Убийствата на Граала (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри ХIII)

Глава дванадесета

На сутринта станахме рано и закусихме набързо. Саутгейт изгаряше от нетърпение ловът да започне, въпреки зловещото предупреждение от предишната вечер. Бойър го мъчеше махмурлук, погледът му беше мътен. Властен както винаги, Мандевил не ни обърна никакво внимание, докато даваше нареждания на шерифа да изпрати за още хора. Отношението му към Сантер беше подчертано сдържано.

Докато отивахме към конюшните, чух сър Едмънд да казва тихо на Сантер, че събитията в Темпълкъм надхвърлят неговите правомощия, затова щял да подготви завръщането си в Лондон, където щял да посъветва краля да изпрати тук свои съдии. Ако целта му беше да изплаши сър Джон, тогава беше я постигнал. Пристигнеха ли кралски съдии тук на юг, с тях щяха да дойдат и военните. Щяха да събират новобранци от селищата наоколо, да назначат съдебни заседатели, да търсят улики и нямаше да си тръгнат преди случаят да бъде разкрит и приключен. Сантер понечи да възрази, но Мандевил го отпрати с кратко движение на облечената си в ръкавица ръка.

— Въпросите ще почакат! — отсече той. — Днес отиваме на лов, утре заминаваме.

Останалите ни чакаха в двора, пълен с джавкащи кучета — източени, слаби ловджийски хрътки, черни, бели и кафеникави. Те опъваха нетърпеливо каишките си, а в другата част на двора група мастифи скимтяха в знак на протест срещу намордниците на страховитите им муцуни и камшиците на кучкарите. Матилда сновеше насам-натам с чаши греяно вино. Ехтяха виковете на конярите, докато конете биваха извеждани, оседлавани и приготвяни за ездачите. Конете на Саутгейт и Бойър бяха с буен нрав, вдигаха се на задните си крака и ритаха във въздуха с подкованите си копита. На господарите им трябваше известно време, за да ги възседнат.

Накрая всички бяхме на седлата, пихме по една последна чаша. Ловците бяха изпратени напред. Лаят на кучетата раздра тишината и студения селски въздух.

Не беше валяло отново. Небето бе все така забулено в облаци, но въздухът беше свеж и не толкова мразовит. Излязохме през задната порта на имението. Тръгнахме по пътека през гората. В началото яздехме заедно, но отпочиналите коне, особено тези на Бойър и Саутгейт, принудиха дружината да се раздели. Прекосихме гората и излязохме на билото на неголямо възвишение, под което се простираха покритите със сняг поля. Сред тях имаше пръснати по-малки и по-големи горички. Следотърсачите и викачите вече бяха там, сред суматоха от сняг, викове, крясъци, джавкане и лай. Ловците се спуснаха към тях.

Бенджамин и аз останахме горе на билото. Наблюдавахме как останалите отново навлизат в гора. За кратко се възцари тишина, после кучешкото джавкане премина в непрестанен кучешки лай. Виковете и просвирванията на роговете насочиха право към нас добре охранен елен и две кошути, които изскочиха между дърветата и прекосиха полянката. Изпод копитата им хвърчеше сняг. Сантер наду рога и поведе настървените ловци надолу по хълма. Еленът беше излязъл на открито, след него кучетата бягаха като тъмни сенки по снега. Ловът беше в разгара си.

Трудно е да се опише точно какво и как се случи. Заедно с конярите ние се спускахме по хълма. Сантер, главният ловец, Бойър, Саутгейт, Мандевил, Бенджамин и аз самият. Лейди Биатрис и Рейчъл бяха отклонили поканата да дойдат. Бойър и Саутгейт първи се откъснаха, буйните им коне бяха жадни да потичат на воля след ограниченията на конюшнята.

