Убийствата на Граала (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри ХIII)

Глава единадесета

Прибрахме се в странноприемницата. Едред поръча да ни донесат от кухнята греяно вино, за да прогоним студа от телата си. Двамата с Бенджамин скоро потънаха в разговор за алхимията и философския камък. Библиотекарят дори предложи на господаря ми да го заведе до езерото, на чието дъно според легендата все още лежеше мечът на Артур.

Добре, че Саутгейт си беше тръгнал. В скрипториума имаше неколцина монаси, заети със свои дела, които ме посрещнаха любезно и никой от тях не се възпротиви, когато започнах да прелиствам оставения от Саутгейт на масата ръкопис.

Брат Едред имаше право. Ръкописът наистина се оказа сборник от записани легенди от околностите на Гластънбъри, за Авалон, за Артур, изковаването на Екскалибур и дори един занимателен разказ за това как Йосиф от Ариматея довел веднъж отрока Христос в Гластънбъри, когато идвал тук да купува калай и скъпи масла от местните. В книгата имаше още най-общи географски описания и коментари на библейски теми. Едно от писанията привлече вниманието ми. Сетих се какво ми бе казал Агрипа и изведнъж у мен се загнезди леко подозрение.

Затворих припряно книгата, седнах и се размислих. Опитвах се да свържа откритието си с безкрайната върволица от убийства, в която се оказах заплетен. Реших да си държа устата затворена.

(Моля ви за извинение, минутка само. Онова нищожество капеланът ми подскача нагоре-надолу и напръска целия пергамент с мастило. Разквича се: „Кажи ми! Кажи ми.“ „Няма нито следа от ключ или намек за разгадаване на мистерията.“ Грабвам почернелия ръжен и здравата го первам през пръстите. Не е ли чел книгата на Еклесиаст? „Време има за всяка работа под небето.“19 Вижте какво ще ви кажа: на проклетото нищожество и през ум няма да му мине да се развряска по време на някоя пиеса от Уил Шекспир: „Кажи ни какво става после! Кажи ни какво става после!“ Ще го заринат с гнили плодове. Всъщност хрумването си го бива. Не внимава ли, ще го фрасна по дребната тиква с празния си бокал за вино. А, много добре, заплахата свърши работа.)

Ще кажа само, че прекарахме два дни напразно в Гластънбъри и си тръгнахме с малкото факти, както знаехме и на идване: първо, че Хопкинс е бил монах в абатството и второ, че тук е открил прословутата гатанка. Брат Едред поязди с нас две или три мили, за да ни изпрати. На кръстопътя се сбогува и сърдечно стисна ръката на Бенджамин. Господарят ми се обърна към нас.

— Моля, всички продължете пътя си — помоли той. — Имам да обсъдя с брат Едред личен въпрос.

Почувствах се леко засегнат. Мандевил се разгневи.

— Какъв въпрос? — заяде се той.

— Сър Едмънд — тихо настоя Бенджамин, — въпросът е личен, засяга тайната на изповедта!

Кой може да възрази при това положение? Сър Едмънд даде знак и войниците го последваха, а после тръгнах и аз. Хвърлих поглед назад и видях господаря си, потънал в сериозен разговор с монаха. Каквото и да му беше казал, то явно бе слисало събеседника му. Дори и за мен беше видно вълнението на Едред. Скоро Бенджамин отново се присъедини към нас.

— Какъв беше въпросът, господарю?

— Не сега, Роджър — едва чуто ми отвърна той.

Продължихме пътя си към Темпълкъм. По време на престоя ни в Гластънбъри не беше валял сняг, но небето ставаше все по-навъсено и все по-прихлупено. Щом отминахме селото и поехме по пътя към имението, сър Едмънд си припомни разказа ми за засадата и нареди на войниците да ни обкръжат като предпазна мярка. Напредвахме бавно. Пронизващият вятър хапеше страните ни, вледеняваше пръстите ни, а конете ни с усилие вървяха по заледения път. Тъкмо бяхме отминали завоя, а кулите и колоните на Темпълкъм вече се провиждаха през дърветата, когато изведнъж един от войниците препусна бясно назад. Копитата на коня му чаткаха по леда, а самият кон почти се пързаляше и едва-що не се блъсна в коня на Мандевил.

— Какви ги вършиш, човече? — ревна Саутгейт.

