Убийствата на Граала (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри ХIII)

Глава осма

Насядалите около господарската маса — сър Джон, лейди Биатрис, Рейчъл, Мандевил и бледият като платно Деймиън, вече бяха закусили. Сър Джон щракна с пръсти и прислужниците поставиха пред мен поднос с тънко нарязани резени бекон, малки питки и гърне бита сметана, донесоха и големи чаши с ейл.

Огледах присъстващите, всички бяха бледи и потиснати. Усмихнах се широко, поздравих ги с добро утро и започнах да се храня. Бенджамин беше много по-любезен, разбира се. (Беше благородник до мозъка на костите си. Изтънченото му поведение на масата би накарало и ангел да се чувства тромав.) Пиех от чашата си и гледах към Мандевил.

— Моите съболезнования по повод смъртта на помощника ви, сър.

Мандевил леко кимна.

— Смърт ли, мастър Даунби, смърт?

Бенджамин се прокашля.

— Имате право, сър. Точната дума е „убийство“.

— Но как? — объркано заговори сър Джон. — Как, в името Божие, можа да се случи това в моя дом? Стаята му беше залостена. Тайни проходи и врати няма — огледа се — поне в тази стая няма.

Бенджамин се усмихна.

— Значи все пак някъде има?

— Разбира се — запъна се Сантер и нервно раздвижи крака. — Тук, под нас, има изба и проходи. Тамплиерите са ги ползвали често — усмихна се едва-едва. — Сега там държа вината си, дървата за огрев, нищо особено.

— Защо мислите, че е било убийство? — рязко попита Мандевил.

— Защото, сър, леглата не избухват в пламъци — отвърна му Бенджамин. — Ако мога да вярвам на очите си, постелята се е превърнала за секунди в огнен ад. Никой не е премествал мангалите, огънят в огнището е бил угаснал, свещта е догоряла и въпреки това някак се е разбушувал толкова силен огън, че бедният Козма дори не е успял да стане от леглото.

Бенджамин отпи от чашата си.

— Но кой или защо, или как? — добави той — Отговорът на тези въпроси си остава загадка за мен; а и за вас, сър Едмънд.

— Както казахте, вратата е била залостена, никой не е влизал в стаята и огънят е трябвало да убие бързо Козма, без да му даде възможност да се измъкне, както и без да засегне другиго. Идете и огледайте стаята. Таванът е измазан и за да плъзне по него огън, са необходими часове. Стените и подът са каменни. В други къщи пламъците биха тръгнали нагоре, но не и тук. Убиецът го е знаел!

— Но леглото и постелите в него — намесих се аз (старият Шалот трябваше да изкаже безполезното си мнение) — трябва да са били сухи и възпламеними като прахан.

— А защо Козма не е станал от леглото? — попита Сантер.

— Защото е бил тежко ранен — отвърна Бенджамин и се запита: — Но как?

Поклати глава.

— Мислите, че е бил убит, така ли?

— Да, казах вече, но…

Празната чаша на Мандевил издрънча по масата. Пратеникът на краля впери обвинителен поглед към Сантер.

— Кой е престъпникът, тъкмо това трябва да открием!

Сър Джон изблъска стола си назад, лицето му беше почервеняло от яд.

— Обвинявате ли ме, сър Едмънд, или обвинявате член на моето семейство, може би някого от прислугата? Ако е така, кажете го! — той дишаше тежко. — Не забравяйте къде се намирате, сър Едмънд. Това не ви е Лондон, а югозападна Англия. Тук спомените не умират лесно. Едуард Стафорд, последният лорд Бъкингам, беше много обичан и почитан, запомнете това. Не съм в състояние да гарантирам верността на всеки местен жител, също както негово величество кралят или кардиналът не могат да са сигурни във верността на всички поданици на короната.

— Второ… — Сантер замълча, за да намери подходящите думи.

— Продължете, не спирайте — подтикна го Саутгейт с копринен глас. Негодникът се забавляваше искрено.