Пришпорвахме конете си и раздавахме удари с камшици. Спуснахме се до подножието на хълма, като се мъчехме да не изоставаме, въпреки снега, който ни затрудняваше. Внезапно конете на Бойър и Саутгейт сякаш полудяха. Изправиха се на задните си крака, после се втурнаха в бесен галоп, бързи като светкавица. Бенджамин и аз ги последвахме, понеже разбрахме, че и двамата ездачи са изгубили контрол върху животните. Тогава разбрах, че нещо не е наред. Както и на вас, младежи, ви е добре известно: случи ли се да изгубите контрол над коня, най-добре е да скочите от него възможно най-бързо. Бойър и Саутгейт се опитаха, но сякаш не можеха да измъкнат ботушите си от стремената, а вече бяха изпуснали юздите.

Саутгейт успя да измъкне левия си крак и го преметна през гърба на коня, но десният му крак остана заклещен. Конят се изправи на задните си крака, Саутгейт политна от седлото и падна, кракът му продължаваше да е в стремето. Конят го повлече. Конят на Бойър галопираше все по-бързо между дърветата. Бенджамин се провикна към Сантер и Мандевил да последват шерифа, а ние двамата насочихме конете си след Саутгейт, когото конят влачеше по земята като парцалена кукла. Бенджамин се изравни с коня му и с изключително умение, по правилата на ездаческото изкуство, се наведе и съсече ремъка под корема на коня, като така разхлаби стремето на Саутгейт.

Слязохме от конете и се приведохме над него. Бог ми е свидетел, той представляваше ужасяваща гледка. Целият беше в рани. Стенеше, отвори очи и загуби съзнание.

Бойър не беше извадил по-голям късмет. Конят му стигнал до дърветата, където той бил повален от дебел, ниско провиснал клон. Паднал от седлото и конят го повлякъл навътре сред дърветата и къпинака, а тялото му се удряло о дънерите.

Ловът беше прекратен. Кучкарите и ловците бяха отпратени. Бенджамин им нареди да се върнат в имението и да донесат носилки, вино и превръзки.

Мандевил и Сантер скоро се показаха сред дърветата. Последният носеше в ръка арбалет. Трупът на Бойър лежеше на предния лък на седлото. Въпросите бяха излишни. Цялото тяло на Бойър беше покрито с тежки рани, които обезобразяваха лицето му, отпуснатата глава показваше, че вратът му е счупен. Бе се наложило Мандевил да застреля полуделия кон, за да освободи тялото.

— Саутгейт? — попита той сломено.

— Ще оцелее — отвърна Бенджамин. — Или поне така си мисля.

Посочи левия крак на Саутгейт.

— Счупен е лошо, също и едната му ръка Само Бог знае какви още наранявания има.

Мандевил коленичи в снега до своя лейтенант. Имаше жалък вид.

— Всичко свърши — простена той. — Кралят няма да се примири с тази загуба.

Бенджамин му даде насила да пие от кожения мях с вино.

Тялото на Бойър веднага беше покрито с платнище, поставено в сандък от чамови дъски и покрито със сняг. Натовариха го на една каруца и го изпратиха към Тонтън.

След като се върнахме в Темпълкъм Мандевил, все още ужасен, взе да снове напред-назад като пленено животно. Обиждаше Сантер, нареждаше на лейди Биатрис да престане да пищи и заповяда на слугите да слязат в селото и да му доведат знахарка, която да се погрижи за Саутгейт. Ранения отнесоха в стаята му.

По-късно през деня пристигнаха две старици. Блед като призрак, Мандевил им обеща каквото пожелаят, стига само да излекуват спътника му. После си приготви багажа и заяви, че напуска Темпълкъм и реквизира коне и карета, с които да се премести в абатството в Гластънбъри.

От Темпълкъм изчезнаха и последните следи от жизнерадост. Тримата Сантер внимаваха да стоят по-далече от Мандевил, който крачеше по галериите и коридорите и крещеше заповеди към слугите и войниците на мъртвия шериф. Когато се натъкна случайно на Сантер в голямата зала, Мандевил обвинително го посочи с пръст.

