Убийствата на Граала (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри ХIII)

Глава тринадесета

Настроението, което цареше в дома на Сантер, не предразполагаше към каквито и да било тържества и угощения. Мандевил странеше от всички, терзаеше се от участта, сполетяла Саутгейт, и се питаше кога ще дойдат още войници. Затова хапнахме набързо студена храна и се прибрахме по стаите си, където трябваше да изчакаме до полунощ. Сякаш чакахме цяла вечност. Напрегнато следяхме как пламъка на часовата свещ поглъща восъка от пръстен до пръстен.

Щом стигна дванайсет, Бенджамин и аз си сложихме ботушите, запасахме коланите с мечовете и безшумно се измъкнахме от къщата. Стори ни се, че цялата къща спеше, макар, както вече казах, тя самата сякаш беше живо същество. Случваше се да поспираме. Сърцата ни биеха бясно. Струваше ни се, че всяка наша стъпка се съпровожда от зловещо скърцане, от което ни настръхваха косите. Вмъкнахме се в залата, прекосихме кухнята и излязохме през малка странична врата.

Да искаше сатаната да избере най-непрогледна нощ, щеше да избере тази. Нямаше нито луна, нито звезди. Студен, режещ вятър свиреше и люлееше сухите клони на дърветата, блъскаше снега от тях и той падаше по главите ни. Искаше ми се да носехме запалени факли, но Бенджамин не се съгласи.

— Тръгнали сме по следите на хора, които търсят закрилата на нощта, Роджър. Нека се държим като тях.

Подхлъзвахме се и се пързаляхме на излизане от двора пред конюшнята, където конете процвилваха неспокойно, минахме покрай църквата на тамплиерите и се спуснахме към проблясващото езеро. Приклекнахме — два черни силуета на снега — и през мъглата настоятелно заоглеждахме неясните очертания на острова. В началото не виждахме нищо. Очите ни засълзиха и ни заболяха от взиране в мразовития нощен въздух.

— Виждам нещо — прошепнах аз.

Бях вторачил поглед в мрака. Отначало наистина нищо не виждах, но после зърнах светлина от факла. Една или две. Пламъците играеха, сякаш някой вървеше из острова.

— Хайде, Роджър!

Бенджамин и аз заслизахме, хлъзгайки се, надолу към брега. Видяхме лодката, прътът стоеше на кърмата, сякаш някой призрачен лодкар ни очакваше, за да ни откара до острова. Качихме се, Бенджамин седна при носа, а аз забих пръта в тинята. Парчета лед се понесоха по повърхността на водата. Опитвах се да не мисля за смразяващия тялото и сетивата вятър и да не чувам плисъка на ледените черни води. В началото бях несръчен, но постепенно старите ми умения се възвърнаха. (Не забравяйте, че съм родом от Норфолк, а там на умението да плаваш с лодка се гледа толкова естествено, колкото и на умението да ходиш на двата си крака.) Въпреки всичко ще ви кажа, че с Бенджамин постъпихме глупаво. И на нас ни се случваше да грешим. Грешките ни бяха плод на прибързаност, на нетърпението, характерно за младостта. Понякога се измъквахме живи от премеждието на косъм и тъкмо такъв беше случаят онази нощ в леденото езеро. След няколко оттласквания с пръта усетих вода в краката си. Бенджамин се обърна. В тъмното лицето му беше като бяла маска. Той също беше почувствал водата, след като бях избутал мощно лодката напред — а и заради движението на водата вече доста се бяхме отдалечили от брега.

— Роджър, лодката е пробита!

