Убийствата на Граала (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри ХIII)

Глава втора

Без особено въодушевление Бенджамин склони да тръгнем незабавно и пренебрегна моите възражения. Отидох в стаята си, обзет от усещането, че отново съм тръгнал на училище и ядно започнах да хвърлям дрехи и разни необходими вещи в дисагите. Бенджамин тихо се промъкна в стаята ми и застана гърбом към затворената врата.

— Съжалявам, Роджър, но нямаме друг избор. Нали не си забравил, че се заклехме да служим на кардинала в мир и във война? — той махна с ръка. — Всичко, което имаме, сме получили благодарение на него.

— Щом Бъкингамският херцог може да загуби и главата, и богатството си — извиках аз, — какво остава за бълхите, които дори не са се покачили на гърба на свинята?

Бенджамин сви рамене.

— Ще живеем ден за ден.

— Да, а ако кардиналът постигне своето, надали ще се радваме на много дни живот!

Приключихме с подготовката, а конярите доведоха оседланите ездитни коне и товарните кончета. Бенджамин остави изчерпателни указания на Бейкър, управителя на имението, и в късния следобед се отправихме в галоп на юг. Спомням си го, като че беше днес. Слънцето залезе и зимата ни показа ноктите си. Кой казва, че сезоните не предвещават какво ни очаква?

Агрипа се беше умълчал или по-точно мърмореше на себе си на странен и непознат за мен език, докато придружителите му — най-отбраната сбирщина обесници, на която бихте могли да се натъкнете, яздеха мълчаливо. Същата нощ спряхме да пренощуваме в манастир. Агрипа си оставаше необщителен спътник, потънал в собствените си размисли. Един-единствен път се поспря, огледа пустата трапезария и заяви:

— Тук се крие нещо, така да знаете.

— Какви ги говориш? — попита Бенджамин.

Агрипа поклати глава.

— Тук се крие нещо — повтори. — С колко измама е пълен само този свят!

(И тези думи ще откриете в пиесите на стария Уил Шекспир.)

Времето продължаваше да се влошава, но призори на втория ден след тръгването ни от Ипсуич, напуснахме абатството Уолтам и стигнахме Майл Енд Роуд — пътят се виеше между селцата към източен Смитфийлд и ставаше все по-оживен. Срещахме не само обичайните пътуващи търговци с техните колички или скитащи чернокапци, които търсеха лесна печалба и меко легло (обичам да гледам как капеланът ми се гърчи!), но и все повече обикновени хора, забързани да се присъединят към тълпата, която щеше да наблюдава как проливат кръвта на благородниците.

Свърнахме на север по Хог Стрийт, минахме покрай църквата Сейнт Мери Грейс, откъдето зърнах високите сиви кули на Тауър и се смесихме с гъстата тълпа, обкръжила Тауър Хил. Цял Лондон се беше стекъл там, вярвайте ми. От Тауър до Бридж Стрийт нямаше къде игла да падне.

Често съм се чудил какво им харесват толкова на екзекуциите. Що за забавление е да гледаш как отсичат някому главата или топките? Дори попитах Агрипа.

— Ние, хората, сме родени убийци — измърмори той. — Непрестанно флиртуваме със смъртта. А ако нашият Хенри постигне това, което е намислил, ще се наситим да гледаме реки от кръв и екзекуции.

Използвахме писмените заповеди и мечовете на свитата, за да си проправим със сила път през тълпата, чак до обвития с черен плат ешафод, издигнат на върха на хълма и обкръжен от стража. Горе на ешафода стоеше със скръстени ръце палачът. До него, близо до дръвника, облечен от глава до пети в черна кожа и с чифт еленови рога на главата си, помощникът му държеше огромна двуостра секира. Докато представителите на властта си шепнеха един на друг и изпитателно оглеждаха морето от лица около тях, един свещеник четеше монотонно молитва след молитва.