— Тръгвам си, сър Джон, но напролет ще се върна с техни превъзходителства кралските съдии и с хиляда копиеносци!

— Сър Едмънд? — обърна се към него Бенджамин.

— Какво искате, Даунби? — сряза го ядно Мандевил, без дори да си направи труда да се обърне към него.

— След като си тръгнете от Темпълкъм, в Гластънбъри ли ще останете?

— Да. Напускам тази преизподня и ви препоръчвам да последвате примера ми.

— Саутгейт не бива да бъде местен.

— Ако остане тук, ще умре — изсъска Мандевил.

— Тогава го откарайте само до селото. Може да го оставите в къщата на свещеника, където да го пазят войници. Сър Едмънд, умолявам ви, изчакайте с пътуването. Не можем да си тръгнем оттук — настояваше Бенджамин. — Въпреки че не е валяло сняг, пътищата са замръзнали. Саутгейт ще умре преди дори да стигнете до селото. Пък и какво ще каже кралят?

Мандевил гледаше упорито пламъците в огнището.

— Не трябваше да викам Бойър тук — простена той. — Забравих за Бъкингам.

Прехапа устни и погледна към Бенджамин.

— Бойър ни съдействаше за унищожаването на Бъкингам. Бил е обречен. Но как? — запита се той вяло. — Как са успели да подлудят конете? Ако откриете това, мастър Даунби, обещавам ви да остана, докато не приключим със задачата.

— Господа!

Обърнахме се. Рейчъл, ослепителна в тъмнопурпурната си рокля, стоеше на вратата на залата.

— Господа — поздрави ни тя и влезе. Изражението на лицето й издаваше решителност. — Господа, и най-вече вие, сър Едмънд. Баща ми е обезумял. Майка ми ридае безспирно. Възразявам срещу това да обикаляте из къщата и да крещите на слугите ни, сякаш сте някакъв мародер. Ние също скърбим за смъртта на Бойър, а за раните на мастър Саутгейт ще се погрижим.

Погледна умолително към Бенджамин.

— Правим всичко, което е по силите ни — продължи тя предпазливо. — Саутгейт ще се възстанови, имал е късмет, Бог ми е свидетел. Отървал се е само със счупен крак и счупена ръка. Останалото са натъртвания, които скоро ще минат.

Бенджамин разпери ръце.

— Но нали тъкмо в тази къща смъртта застигна няколко души, а други пострадаха, мистрес.

Той потупа Мандевил леко по рамото.

— Но вие не губете кураж, сър Едмънд. Има вероятност гатанката на мистър Хопкинс да бъде разгадана.

Мандевил вдигна тревожен поглед към него. Рейчъл изглеждаше объркана, но Бенджамин поклати глава.

— Не сега, имаме други, по-належащи въпроси за разрешаване.

Махна ми с ръка и излязохме от залата.

— Какво имахте предвид, когато им казахте за гатанката, господарю?

— Всичко с времето си, Шалот. Сега искам да хвърля поглед на коня на Саутгейт.

Открихме горкото животно, завързано здраво и спънато в тясна, влажна конюшня. Седлото беше махнато, но конят все още беше целият в пот, макар вече да не буйстваше. Бенджамин пренебрегна моите предупреждения. Влезе в отделението при коня, като му говореше успокоително. Галеше го по хълбоците и успя да огледа областта под корема. Продължи да му говори с успокоителен тон, докато оглеждаше и страните.

— Както си и мислех — измърмори и излезе. — Саутгейт е пришпорвал коня си.

— И аз пришпорвах своя, но той не се стрелна като мълния!

Бенджамин огледа претъпкания двор, в който слугите вкарваха каруците и впрягаха конете под бдителните погледи на войниците на Бойър. Господарят ме придърпа в полумрака, когато Мандевил излезе, заповяда рязко да преместят трупа на мъртвия шериф и осведоми войниците, че остава в Темпълкъм за известно време. Щом си тръгна, Бенджамин отново ме дръпна в конюшнята.

