Тръстиковият път

Епилог

Джони Ремета пое вината за смъртта на Кони Дезотел. Не беше трудно да го нагласим. Всъщност самият Джони ни улесни. Рязаният „Ремингтън“ бе зареден с бренеке. Дадох един изстрел към дърветата, после сложих пушката на гърдите му и оставих щатските полицаи и помощник-шерифите от Сейнт Мартин сами да си правят изводи.

Не беше много почтено, признавам, но не беше и непочтено. Вероятно така спасихме кариерата на Хелън Соало. Освен това вестниците и електронните медии страшно харесаха историята, която им дадохме, а кой би бил тъй груб, та да посегне на техните романтични фантазии? Кони Дезотел бе много по-симпатична като храбра героиня в смъртта си, отколкото като хитра кариеристка приживе.

Предпочитах да не разсъждавам доколко съм допринесъл за нейната смърт. Питах се защо не я освободих, защо не й позволих да излезе, да се отдалечи от нови сблъсъци с Хелън. Нямаше нищо, което да опровергае твърденията й, че Ремета се е опитал да я изнасили. Нещо повече, вярвах тогава, вярвам и досега, че може би е казала истината.

Нормално ли беше да обърна гръб на убийцата на майка си, знаейки, че на педя от нея лежи пистолет? Или нарочно бях допуснал непредпазливост? Годините не са ми донесли кой знае какво, но сред малкото им дарове мога да посоча известна доза смирение — поне колкото да престана сам да се съдя и да отстъпя този ужасен товар на Висшия съдия.

Едва късно привечер санитарите, съдебните лекари, областните и щатските полицаи приключиха работата си в къщичката на Кони Дезотел край езерото Фос Поант. Слънцето бе изчезнало зад хоризонта и в небето над гористото мочурище трептеше зелено сияние. Чувах как в наводнените гори шляпат алигатори и пискат нутрии, а когато луната изгря, костурите заподскачаха да ловят насекоми и цялото езеро се покри с водни кръгове.

Изобщо бях забравил за обаждането от Сейнт Мартин. Когато си спомних, използвах телефона на Хелън и се свързах с нощния дежурен в затвора.

— Някой ме е търсил днес — казах аз. — Имало проблеми с Клит Пърсел.

— Онова копеле побърква цялото отделение. Или го укротете, или ще си има случайна среща с бейзболна бухалка.

— Викнете го на телефона — помолих аз.

— Да не сте се побъркал?

— А вие искате ли да излежите шест месеца заедно с него? — политах го.

— Чакайте малко — съгласи се дежурният след кратко мълчание.

Малко по-късно чух отваряне на врата и дрънкане на вериги.

— Ало — изрече дрезгаво Клит.

— Ще ми кажеш ли какво има сега? — попитах аз.

— Помниш ли, че в неделя откарах Пейшън в „Ангола“? Да вечеря с Лети. Беше с шлифер и червена кърпа около врата. Вътре имаше две ченгета и една надзирателка, ама и тримата бяха тъпи като галоши. Лети и Пейшън на няколко пъти отскочиха до тоалетната. Схващаш ли накъде бия?

— Какво искаш да кажеш, Клит?

— На връщане Пейшън беше съвсем различна. Почти смахната. Плачеше. Гледаше през стъклото към тъмното. Казах й, че ще присъствам, когато вържат Лети на масата. А тя рече, че повече няма да стъпи в смъртното отделение. Просто така. Без обяснение.

Чух го как въздъхна и веригите издрънчаха.

— Мисля, че двете са направили своя избор — казах аз. — И че е крайно време да спрем да се месим.

— Дай ми по-добър отговор — помоли Клит.

Но нямах по-добър отговор. Чух как Клит пусна слушалката. После някой я намести на вилката.