Гледката почти внушаваше спокойствие, но слушайте какво ще ви каже старият Шалот: години по-късно (да, трябва да ви разкажа тази история някой път), трябваше да сложа сам глава на този дръвник, палачът вече беше вдигнал брадвата, когато ме помилваха в последния миг. Чакането е по-страшно от самата смърт, казвам ви. Грамадният дръвник вони на кръв, а около вас е пълно с вещи, съпътстващи жестоката смърт: парцал, с който да се спре шурналата от врата кръв, кошница за главата, ковчег от бряст за трупа и нож, в случай че някое сухожилие или мускул останат несрязани. Такава смърт може и да е бърза, но е и ужасна. Когато обезглавиха Мери, кралицата на Шотландия, клепачите й продължиха да трепкат, а устните й се движиха повече от минута, след като глава й беше отсечена. Положението се влоши, понеже палачът не беше съобразил, че кралицата на шотландците е с перука, отсечената глава му се изплъзна, падна и се затъркаля като топка.

И преди бях наблюдавал екзекуции, но не толкова церемониална, както екзекуцията на Бъкингам. Агрипа притвори очи, убеден бях, че задряма. Цял пребледнял, Бенджамин не откъсваше поглед от мястото под платформата. Проследих погледа му и съгледах дребни, тъмни, движещи се силуети.

— Кои са тези? — попитах един от стражите.

— Джуджета — отговори ми с ъгълчето на устата си. — Плащат на кмета, за да им разреши да стоят под ешафода. Когато отсекат главата, кръвта плисва и се стича по дървото. Събират я и я продават като реликва и като сувенир — мъжът се извърна и плю през рамо — чух, че имало много желаещи да си купят от нея.

Чакането продължаваше, тълпата не проявяваше признаци на умора. Сред навалицата сновяха търговци и продаваха сладкиши, ябълки на резени и дори нескопосани преписи на „последната изповед“ на Бъкингам. С бокали в ръце жадните проклинаха и викаха продавачите на вода. Деца плачеха и родителите им ги вдигаха на раменете си. Най-важните благородници в кралството — лордовете и дамите, както и техните коне, настанени под копринени сенници, се мъчеха да намерят по-добър изглед към ешафода. Всички се блъскаха, бутаха и си изляха яда на един джебчия, заловен, когато крадеше. Докато шерифът го избута настрана, тълпата едва не го разкъса.

Небето притъмня, над Темза запълзяха грамадни сиви облаци. Народът видя в тях божествена поличба, недоволството Божие от смъртта на Бъкингам. Прогизнали до кости от проливния дъжд, всички все по-ясно проклинаха кардинала. Бурята отмина и облаците се разкъсаха, сред насъбралите се близо до Тауър се разнесе ропот. Появи се малък отряд ездачи, предвождани от шерифите и кмета. Сред тях вървеше висок, тъмнокос мъж с лице бяло като разтворената на врата му риза, която носеше под кървавочервеното наметало. Агрипа прошепна, че това е Бъкингам.

Ездачите стигнаха до ешафода, слязоха от конете и Бъкингам се качи по стълбите, хладнокръвен и спокоен, сякаш му предстоеше да положи клетва, а не да се срещне със Създателя си. Коленичи пред свещеника, който претупа надве-натри молитвите, размени няколко думи с шерифите, после отиде и се наведе над дръвника над нас. Тъкмо когато заговори и отново заяви, че е невинен, излезе вятър и заглуши думите му. Отвсякъде ме притискаха. Оглеждах редицата от стражи. Вниманието ми привлече висок, мургав мъж, със смолисточерна коса и орлов нос. Той и червенокосият му спътник бяха облечени изцяло в черно.

После насочих вниманието си към младата жена, която стоеше близо до тези две врани. Качулката на плаща й беше дръпната назад и откриваше черна като абанос коса, високо чело и лице с омайна красота. Вероятно доловила интереса ми, тя ме погледна и погледът на тези блестящи очи ме порази в сърцето. За миг разпери плаща си и видях, че носи жълта копринена рокля. Показа се обсипаната й със скъпоценности ръка, около врата й и маншетите на ръкавите видях изобилие от бяла дантела и блясъка на малък диамант, закачен на корсажа й и друг на широката жълта лента от кадифе, която придържаше красивата й коса. Усмихна се (но може въображението ми да ме е подвело), обърна се и заговори на висок, светлокос мъж, с червендалесто лице и вид на състоятелен земевладелец. Ръката на мъжа обгръщаше тъмнокоса жена с бледо лице и когато тълпата се олюля, я видях да се обляга на него, отмаляла от ужас пред предстоящата екзекуция.