— Второ — припряно продължи Сантер, без да обръща внимание на предупредителния поглед на съпругата си, — из тези места спомените за тамплиерите все още са живи. По времето, когато те са владеели тези земи, на тях са гледали като на вълшебници, които носят благоденствие на своите владения. Почитали са ги като лечители, добри стопани, вещи в земните и небесните тайнства. Мислите ли — той погледна Мандевил в очите и аз се възхитих на смелостта му, — наистина ли мислите, сър Едмънд Мандевил, че хората, които живеят из тези земи, не знаят истинската причина, която ви е довела тук? Или че не се досещат какво търсите, както и че не са разгадали намерението ви да заличите и най-дребната следа от древния монашески орден? Да не забравяме, че на тях им е известно и участието ви в унищожението на лорд Бъкингам, както аз съзнавам своето, Бог ми е свидетел!

— Да не би да изразявате съпричастие към мъртвия лорд? — обвинително рече Саутгейт.

— Не, сър! Не това означават думите ми! — ревна Сантер. — И моля, не влагайте друг смисъл в словата ми. Лорд Бъкингам дойде тук. Седя на същата тази маса, а щом си тръгна, дойдоха вашите пратеници — онези две създания, и ме заразпитваха какво е говорил. Казах истината. Останалото е ваше дело.

Сантер придърпа стола си отново към масата.

— Бог знае — заключи той примирително, — че и моите ръце може да са опръскани с кръвта на лорда.

Погледът му обходи залата и продължи:

— Не съм тукашен. Роден съм в Хемпшир — Сантер здраво стисна ръката на съпругата си. — Ожених се за лейди Биатрис, тя прие моето име, а аз — нейния дом. Дойдох тук с намерението да бъда добър стопанин, както и най-верен слуга на краля! Помислете върху думите ми, сър Едмънд, преди да седнете на масата ми и да започнете да отправяте намеци за това, кой е виновен за смъртта на вашия служител! Не съм аз, нито някой от моите хора, Бог ми е свидетел!

Саутгейт се изсмя. Мандевил потри намръщеното си лице, сякаш премисляше какво трябва да направи.

— Господа — намеси се дипломатично Бенджамин, — преди да започнем с присъдите, трябва да признаем, че сър Едмънд говори самата истина. Лорд Бъкингам е родом от тези земи. Дойдохме тук с намерението да разнищваме легендите, които са част от душата на тези места. Сър Едмънд Мандевил, размислете върху думите, които чухте. Възможно е двамата ви агенти, Колкрафт и Уорнам, да са били проследени до Лондон и убити там от хората на херцога или от тези тайнствени тамплиери. Сър Джон не може да отговаря лично за верността на всеки от своите подчинени, а колкото до смъртта на Козма, Бог да го прости, тя си остава загадка.

— Тормози ме това — заявих аз, — че онази вещица, която вчера срещнахме, предрече тъкмо такава смърт. Помните ли, сър Едмънд? Смърт от огън, смърт от въже, от стомана и от вода, нали такива бяха думите й? И позволете да ви припомня, че проклятието беше отправено към всички нас.

Зловеща тишина се възцари след думите ми.

— Трябваше да накарам да ми доведат тази вещица! — изруга Мандевил.

— Вещицата не е виновна — намеси се плахо Рейчъл. — Тя каза истината. В тази къща има духове. Духовете на тамплиерите се скитат из проходите и галериите. Смъртта на Козма не е първата трагедия, която ни сполита в този дом.

Лицето й се изопна.

— Смъртта е отнасяла и други, нали, майко? — тя не дочака отговор. — Баща ми загина по време на езда. Слуги са се пребивали по стълбите. Една стара дойка се обесила в един от хамбарите. Един от градинарите беше намерен удавен в езерото. Самоубийства, така отсъди следователят на короната.

От мрачните думи на Рейчъл студ скова сърцата на всички ни.

— Истина ли е това? — обърна се Бенджамин към родителите й.

Сантер кимна. Разстроена, лейди Биатрис потри лицето си с ръце. Не беше останала и следа от леденото й самообладание.

— Да — отвърна тя с неохота. — Мнозина твърдят, че в тази къща има духове. Обикновените хора не обвиняват мен или съпруга ми за горчивата участ на Бъкингам, но казват, че тази къща е имала зловещо въздействие върху съдбата му. Понякога ми се ще да запаля това имение и да го оставя да изгори до основи!

