, препрочете го и хвърли листовете върху вестника.

— Как се казваше онзи убитият, Бургойн ли беше? Пистолетът му си е бил в кобура. Как ще го обясниш?

— Питай разследващия екип.

— Питам теб.

— Не знам дали наистина ти се иска да знаеш — казах аз и се загледах в стената.

— Ритър ми се стори егоист и леке. Как така изведнъж се е променил, та да хукне на помощ под куршумите?

— Изобщо не го видях, преди да пристигне щатската полиция.

— По-добре ми кажи какво е станало там.

— Принудих Бургойн да върви пред мен и да даде на Ремета ключа от веригите. Ако Ремета не беше избягал с колата, стрелецът щеше да очисти и двама ни.

Шерифът зарови пръсти в косата си.

— Не вярвам — промърмори той.

— Ритър измисли цялата история, за да се прикрие. Не му възразих. Иначе сега щях да съм зад решетките.

— Извади ли оръжие срещу Бургойн?

— Да.

— Причинил си смъртта на полицай, Дейв.

— Те бяха заложили онова момче като жива мишена под дърветата.

Шерифът дишаше тежко през носа. Лицето му беше мрачно, раираната риза плътно стягаше гърдите му.

— Не мога да ти опиша колко съм ядосан — процеди той.

— Нали искаше истината?

— Адски си прав. Стой така.

Той излезе, отдалечи се по коридора и след пет минути се върна с бръчки около очите и пламнало от високо кръвно лице.

— Имам връзка с Дон Ритър и някакъв тип от вътрешния отдел в Ню Орлиънс — каза той и натисна бутона на телефона си.

— Какво правиш, шефе? — трепнах аз.

Той ми направи знак да мълча, застана насред кабинета и високо изрече:

— Ритър?

— С какво мога да ви услужа, шерифе? — раздаде се гласът на Ритър.

— Слушай и си затваряй устата. Ти си подготвил убийство на човек, задържан в моя затвор, а едва не уби и един от сътрудниците ми. Стъпиш ли пак в моя район, ще намеря начин да пратя зад решетките скапания ти задник. А дотогава се моли да не те докопам… Още ли е там онзи от вътрешния отдел?

След кратко мълчание прозвуча втори глас:

— Да, сър, тук съм.

— Ако вестникарите лочат онази помия, с която опитвате да прикриете цялата гадост, това си е тяхна работа. Но или ще разследвате работата до дъно, или ще пусна по Интернет открито писмо, за да уведомя всички полицейски служби в страната какви ги вършите. Между другото, продиктувайте ми името си буква по буква.

След като шерифът затвори телефона, забелязах по гърлото му червени петна.

— Това кръвно ще ме вкара в гроба — рече той.

— Съжалявам, че стана така. Нямах видимост за стрелба.

Той изпи чаша вода, въздъхна дълбоко и погледът му се спря върху лицето ми.

— Значи мозъкът на Бургойн те оплиска, така ли?

— Да.

— И на мен ми се случи в Корея. Човекът беше пленник, тъкмо го водех в тила. После ставах нощем да се къпя, плувах в океана и вършех всякакви щуротии. Какъв е изводът? По-добре него, отколкото мен.

Той положи длан върху рамото ми и почна да го размачква като спортен масажист.

Тази вечер един рибар край езерото Калкасио, близо до границата с Тексас, видял как някакъв човек паркирал бял автомобил край водата и понечил да си тръгне. После човекът се озърнал назад, като че бил забравил нещо или спорел с някого и не искал да му остави последната дума. Събрал наръч изхвърлени от вълните клони, сухи водорасли и пожълтели вестници, и натъпкал всичко това през прозорците, като извръщал глава, за да се предпази от праха. Изтупал ръцете и ризата си, после извадил от жабката сигнална ракета и я запалил. След това методично подпалил вътрешността на колата и се отдалечил тъкмо преди пламъците да лумнат над покрива. Метнал ракетата в езерото и си тръгнал по пътя.