Пуснах пръта и го бутнах настрани. Приклекнах и протегнах ръка надолу. Сърцето ми прескочи от страх. Водата на дъното беше към четири пръста дълбока. Сложих пръта долу и запълзях на четири крака из баржата, като търсех пролуките в дъното й. Тъкмо умението ми да карам лодка спаси живота ни. Подобни опасни положения не са необичайни из солените блата на Норфолк и Съфолк, а има една — две грешки, които неопитните винаги правят в уплахата си. Опитват се да се върнат на мястото, откъдето са тръгнали или да обърнат обратно лодката. Понякога от страх правят и двете. Но старият Шалот ви съветва, щом сте попаднали на пробита лодка или баржа и най-вече, когато дупките са дело на злонамерена ръка, спрете да гребете и запушете дупката. С всяко движение на пръта нивото на водата в лодката се покачва.

Накрая я открих при кърмата. Пробивът беше с големината на юмрук, сякаш някой беше взел чук и пробил с него дъното на лодката. Махнах плаща си и без да се помайвам, започнах да го натъпквам в дупката. Господарят ми беше открил друга дупка при носа, отначало се опита да я запуши със своя плащ, но после изруга. Плащът беше пропаднал в езерото и се наложи да запуши дупката с крак. В продължение на няколко мига — продължили цяла вечност — стояхме приклекнали, загледани един в друг. Баржата се полюляваше над ледената повърхност. Погледнах към острова, където светлината все още ни притегляше измамно.

— Съжалявам, господарю — простенах.

— Престани, Роджър! — просъска той.

Държах ръката си прилепена към дъното на лодката, пръстите ми се смръзнаха от ледената вода, но си дадох сметка, че нивото й не се покачва.

— Господарю?

— Да — просъска Бенджамин. — Сега, Роджър, приятелю, обърни лодката и ни закарай до брега. Приложи цялото умение, на което си способен. Ако лодката е пробита на още едно място, водата ще започне отново да се покачва, а няма да оцелеем дълго в това ледено езеро.

Знаете си го стария Шалот. Сърцето ми щеше да изхвръкне, стомахът ми се беше свил на топка. Доплака ми се, ридаех и умолявах Всемогъщия да се смили над нас. Хванах проклетия прът и обърнах лодката, макар да чувах как в краката ми водата се плиска и бълбука, като да ми се надсмива злобно в очакване да ни притисне в ледената си прегръдка. Баржата се обърна. Затворих очи и загребах.

— Роджър! — изкрещя господарят ми. — Гребеш в погрешната посока!

Отворих очи и видях, че лодката се беше обърнала наполовина и в този миг плаваме успоредно на брега и на острова. Загребах отново и започнах да се моля с жар, която би учудила всеки монах. Между молитвите ругаех, изрекох до едно всички проклятия, които знаех, докато проклетата баржа се носеше право към брега. Водата се плискаше в краката ми. Не бяхме открили третата, а може би и четвъртата дупка на дъното и нивото на водата се качваше.

Господарят ми също се опитваше да ми помогне, като с ръце изгребваше водата, и ми викаше да греба по-живо. Носехме се по повърхността на проклетото езеро, а около нас мракът, идващ сякаш от самия пъкъл, се сгъстяваше. Водата се покачи още, но тъкмо когато куражът щеше съвсем да напусне стария Шалот и ужасът съвсем да го сломи, баржата се разлюля и спря. Двамата с господаря слязохме от нея и с всички сили затичахме към покрития със сняг бряг, където се свлякохме изнемощели.

Господарят ми дишаше тежко и се мъчеше да се овладее, а старият Шалот по обичая си здравата ругаеше.

— Кучите му синове! — крещях и скачах на брега, размахал юмрук към острова. — Кучи синове! Убийци! Хайде, господарю! — хванах Бенджамин за ръка.

Останал без дъх, той се затътри до мен, а аз се втурнах като луд през снега обратно към прокълнатото имение.

— Какво мислиш да правиш, Роджър?

— Ще прережа гърлото на оная кучка като начало!

— Не, Роджър, недей!

— Хубаво! Ще й отсека главата! Нямам нищо против, господарю, да стрелят по мен, да ме преследват, да ми устройват засади, да ме нападат изневиделица, но не искам да умра посред нощ във водите на ледено езеро!