— Кои са тези хора? — побутнах Бенджамин, и той като Агрипа сякаш беше заспал на крак.

С поклащане на глава ми даде да разбера, че не ги познава, но Агрипа проследи погледа ми.

— Светлокосият мъж е сър Джон Сантер, господар на Темпълкъм в Съмърсет. Припадналата дама вероятно е съпругата му.

— Ами младата красавица? — попитах.

— Дъщерята на Сантер, Рейчъл.

— Защо са тук? — прошепнах.

— Дойдоха в Лондон, за да докажат невинността си и да очистят името си. По волята на краля, сър Джон и неговата съпруга трябва да присъстват на смъртта на Бъкингам.

— Защо?

— Сам ще разберете.

Погледът на Агрипа стана студен, когато падна върху облечените в черно мъже около Сантер.

— Бързам да поясня, мастър Шалот — онзи мъж, черен като сатаната, е сър Едуард Мандевил, а червенокосият му спътник е мастър Джефри Саутгейт, някъде на близо трябва да са и свирепите им служители, Козма и Деймиън.

Господарят ми също се разтревожи.

— Кои са те, по дяволите? — дрезгаво прошепнах — И каква връзка имат с вас, мастър?

— Те са Agentes in Rebus — продължи Агрипа.

Кръвта ми застина в жилите. Чувал бях за тези отблъскващи мъже, безмилостни кучи синове, професионалните шпиони и убийци на кардинала. Разбирате ли, Бенджамин и аз бяхме негови пратеници, получавахме от него една или друга задача, но Agentes in Rebus, което ще рече „Изпълнителите“, бяха личните специални агенти на кардинала.

При навъртането си из кралския двор даже аз бях чувал за Мандевил, който сновеше насам-натам подобно паяк и плетеше мрежи за враговете на краля. Не откриеше ли решаващото доказателство, той чисто и просто го измисляше. Агентите му можеха да изникнат навсякъде, преоблечени както си щат: като пътуващи търговци, актьори, даже и като някой от скитащите цигани, които кръстосват надлъж и нашир пътищата в ярко боядисани каруци. Вече всеки крал си има своя шпионска служба: френският крал си има Luciferi, султанът си има „Градинарите“, венецианският дож — Secretissimi, а Хенри Английски своите Agentes in Rebus .Създаде ги кардинал Мортън, първи министър при бащата на краля, тези най-тайни служители на короната, и до ден-днешен са високо ценени. Понякога с години могат да живеят като ваш прислужник, любовница, даже брат или сестра, но настъпи ли чаканият миг, щом главата ви трябва да хвръкне, те ще осигурят доказателствата, които ще ви пратят на ешафода.

— Имат ли пръст в цялата тази работа? — попитах аз.

Агрипа ми махна с ръка и ми прошепна:

— Да, да — млъкна, понеже Бъкингам се отдръпна от палача и изведнъж направи нещо странно. Приближи се, надвеси се над дървения парапет и впери поглед право в мен, после в Агрипа и накрая в Бенджамин. Погледът в пълните му със сълзи очи беше ясен и бистър.

— Невинен съм — дрезгаво прошепна той. Едва долавях думите му. — Няма да мине и час и ще се изправя пред Създателя си, но съм невинен! — посочи към Агрипа. — Не го забравяй!

Някъде задумка барабан. Йоменът изблъска тълпата назад и вече виждахме по-добре какво се случва. Бъкингам коленичи отново пред свещеника. Палачът на свой ред коленичи пред него и според обичая го помоли за прошка, както и за своето възнаграждение. (Тази работа така и не ми се изясни! Как така някой казва, че съжалява, после ти отсича главата и в същото време иска да му се плати за свършеното? Доста години по-късно, когато и мен отведоха пред дръвника, рекох на копелето да се разкара и да върши каквото ще!)

Най-после Бъкингам коленичи пред дръвника. Един прислужник завърза косата му, но когато му предложи превръзка за очите, Бъкингам поклати глава в знак на отрицание. Наведе се и леко изви глава, заприлича на ранена птица преди да падне, простря ръце встрани. Ударите на барабана зазвучаха по-отчетливо, секирата описа съвършена дъга и се издигна, а после се стовари на дръвника с глух удар, който прозвуча като самотен далечен гръм. Кръвта рукна в алена струя. Тълпата, затаила до този миг дъх, въздъхна при вида на кръвта, а джуджетата под ешафода запретнаха ръкави. Палачът вдигна главата на Бъкингам и се приближи към ръба на ешафода.