На другата сутрин, в петък, колата бе разпозната — същата, с която избяга Джони Ремета.

Зарязал я е до тексаската граница, казах си аз. Значи е бягал от Луизиана и не е искал да товари федералния бюджет с междущатски превоз на краден автомобил.

Добре. Беше ми писнало от Джони Ремета.

Помъчих се да забравя, че има коефициент на интелигентност 160. Че е точно в стила му да подпали крадена кола на щатската граница, за да мислят хората, че е избягал.

Обаждането дойде по пладне.

— Защо го направихте? — попита той. — Имам предвид защо дойдохте под куршумите да ме пуснете?

— Не е твоя работа защо правя каквото и да било — отговорих аз.

— Никога не съм виждал някого да постъпва така.

— Ти си избягал престъпник. Аз съм полицейски служител. Не си прави погрешни изводи, Джони.

— Обадих се да ви благодаря. Ако не искате благодарност от мен, ваша си работа. Но с вас имаме общ интерес, мистър Робишо.

— Не, нямаме. Избий си го от главата. Дойдеш ли отново насам, пак ще попаднеш в затвора.

— Вие търсите убийците на майка си. Така разправят хората. Смятате, че са същите, които се опитаха да ме застрелят.

Докато го слушах, аз размахах ръка към Хелън Соало и й посочих телефона, за да проследи връзката.

— Когато за пръв път дойдох в Ню Орлиънс, срещнах Джими Фигорели — продължаваше Ремета. — Той каза, че ако искам работа, трябва да си наема пощенска кутия и да оставя бележка с номера за някой си М. Г. в едно кафене срещу открития пазар на улица Декатур. Сложих листче с номера в плик, написах отвън М. Г. и го дадох на черната касиерка в кафенето. Докато излизах, тя каза: „Маги закусва тук само през почивните дни. Тогава ще й го дам, бива ли?“.

— Записвам — казах аз. — Говори малко по-бавно.

— Въдица ли ми пускате?

Да сменя темата, помислих си аз и попитах:

— Колко беше авансът?

— Не съм казвал, че е имало аванс. Сър, не съм казал нищо, което да ви подскаже, че съм извършил престъпление.

— Не подпали ли колата, за да си мислим, че си избягал от щата?

— Замислих се за онези ченгета, които ме държаха окован, докато снайперистът се мъчеше да ми изключи мотора. Така го наричат. Използват куршум с рязан връх или със стоманена обвивка, за да прекъснат бушона в главата ти. Ако човек е въоръжен, моторът му се изключва и всички мускули спират… Както и да е, колата им изгоря. Да си купят нова… А, и между другото, напразно махнахте на онази полицайка да проследи връзката. Обаждам се от клетъчен телефон.

Връзката прекъсна.

Пуснах слушалката на бюрото и скочих към прозореца.

Паркингът беше пълен с коли, а движението по улицата бе преградено от минаващ товарен влак. После влакът отмина с трясък по релсите, бариерата се вдигна и автомобилният поток отново потегли. Бялото слънце се отразяваше ослепително по стъклата и ми напомни за безбройните очи на митичния Аргус.

Минах в кабинета на Хелън.

— Навън ли е бил? — изненада се тя.

— Няма друг начин.

— Досетил се е. Знае как действаме. Всеки от тия тъпаци иска да го смятаме за престъпен гений.

— Знаеше, че съм махнал на полицайка.

— Включил ли си го в националния полицейски бюлетин?

— Да. Засега никакви вести.

Тя лапна дъвка и започна да дъвче, докато аз преглеждах записките в бележника си. Косата й беше жълто руса, къдрава и фиксирана със спрей.

— Значи човек с инициали М. Г. е посредничил за убийството? — обади се тя.

— Малкото име е Маги — уточних аз.

Спогледахме се.