— Роджър — Бенджамин ме сграбчи за жакета. — Чуй ме! Матилда вече е избягала! Мислиш ли, че очаква да се върнеш? Винаги съществува някаква вероятност да се измъкнеш жив. Сега слушай, знам кой е убиецът. Знам и къде може са светият Граал и мечът на Артур!

Спрях.

— Защо не ми казахте по-рано?

— Не можех. Подозирах, че убиецът ще ни устрои засада и случилото се при езерото го доказа. Нека сега, Роджър, умолявам те, да се върнем в стаите си, да се стоплим, да поспим и утре, след като закусим в голямата зала, ще се изправя лице в лице с убиеца.

Господарят ми имаше свой начин на действие. Докато стигнем до стаите си, мисълта за опасността, от която се бяхме измъкнали, вече не ме разгневяваше, ами ме смразяваше от страх. Появиха се обичайните признаци: повдигаше ми се, коленете ми трепереха и се наложи да обърна три големи чаши с кларет, преди да бъда в състояние да си спомня дори кой ден от седмицата сме. Не ще и дума, опитвах всякак да измъкна от господаря какво бе открил. Но той седна на единствения стол в стаята ми, поклати глава и ми каза да си лягам, както и че било най-добре да спим тази нощ в една стая.

На сутринта след страховитото изпитание се събудихме в плачевно състояние. Бенджамин настоя да се избръснем, измием и да се преоблечем изцяло преди да слезем долу в голямата зала. Докато слизахме, се оглеждах за Матилда, но Бенджамин имаше право, от малката лисица нямаше и следа.

Семейство Сантер вече бяха седнали на масата, както и Мандевил. Господарят ми изчака, докато момчето от кухнята поднесе храната, после изведнъж се изправи, заключи голямата врата на залата, както и тези, които водеха към кухнята и помещенията, свързани с нея. Мандевил излезе от унеса си. Сър Джон Сантер зяпна, приличаше на собствената си сянка. Лейди Биатрис гледаше наплашено, а Рейчъл седеше като невинно дете, което чака да започне играта.

— Какво става, Даунби? — изграчи Мандевил.

Бенджамин е разкрил не е едно и две убийства и е заловил много убийци. Понякога играеше игри, въвличаше убийците в словесни сблъсъци, в които те накрая си признаваха. Но този път беше различно. Обиколи веднъж и после още веднъж масата на подиума. Постоя мълчаливо зад стола на всеки. После отново обиколи масата и застана между Джон Сантер и Рейчъл. Внимателно сложи ръка на рамото на мъжа.

— Сър Джон, вие убиец ли сте?

Сантер рязко се дръпна назад на стола си. Ако нечие лице можа за миг да се състари с години, то така се случи и с неговото.

— Какво искате да кажете? — запелтечи той.

— През първия ден от престоя ни тук, твърдяхте, че сте излезли от Темпълкъм, за да наобиколите владенията си. Не сте го направили. Вместо това сте яздили до Гластънбъри.

— Това не е престъпление.

— А защо малко преди да излезем от Лондон, онзи просяк ви предаде някакво съобщение?

— Аз…

— Излъжете ли — сряза го Бенджамин, — въпросът ще бъде отнесен до кралския съвет в Лондон.

Сър Джон се пресегна и въпреки ранния час си наля пълен до ръба бокал с вино. Пресуши го, сякаш дни наред не бе пил нищо. Мандевил вече беше застанал нащрек като ловджийска хрътка.

— Отговорете на въпроса, Сантер!

Сър Джон сложи чашата на масата.

— Докато бях в Лондон, платих на едни хора да открият дали в църквата на тамплиерите близо до Флийт Стрийт има някакъв намек за река Йордан или кивота на Мойсей.

— И откриха ли такава?

— Не.

— Какво ще ни кажете за абатството в Гластънбъри?

Сър Джон облиза устни.