— Такъв е краят на всички предатели! — извика той.

Погледнах встрани. Бенджамин беше извърнал глава.

— Такъв е краят на всички предатели! — повтори палачът.

— Я се разкарай! — чу се висок глас.

— Не тая глава трябваше да отсечеш — ревна друг. — Трябваше да вземеш главата на касапския отрок!

Сред груби подигравки към ешафода полетяха гнили плодове и всякакви боклуци. Войниците пристъпваха напред и тълпата започна да се разпръсква.

— Хайде, Агрипа! — просъска Бенджамин.

Магьосникът потръпна и се огледа.

— Да, да, време е да си вървим.

С усилия си проправихме път на слизане от Тауър хил. Вървяхме покрай стената и влязохме в крепостта през портата Уотър Гейт. (Аха, капеланът ми се намесва. Точно така, това съкровище има право. По-младите поколения я наричат Портата на предателите — и каква върволица от такива е минала през нея само! Ан Болейн — до последно предизвикателна! Томас Мор, който подхвърляше шеги; потъналият в молитви Джон Фишър; Катрин Хауърд, която се присмиваше на мъжествеността на Хенри. О, между другото тя имаше право, мъжествеността му не беше за хвалба! Позабавлявахме се с младата Катрин между чаршафите и се смеехме до припадък на надареността на Хенри. Тя плати с живота си, а мен изправиха пред дръвника, но ще й дойде ред и на тази история.)

Зад стените на Тауър войниците и йомените смениха караула, поставиха постове по стените и се прибраха зад мръсните порти за в случай, че настъпеха безредици. Следвахме Агрипа и криволичехме между различните кули, докато не стигнахме до Уейкфийлд — днес хората я наричат „Кървавата кула“.

— Елате! — нареди Агрипа.

Отворихме обкована с железни гвоздеи врата в приземието на Кървавата кула и влязохме в помещение без прозорци, осветявано само от димящи факли, забити в процепите на зида. Отначало не виждах ясно и не чувах друго освен шепот и скърцането на въжета, но после очите ми привикнаха с тъмнината. Чух, че господарят ми простена, напрегнах взор в мрака и различих облените в пот, полуголи тела на мъчителите, струпали се около „Дъщерята на Ексетърския херцог“ — разпространено име на уреда за изтезания още от времето, когато херцогът на Ексетър го беше докарал в Англия като средство за развързване на езици и добиване на истината — както умело се изразяват политиците.

Нещастникът, когото разпъваха на нея, беше съвсем гол, само по препаска около слабините. Видях рядка бяла коса и кльощава, измършавяла фигура, с ръце и крака, завързани за ъглите на това легло на мъченията. Мъчителите въртяха колелото, а когато то се въртеше леглото се разтягаше, разкъсваше мускулите и сухожилията и чупеше костите.

Скрит в тъмнината Агрипа повика с жест към нас главния мъчител. Мъжът с мръсна коса и чорлава брада тромаво се приближи. Голото му до кръста тяло блестеше от пот. Вехтите му, натъпкани в ботушите панталони, също бяха прогизнали от пот. Въпреки всичко изглежда мъжът харесваше занаята си, понеже се усмихваше под рошавата си брада.

— Още няма новини, господарю.

— Никакви ли? — попита Агрипа.

— Каквото каза преди, това е.

— Колко ще издържи? — попита Агрипа, все така прикрит в мрака, докато двамата с Бенджамин наблюдавахме изтръпнали от страх ужасната сцена. Вярвайте ми, ако искате да разберете какво е адът на земята, погледайте как разпъват човек, докато ръцете и краката му не бъдат измъкнати от ставите, трупът му не се удължи и срамните части се разкъсат. Накараха ме веднъж да присъствам на изтезанията на горкия Николас Оуен, послушник при йезуитите, който построи скривалище за католически свещеници в къщата ми, както и в много други къщи надлъж и нашир из страната. Даровит и способен дърводелец беше горкият Оуен. Разпъваха го, докато не го разчекнаха. Наложи им се да използват стоманени плочи, за да го изнесат и да го обесят. В какъв кръвожаден свят живеем, Господи! Припаднах на изтезанията на Оуен, но когато видях мастър Хопкинс, като омагьосан не можех да откъсна очи.