Измъкна от джоба си ябълка, кой знае откъде я беше взел, и я даде на коня, който я изяде лакомо. После Бенджамин бръкна с ръка в празните ясли и извади останки от храната на коня. Заоглежда ги най-съсредоточено, без да обръща внимание на въпросите ми, после отиде в съседната конюшня, където беше неговия собствен кон и направи същото. Мърмореше си тихо, избърса ръцете си и поклати глава.

— Много хитро — отбеляза той. — Хайде, Роджър.

Сграбчи ме за ръката.

— Последен опит.

Поведе ме обратно към къщата, по стълбището към стаята на Саутгейт. Нещастникът лежеше в огромно легло с балдахин. Две старици си бърбореха, докато пристягаха крака му и миеха грижливо, покрито му с рани тяло. Бенджамин не им обърна никакво внимание и заоглежда стаята.

— Ботушите на Саутгейт — рече нечуто.

Видях единия да лежи под скрина и предпазливо го измъкнах, така че шпората да не ме нарани. Бенджамин го скри под плаща си и ние забързахме към неговата стая, като ученици, откраднали сладкиши. Влязохме и Бенджамин залости вратата. Седна на леглото и огледа съсредоточено шпората на светлината на свещта.

— Има вероятност да е измита — мърмореше той, — но както казва Питагор: „Истината може да бъде доказана само експериментално.“

Леко прекара пръста си по единия ръб на шпората, ахна и бързо го потопи в купата с вода, а после го поля с малко вино.

— Боли! — намръщи се той.

— Господарю, ще ми обясните ли какво правите? — попитах.

Бенджамин уви пръста си с влажен парцал и се ухили широко.

— Роджър, Роджър, не мислиш ли, че човешкият ум е най-изобретателен, когато трябва да планира унищожението на друго човешко същество? Докато оглеждах коня на Саутгейт, видях следите от шпорите. Когато проверявах яслите, където слагат храната за конете, открих овес и трици. Когато проверих конюшнята на моя кон, открих само следи от сено. И накрая, когато огледах най-внимателно шпората на мастър Саутгейт, открих, че по острието й има живак.

— Е, и? — подзех аз, като се мъчех да осмисля наученото.

— Ами — продължи Бенджамин — подозирам, че конете на Саутгейт и Бойър са били щедро нахранени с овес и трици миналата вечер и тази сутрин. А на теб, Роджър, ти е известно какво въздействие има тази храна върху буен кон, който дълго е седял в конюшнята, нали? Става почти неудържим. Забелязах, че конете бяха необичайно възбудени, когато Бойър и Саутгейт тръгнаха на лов. Можеш ли да си представиш какво ще се случи, ако такъв кон е пришпорван не от обикновена шпора, а от шпора, намазана с живак?

— Ще започне да буйства.

— Така и стана.

— Но, господарю, при всичките си недостатъци Бойър и Саутгейт бяха опитни ездачи. Защо не скочиха от седлата?

— А! Ами ако стремената на седлата им са подменени с по-тесни? Когато се качваш на коня просто пъхаш ботуша си в стремето. Това е лесно. Също както да си сложиш тесен пръстен. Проблемът е как ще го извадиш от пръста си. Спомни си, че ботушите на Бойър и Саутгейт бяха мокри, затова вероятно кожата се е издула леко. На тръгване от Темпълкъм ботушите са прилепвали точно в стремената. Не им е направило впечатление, че стремената са по-тесни. В действителност така дори им е било по-лесно да овладеят буйните коне, но щом са ги пришпорили, вече нищо не е зависело от тях.

Той поклати глава.

— Няма как да го докажа. Седлата на Бойър и Саутгейт са свалени и върнати в конюшнята, а истинските им стремена са сложени на старото им място. Въпреки това съм уверен, че клопката е заложена тъкмо по този начин.