— Маги Глик? — рече Хелън. — Мислех, че е в „Сейнт Гейбриъл“ за петнайсет години.

— Дай да отскочим до Ню Орлиънс в понеделник сутрин.

Тя закрепи химикалката си изправена върху бюрото и я огледа.

— Имам куп работа, Дейв. Според мен засега тоя тип е грижа на тамошните колеги.

Кимнах, излязох в коридора и тихо затворих вратата на кабинета й.

След малко Хелън дойде при мен.

— Знам, обещах да помогна, но тази история почва да ти влияе зле — каза тя.

— Коя история?

— За майка ти. Понякога човек просто е длъжен да остави гадините сами да си плетат въжето.

— Сигурно си права — съгласих се аз.

В пет без десет тя пак отвори вратата на кабинета ми и подаде глава.

— Видя ли съобщението за обира в къщата на Пейшън Лабиш?

— Не.

— Допреди няколко минути и аз не знаех. Някой се вмъкнал през прозореца и преровил цялата къща, но не взел нищо, освен кутия със стари снимки.

— Снимки?

— Помниш ли, разправих ти как Пейшън каза, че била виждала Кони Дезотел на някаква стара снимка.

— Да, но просто не виждам връзка между Пейшън и Кони Дезотел — казах аз.

— Още ли ти се ходи в Ню Орлиънс?

— С теб винаги.

— Хей, бвана.

— Какво?

— На Кони Дезотел не й е чист косъмът.

На следващата сутрин, събота, подкарах към къщата на Пейшън Лабиш. Тя отключи предната врата и ме покани да я последвам в кухнята, където консервираше домати. Вдигна врящия казан от печката с ръкохватки и започна да разлива съдържанието по бурканите, без да обръща внимание на горещата пара, която се вдигаше пред лицето й. Беше сложила във всеки буркан лъжица, за да не се пукнат, но един от тях внезапно изпращя и като срязана артерия плисна доматен сос по ръката и роклята й.

С изкривено от болка лице Пейшън пусна казана в мивката.

— Добре ли си? — попитах аз.

— Нищо ми няма — отвърна тя, бършейки с парцал ръката и роклята си.

Известно време продължи да се мие и упорито да търка плата, докато на гърдите й остана грамадно мокро петно.

— Трябва да се преоблека — каза Пейшън, потна и с разширени очи. — Налей си нещо за пиене.

Тя изтича нагоре. Когато слезе, беше с измито лице, жълта рокля и вързана зад тила коса. Изчисти мивката с бавни, уморени движения като човек, който току-що е излязъл от катастрофирал автомобил.

— Прегледах доклада за обира в къщата ти — минах на темата аз. — Не е задигнато нищо, освен кутия стари снимки.

— Поне засега друго не съм забелязала. Нямаше и да разбера, ако чифт обувки не бяха паднали от лавицата.

— Казала си на Кони Дезотел, че си я виждала на стара снимка. Има ли някаква причина това да не й харесва?

— Сигурно са били хлапета. Има ли значение? И защо изобщо си губиш времето с това? То няма нищо общо със сестра ми.

— Имаше ли снимка на Кони Дезотел в откраднатата кутия?

— Не знам и не ми пука. Стига си ми досаждал.

Тя намаза с масло изгореното място.

— Защо те стресна петното на роклята, Пейшън?

Тя се загледа през прозореца към градината, бараките и ореховите дървета край реката. Ъгълчето на устните й нервно потрепваше.

— Върви да си гледаш работата, Дейв — каза тя. — Понякога не съм приятна компания. Ама и вие, ченгетата, гледате да тормозите когото докопате.

В понеделник сутринта аз и Хелън потеглихме към Ню Орлиънс със служебна кола без отличителни знаци. Паркирахме край реката, зад стария монетен двор, и пресякохме през пазара на улица „Декатур“. Пазарът беше пълен с народ, а в едно дворче малко по-нататък свиреше уличен оркестър. Пресякохме пред кафето, където Джони Ремета бе оставил номера на пощенската си кутия.