— Според теб — тихо попита Агрипа — дали мастър Хопкинс знае нещо?

— И да, и не — отвърна му мъчителят. — Но няма да ни каже нищо. На косъм от смъртта е, господарю. Не ни остава много време.

Агрипа ни изведе обратно на светло.

— Останете тук! — заповяда ни той.

Качи се по главното стълбище на Кървавата кула, върна се с вързоп дрехи в ръце и отново влезе в помещението за изтезания.

Ние с Бенджамин стояхме като наказани ученици.

— Сега какво, господарю? — попитах аз.

— Тихо! — прошепна той. — Роджър, дотук ни показаха само встъплението. Не се съмнявам, че скъпият чичо ще ни каже каква е основната интрига в тази пиеса — махна с ръка по посока на помещението за изтезания. — Не понасям подобна жестокост! Хопкинс може и да е предател, но няма нужда от подобни изтезания.

След проливния дъжд тревата още беше мокра, затова той ме поведе към дървена пейка близо до малък, настлан с плочи площад.

— Роджър, знаеш ли — заговори той приглушено, веднага щом седнахме, — че обичайното право в Англия забранява подобни мъчения?

(Е, избухнах в смях, още ме досмешава при спомена за тези думи, понеже дебелият Хенри, гадният кучи син, изповядваше убеждението, че всеки трябва да се изтезава. Когато искаше да изпрати втората си кралица на ешафода, изтезаваха музиканта Марк Смийтън, докато не призна за прелюбодеянието си с нея, като му обещаха бърза смърт, ако уличи горката Ан.)

Разглеждах плочите по площада зад мен и забелязах малко избледняло петно в средата му.

— Какво е това, господарю?

Бенджамин размърда нозе.

— На това място умират принцовете, Роджър — измърмори той. — Когато човекът е твърде високопоставен, за да служи за забавление на тълпата, на това място издигат ешафод и му отсичат главата.

Чудна работа, нали? Седях си там, съвсем близо до мястото, където години по-късно Ан Болейн, която нае сама палача си от Кале, сложи глава на дръвника, както направи и горката Катрин Хауърд. Катрин прекара нощта преди екзекуцията си в упражнения как да нагласи главата си на дръвника за последния удар на палача. На това място умря бедният Том Мор, както и старият Фишър, Маргарет, графиня Солсбъри и тримата й сина.

Бенджамин потъна в своите мисли, така че аз се поогледах, вече започвах да се тревожа какво ли ни очаква, когато във вътрешния двор влезе каруца с прост дървен ковчег. Двамата каруцари ругаеха и се смееха.

— Какво карате, приятели? — попитах.

Мъжете се засмяха един на друг, слязоха от каруцата и спънаха конете.

— Половината от граф Стафорд! — пошегува се единият. Видя слисания ми израз. — Ами главата е на Лондонския мост! — додаде той — А останалото…

Посочи към малка сивокаменна църква, „Сейнт Питър ад Винкула“, параклиса на Тауър.

— Останалото ще заровим под камъните, както останалите трупове.

Извърна се, понеже един офицер и група войници дойдоха забързани да вдигнат покрития ковчег от каруцата и да го отнесат в потъналия в мрак параклис. „Сейнт Питър’с“ не беше като другите параклиси! Труповете на мъжете и жените, екзекутирани на Тауър Хил или на Тауър Грийн лежаха погребани там. В наше време малцина го знаят, но под параклиса има тайни проходи и галерии и — години по-късно — ми се наложи да се крия на това място. Няма по-ужасна гледка! Подът на параклиса е покрит с обезглавени трупове, до един облечени в бляскавите одежди, носени приживе. Ковчезите бяха обикновени и бързо се разпадаха, затова пълзях между скелетите на лорд Хейстингс, Ан Болейн, рода Де Ла Поул, Катрин Хауърд и Томас Кромуел. (Хитрият му кучи син! Аз бях един от тези, които го арестуваха след вечеря в Тауър.)