— Но шпорите са били в техните стаи, нали?

Бенджамин сви рамене.

— Според мен това не е от значение. Вероятно има ключове, които стават на всяка врата в тази къща. Отварянето на коя да е врата ще отнеме някакви си минути. Намираш ботушите за езда и слагаш на всяка от шпорите по малко живак.

— Ами убиецът?

— Имам някакви съмнения, но да знаеш, че, ако убиецът изобщо продължи с нападенията, следващия път ще нападне нас, Роджър. Затова бъди нащрек!

— А Мандевил?

Бенджамин се взря в мене.

— Може той да е убиецът, господарю. Знаел е къде са били онези агенти в Лондон, както и мистрес Хопкинс. Може да е убил и своите хора, Козма и Деймиън. Той и при лова оцеля невредим.

— Да твърдиш нещо — скастри ме Бенджамин — и да го докажеш са различни неща.

— Ами гатанката? Разгадахте ли я?

— Може би. Припомних си някои неща. Често наричат кръщелния купел „река Йордан“, по името на реката, в която е бил кръстен Христос.

Бенджамин се засмя на учудването ми.

— Но стига засега. По-важното е, че мога да докажа как са убити Козма и Деймиън. Не е било дело на призрак, а на находчив убиец — той стисна рамото ми. — Слушай, Роджър, поразходи се наоколо или пък се опитай да поуспокоиш обърканата душа на Мандевил. Посети горкия Саутгейт, пофлиртувай с младата Матилда, но се върни тук по-късно.

Бенджамин се загледа през прозореца.

— След около два часа.

Послушах господаря си. Заскитах из къщата като призрак, тъй като никой нямаше желание да се поразговори с мен. Рейчъл беше в стаята си. Сантер и съпругата му се съветваха, оттеглили се в уединение. Мандевил продължаваше да се въси в залата, а двете старици се кискаха в стаята на Саутгейт и ме попитаха не искам ли и мен да поизмият? Матилда не се виждаше никаква. Осъзнах, че смъртта на Бойър е изплашила много от слугите и ги е накарала да напуснат Темпълкъм.

Слязох при езерото и се загледах в тайнствения остров. Зачудих се дали да не се кача в една лодка и сам да греба до брега му, но над езерото се стелеше мъгла. Беше ми студено, бях уплашен и, както ми нареди Бенджамин, се прибрах в стаята си.

Заварих вратата отключена. Бях дал ключа на господаря си преди да изляза. В стаята беше притъмняло, но не видях нищо обезпокоително, затова си легнах и се увих с постелите. Почти се бях унесъл в сън, когато изведнъж подуших дим и чух пращене под леглото си. Събудих се на мига. Отметнах завивките и изхвърчах от стаята. Отвън стоеше Бенджамин и се смееше на уплахата ми.

— Какво правите, господарю, за Бога? — ревнах аз.

Бенджамин ме потупа по рамото.

— Успокой се, Роджър, можех да те взривя, но не го направих. Ела да ти покажа — той влезе в стаята. — Помогни ми да избутам леглото.

Забутахме леглото и успяхме да го поместим с няколко инча. Тогава видях трудно забележима следа от факла на каменния под отдолу. Бенджамин я посочи.

— Ето, според мен Козма е убит по този начин. Вратата е била заключена, но подозирам, че преди той да се прибере в нея, някой е налял масло между постелите и самото легло, а после е вмъкнал там и малка торба барут.

— А как е запален огънят?

— С фитил, разбира се.

— Схванах — отвърнах аз. — Потропали са на вратата и са помолили Козма да запалят фитила под леглото, така ли?

— Не. Било е необходимо да прикрепят фитил към торбата с барут и да оставят фитила навит под леглото.

— После?

— Когато нещастникът е заспал, някой се е качил тук и е започнал да издърпва конеца, завързан към фитила.