— Е, за това никога не е късно! — заяде се Саутгейт.

— Глупости! — отвърна Бенджамин. — Да, признавам, изглежда сякаш сме попаднали в ада. Борим се, както би казал свети апостол Павел, срещу невидим враг. Около нас може и да има призраци, но има и убийци. Смъртта на Козма е свързана по-скоро с човешка ръка, отколкото с проклятия, вещици и призраци.

Усмихна се леко към Рейчъл.

— Но трябва да призная, че старата вещица показа удивителна пророческа дарба. Сър Едмънд Мандевил има право за това, че трябва да бъде доведена тук и разпитана. Първо обаче нека се уверим, че никой не е влизал в стаята на Козма.

Немият Деймиън настойчиво следеше устните на господаря ми. Задърпа ме за ръкава и посочи съпругата на Сантер.

— Лейди Биатрис, влизали ли сте в стаята на Козма? — попита Мандевил.

— Да, по-рано през деня. Аз съм господарката на тази къща и исках да се уверя, че всичко е наред.

— Както сторих и аз — обади се и Сантер. — По същите причини.

— Видях да влиза някаква прислужница — заяви Саутгейт. — С кестенява коса и бяла прилепнала шапчица. Носеше постели и завивки.

— Трябва да е била Матилда — отвърна сър Джон. — Тя обаче е само едно просто селско момиче, доста празноглаво. Въпреки това ще я разпитам.

— Не мисля, че някаква прислужница би замислила убийство. Сър Джон, колко продължи снощната вечеря?

— Около два часа.

Бенджамин се загледа в повърхността на масата.

— Първи си тръгна Роджър, после вие, мастър Саутгейт, лейди Биатрис и сър Джон ви последваха. Последни бяхте вие, сър — посочи с пръст Мандевил — и двамата ви служители.

— А вие кога си тръгнахте? — попита Саутгейт.

Бенджамин се изчерви.

— Не съм си тръгвал. С лейди Рейчъл останахме тук. От библиотеката на баща си тя донесе книга с всички легенди за крал Артур, копие на „Артур Британски“ на Малъри и „Рицарите на кръглата маса“.

Сърцето ми застина и аз прехапах устни, за да скрия разочарованието си. Рейчъл улови погледа ми, ала по всичко личеше, че я интересувам не аз, а моят господар.

— Какво намеквате? — попита Мандевил.

— Нищо. Просто искам да разбера дали някой е влизал в стаята на Козма.

Всички в хор отрекоха да са влизали там. Мандевил се изправи и взе плаща си, който беше преметнал през облегалката на стола.

— Щяхме да идем до Гластънбъри днес, но първо трябва да приключа с тази неприятна задача. Сър Джон, ще ми е необходим някакъв сандък, който да послужи като ковчег за горкия Козма. Може да го оставите в параклиса на имението си и вероятно утре, на път към Гластънбъри, ще можем да го оставим в църквата на селото. Имам и да напиша няколко писма. Негово величество кралят няма да остане доволен от известията, които ще му пратя. Мастър Саутгейт, идвате ли?

Двамата шпиони се оттеглиха, следвали от безмълвния, неутешим Деймиън.

Лейди Биатрис и Рейчъл поднесоха тихо извиненията си и също напуснаха масата, сър Джон се протегна, измърмори, че цялата тази работа е много мръсна, но делата в имението се нуждаят от неговото внимание.

Бенджамин ги изпрати с поглед.

— Чудя се къде ли отива всъщност сър Джон? — измърмори той.

— Ако имаше и капчица ум в главата си, щеше да остане и да държи под око дъщеря си — заядох се аз. — Господарю, защо не ми казахте, че сте прекарали нощта тук долу, в забавления с мистрес Рейчъл?

Бенджамин се усмихна.

— Красавица е, нали, Роджър? Но не е за теб и със сигурност не е за мен. Това не е игра. Заобиколени сме от смърт, убийства, заговори и заговори срещу заговорите. Няма време за любовни игри. Не се доверявай никому, освен на мен, докато тази история не приключи.

