Убийствата на Граала (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри ХIII)

Пролог

В прастарите библейски времена Каин убил брата си с кост от осел и се скрил в дън горите, но Бог го намерил, сграбчил го за косите и го белязал със знака на братоубийството. Всички сме потомци Каинови и като него носим белега му на челата си. Негови чеда сме, нали? Щом Каин, син Адамов, е наш отец, тогава и ние носим знака на братоубийството.

Виждам, че капеланът ми неодобрително се мръщи, сякаш до него е стигнала някаква воня: присвил е устни здравата и е сбърчил нос. Всичките му ядове идат от там, че какъвто си е гърбав, носът му се оказва заврян в собствения му чатал! Нямайте вяра на късокраки мъже — разстоянието от мозъка до задника им е толкова кратко, че дава повод за безпокойство.

Така че всички сме чеда Каинови. Ако съм честен, тая мисъл не е моя. Чух я от Мишел дьо Нострадам, астролога на Катерина де Медичи. По онова време се криех в Париж от шайка наемни убийци, пратени да ми видят сметката, но не за първи път ще кажа, че ще й дойде времето и на тази история.

Странна птица беше Нострадамус! В тайния си кабинет в замъка Блоа държеше невиждано огледало. Огледаш ли се в него — виждаш бъдещето. Катерина де Медичи — развратната и кръвожадна Катерина, казвах й мадам Пепелянка — по цели дни очи не откъсваше от него.

Нострадамус твърдеше още, че го спохождали сънища, които предсказвали бъдещето. Говореше за демони, които му се явявали нощем. Очите им били кървясали, а в ръце стискали огромни свитъци, изписани с греховете на човеците от първия до последния им ден. Нострадамус казваше, че свитъците били безкрайни, както били безкрайни и ужасяващите, кървави злодеяния човешки.

Съгласен съм с него, тъй като през живота си бях свидетел на безкраен низ от убийства и спомените за тях продължават да ме измъчват дори в сънищата ми. А, не! Никакъв наемен убиец не съм, но половината ми живот мина в преследване на такива. Сега и аз като Нострадамус сънувам зловещи, безмилостни демони, с озъбени и изкривени от бяс лица. Те принадлежат на черната преизподня, защото са изгубените души на убийците.

През нощта, за която иде реч — пак беше валял сняг и дебели преспи покриваха снежното поле, — призраците се появиха отново и ме събудиха. Седнах в леглото си с балдахин, дръпнах завесите и вперих поглед през големия, издаден над добре поддържаната морава пред къщата ми прозорец. Изгря призрачно бяла луна, в небето затрептяха сребристи звезди. От двете ми страни тихо похъркваха сестрите Фийби и Марго — закръглени, с изобилна сочна плът. (По-добър начин от този да се сгрее човек в леглото посред зима няма!) Зареях поглед над ливадите, обзет от мисли за минали работи, когато съзрях черна сянка като грамаден прилеп да се приближава към къщата. Бях сигурен, че не можеше да е друго освен пратеник на сатаната.

(Капеланът ми се подсмихва. Няма да е лошо да е по-въздържан! „Прилича ми на препиване с вино“, хихика той. Не стане ли по-въздържан, ще му отнема възглавниците, върху които седи. Ще го направя като нищо — не се и съмнявайте — и тогава това джудже ще трябва да положи задника си направо на твърдо дърво!)

Наистина видях да се приближават сенки — призраците на мъже, кошмари от миналото ми.

На другата сутрин пристигна странник, преминал по пътищата, покрити с дълбок сняг. У себе си носеше писма и заповеди, които му разрешаваха достъпа до сър Роджър Шалот, таен съветник на краля, рицар на Бат, рицар на Жартиерата, мирови съдия, военен съветник, маршал на Ордена на свети Михаил. (Даде ми го някакъв благородник, който се титулуваше Цар на всички руси — по-жесток кучи син не се е раждал.)

Приех странника в тайния си кабинет зад гоблените в голямата зала. Началникът на моята стража стоеше зад мен с изваден меч. Попрехвърлил съм деветдесетте вече, но старият Шалот още има врагове. Тайните агенти на много короновани особи все така жадуват да получат наградата за главата ми задето са ми светили маслото. Та бъдете нащрек, ако се каните да се примъкнете тайно към мен.

Точно тъй, предпазливо, подходи и този мъж. Спря пред портата, през която се влизаше в моите земи. Да беше влязъл без позволение, ирландските ми хрътки щяха да го разкъсат на парчета. Ако му се разминеше разкъсването, веселяците от моя отряд наемници щяха да го обесят на най-близкия клон.