Конецът е минавал по пода и излизал на каменните плочи, застилащи пода на галерията. Фитилът се размотава като змия. Убиецът го издърпва бавно по пода, докато единият му край не се показва под вратата. Запалили са прахан, фитилът е пламнал и Козма е бил мъртъв.

— Не е възможно да се е случило така! Козма е щял да забележи.

— Напротив. Колкото и ти забеляза. Влезе в стаята, без да се оглеждаш за някакъв почти незабележим конец, който тръгва от леглото ти и излиза изпод вратата. Дори и да го беше видял в сумрака, нямаше да му обърнеш внимание. Всичко, което е трябвало да направи убиецът, е да намери конец, както сторих аз, и бавно да го дърпа. Става почти съвсем безшумно. Убийството ще се случи до няколко секунди. Също както теб Козма не е чул пукота на фитила. Трябвало е да гори бавно, но много тихо. В твоя случай разпръснах неголямо количество барут, а при Козма е използвано масло. Там е разликата.

— Но ние не открихме никакви следи. Ако има горящ фитил, след себе си той ще остави чернилка, нали?

— Не. Фитилът по-скоро тлее, отколкото гори. Пък и помисли, Роджър, конецът е бил махнат, фитилът изгаря, а хората, които влизат и излизат от стаята, в която е станал пожара, едва ли ще обърнат внимание на странната следа от изгоряло по пода.

— Как го разкри?

— Следата от факла пред вратата, която води към галерията, ме озадачи. Не можех да си обясня и как така леглото е толкова обгоряло. Почти съвършено убийство, Роджър. На убиеца не му е било необходимо да влиза в стаята и да убива Козма. Унищожени са всички улики, като изключим тази следа от факла пред вратата.

— Убиецът е можел да вдигне цялата къща във въздуха.

— Едва ли. Както сам си забелязал, подовете във всички стаи са каменни. А и около това легло няма вещи, които лесно пламват. Леглото е щяло да изгори, човекът в него да умре, но някой със сигурност е щял да забележи пожара и той да бъде потушен.

— Защо Козма не е станал от леглото?

— Доста време не откривах отговора, докато не се сетих за барута. Вероятно количеството му е било достатъчно, за да го рани лошо. Спомняш ли си трупа? Почти нищо не беше останало от долната част на краката му. Барутът или е убил нещастника, или го е ранил толкова тежко, че той е припаднал и повече не е дошъл на себе си. Междувременно маслото се е възпламенило. Леглото е от старо дърво и е щяло да изгори бързо като стърнище в сушаво лято.

Гледах към моето легло и видях логиката в заключенията на Бенджамин. Фитилът гореше и не оставяше следа, барутът експлодира, краката на нещастния Козма са откъснати и тогава дори да е искал, не е могъл да се измъкне. Огънят се е разгорял буйно.

— Е — Бенджамин огледа стаята, — тук всичко е наред. Огънят е загасен, няма тлеещи пламъци. Да идем до църквата и ще ти покажа как е убит Деймиън.

Излязохме от имението и слязохме към тихата като гробница църква. Бенджамин ме бутна вътре и заключи. Запали две факли. Черната смола се разгоря с пукот и пламна, с танцуващите сенки от светлината на трептящия й пламък мястото изглеждаше още по-зловещо.

— Да приемем — тихо рече Бенджамин, — че аз съм убиецът. Влязъл съм в параклиса, за да убия някого. Тялото на Козма е положено тук и неговият брат ще дойде за бдението. За нещастие идват и други: Мандевил, Саутгейт, идваме дори ние. Най-после си тръгваме и убиецът, който се е криел под тези стъпала, водещи към кулата, получава още едно предимство, когато Деймиън заключва вратата.

Бенджамин тръгна напред, мина покрай кръщелния купел и спря, обърнат към олтара.