След като се прибрах у дома, заваля. Тази вечер не пуснах нито радиото, нито телевизора, а десет минути след полунощ наметнах дъждобрана, слязох до реката и включих крушките над кея и всички лампи в магазинчето. Направих кафе, измих пода, нарязах хляб за сандвичи, помолих се и дълго слушах как дъждът трополи по покрива, докато в главата ми остана само този звук. После осъзнах, че вече не чувам дъжд, а градушка, която се сипе с трясък по кея под светлината на лампите. Искаше ми се да остана завинаги в светлия, хладен блясък на магазина, да задържа при себе си Бутси и Алафеър, а целият останал свят нека продължава да съществува със своите градове, своята търговия и безчовечност, заклещена между утрото и мрака в дърветата.

Но не бях такъв, че да оставя света на мира. На другия ден отидох до къщата на Лабиш и един непознат светлокож мулат ми каза, че Пейшън е в нощния клуб. Готвела се за откриването. Мулатът имаше тънки мустачки и беше облечен с черна каубойска риза на червени цветя, сини панталони с бял кант, двуцветни обувки и сламена плантаторска шапка.

— Как е тя? — попитах аз.

— Питай нея — отвърна мулатът.

— Извинявайте, кой сте вие?

— Какво те интересува, приятел? — отвърна той и ми затвори вратата под носа.

На паркинга пред клуба заварих само пикапа на Пейшън. Влязох през страничната врата и видях една жена до старинното пиано в дъното. Беше изцяло потънала в музиката и не ме усети. Мощните й ръце се повдигаха, отпускаха и танцуваха над пожълтелите клавиши. Не познавах мелодията, но нямаше как да сбъркам стила. Смес от стиловете на Албърт Амънс, Джери Лий Луис и Мун Мълиган; южняшки джаз отпреди петдесет години; сърцераздирателен ритъм и блус от Мемфис и Тексас.

Жената пред пианото беше облечена с джинси и тениска. Златен слънчев лъч падаше като меч върху шията й, осветявайки татуирана червена роза със зелени листа.

Тя довърши мелодията и чак тогава усети, че зад нея има човек. Застина съвсем неподвижно, само косъмчетата по врата й трепкаха от вентилатора. После затвори капака на пианото.

— Искаш ли нещо? — попита, без да се обръща.

— Не. Нищо не искам — казах аз.

— Разбра ли?

— Както казва Клит Пърсел, какво знам аз?

— Осъждаш ли ме?

— Не.

— Сестра ми беше храбра — изрече тихо тя. — Много по-храбра от мен.

— Онзи тип в къщата ти май е от веселия живот.

— Много весел живот, нали?

— Никога не съм чувал някой да свири като теб „Борови върхари“. Не се продавай евтино, момиче — казах, после я потупах по рамото и излязох.

Тази история има само един съвсем кратък послепис, при това не особено драматичен. Вчера получих по пощата пакет, опакован в жълта бакалска хартия. Вътре имаше стар албум с избелели червени корици и залепен отгоре плик. Писмото в плика гласеше:

Прелистих страниците на албума, претъпкан със снимки, пощенски картички, стари билети, кичури коса и изсушени цветя. Имаше сватбена снимка на майка ми и Големия Олдъс пред тухлената катедрала в Абвил; меню от ресторанта на стария хотел „Юнг“ в Ню Орлиънс, където били на меден месец; изрезка от местния вестник за моето завръщане от Виетнам; друга изрезка съобщаваше, че съм завършил полицейската академия в Ню Орлиънс.

Последните десет страници от албума бяха изпълнени само с изрезки за моята кариера. От вътрешната страна на задната корица бе залепена моя снимка — във военна униформа и с бастун в ръката. Отдолу имаше още една — на нея бях заснет като третокласник в католическото училище. Около двете снимки бе оформена рамка от залепени розови панделки.

Майка ми беше напълно неграмотна и навярно не бе имала ясна представа за съдържанието на много от изрезките. Не бе могла да изрази с надписи какво означават за нея. Но аз знаех коя е моята майка. Тя самата го бе казала на убийците, преди да умре. Наричаше се Мей Робишо. А аз бях неин син.