Както и да е, приех го в тайния си кабинет. Единствената светлина там идваше от жаравата в мангалите и свещите от чист восък, чиито пламъци упорито и непрестанно разпръскваха мрака. Светлината ми бе достатъчна, за да го огледам. В същото време скрити в мрака оставаха големите и малките сандъци, запечатаните пакети, заключените с катинари кутии, в които са прибрани книжата на Шалот. Завещанието на миналото, пълно със зловещи убийства, бе струпано покрай стените наоколо.

Мъжът изглеждаше безличен, стар и оплешивяващ, с мургава кожа, но ми хареса погледът му, ясен и открит. Напомни ми за моя някогашен господар, Бенджамин Даунби, племенника на оня тлъст мръсник кардинал Уолси, в служба на когото се трепехме в продължение на доста години.

Посетителят ми приседна, без да ме изпуска от очи.

— Не можете да се сетите кой съм, така ли? — рече той.

Говореше безукорно английски, макар да се долавяше лек акцент.

— За Бога! — отвърнах му. — Всекиго ли трябва да помня?

Донесените от него препоръки лежаха на писалището пред мен, огледах ги. Носеха печатите на Елизабет Английска. Хубава мома беше зеленооката Елизабет, дъщерята на Болейн. (Не казвам, че е дъщеря и на Хенри VIII. Тлъстият му кучи син! От Великия убиец не можеше да зачене никоя. Известно ми е кой е истинският баща на Елизабет, но няма да ви кажа. Или поне не сега. Друг път, може би.)

— Защо й е на кралицата — попитах — да ти дава тези препоръки?

Мъжът сви рамене и се поприведе към мен. Капитанът на моята стража леко докосна с меча си рамото на мъжа, като предупреждение, че доста се е приближил.

— Кой сте вие? — попитах.

Мъжът отметна плаща си и отдолу се показа аленочервената риза и осмоъгълният кръст на Ордена на йоанитите1, повече известен като Орденът на хоспиталиерите. Въздъхнах и се усмихнах.

— Както отбелязах вече — продължи гостът ми — не можете да се досетите кой съм, сър Роджър. Аз съм Джон де Колини, рицар-хоспиталиер, водач на Ордена, но съм роден в Темпълкъм в Съмърсет.

Свети Боже! Седях и се взирах в него, а спомените ме връхлетяха като лавина: надвисналите над нас облаци и покритите със сняг дървета и ливади на Съмърсет. Легло, погълнато от буйни пламъци. Полудял кон, който влачи ездача си и го стъпква до смърт. Както и ледената вода на онова езеро, където заедно с Бенджамин се борихме срещу опита на свиреп наемен убиец да отнеме живота ни. По лицето ми потекоха сълзи, не посегнах да ги избърша.

— Сър Роджър — Колини замълча. — Не исках да ви разстройвам. Нейно величество кралицата ми каза, че ще разберете защо всичко трябва да остане в пълна тайна. Католик съм и по закон ме чака най-жестокото наказание, дори само защото съм стъпил на английска земя. Дойдох да изплатя дълг и да изпълня клетва, която съм дал.

Разхлаби жакета си и измъкна завързаната с връв на врата му малка, изпоцапана кожена кесия.

О, спомени мои, сладки и горчиви! Знаех какво ще последва и можех само да гледам с насълзени очи малкия пръстен с аметист, който мъжът ми подаде през писалището.

— Бил съм дете — продължи разказа си Колини, — кажи-речи пеленаче, когато си го дал на майка ми. Тя непрестанно говореше за милостивото ти сърце и смелостта ти.

Знаете ли, чудех се да се смея ли, да плача ли. Пред мен стоеше човек, който ми оказваше почит заради моята смелост! Смел аз, Роджър Шалот — най-пъргавия навремето беглец из целия християнски свят. Доказал съм го неведнъж, не се и съмнявайте. Дочуеше ли се звън на мечове и рукнеше ли кръв, старият Шалот — по думите на приятеля ми Уил Шекспир — беше като „като хрътка пъргав“, готов да хукне винаги в обратната посока. Взех пръстена и се вторачих в чистия му блясък.

— Колко отдавна беше — промълвих. — Колко много хора загинаха от ужасна смърт. Колко зловещи убийства се случиха.

Потънах в спомени, а Колини се отдръпна.

По-късно през деня дадох угощение. Повеселихме се в негова чест и за да отбележа идването му, после му отпуснах ескорт до Дувър, а накрая проследих с поглед заминаването му. Посещението му беше предзнаменование. Мрачно подсещане за миналото. Той може и наистина да бе отдал почит на моята смелост, но старият Шалот знае как стоят в действителност работите: миналото е торба с лъжи. В сънищата ми ме преследваше присмех. Духовете от кошмарите ми щяха все така да ме спохождат.