Не беше от типичните заведения за туристи, особено ако са склонни към сърдечносъдови заболявания. Имаше мрежести врати и вентилатори вместо климатик, стените изглеждаха боядисани с лак за нокти, а кухнята предлагаше наденици, бекон, богато напоен с масло царевичен хляб, пържени зеленчуци и картофи, плаващи в мас и огромни количества яйца на очи, цвърчащи върху плоча, която навярно не бе чистена още от Втората световна война.

— Идва ли тук Маги Глик? — попитах аз негърката, която стоеше зад тезгяха и си вееше със списание.

— Кой пита, скъпи? — отвърна тя.

Показах й значката си.

— Закусва тук през почивните дни — каза жената.

— Спомняш ли си преди известно време някой да й е оставил плик с инициалите М. Г.?

— Може и да е оставял. Не помня.

— Мисля, че е крайно време да си напрегнеш паметта — намеси се Хелън.

Негърката продължи да размахва списанието пред лицето си. Горещият полъх надигаше и отпускаше прошарената й коса. Не ни погледна, когато заговори отново:

— Разбирате ли, Маги идва да закусва тук през почивните дни, защото не си харесва нито жилището, нито работата. Когато беше малка, посещавахме една и съща църква в Алджиърс. Още я помня каква беше. Всеки път щом влезе Маги, виждам онова малко момиченце. Добре ли си напрегнах паметта, госпожо?

Прекосихме реката към Алджиърс и паркирахме на една тясна уличка, където сградите приличаха на изпочупени зъби. Основите им поддаваха и горните етажи надвисваха над тротоарите, а стрехите стърчаха накриво. Край вратите на евтините хотелчета се валяха зацапани чували за смет, из унилите мрачни кръчми продаваха подсилено вино на чаша, а ако човек искаше да се развихри, можеше да си осигури най-невъобразимо меле само с едно мигване към рокерите около някоя билярдна маса.

Но истинската задача на тази улица бе да осигурява анонимно, безлично убежище, каквото намират някои рецидивисти в затвора. Мулатките и негърките в бара на Маги Глик не отказваха никому. Нямаше правила за морал, поведение или хигиена. Коледни венци и станиолени камбани висяха по стените през цялата година. При Маги Глик всеки ден беше новогодишно утро — без слънце, без топлина, само с един червен неонов часовник, показващ часа както си го избереш, сутрешен или следобеден, тъй като бъдещето е също толкова безсмислено и безвредно, колкото и миналото.

Бащата на Маги беше литовски амбулантен търговец, който продаваше връзки за обувки от врата на врата, а майка й переше чаршафи в местния публичен дом. По златистите гърди на Маги бяха татуирани рози, а косата й бе също тъй лъскаво черна, както и сатенената блуза, която носеше с плътно прилепнали джинси и пурпурни обувки на висок ток. Имаше слаба, костелива фигура и като повечето проститутки беше необщителна, самовглъбена, отегчена от хората и от занаята, удивително безполова в маниерите и поведението си, особено около тоалетните.

Маги седеше в края на бара. Пред нея имаше чаша чай върху салфетка. Тя се озърна с безизразен поглед към мен, после към Хелън, след това вдигна чашата и започна да духа чая.

— Не вадете значките — рече тя. — Знам кои сте.

— Мислех, че си в „Сейнт Гейбриъл“ — казах аз.

— Да, ама онези ченгета или изхвръкнаха от работа, или влязоха на топло. Единият ми беше подхвърлил хероин в апартамента. Сега той е вътре, а аз отвън. Вече никой не протестира против системата.

— Чух, че си уредила връзката да очистят Клъм Чевръстия. Откога взе да играеш в един отбор с ченгетата?

— Джони Ремета ли ти го каза?

— Какво знаеш за Джони Ремета? — намеси се Хелън.