Огледа се.

— Роджър, въпреки пухкавите възглавници, позлатените часовници, сребърните лъжици и венецианските гоблени, от тази къща лъха на смърт. Не исках пред всички да се съглася с мистрес Рейчъл, но тя има право. Нещо в това място лъха на прастар грях и колкото по-бързо приключим със задачата си, толкова по-добре.

— Вярваш ли, че тайнствените тамплиери съществуват? — попитах.

— Нищо чудно. Подобни общества винаги се обвиват в тайнственост. Изграждат отделен свят, а въпреки зелените си поля и живописните селца — тук кралят е прав — навсякъде в Англия кипи недоволство. Могъщите лордове, свързани с династията Йорк по кръвна линия, разполагат с голяма власт. Враждебността към Църквата расте. Шотландците продължават да са заплаха от север, а в Европа се създават силни съюзи, които целят изолацията на Англия. В подобна среда общества като това на тамплиерите процъфтяват. Най-жилавите бурени растат върху торищата.

— Ами светият Граал и Екскалибур?

Бенджамин сви рамене.

— Кралят ги иска или, което е по-важно, ако не може сам да ги получи, иска да се увери, че и никой друг няма да сложи ръка върху тях. Не намирам никакъв смисъл в онова стихче. Какво ли имат предвид с тази река Йордан?

Намръщи се насреща ми.

— За това си говорихме с красивото момиче снощи. Има ли някъде наоколо, край това забравено от Бога място, някой поток, река, къща или църква с думата „Йордан“ в името. И къде би могъл да се намира кивотът?

— Тя успя ли да ви помогне?

— Не, нито пък баща й или пък казаното от Мандевил миналата вечер, след като ти се оттегли. Гатанката на мастър Хопкинс си остава все така обгърната в тайнственост.

— Мастър Хопкинс оставил ли е някакви документи?

— Никакви. Според Мандевил, преди да се отправи на фаталното си пътуване до Лондон, Хопкинс разчистил всичко от стаята си. Тъкмо в нея си настанен ти — Бенджамин посочи към играещите пламъци в грамадното огнище. — Премахнал е всичко, което е държал в стаята си — каквото не е могъл да изгори, е унищожил.

— Необичайно поведение.

Бенджамин сви рамене.

— Може да е предчувствал събитията в Лондон. Или пък някой го е предупредил. Може да е знаел, че в действителност Уорнам и Колкрафт, които са били част от свитата на Бъкингам, всъщност са агенти на краля — Бенджамин въздъхна. — Каквото и да се е случило, мастър Хопкинс е отнесъл тайната си в гроба.

Наведе се по-близо и прошепна:

— Роджър, ще остана тук, но ти иди в стаята си, вземи си ботушите, плаща и широкополата шапка. След час сър Джон ще се отправи на път. Когато тръгне, искам да го проследиш. Знам, че ще ти е трудно да го направиш, полето е покрито със сняг, ала трябва да разберем къде отива.

Идеята за следенето не ми се понрави, но също толкова малко ми се нравеше и мисълта да се щурам из Темпълкъм. Качих се горе, постоянно бях нащрек, като внимателно оглеждах дребните гротескни лица по корнизите и таваните и най-вече ярките тамплиерски кръстове. Защо не бяха избелели с времето? Да не би боята и позлатата им да са били подновявани в знак на почит към този тайнствен и древен орден? Стигнах стаята си и заварих вратата полуотворена. Проклех глупостта си. Нямам вяра дори на себе си, като изключим Бенджамин, нямам вяра и на никого другиго, а все пак бях забравил да взема ключа, когато излизах.

Бутнах леко вратата. От другата страна на леглото с балдахина, с гръб към мен, седеше млада жена. На главата си имаше бяла шапчица, бял триъгълен шал обгръщаше раменете й. Дочух звън на монети, усмихнах се, тръгнах на пръсти през стаята и заобиколих леглото.

— Добро утро, мистрес — рекох и се надвесих над таблата на леглото. Видях кесията си в скута й, а до нея на леглото имаше пръснати монети. — Имам дълг към вас, така ли?