Представяте ли си? Представяте ли си мен в клопката между основите и пода на параклиса, сред море от обезглавени трупове? Свети Боже, до ден-днешен дори само мисълта за това, ме кара да се събуждам цял облян в пот, да крещя за чаша кларет, за закръглените бедра на Фийби и меките гърди на младата Маргарет. Какво им е чудното на приказките, че в Тауър е пълно с призраци!

Ще ви разкажа как една нощ отидох в Тауър, да посетя тайно младата Елизабет, по времето, когато сестра й, Кървавата Мери, я беше затворила там. Заключиха портите, останах вътре скрит зад розовите храсти, които опасват параклиса „Сейнт Питър ад Винкула“. Събудих се в един след полунощ, цял настръхнал от предчувствие за наближаваща опасност. Завладя ме див страх, стомахът ми се сви, изтръпнах цял. През един от прозорците на параклиса се процеждаше бледа светлина и дочух странна музика. Говоря ви самата истина! Аз, Роджър Шалот, който с очите си съм виждал блуждаещите огньове над блатата и съм бил свидетел на страхотиите, които дебнат из пустите тресавища, се изкатерих по стената на „Сейнт Питър ад Винкула“ и надзърнах през прозореца. Видях дълга редица от призрачни силуети, сред които бяха и тези на умрелите в Тауър, тържествено да се приближава към олтара. Боже, едва не изгубих съзнание от страх. Ако не ми вярвате, идете там, поседете само половин час в параклиса и ще усетите как духовете ви наобикалят.

В онзи отдавна отминал есенен ден се страхувах не от призраците, а от живите и се чудех в какво ли ни забърква Агрипа. Трябва да сме седели там повече от час, унили и мрачни, докато внезапно не видяхме облечения в свещенически одежди Агрипа да се качва по стълбите към нас.

— Хопкинс ми разказа всичко — измърмори той и седна помежду ни с вид на благодушен чичо.

— Какво искате да кажете, сър? — троснато попита Бенджамин. — И защо сте облекли такива дрехи?

— Ами дадох му последно причастие.

Изненадан, Бенджамин скочи на крака.

— Измамили сте го, сър! Онова, което сте чули в предсмъртната му изповед, е свята тайна, а вие не сте свещеник!

Агрипа благо се усмихна.

— Кой казва, че не съм свещеник, Бенджамин? — той гледаше господаря ми право в очите. — Греховете на мастър Хопкинс не ме интересуват, а само онова, което исках да науча — и тайната на изповедта не се отнася до него. Познавам закона.

Бенджамин изду бузи и седна.

— Тогава какво ви разкри мастър Хопкинс?

— Ами по думите на Хопкинс — Агрипа изпъна късите си крака — Граалът и мечът Екскалибур все още са в Гластънбъри.

— Къде? — попитах аз.

— А! — Агрипа млясна. — Да носиш мях за вино, Шалот?

— Нося, но е празен.

— Е, налага се да почакам — усмихна се той. Погледна насмешливо към Бенджамин. — Хопкинс направи признания. Вече му е все едно. Други тамплиери ще разгадаят гатанката.

— Каква гатанка?

Агрипа се облегна назад, притвори очи и замърмори:

— Какво пък ще рече това, в името на Бога? — попитах.

— Не знам. Хопкинс го открил в тайна хроника в абатството Гластънбъри, та според мен трябва да идем там.

Разтъпка крака, за да се отърси от студа и вдигна очи към свъсеното небе.

— Ще завали сняг — измърмори той. — Ще натрупа бързо. Трябва да тръгнем със Сантер възможно най-скоро. От снега пътищата ще станат непроходими.

— Ние ли? — извиках.

— Ами да. Или — усмихна се Агрипа — поне вие двамата.

— Защо не се върнете и не попитате Хопкинс какво означават думите му? — рекох аз.

— Не мога да питам Хопкинс за нищо.

— Защо?

— Мъртъв е, прерязах му гърлото — Агрипа сви рамене. — Беше проява на милосърдие. Какво друго ми оставаше да сторя? Нямаше да доживее до мръкване и щеше да страда неимоверно, затова му прерязах гърлото — изправи се, разтъпка се и отново се завъртя с развети поли на одеждите си. За кой ли път долових странното ухание, което се носеше от него.

— Трябва да пийна — дрезгаво продума той. — „Златният турчин“ е добра кръчма, намира се до Тауър.