— Знам, щото четох, че сте го били прибрали. Щото всичко живо е наясно, че той опука Чевръстия. И щото идваше тук от време на време. Момчето си имаше сериозни проблеми със секса. Ама струва ли си да задълбаваме в тия истории?

— Много мило от твоя страна — произнесе Хелън, като пристъпи до нея и опря длани върху плота на бара. — Да не би случайно да говорим прекалено сложно за теб? Става дума за съзаклятие и поръчково убийство. В смъртното отделение вече има една жена. Искаш ли да й правиш компания?

Маги пак вдигна чашата си и отпи глътка чай. Загледа се как барманът отваря ролка монети по четвърт долар и ги изсипва в чекмеджета. После насочи очи към някакъв мъж, който броеше пачка еднодоларови банкноти. Млада негърка, седнала до бял мъж с костюм, тихичко си взе чантата и излезе на улицата. Маги Глик погледна стенния часовник.

— Жената от кафето срещу Френския пазар каза, че някога сте ходили в една и съща църква — казах аз.

Маги Глик врътна очи към мен и устните й се разтвориха леко.

— Ти не си убийца, Маги. Но някой те е използвал, за да поръча убийство. Мисля, че същият човек може да е замесен в смъртта на майка ми.

Тя продължи да ме гледа с унесени очи. За пръв път леко свъси вежди.

— Майка ти ли?

— Убили я две ченгета. Клъм Чевръстия се канеше да ги накисне. Ти си умна жена. Сама сметни колко е две и две.

Маги откъсна очи от лицето ми и се загледа право пред себе си в полумрака. Червеният блясък от неоновите тръби по стената се отразяваше в горната част на гърдите й. Опитваше се да не допусне до лицето си и следа от чувства, но видях как гърлото й леко се стегна, сякаш преглъщаше суха пуканка. За миг гърдите й рязко се надигнаха под блузата, после моментът отмина, лицето й стана каменно и червените петна по бузите й изгаснаха. Тя пак вдигна чашата, като я крепеше с пръстите на двете ръце, така че да прикрие устата си, и следващите думи прозвучаха съвсем неясно и тихо.

— Какво? — попитах аз.

— Махай се оттук. И недей да говориш за църквата, в която съм ходила. Имаш ли представа как са израснали другите хора? Едно време и ти идваше тук пиян, но не си спомняш. Смяташ ли сега, че имаш правото да си бършеш обувките в моя живот?

Тя се завъртя на табуретката и тръгна към аварийния изход в дъното. Дългите й крака леко се подгъваха върху високите токчета.

Може би само така си въобразявах, но ми се стори, че виждам влажен проблясък в ъгълчето на окото й.

Тази вечер отидохме с Бутси на кино в Нова Иберия, после на връщане си купихме сладолед и го изядохме на масата под мимозата в задния двор. Пред луната прелитаха облаци, а вятърът люлееше зелените тръстикови ниви.

— Изглеждаш уморен — каза Бутси.

— Не мога да проумея тази история — отвърнах аз.

— За майка ти ли?

— Всички пътеки водят обратно към един или друг вид проституция: Клъм Чевръстия, Муцката Дотрийв, Маги Глик, онзи разказ на Андрополис за номерата на Мак…

— В такъв свят живеят, Дейв — проституция, наркотици, кражби, всичко е част от една паяжина. — Тя погледна лицето ми и положи ръка върху моята. — Нямах предвид майка ти.

— Не, не е съвпадение. Джим Гейбъл… — При това име се поколебах, после я погледнах спокойно в очите и продължих: — Гейбъл и онзи Ритър от борбата с порока са се забъркали в проституцията. Родителите на Пейшън и Лети Лабиш бяха сводници. Кони Дезотел едва не напълни гащите, когато си помисли, че Пейшън я е разпознала. Всичко това е свързано по някакъв начин. Просто не знам как.

— Майка ти не е била проститутка. Не позволявай никому да го казва.

— Ти си истински приятел, Бутси.