— Двамата с абат Биър искахме да сложим край на целия този безсмислен тормоз — Сантер стрелна с поглед Мандевил. — Не се засягайте, сър Едмънд, но никой земевладелец в кралството не иска да се навъртате из владенията му, настървен за плячка. Използвах част от състоянието си, за да помогна за строежа на костницата в Гластънбъри. Мислех, че там може и да открият такава следа.

— И откриха ли? — попитах.

— Никаква.

Бенджамин пристъпи към лейди Биатрис, която седеше вдървена на стола си.

— Лейди Биатрис, какво знаете за всичко това?

Жената отвори и затвори уста. Поклати глава.

— О, напротив, известно ви е нещичко. Първият ви съпруг се казваше Мортимър, нали?

Лейди Биатрис кимна.

— Произхожда от род на кръстоносци, които притежавали имението Темпълкъм от незапомнени времена, така ли е?

Отново кимна.

— А девизът на рода Мортимър е: Age Circumspecte, нали? — Бенджамин ме погледна. — Шалот го откри в книгата с легендите в абатството в Гластънбъри.

— Така е — прошепна тя.

— Какво общо има всичко това с нас? — намеси се Мандевил.

— Съпругът ви беше ли тамплиер?

Лейди Биатрис зарея поглед, станал стъклен от ужас, някъде из залата.

— Мисля, че е бил — прошепна Бенджамин. — Когато орденът на тамплиерите е бил унищожен преди около двеста години, някои се измъкнали, приели нова самоличност, омъжили се и заживели живота си като обикновени благородници. Един от предците на вашия съпруг е бил такъв тамплиер. Въпреки всичко тамплиерите продължили да съществуват в тайни братства. Всяко едно от тях действало самостоятелно, а тайните на ордена се предавали от поколение на поколение — той леко пристъпи и сложи ръка на рамото на Рейчъл. — Вие сте посветена в тези тайни, нали, Рейчъл?

Младата девойка само се усмихна, представяте ли си, и продължи да си играе с пръстена на ръката си.

— Вие също сте в ордена на тамплиерите, нали? — нечуто каза Бенджамин. — Вашият баща ви е предал тайните им. След време сте щели да се омъжите и на свой ред да ги предадете на първородното си дете. В продължение на цели поколения — повиши глас Бенджамин — господарите на Темпълкъм са били част от тайния орден на тамплиерите.

Замълча.

— О, не, не и вие, сър Джон, нито лейди Биатрис, но според мен и двамата сте го подозирали.

— Невъзможно е! — извика Мандевил. — Та тя е почти момиченце.

— Тя е на осемнайсет — сряза го Бенджамин. — И ако не ме прекъсвате, сър Едмънд, ще ви кажа как се е случило всичко.

Заобиколи масата, слезе от подиума и застана с лице пред нас. Сантер и съпругата му приличаха на восъчни фигури, но лицето на Рейчъл беше порозовяло и тя седеше спокойно, сякаш не й тежаха никакви грижи.

— Господарите на Темпълкъм — подхвана Бенджамин — винаги са били тамплиери. Пазели тайните на ордена и са се срещали на тайни места със своите събратя. Такова тайно място вероятно е и къщата на онзи забравен от Бога остров. Като цяло тамплиерите през повечето време са били като семена, хвърлени в почвата, които чакат подходящото време да покълнат. Понякога някои от тях прораствали и нетърпеливо разцъфвали, най-вече по време на бунтовете и размириците срещу нашите владетели от династията на Тюдорите. Въпреки всичко най-вече се задоволявали просто да седят, да наблюдават и да чакат. Хопкинс, макар и с помътен разум, също е бил такъв тамплиер.

Бенджамин замълча, за да събере мислите си.

— Тамплиерите открай време са търсели жадно светите реликви, Граалът и мечът на Артур, Екскалибур, но така и не ги открили. Стигало им и това, че никой друг не успял да се добере до тях — Бенджамин погледна Мандевил. — Хопкинс сложил началото на веригата от нещастни събития. Бил обсебен от мисълта за реликвите и вярвал, че ако ги открие, орденът на тамплиерите ще стане отново могъщ. Лорд Бъкингам, също тамплиер, бил посветен в тайната на Хопкинс. Получил съобщение от него и дошъл в Темпълкъм, но попаднал в клопката, устроена му от кардинала. Хопкинс и Бъкингам платили с живота си.