И капка кръв нямаше по лицето на войника. Онемял от ужас, мъжът не беше в състояние и дума да обели. Сочеше в обратната посока. Мандевил пришпори коня си напред, ние го последвахме и завихме. Отначало заледената пътека ни се стори пуста заради все по-сгъстяващата се тъмнина. От двете страни я обграждаха покрити със сняг дървета. Тогава припламването на горяща свещ привлече вниманието ни. Изглеждаше сякаш стои в снега. Малка метална чаша я пазеше от свирепия вятър. Приближих се и стомахът ми се обърна. Конете ни се подплашиха. Мандевил и Саутгейт изругаха на висок глас. Мъртвешка сиво-зелена отсечена ръка придържаше бялата свещ в снега.

— Магия! — промълви Мандевил.

— Няма да мина оттук! — заяви един от войниците.

— Махни я! — заповяда Мандевил на Саутгейт.

— В случай като този, сър Едмънд, бих предпочел да не правя нищо.

— Хайде, Роджър — нареди Бенджамин.

Двамата слязохме от конете си и се приближихме да огледаме скверното дело. Ръката беше започнала да се разлага, окървавения чукан на китката й вече се беше превърнал в почерняла, вледенена каша. Ноктите бяха загубили цвета си, пръстите се разпадаха. Вятърът се обърна и усетихме вонята на разлагащ се труп.

— Какво е това? — попита Бенджамин.

(Знаех какво е! Още съвсем млад се сблъсках с най-свирепи и могъщи вещери, магьосници и вещици. Хора, които използваха тъмни сили, за да помътят разума на своите противници. Не забравяйте мъдрите думи на стария Шалот: силата на магията се корени в това, което ще накарате да си мислят другите. Наскоро развивах тази теза, когато се натъкнах на Уил Шекспир и Ричард Бърбидж в „Глоуб“. Старият Уил, Бог да го благослови, беше впечатлен от мислите, които споделих. В момента трескаво пише пиеса, в която има сцена с вещици, събрали се на голо поле, които внушават коварни помисли в главата на кръвожаден благородник на име Макбет.)

На замръзналия път аз продължавах да се взирам в ужасната ръка в снега. Приличаше на ръката на привидение, което се мъчи да излезе от гроба си.

— Това е ръката на славата — обясних аз.

Бенджамин ме погледна озадачен.

— Много силна магия, господарю — продължих аз. — Вещицата отсича ръката на убит човек, после прави свещ от човешка мазнина. Пали свещта и я слага в ръката. С нея можеш да призоваваш демоните, да навличаш проклятие, както и да предупреждаваш.

Бенджамин се приближи.

— Мислиш ли, че действа?

Свих рамене.

— О, господарю, че то и аз мога да призова сатаната от ада.

Бенджамин ме погледна.

— Но дали той ще дойде, е друг въпрос.

(Веднъж казах същото на Уил Шекспир и, изобщо да не се съмнявате, той го използва в своя пиеса. Май беше Хенри IV, частта, в която Хотспър и Глендауър говорят за магии.)

— Е — Бенджамин се изправи, — ако това нещо е дошло от ада, нека се върне там!

Изрита ръката и свещта в храсталаците. Пламъкът изгасна със съсък. Мандевил и Саутгейт слязоха от конете си и се приближиха към нас. И двамата изглеждаха бледи и видях, че от старанието, с което вършеха работата си, не е останало и помен. Мандевил се завзира в мрака, после вдигна очи към грачещите врани над нас.

— Това място е прокълнато! — измърмори той и изрита снега на мястото, където до скоро беше лежала ръката на славата. — Дали не е по-добре да си тръгнем, да се приберем в Лондон и да се върнем напролет с войници?

Прехапа устни.

— Мога да пръсна войниците си навсякъде и да изровя всичко, което се случва тук в действителност.

— Ами кралят, какво ще каже той? — попита тихо Бенджамин. — Най-важното е какво ще си помисли скъпият ми вуйчо, ако се върнем с празни ръце и докладваме само за смъртта на Козма и Деймиън? Искам справедливост, сър Едмънд, а вие търсите отмъщение. Убийството е като хазарта. Досега убиецът печели при всяко хвърляне на заровете, но рано или късно ще допусне грешка.