Тя събра чиниите, после пак ги остави на масата и мина зад мен. Докосна с пръсти косата и врата ми, после ме прегърна през гърдите, притисна корем и бедра към гърба ми, а устните й плъзнаха по ухото ми.

По-късно, в спалнята, тя лежеше притисната до мен. Пръстите й опипваха раните от шрапнел, напомнящи пръснати по бедрото ми остриета от стрели. Завъртя глава и загледа как клоните на дъбовете и орехите се люшкат на фона на небето, хвърляйки лунни сенки из двора.

— Чудесно семейство имаме — каза тя.

— Така е — отвърнах.

Точно тогава зазвъня телефонът. Отидох да се обадя от кухнята.

Звънеше ми някакъв лекар от Нова Иберия.

— Преди малко линейката докара някой си Клит Пърсел. От дрехите му падна револвер.

— Той е частен детектив. Има разрешително за оръжие. Какво е станало?

— Може би ще е по-добре да дойдете тук.

Клит имаше много врагове. Ако не броим мафията, която си имаше специални причини, най-лошите бяха бившите му колеги от Ню Орлиънс.

За почивните дни бе отишъл в Кокодрай, до залива Тербон, където все още наемаше хижичка и малка лодка. В събота сутрин навлязъл на юг из залива, докато брегът се превърнал в неясна зелена линия на хоризонта, после продължил да се носи по прилива, метнал въдицата за бяла пъстърва и цял ден се пекъл на слънцето. Пиел бира след бира и цялото му тяло лъщяло от пот.

По залез-слънце потеглил към брега. Пъстървите лежали върху слой лед в сандъка, празните бирени кутии се носели по водата, над пенестите вълни изскачали летящи риби и над залива се ръсели първите капки дъжд. Чудесен край на един хубав ден.

Клит изтеглил с лебедка лодката върху ремаркето и си облякъл хавайската риза, но кожата му била стегната от слънцето и солта, а за това според него имало само едно сигурно лекарство — грамаден хотдог с чили и пет-шест бири.

„Клуб 911“ беше изграден от сгуробетон и шперплат на едно песъчливо място край пътя. Държеше го бившият шериф на област Джеферсън, който по принцип приемаше всички, но клиентелата му, особено в почивните дни, се състоеше предимно от полицейски служители и служителки или хора, опитващи да им подражават.

Когато Клит се задал по пътя, в бара и на паркинга пред него имало сборище на някакъв ловен клуб. Всички ловци си приличали — с тъмнозелени тениски, маскировъчни панталони, високи войнишки обувки и кози брадички. Изпразвали кутиите бира на един дъх и ги мачкали, а когато палели цигари, засмуквали пламъчетата от запалките си със самодоволството на огнедишащи дракони.

Но Клит не обърнал внимание на ловците. Бил забелязал поне четирима мъже и две жени, както черни, така и бели, които познавал от Втори и Трети полицейски район в Ню Орлиънс. Те пресекли паркинга и влезли през двойната мрежеста врата. Носели отворени кутии бира и се смеели, както се смеят хора на частна сбирка.

Карай по-нататък, помислил си Клит.

И той продължил още четиристотин метра. Но ако не си купел бира и нещо за ядене от „911“, следващото заведение било на повече от три километра.

Едно е да си предпазлив, съвсем друго — да караш излишни три километра само защото се боиш от бившите си колеги.

Той направил завой, оставил кадилака и ремаркето върху натрошените миди по паркинга и влязъл в клуба през страничната врата.

Седнал на бара, Дон Ритър белел варено яйце и разправял на мъжете наоколо:

— На виетконговците, дето минаваха на наша страна им викахме Кит-Карсъновци3. Имаше един дребосък, наричахме го Черчевето заради очилата. Та той все разправяше: „Шефе, ако ме изоставите на Виетконг, лошо ми се пише“. Аз пък казвам: „Искам да ти помогна, приятел, но ти самият не ни помагаш. Твоето село е виетконговско. Там са роднините ти, нали? Е, как да не се усъмним в теб?“. Той продължава: „Свърши тя, нашата, шефе. Американците си отиват. Голяма беля ще стане“. А аз отговарям: „Иска ми се да ти помогна. Но нали знаеш как е. Трябва ти да ни помогнеш по някакъв начин“.