Прекосихме обратно поляната. Агрипа изчезна в кралските покои, за да свали свещеническото облекло и се върна ведър както винаги, плесна с ръце и заяви, че чаша превъзходен, червен като кръв кларет ще му дойде добре. Не откъсвах очи от лицето на лукавия негодяй, разтегнал устни в усмивка и се зарекох никога да не заставам с гръб към доктор Агрипа.

Още с влизането ни в „Златният турчин“ Агрипа продължи да се прави на щедър приятел: поръча ястия с месо, угоен петел в лимонов сос и кана от най-доброто бордо.

Когато засити глада и утоли жаждата си, Агрипа се облегна назад и скръсти ръце на корема си. Не откъсваше поглед от господаря ми, който беше мълчалив и затворен през цялото време, докато се хранехме.

— Таиш някакви подозрения, мастър Бенджамин, така ли?

— Да, сър, тая.

Агрипа махна пренебрежително с ръка.

— Така и трябва, така и трябва. Знаеш ли какво мисля аз? Всичко, което си видял досега, е като въведение в пиеса, а в това, което наблюдаваме, са замесени кралски съдби, мощта на короната, има загадка, предателство, заговор, а по-късно ще се натъкнеш и на кървави убийства! — той отпи от виното и примлясна с устни. — О, да, ще се натъкнеш на злонамереност — въздъхна дълбоко, — каквато не си познавал досега!

Чашата на Бенджамин изтропа по масата и привлече вниманието на посетителите от съседните маси — амбулантни търговци, които подреждаха малобройните си реликви и други стоки, които щяха да продават на близкия пазар в Смитфийлд.

— Защо не ни кажете всичко? И какво е вашето участие? — запелтечих аз.

Агрипа протегна ръце и изпука с пръстите си.

— Много пътища водят към рая — промърмори той, — но докато стигнем там, никой няма да го е грижа! Кардиналът води играта, мастър Шалот, а аз — макар че ще се отрека от думите си по-късно, — аз дърпам конците на кардинала. Събитията трябва да следват предначертания си ход и аз съм тук, за да не се отклонят от предначертаното — той размаха късия си пръст насреща ни и се усмихна. — А пък вие двамата сте тук, за да ми помагате, така че да спечелим слава и богатство.

В последните му думи имаше язвителност и в погледа му долових злост. Марионетки, рекох си, кукли на конец. Но вие си го знаете стария Шалот, заеме ли се с нещо, не се отказва докрай.

— Ето — додаде Агрипа — загадката на бедния, изоставен Хопкинс:

— Река Йордан е в Палестина — размишляваше Бенджамин — предполагам, че под „кивот“ трябва да разбираме „кивота на завета“ — сандъкът, в който са съхранявани десетте Божи заповеди. Само Господ знае къде е той!

Отпи от виното в чашата си.

— Сигурен съм в едно, добри ми Агрипа, че няма да откриеш нито едното, нито другото в Гластънбъри, така че за какво ни е да идем там?

Господарят ми не беше в настроение, разстроен от смъртта на Бъкингам и хладнокръвното погребение, с което Агрипа се беше отървал от бедния Хопкинс. Така че аз се заех да разсъждавам вместо него, което се случваше рядко.

— Трябва да са в Гластънбъри — настоях — по някакъв начин думите „река Йордан“ и „кивота на Мойсей“ сигурно подсказват за тамошни места.

— Как стигна до това заключение? — попита Бенджамин.

— Ами загадката е от тайна хроника от Гластънбъри. Писарят сигурно е бил монах в абатството. Вероятно е записвал загадки, чиито отговори са били известни на малцина, може би тамплиери, намерили убежище там. „Река Йордан“ и „кивота“ трябва да са места из околностите или в самия Гластънбъри.

Агрипа се приведе и стисна ръката ми.

— Шалот! Шалот! — измърмори той. — Може и да си леко кривоглед — аз наистина съм леко кривоглед по рождение — но зад това лукаво лице се крие проницателен ум, който набира сили. Кардиналът ще остане доволен.

— О — отвърнах с ирония, — само това ми липсваше, за да съм напълно щастлив. Ами предателството и кървавото убийство?

— Не бързай — ухили се Агрипа. — Дай повече време на сенките, за да се насъберат.