(Всичко случващо се само показва колко са се променили времената. Бог да прости, Мандевил и Саутгейт — може и да бяха зли по природа, тези любимци на краля, но все пак у тях имаше някаква съвест. Не като Уолсингам и следващите поколения шпиони и „агенти-провокатори“. Вземете например Кристофър Марлоу. Бях с него, когато го убиха в онази кръчма. Самият той, както и неговите убийци — хора като Фризиър и Скиърс, да не споменаваме Поули, бяха демони в човешка плът. Нямаха страх ни от Бога, ни от хората. Горкият Кит! Беше лош човек, но прекрасен поет. Съвсем без време си отиде.)

Продължихме по пътя към Темпълкъм. Семейство Сантер ни очакваха. Очакваше ни и Бойър, който вече се беше настанил като у дома си. Ризата му беше разкопчана на врата. На косматите си крака носеше полуботуши. Лицето му беше почервеняло от пиенето, дъхът му вонеше на вкиснало вино. Явно двамата със сър Джон вече бяха свързвани от най-сърдечно приятелство и аз тайно се зачудих, дали Сантер не са подкупили този лутащ се в морално отношение слуга на короната. На Мандевил това приятелство никак не се понрави и той изгледа шерифа с изпепеляващ поглед.

— Беше ли плодотворно посещението ви в Гластънбъри? — попита сър Джон, когато се постоплихме край огъня в грамадното огнище. Лейди Биатрис и Рейчъл ни поднесоха вино с подправки.

Мандевил само изруга, а Саутгейт щеше да се впусне в злостни нападки по отношение на абатството, ако сър Едмънд не го беше посъветвал да млъкне и да си пие виното. Изпълнен със задоволство, сър Джон се опита да ги разведри.

— Нека утре си вземем почивка от държавните дела — рече той. — Не е валял нов сняг, а аз знам къде кучетата ми могат да открият добър елен.

Бойър и Саутгейт на часа се разведриха пред възможността за добър лов. Дори Мандевил даде съгласието си. От последвалия разговор разбрах, че и двамата агенти са запалени ловци и хранят безпределна страст към ловуването. Зачудих се и дали сър Джон, въпреки грубоватото му добродушие, не го биваше в умелото откриване и използване на човешките слабости. И моите ли беше разгадал? Дали пък, размислих се, Матилда не беше нарочно изпратена в стаята ми?

Вперих поглед в Рейчъл. Кротките й като на сърна очи гледаха усмихнато Бенджамин. Дали и тя не играеше роля? Всички ли бяхме подкупени? Аз с Матилда, Бенджамин с Рейчъл, Бойър с добро вино и добра храна, а шпионите на краля — с обещанието за един добър лов. Спомних си думите на Мандевил на идване към къщата. Дали зловещото влияние на храма не започваше да ни въздейства?

Ще ви кажа следното: аз съм роден негодник. Много ми е трудно да правя разлика между своите вещи и чуждите. Или поне ми беше трудно, но никога не ми е харесвала идеята да ме имат за глупак. Истина беше, че в Гластънбъри не открихме нищо, както не открихме и защо бяха убити Козма и Деймиън. Озърнах се наоколо. Бойър беше пиян. Бенджамин седеше потънал в мислите си или пък беше омаян от ласкателствата на Рейчъл. Мандевил и Саутгейт се наслаждаваха на гостоприемството на стопаните на имението, а Сантер, чието поведение беше най-малкото подозрително, се правеше на весел домакин.

Ударих чашата си в масата и се изправих. Разговорът за предстоящия лов между Бойър и Саутгейт замря, когато обърнах гръб към огъня, за да се постопля.

— Роджър — погледна ме объркано Бенджамин, — какво има?

Огледах ги.

— Уморен съм — подхванах аз. — Премръзнал съм и съм изтощен.

Протегнах ръка и започнах да разтварям пръсти един по един като учител пред ученици.

— Козма е мъртъв. Деймиън е мъртъв — погледнах Сантер. — Старата вещица е мъртва. Ако изпратите хора в гората, ще намерите вкочанения й труп в пещерата, която е наричала свой дом. Като за капак на връщане от Гластънбъри се натъкнахме на магия, навличаща проклятие.

Сантер учудено възкликна. Бойър ме зяпаше, замаян от пиене. Погледът ми се отправи към Бенджамин и Мандевил.

— Няма ли да му кажете?

— Роджър — намеси се Бенджамин, — най-добре си дръж езика зад зъбите.

— Глупости! — отвърнах. — Докато идвахме по пътя насам към къщата ви, сър Джон, попаднахме на „ръка на славата“ със запалена свещ между пръстите.

Зяпнали, тримата Сантер се взираха в мен.