Младата жена ме гледаше като уплашен заек. Имаше кестенява коса, загоряло лице и големи сини очи. Трябва да беше някъде към шестнайсет, най-много осемнайсет години.

— Чухте ли въпроса ми, мистрес? Имам ли дълг към вас? Ако нямам — продължих подигравателно, — ще ми кажете ли тогава, защо моята кесия е в ръцете ви?

Приближих се, младата жена стана и понечи да побегне, но аз я сграбчих за ръката. Тя се задърпа.

— Простете — рече умолително с глас, в който се долавяха следи от местния говор. — Сър, съжалявам, но я видях да си стои там и не устоях на изкушението, беше прекалено голямо.

Придърпах я по-близо, улових леко ухание на лавандула и рози, но най-вече ме впечатлиха пълните й гърди, които се издигаха и снишаваха под ризата от развълнуваното й дишане.

— Ти си Матилда, нали?

— Да, сър. Аз прислужвам по стаите и отговарям за смяната на завивките.

— Ти ли приготви постелите за гостите на сър Джон?

С широко отворени очи, момичето кимна в знак на потвърждение.

— Включително и леглото на мъжа, който загина, така ли?

Лицето й побледня.

— Да, сър, но както казах на сър Джон и сър Мандяво…

Засмях се на начина, по който обърка името на Мандевил. С черните си дрехи, тъмния си средиземноморски тен и зловещата си слава, за селяните от имението Темпълкъм сър Едмънд бе въплъщение на самия Луцифер.

— Нищо особено не видях — повтори тя. — Боли ме, сър, пуснете ми ръката!

— И защо да го правя? Ти си крадла. Може да те обесят заради стореното от теб — погледнах я с престорена строгост. Тя долови шегата в очите ми и се притисна към мен и рече:

— Я стига, сър! Може пък вие сам да ми дадете някоя и друга монета и да ме натупате за наказание? Държах се зле, признавам.

Притисна се още по-силно към мен. Усещах движението на меките й гърди и очите ми забелязаха стройната и изящна шия. Пуснах ръката й и я здраво я сграбчих отзад, беше дребничка, но закръглена. Момичето докосна кожения ремък около китката ми.

— Можеш да го използваш — рече ми безсрамно.

Е, знаете си го стария Шалот. Копието ми вече беше насочено, също като на рицар в бой! Тялото й беше пищно и стройно. Ръцете ми се стрелнаха към връзките на корсажа й. После обаче се размислих. Старият Шалот си имаше правило: не се нахвърляй насила на жена. А какъвто си бях романтичен глупак, реших, че Матилда ми се предлага само от отчаяние. Потупах я нежно, взех една монета и я сложих в меката й, топла ръка.

— Не прави повече така — изръмжах. — Сега изчезвай!

Слушах как стъпките й отекват по пода и как вратата се затваря. Стоях със затворени очи. Поздравих се за новооткритата си святост и после изругах, когато чух как вратата рязко хлопна. Прекосих стаята и я отворих, ядосан, че моментът, в който се наслаждавах на своето благородно поведение, бе прекъснат толкова грубо. Пред вратата стоеше Матилда, корсажът й беше развързан, напращялата й като зрял плод гръд излизаше наполовина от роклята.

— Мисля, че наистина заслужавам порицание — дяволито ми рече тя.

Можех ли да й възразя? Старият Шалот си имаше и друго правило: не устоявай два пъти на едно и също изкушение. След пет минути и двамата бяхме голи, както майка ни е родила и весело лудувахме из грамадното легло. Матилда беше млада, хубава, пълна с живот и сласт прислужница. Каквото не й достигаше като опит, тя наваксваше с въодушевление. Смееше се и надаваше писъци, та се наложи да затворя устата й с нежни целувки. Даже след толкова години, споменът за горката Матилда все още е жив у мен. Приличаше на изпълнен с жар слънчев лъч от плът и кръв в онова сиво и зловещо място.