— Всичко съм приготвил. Арбалетът и стрелите са скрити. Дори съм набелязал мястото, откъдето ще стрелям, а също така съм вдигнал външното и вътрешното резе на един от прозорците.

Бенджамин застана в позата на стрелец и се престори, че поставя стрела в арбалета.

— Деймиън е убит. Уверявам се, че е мъртъв и си тръгвам. Целта ми обаче е да накарам останалите да мислят, че съм се вмъкнал и измъкнал от църквата като призрак. Ето какво съм направил.

Бенджамин отиде в един от малките трансепти и спря пред прозореца. Отвори го и измъкна от тъмнината дълга, тясна стълба, от онези, които войниците използват, за да се катерят по крепостните стени, когато превземат замъци. Подобна беше и на онези, които използват занаятчиите, които правят покриви на къщите. Бенджамин я подпря на стената и се изкачи. После с доста пъшкане и охкане, изчезна надолу по стълбата. Чух стържене, като да я махаше и гласът му прозвуча отвън.

— Виждаш ли, Роджър, така се е измъкнал убиецът.

— Много добре — провикнах се аз. — А как сте залостили капаците на прозорците отвън и отвътре?

— Ами много лесно — отвърна ми господарят. — Отдръпни се!

Послушах го. Капаците на прозореца хлопнаха и дори аз чух как резето падна. Изтичах навън. Бенджамин стоеше на няколко ярда от църквата и все още държеше стълбата. Очевидно я беше използвал да захлопне капаците и да бутне просто устроеното резе, та то само да падне на мястото си. Тръгнах към него. Той стоеше, доволен като хлапе, смееше се и пляскаше с ръце.

— Видя ли, Роджър, използвах стълбата, за да се измъкна от църквата. Не оставих никакви следи под прозореца и използвах същата тази стълба, за да залостя капаците.

Бенджамин опита да стопли премръзналите си пръсти с дъха си.

— По същия начин съм можел да отворя резето и отвън.

— Ами това отвътре?

Бенджамин сви рамене.

— Може и да е било спуснато, а може и да не е било. Помниш ли какво беше, когато влязохме с Мандевил и останалите? Беше тъмно, всеки може да се е промъкнал в трансептите и да го е залостил. И не забравяй, Роджър — добави Бенджамин, — когато прозорецът е хлопнал, може и вътрешното резе да е паднало само.

Взе стълбата и я пъхна в покритите със сняг храсти.

— Сега какво, господарю?

Той обгърна раменете си с ръце.

— Ако трябва да бъда напълно честен с теб, скъпи ми Роджър, не знам. Но иди в стаята си и ме чакай там.

В стаята ми ме чакаше Матилда. Засмях се и я сграбчих, но тя не беше в настроение за забавления. Огледа се страхливо и аз се запитах, дали пък в стените няма скрити дупки за наблюдение.

— Чуй ме — просъска тя. — Ти не причини зло на баща ми, затова чуй какво ще ти кажа. Тази вечер тамплиерите ще се срещнат на острова.

Поклатих глава недоверчиво.

— Ще се срещнат — настоя тя. — Казвам ти истината. Повече не мога и няма да ти кажа. Слез до езерото. Ще те чака лодка, но не тръгвай, докато не видиш светлините. Огледай внимателно острова и ще видиш, каквото искаш.

Тя ме отблъсна.

— Друго не мога да сторя за теб — повтори тя и си тръгна.

Господарят ми се върна. Беше потънал в мислите си и изглеждаше малко объркан. Наложи се да му повторя казаното от Матилда два или три пъти. Прехапа устни и ме изгледа.

— Как можем да бъдем сигурни, че не е клопка?

— Не вярвам да е. Всичко се връзва, господарю. Острова, внушаващата ужас постройка… И двамата знаем, че тъкмо в нея е отговорът на мистерията.

— Дали? — попита Бенджамин. — Дали наистина в нея се крие отговорът?

После се оттегли.