— Изплашен съм до смърт! — креснах аз. — Из вонящите улички на Съдърк и Уайтфрайърс „ръката на славата“ се счита за непобедима магия. Това е предупреждение към всички ни. Някой тук иска да ни види мъртви. Някой в Темпълкъм или в земите около него. И аз не възнамерявам да съм заекът за примамка!

Напуснах залата, доста доволен от себе си и се качих в стаята си. Няколко минути по-късно дойде и Бенджамин. Влезе и сложи едно столче срещу леглото, на което лежах.

— Роджър, защо избухна така?

Подпрях се на лакът и вперих поглед в него.

— Отвън е тъмно и студено. Отново е валяло сняг. Бойър е доста пиян. Мандевил и Саутгейт са изплашени, а вие изглежда мислите само за Рейчъл.

Бенджамин се усмихна и размърда крака.

— Това ли те тормози, Роджър? Ревнуваш ли?

Тръшнах се на леглото и се разсмях. Бенджамин ме сграбчи за ръката.

— Кажи ми, защо ги наприказва такива? Обикновено си държиш езика зад зъбите. Ти си отговорен, схватлив слуга, който вижда всичко, но не казва нищо.

Лежах, зареял поглед в мрака.

— Може и да сте прав, господарю, но съм и изплашен. Заплашват ни, нападат ни, двама от спътниците ни са мъртви. Дебнем из замръзналите, опустели поля и нищо не откриваме. Да, ще ми се Рейчъл да ме гледаше със същия поглед, с който гледа вас — погледнах го печално. — Но всъщност тук се чувствам оплетен като пате в кълчища, господарю. Да бяха уличките на Париж или бордеите на Лондон, можех да се скрия или да отвърна на удара. Ами ако са ни изпратили тук, за да умрем, един по един?

Бенджамин потрепери и скръсти ръце.

— Имаме някаква следа — отвърна той. — Забелязах изражението ти, когато си тръгвахме от Гластънбъри.

— Какво ви каза Едред? — прекъснах го аз.

— Попитах го какво свързва толкова здраво сър Джон Сантер с Гластънбъри?

— И?

— Отначало Едред се опита да се измъкне, твърдеше, че сър Джон е просто местен земевладелец, но после призна, че сър Джон дава средства на абат Биър за изграждането на костницата. Каза ми и, че ако искам да науча повече, трябва да попитам сър Джон или абата. Е — усмихна се Бенджамин, — ти какво откри, Роджър?

Разказах му за откритието си. Може и в стаята да се беше смрачило, но видях, че лицето на Бенджамин пребледня. (Простете ми, ще се отклоня за минутка. Писарчето ми иска да му подскажа веднага какво има да става. Няма! Нали и Шекспир казва, че историята си има своя мяра и ход. Ще му се наложи да почака!) Ще бъда откровен. По онова време не осъзнавах значението на откритието си, но Бенджамин го бе осъзнал.

— Господарю — рекох умолително, — какво точно означава това според вас?

— Много и малко — бавно отвърна Бенджамин. — Когато претърсвахме Темпълкъм, ме споходи неясно предположение за начина, по който е бил убит Козма. Мислех си нещо и за църквата през онзи следобед, в който убиха Деймиън.

Бенджамин присви очи и поклати глава.

— Разполагам само с откъслечни улики. Сами по себе си те не означават нищо.

Остави ме да се муся, чак докато не дойде прислужник да ме извика за вечеря. Слязох в залата и заварих Сантер все така старателно да играе ролята на гостоприемен домакин. Масата беше застлана с покривка от коприна, отгоре й имаше най-красиви стъклени и сребърни съдове и прибори. От кухнята се носеха апетитни ухания и гъделичкаха небцата ни. От аромата на печената патица, гозбите с месо и подправки, плодовите сладкиши и сладкия мирис на пресен марципан устите ни се изпълваха със слюнка.

Сантер се беше преоблякъл и носеше сребристосив жакет и панталони. Съпругата му и дъщеря сияеха в роклите си от синя коприна, бродирана със златни нишки. Думите направо се лееха от устата на Сантер като вода в пролетен ручей. Той уверяваше пияния Бойър, че винаги ще е добре дошъл в Темпълкъм и аз си припомних другарството, което завързали Пилат и Ирод. Саутгейт беше полупиян. Мандевил седеше унил, но ме погледна замислено, сякаш избухването ми беше разкрило непозната дотогава за него страна от характера ми.