Малко по-късно, изтощен и удовлетворен, изведох коня си от конюшнята, оседлах го и поех по пътя, който извеждаше от имението. През нощта отново беше валяло и натрупало два-три инча нов сняг. От студения вятър снегът се беше вледенил. Все едно че бях попаднал в някой от скованите в лед кръгове на Ада: бяла, безмълвна пустош и черни дървета, възвисяващи се към сивото небе. Зловещата, пропита с усещането за смърт тишина на потъналото в прегръдката на зимата поле, се нарушаваше единствено от грака на гарваните, които настървено търсеха храна. Бог да се смили над нас! Бях готов да дам торба сребро за шума и миризмите на Чийпсайд! От коняря вече знаех, че сър Джон все още не е поел на път, затова, когато стигнах малка горичка, поведох навътре в нея коня си, спънах го и седнах на някакъв камък. В очакване на сър Джон отпивах вино от кожения си мях и си мислех за жарките прелести на Матилда. Задните ми части започнаха да замръзват и вече се чудех дали да не се прибирам обратно, когато дочух конски тропот и видях сър Джон да препуска на коня си като вихър.

Макар земята да беше покрита с лед, сър Джон пришпорваше дорестия си кон с всичка сила. След малко и аз го последвах, като използвах извивките и снишаванията на пътя, за да се прикривам. Сър Джон стигна до кръстопътя, на който се издигаше бесилка с провесен, разлагащ се труп на някакъв мъж. Все още никой не беше смъкнал дрехите, с които бе обесен. Видях, че сър Джон поема по пътя за Гластънбъри и разбрах, че вече няма смисъл да го следвам. По всичко личеше, че господарят на имението ни беше излъгал. Явно някакви неотложни дела с монасите го бяха принудили да се отправи сам на път в такова мразовито време.

Обърнах коня си и се размечтах за топлината в Темпълкъм. След буйните ласки с Матилда ме налегна сънливост. Малките и големи кули на Темпълкъм вече се провиждаха през клоните на дърветата, когато конят ми процвили и ме събуди напълно. От двете страни на пътя бяха изплували като призрачни сенки маскирани мъже. Носеха черни дрехи, но успях да зърна груби изображения на тривърхия бял тамплиерски кръст върху раменете на плащовете им.

— Какво искате? — провикнах се, докато отчаяно се опитвах да обърна коня си и да се изпаря като дим.

Едната от фигурите се раздвижи. Чух как арбалетът изщрака и над главата ми предупредително изсвистя стрела. Мъжът с арбалета се приближи и с приглушен от маската глас ми нареди да сляза от коня.

— Махни се от пътя ми! — извиках. С всички сили се мъчех да извадя меча си, но страхът така ме беше завладял, че не успявах да намеря дръжката.

— Слизай!

Мъжете се приближиха. Видях блясък на стомана, а както знаете, той има един-единствен ефект върху стария Шалот. Обхвана ме непреодолимо желание да изчезна. Един от маскираните се опита да хвана юздите на коня ми.

— Проклет да си! — изкрещях, пришпорих коня си напред и изритах маскирания.

В крака ми се вкопчиха нечии ръце, а изплашеният ми кон се дръпна назад, изправи се на задните си крака и заразмахва копита. Бях възвърнал отчасти и без това жалкия си кураж, измъкнах меча си и го развъртях над главата си като същински сър Ланселот. Крепеше ме единствено желанието да държа тези зловещи създания далече от себе си. Мъчех се да намеря пролука, през която да се измъкна от железния кръг, в който бях попаднал. Усетих как мечът ми се натъква на плът, чух писък, отново замахнах. Не знам какво е станало точно, защото държах очите си здраво затворени и размахвах меча, когато конят ми, който имаше много повече смелост, отколкото мен, сам се погрижи за своето спасение.

До ушите ми достигна тропот, отворих очи и видях, че нападателите ми бягат към дърветата. Двама от тях се движеха трудно. Признавам, че целият се тресях от ужас. Такъв беше обичайният ефект на такива събития върху стария Шалот: омекнали нозе, свит на топка стомах, душа и мисли, напълно сковани от страх. Когато господарят ми ме откри, бях слязъл от коня и клечах в една пряспа. От стомаха ми излизаше всичко, което бях ял. Бенджамин чу шум из храсталаците, но ме погледна и изостави всяко намерение да преследва нападателите ми. Вместо това взе кожения мех, окачен на седлото ми и ме накара да пийна вино от него. Огледа се и забеляза следите от кръв по снега.