Ритър бил подпрял лакти на бара, продължавал да бели яйцето и гледал ухилено пръстите си.

— И помогна ли ви? — попитал един от слушателите.

— Направо да не повярваш. Той и брат му задигнаха хеликоптер и го натовариха с варели бензин. Прелетели над селото си и го изгорили до основи. Идва той после при мен и казва: „Няма го селото, шефе. Доволен ли си?“.

Ритър се разсмял толкова силно, че се разкашлял и от очите му потекли сълзи. Вдигнал книжна салфетка пред устата си, после пак се разсмял и отново закашлял.

Ченгетата и ловците го чакали да продължи.

— Какво стана с Черчевето? — попитал накрая един от тях.

— Тук вече ме хвана на тясно. След една седмица отлетях за Щатите… Е, сигурно се е справил някак — казал Ритър, после избърсал очи и надигнал чашата си.

Клит си поръчал хотдог и наливна бира, след това тръгнал към мъжката тоалетна. Ритър го проследил с поглед. Останалите забелязали това и също се обърнали.

Когато излязъл от тоалетната, автоматичният грамофон свирел и няколко души играели билярд. Ритър отново говорел и Клит отначало не разбрал за кого става дума.

— Жена му си падаше по дамската част. Не ви лъжа, с моята бяха познати, та от нея го знам със сигурност. Накрая го заряза с поредната кучка и двете отидоха в будистки манастир в Колорадо. Представяте ли си? Прибира се той у дома и си мисли, че най-сетне я е набарал с водопроводчика, а заварва под юргана още една мацка!

„Те са говеда — помислил си Клит. — Излез оттук.“

Но барманът току-що бил сложил пред него грамаден хотдог с топено сирене и лук и в момента точел бирата. Клит придърпал баретата пред очите си, навел се над чинията и започнал да се храни, като се мъчел да не обръща внимание на Ритър и неговите приятели, които вече били сменили темата.

Когато привършил със сандвича и допил последната глътка бира, той понечил да стане и да си тръгне. Но се поколебал като човек, който още не е решил дали да хване автобуса или не. Седнал отново и усетил как по кожата му под ризата тихо шумоли засъхнала сол. Питал се защо е останал. Какво искал да промени? Лъжата за бившата му съпруга, която сякаш още кънтяла между стените? Да, донякъде. Но истинският проблем бил друг. Ритър можел безнаказано да хули и да осмива, защото знаел, че Клит е прикован към миналото си и останалите ченгета винаги ще го презират.

— Бившата ми жена ме заряза, защото бях пияница и защото се издъних с един свидетел — казал Клит. — И не беше обратна. Просто имаше неблагоразумието да се сприятели с твоята. Виж, за нея две мнения няма — още помня как пусна език на две сладурчета едновременно на онзи купон в „Мамбо Джо“.

Настигнали го на паркинга, докато отключвал колата си. Били трима — Ритър, един от ловците и някакъв небръснат тип с брезентови панталони, гумени ботуши и презрамки на голо.

Онзи с презрамките ударил Клит по тила с месингов бокс, после го халосал над окото. Клит се блъснал в кадилака и докато падал върху натрошените миди, видял как първият противник се отдръпва, а Ритър взима от него дълъг цилиндричен предмет и премята ремъчето през китката си.

— Да не мислиш, че като хвърляш сводници от покрива, още си полицай? — изръмжал Ритър. — В Камдън типове като теб едва се уреждат да возят каси бира. На ти сега за одевешния майтап! Как ти харесва, педал такъв?