Вечерята беше на приключване. Бях обърнал поне три-четири бокала с вино, когато върху покривката на масата се появи червено петънце. Отначало помислих, че е пръснало от виното, но петното стана по-широко и тогава видях капките, които падаха от тавана. Вдигнах очи нагоре, но в тъмнината не можех да видя добре наклонените греди на тавана.

Твърде много изпи, рекох си, но тогава и Бенджамин съгледа все по-увеличаващото се петно и капките.

— Погледнете! — извика той и посочи разширяващото се алено петно. Приказките и смехът секнаха начаса. Седяхме и се взирахме в падащите от тавана капки, от които петното ставаше все по-широко. Бенджамин първи се съвзе, изправи се и блъсна стола си назад.

— Какво има над тази зала, сър Джон?

— Неголяма дневна. Стая, чийто прозорци гледат на изток. Използваме я само през лятото.

Бенджамин излезе тичешком от помещението, аз го последвах. Зад нас виковете и възклицанията се усилваха. Изтичахме по стълбището, разблъсквахме уплашените прислужници. Зърнах пребледнялото лице на Матилда, после тръгнах по галерията и отворих със замах вратата на дневната.

Студената стая тънеше в мрак. Капаците на прозорците бяха залостени. Бенджамин прокле тъмнината, но както във всяко добро домакинство и тук зад вратата имаше сандъче с лоени и восъчни свещи. Бенджамин запали една от тях и тръгна към средата на стаята. Отначало не виждахме нищо, затова продължихме напред приведени. Под краката си усещахме дебел вълнен килим. Напипах нещо влажно и лепкаво. Бенджамин приближи лоената свещ. Да ми прости Бог, но ми се прииска да закрещя от ужас. В средата на килима с подбелени очи лежеше отсечената глава на вещицата.

Изглеждаше някак разкривена, а кожата й бе станала зеленикава. Замръзналата кръв се разтапяше и течеше от разсечените кръвоносни съдове на покритата със сняг глава, напояваше килима и се процеждаше през гредите и дъските на пода. Стомахът ми се сви. Чухме, че зад нас вратата се отваря. Бенджамин кресна на останалите да не влизат.

— Хайде, Роджър — прошепна ми, — няма какво повече да правим тук.

Отвън в галерията Бенджамин разказа на останалите какво сме открили. Лейди Биатрис неудържимо се разрида, приклекна до стената и закри лицето си, Рейчъл се мъчеше да я успокои. Сантер беше изтрезнял, а сър Едмънд и Саутгейт бяха видимо разкъсвани от гняв и страх.

— Разчистете мръсотията! — тросна се Бенджамин към Сантер. — Навийте килима, свалете го заедно с отвратителната отсечена глава и го изгорете. Трябва да се изчисти и подът.

После погледна сър Едмънд.

— Роджър има право. Самият Ангел на смъртта върлува из тази къща!

— Кой може да е направил подобно нещо? — измърмори Саутгейт.

— Някой от прислугата, някой непознат за нас — отвърна Бенджамин. — Но главата и „ръката на славата“ принадлежат на нещастната старица. А къде е впрочем нашият високоблагороден шериф Бойър?

— Пиян като пън — отсече Мандевил. — Спи като бебе долу в залата.

Бенджамин му направи знак да се отдалечат.

— Мастър Даунби! — Мандевил го настигна в края на галерията. — Какво, за Бога, се предполага, че трябва да сторя? Работата ми е да залавям заговорници, съзаклятници, а не да ловя наслуки тайнствени убийци.

Бенджамин измърмори нещо под носа си.

— Какво? Какво има, Даунби?

Господарят ми вдигна поглед. Лицето му беше като издялано от камък, кожата опъната.

— Обмислях думите ви, сър Едмънд. Това не ви е нещастният Бъкингам, нали? Или някакъв жалък шивач като Таплоу, приклещен в малката си клетка и завлечен направо в кланицата. Темпълкъм не е някакво си абатство, където можете да тропате с крак и да се правите на важен. Е, как се чувствате като преследван, сър Едмънд, вместо вие да бъдете преследвачът?

Господарят ми се завъртя на пети и се прибра в стаята си.

(Писарчето ми си мърмори под сурдинка, че такова поведение е нетипично за Бенджамин. Не е вярно! Бенджамин беше възпитан, любезен мъж, но мразеше открай време грубияните и държеше на почтеността. Мандевил и Сантер бяха дошли в Темпълкъм с намерение да накарат другите да им играят по свирката, а се видяха нагазили в змийско гнездо.)