— Ожесточена битка, така ли, Роджър?

(Бог да го благослови, каква чиста душа беше.)

— Сторих каквото можах, господарю — рекох скромно. — Бяха поне дузина.

Лъжех с престорена скромност.

— Съмнявам се, че четирима измежду тях ще изкарат до зори.

— Какви бяха?

— Бог знае! — изфучах. — Носеха маски и криеха лицата си с качулките, но по плащовете им имаше грубо изрисувани тамплиерски кръстове. Според мен са сбирщина разбойници и мародери.

Бенджамин отиде до редицата от дървета и започна да се взира в покритата със сняг пустош.

— Дузина ли казваш, Роджър?

— Най-малко.

— Защо тогава веднага не са те убили?

— Не знам! — ревнах. — Ще ги попитам, когато се върнат!

— Не, в никакъв случай. Ти прояви голяма смелост, Роджър. Според мен са искали да те поразпитат или да те сплашат. Доказва го фактът — разсъждаваше Бенджамин, — че са държали под наблюдение имението. Трябва да са те видели, когато си тръгнал след Сантер.

Погледна през рамо към мен.

— А ти защо не си по следите му?

— Няма смисъл от преследването. По някаква причина кучият син реши да иде в Гластънбъри. Сигурно има неотложни дела там. Може пък — добавих — Сантер да е тамплиер и да е отишъл да предупреди господарите си, че един от хората на Мандевил вече е мъртъв.

Изправих се и пресуших виното в кожения мях.

— Торба злато давам — промърмори Бенджамин, — за да разбера какво е отвело Сантер в Гластънбъри. Може би е трябвало да го проследиш?

— И какво, ако бях? — Краката ми още трепереха от страх. — Да вляза в манастира и да кажа: „Ама какво съвпадение само, а! Какво правите и вие тук, сър Джон?“ Както и да е — кимнах към дърветата, — може би онези разбойници щяха да ме нападнат, преди да стигна до Гластънбъри. Из тази забравена от Бога земя има толкова гори, блата и потънали в мъгла тресавища, в които може да се скрие цяла армия, проклети да са!

Потупах коня си, прошепнах му своята благодарност и се качих на седлото.

— Връщам се в Темпълкъм — простенах. — Уморен съм, мокър съм, всичко ми е дошло до гуша, ама наистина, господарю, и мисля, че за днес ми стига! — и допълних заядливо: — Ами вие какво правите тук?

Бенджамин се качи на коня си и ми се ухили.

— Онази вещица не излиза от мислите ми. Опитвах се да намеря мястото, където вчера я срещнахме. Тогава чух виковете и шума от схватката и тръгнах да разбера какво става.

Той приближи коня си и ме сграбчи за ръката. Усмивка играеше по продълговатото му, мургаво лице.

— Хайде, принце на битките — измърмори той. — Какво са неколцина разбойници за мъж като Шалот, а?

(Прииска ми се да му кажа, че сблъсъкът с тия кучи синове ме е състарил с години, но реших, че е по-добре да запазя героичния си образ.)

— Хайде — Бенджамин пришпори коня си напред. — Да видим дали ще открием къде живее старата вещица.

Стенейки и мърморейки, пришпорих коня си след него. Почти бяхме стигнали до портите на Темпълкъм, когато единодушно решихме, че сме открили пролуката между дърветата, през която тя се беше появила. Тогава, въпреки предупрежденията ми, Бенджамин реши да продължи нататък.

Ако дъртата вещица имаше пророческа дарба, за пророк ставах и аз, защото само на хвърлей разстояние от мястото, където навлязохме в гора, Бенджамин призна, че сме се изгубили. Гората беше гъста, сняг покриваше храсталаците. И сред лято да беше, щеше да е трудно да открием пътеката. Смрачаваше се, когато за мое успокоение, Бенджамин най-сетне реши да се върнем в Темпълкъм.