Отначало не им обръщах внимание, но когато се събудих миналата нощ — с една ръка върху гърдите на Фийби, другата върху тези на Марго — и вперих поглед през прозореца в пълзящите над дебелия сняг сенки, разбрах, че трябва да продължа да записвам спомените си. Не го ли сторех, кошмарите щяха да станат още по-ужасни. Беше настъпило време пак да подхвана записките си.

Изпих три чаши превъзходен кларет и се сгуших между Фийби и Марго. (Засукани моми, но жестоко ревнуват една от друга.) Полудувахме малко и заспах. Може и да е било сън или видение, не знам, но се озовах с лице, прилепено о стъклото на прозореца, вперил очи в тъмнината навън.

Появи се череп на животно и се понесе към мен във въздуха, а тъкмо пред стъклото се завъртя. После се появи рицар, облечен като тамплиер, с черно лице и кървавочервен шлем, в горната му част се гърчеха змии, нахвърлили се върху птица с разлагащ се търбух, в ръцете си рицарят носеше отсечена глава с превързани очи и посивяла коса, гъмжаща от насекоми.

Последва ново видение. Тълпяха се наоколо ми, толкова ярки, толкова близки, че се събудих от собствените си писъци. Фийби и Марго ми донесоха чаша херес и ми изиграха танца, който бяха научили на Майския празник миналата година, чак тогава заспах.

И ето ни сега тук. Зима е и затова не съм в подземието с лабиринта, ами в тайния си кабинет. Седя на стола си с висока облегалка, цял покрит със завивки. От едната ми страна има кана с кларет и голяма чаша, а от другата е почернелият ми ръжен, в случай че капеланът ми го напуши твърде много смях. Това дребно нищожество счита, че си измислям всичко. Ако питате него, пия твърде много вино и съм ненадминат лъжец. И да съм, ще сме от едно котило, понеже и него си го бива в шикалкавенето. Известни са ми дребните грехове на моя капелан. Виждам как погледът му скришом шава към закръглените бедра на младичката Фийби или към налетите гърди на Марго. Дочувал съм, че обича да мъкне млади девойчета в една от плевните. Май ме има за глупак като себе си! Все пак плевнята не е най-добрият избор, ако в гореща лятна вечер си решил да понаучиш на едно-друго някоя хубавичка фуста. Или като се позамисля, може пък да има значение на какво точно му се ще да я учи!

Мисля, че капеланът ми завижда. Гордее се, че бил отличен оратор, способен да произнесе прочувствена проповед. Преди две години го поканиха в двора да участва в обсъждане на богословски проблеми пред нейно величество кралицата. Забравил съм подробностите — темата беше съществуват ли ангели или нещо такова.

Разискванията откри многоуважаван епископ и не се справи никак зле. Държа ме буден цели пет минути. Оказа се после, че старчето е бръщолевило близо час. Събудих се точно когато слизаше от амвона и дойде ред на моя капелан.

Седях до Елизабет. Смушках я и високо, та всички да чуят, рекох:

— Ето ни застъпник и на другата страна — беше лукава шега, чието истинско значение знаехме само аз и кралицата, която така се разсмя, че не можеше да спре. Капеланът ми заораторства, а събратята му до един не откъсваха поглед от мен. Когато проповедта му приключи, към мен се приближи възстаричък, подсмърчащ епископ.

— Лесно ти е да се подиграваш, сър Роджър — провикна се той, — а проповед дали ще можеш да произнесеш?

Е, знаете го стария Шалот, като ще е гарга, нека да е рошава!

— Ама разбира се! — отвърнах му аз.

Спогледахме се с нейно величество, тя кимна и дворът отново се събра. Помогнаха ми да се кача на високия амвон. (Бях обърнал малко повече чаши кларет.) Наведох се над дървения парапет и пиянски се огледах.

— Темата ми — наченах — е следната: което не искаш да сторят на теб, не сторвай другиму. Нали на другите може да не им се понрави това, което правиш на самия себе си!

Смях посрещна думите ми. Епископът с червения нос, който беше погълнал кажи-речи толкова кларет, колкото и аз, се надигна:

— Истинска проповед! — провикна се пискливо. — Не ни вземай на подбив, сър Роджър!

Елизабет поклати червенокосата си глава и ми заповяда да продължа.

— Нека има поука! — провикна се друг епископ.

— Да — прогърмя гласът на трети. — Дръж се според проповядваното от теб, Шалот! Да бъде възвишено.

Облегнах се пиянски на амвона и загледах двамата лицемери — две бузи на един и същ задник.

— Хубаво — изломотих в отговор, докато в ума си прехвърлях възможностите.

Кралицата — какво чудно момиче беше тя — хапеше устни. Лицето й беше станало аленочервено и полагаше такива усилия да се овладее, че чак перуката й се килна леко. Плесна с ръце и впери строг поглед в мен.