Обикалях известно време из галериите. Вечерята беше приключила. Затова пък скоро зърнах моята сладка, малка Матилда, която носеше завивки. Пристъпваше пъргаво като безгрижна птичка. Последвах я на другия етаж и я сграбчих за лакътя.

— Матилда, гълъбче, да поговорим, а?

Обърна се рязко към мен, но не беше изплашена. Очите й проблеснаха доволно. Придърпах я до потъналата в мрак ниша на един от прозорците.

— Онзи ден ти не търсеше злато, прав ли съм?

Тя се нацупи кокетно.

— Парите не били са най-важното, нали така? — продължих аз. — Какво търсеше? Ти ли запали помощника на Мандевил? Как го направи?

Тя въздъхна и седна на перваза на прозореца.

— Мастър Шалот, вие и вашите нищо не разбиращи приятели само се щурате тук, из Темпълкъм — тя погледна към студа и мрака отвън. — Намирате се на стотици мили от Лондон, и ви пазят няколко жалки войника. Дяволът и неговият помощник скроиха клопка на моя господар лорд Бъкингам, много почитан мъж из тези земи. Отведоха го в Лондон и му отсякоха главата без капчица милост. Заграбиха земите му. В Гластънбъри тормозят монасите, като да са някакви престъпници.

Погледна ме открито.

— Да. Чухме и за това — тя притисна постелите към себе си. — Какво очаквате? Да припкаме наоколо само с ваше разрешение? Миналото на тези земи е богато, мастър Шалот. Из тях са яздели крал Артур и неговите рицари, или поне така ни казваше мастър Хопкинс. Тамплиерите са всявали страх, но са били и уважавани заради техните познания.

Не възразявах, когато някоя хубавелка започнеше да ме поучава, Матилда също, но в думите й усетих и заплаха. Плеснах подигравателно с ръце.

— Щом е нямало друга причина да се ровиш в нещата ми, в какво те превръща всичко това, скъпа Матилда? В крадла, която търси злато?

Дори в тъмното успях да видя как се изчерви.

— Не съм крадла! — тросна се тя. Отдръпна се. — Аз съм бедна вдовица. Съпругът ми умря преди две години от потната болест. Да, Роджър, в Съмърсет се женим млади. Имам дете.

— Имаш и баща — не й останах длъжен.

Тя прехапа устни.

— Имаш баща, нали? — продължих миролюбиво — Висок, сивокос мъж, който накуцва. Как се е наранил?

— Лош късмет.

— Глупости! — срязах я аз. — Искаш ли да кажа на Мандевил и Саутгейт да го завлекат в залата? Залагам жълтица, че раната му е от меч. Баща ти е един от хората, които ме нападнаха.

Тя промълви нещо неясно.

— Какво каза?

— Ако искаха да те убият — прошепна тя, — щеше да си мъртъв. С теб и твоя господар нямаме никакви сметки за уреждане. Искали са само да те сплашат.

Сграбчи ръката ми.

— Моля те, Роджър, остави баща ми на мира — после втренчи поглед през прозореца и измърмори: — Това място е пълно с призраци.

— Ще ми разкажеш ли за тамплиерите?

Тя сведе глава. Измъкнах острата си къса кама и я запремятах в ръката си.

— В този живот за всичко се плаща — прошепнах. — Ти и твоят баща не представлявате опасност за мен, но тези, за които работиш…

Матилда поклати глава. Прибрах камата и се изправих.

— Чакай! — тя ме задържа за ръката. — Роджър, ние сме нищожни като бълхи, пълзящи по гърба на грамадно куче. Изпълняваме заповеди, които ни прошепват ту тук, ту там.

— И къде живее голямото куче? — попитах аз.

Изпълненият със страх поглед на Матилда се насочи към градината. Тя също се изправи.

— Ако искаш да видиш кучето — рече тя едва доловимо, — иди на острова.

После се измъкна неусетно като призрак и изчезна в другата част на галерията.

Останах загледан през прозореца в мъглата, която се стелеше по полето и поглъщаше всичко по пътя си. Мислех за призраците на Матилда — тамплиерите, които под строй се отправяха в своите проядени от червеи ложета. Достатъчно бях научил за един ден, затова се прибрах в стаята си. Заключих вратата и си легнах, без да се събличам. Сънят ми беше неспокоен.