— Сър Роджър, изпълнете заповедта. Нека проповедта ви да е кратка и да предложи на слушателите ви поне три теми за размисъл! — и ловко ми смигна.

— Имало едно време — подхванах — едно врабченце. Настъпила и люта и сурова зима.

Спрях и заоглеждах паството си, сбрано сред покритите с гоблени стени на параклиса в Хамптън Корт. Свещениците не сваляха очи от мен. Свела глава, Елизабет криеше с ръка лицето си. Според мен знаеше какво ще последва. Дребният Сесил, секретарят й, не откъсваше поглед от тавана.

— Много скоро — продължих аз — малките крилца на врабчето се покрили със скреж и то тупнало от дървото близо до един обор. Минаваща наблизо крава се изсрала над врабченцето. Врабчето решило, че ще умре, но кравешкия тор го стоплила и размразила крилцата му. Стоплено и щастливо, врабченцето поело въздух и започнало да чирика. Наоколо се навъртала котка, която чула песента му, разровила торта, намерила врабчето и го изяла на две хапки. Ваше величество, братя и сестри во Христе, това беше моята проповед!

— Каква е поуката от тази приказка? — пропищя епископът, скочил на крака. — Нейно величество заповяда да ни дадеш три теми за размисъл.

— Не са ли те ясни за вас? — ревнах насреща му. — Първо, милорд, не всеки, който ти сере на главата, ти мисли злото. Второ, не всеки, който те вади от лайната, е твой приятел. Трето: щом си на топло и си щастлив, даже и да е в куп лайна, дръж си устата затворена!

Ами това беше. Кралицата направо излетя от параклиса, а мен държаха под домашен арест в къщата ми в Лондон, докато не написах словоизлиятелно извинение на епископа. Написах го и на мига бях глобен сто крони2, понеже в него съм казал, че той е най-чудесната от всички стари дами, които някога съм срещал.

А и най-важното: щом не разбирате от шега, значи не сте християни!

(Гледам, че раменете на капелана ми потрепват. Да не си и помисля да ми се присмива, че ще му извия врата, рече ли да го измие! Иисусе, как набързо изтрезня. Потропва с перото по края на свитъка, значи е време да започваме.)

Налага се да се върнем назад във времето. За мене то е като коридор с много стаи и във всяка от тях се крият убийства. Ще трябва да се върна към ония златни времена, когато служех при Бенджамин Даунби, племенник на великия кардинал Уолси. И двамата бяхме специални агенти на кардинала, работехме за негово благо и за благото на короната. Благото на короната! На тлъстия, кръвожаден сифилитик Хенри VIII, Принца на мрака, който потопи кралството си в потоци от кръв и прати най-добрите и най-благородните на дръвника…

Готов съм. Отворил съм покрито с кожа ковчеже, върху което с избледнели златни цифри е изписана годината 1522. Извадили сме останките от тези отминали, зловещи и кървави времена. Лежат пред мен на писалището. По някои от тях има тъмни морави петна, там, където виното се е разливало от чашата, други петна са тъмночервени — следи от кръвта на някой нещастник и негодник. Пръстенът, който ми върнаха, не е от значение. Не откъсвам очи от алените нишки — ивици здрава коприна, толкова светли и пропити с толкова мъка. По онова време те криеха у себе си тайни, чийто корени стигаха назад чак до времето на крал Артур.

С притворени очи, мислено, призовавах миналото. Почти чух гласа на Бенджамин, а пред очите ми се мярна мургавото му лице с язвително изражение, но добри очи и върлинестата му прегърбена фигура, която криеше безчет достойнства. По онова време бях съвсем друг човек. Не бях уважаван земевладелец, а обикновен кралски поданик, високомерен празноглавец, когото племенникът на Уолси спаси, за да разнищва с него тъмните предателства в двора на Хенри.

Гледах поставената в златна рамка картина, която виси на отсрещната страна в стаята ми. Бледо подобие на онова, което бях в разцвета на силите се. Веднъж Уил Шекспир ме помоли да опиша сам себе си.

— Бях гладен, мършав негодник — отвърнах му аз. — Лъжец, опърпан измамник с хлътнали очи, дрипльо, комуто нищо не убягваше.

Уил ми благодари и, както винаги, използва описанието в една от пиесите си. Ще откриете същото описание в „Комедия от грешки“, произведение с тънък хумор, за чиято постановка платих със злато от собствения си джоб.

Нека да не прахосваме повече време и да не се отклоняваме от работата. Завесата е дръпната, така че нека проклетата пиеса да започне. Ще прогоня призраците от ума си. Ще прочистя душата си от демоните, ще им наредя да се върнат обратно в преизподнята и да предадат на своя господар сатаната, че аз ги пращам там. (Между другото, ще откриете същата реплика в една от пиесите на Уил Шекспир. И тази реплика също зае от мен!)