Бенджамин стрелна с очи Рейчъл.

— Според мен тамплиерите имат таен закон, според който пострада ли тамплиер, за него се отмъщава. Задала се и още по-голяма опасност: негово величество кралят се заинтересувал живо от реликвите и настоявал да бъдат намерени. Затова тамплиерите нанесли своя удар.

Мандевил потропа по масата.

— Твърдите, че Бъкингам е бил тамплиер?

Бенджамин се подсмихна.

— Я, стига, сър Едмънд. И римски кардинал да беше, съдбата бе предопределена. Не си играйте с мен. На Бъкингам е била устроена засада, той се е хванал и е загубил живота си по две причини: заради кралската кръв във вените си и заради омразата на чичо ми към него.

Бенджамин не сваляше очи от него.

— Хопкинс е бил предател и може би заслужено е платил с живота си, но Бъкингам е бил невинен. Смъртта му е убийство, извършено с помощта на закона.

— Ще предам на кардинала думите ви!

Бенджамин сви рамене.

— Правете, каквото искате. Кардиналът, моят чичо, просто ще ви се изсмее и ще отдаде думите ми на младежкия ми плам. Казвам онова, което хиляди други мислят.

Мандевил сведе поглед към Рейчъл, която седеше, сплела ръце като молеща се монахиня. Изглеждаше омаяна от Бенджамин, сякаш насред студена зимна вечер той разказваше история, изпълнена с тайнствени приключения, а тя бе просто обикновен слушател.

— Не мога да повярвам — заинати се Мандевил, — че това момиче е удушило с въже двама опитни агенти като Колкрафт и Уорнам.

— Хайде, хайде, сър Едмънд — отвърна Бенджамин. — Чувал съм, че в Испания просячетата така добре боравят с въжето, че за секунди могат да удушат прав, здрав и силен мъж. Не е било трудно и за Рейчъл.

Бенджамин разпери ръце.

— Колкрафт, а при друг случай и Уорнам, са били извикани на среща в някоя крайбрежна кръчма, където мистрес Рейчъл ги е очаквала да си побъбрят. След някой и друг закачлив поглед и много чаши вино, са били подведени да излязат навън в тъмното, за да може Рейчъл да им се довери, така че никой шпионин да не ги подслуша. Може би дори са седнали някъде. За мистрес Рейчъл не е било трудно да ги удуши. Не е имало свидетели, въжето е било в ръцете й, мъжете са били замаяни от виното. За секунди, сър Едмънд, въжето се увило около вратовете им. Объркани, те се съпротивлявали, но скоро са загубили свяст. Ако въжето не е отнело живота им, довършила ги е ледената вода на Темза. После Рейчъл незабелязано се е прибрала в двореца Ричмънд.

— Имате ли доказателства? — изрева сър Джон, но погледът му го издаваше.

— И да, и не — отвърна му Бенджамин. — Чудех се защо са използвали ален шнур. Затова преди да напуснем Лондон, го показах на една от прислужниците в двореца Ричмънд и знаете ли какво ми каза тя?

Сантер поклати глава.

— Че такива шнурчета използвали жените, за да пристягат ризите, роклите и плащовете си. Отначало не обърнах внимание на думите й, но после тъкмо те се оказаха парченцето, което помогна да се подредят останалите части от загадката.

Прехапала долната си устна, Рейчъл невярващо клатеше глава. Студени тръпки ме полазиха от хладната самоувереност, която тя проявяваше, слушайки господаря ми.

— Сестрата на Хопкинс — намесих се аз — също беше убита с въже. Рейчъл ни е подслушала на излизане от залата в Ричмънд. Тя ловко съумя да го прикрие, като ни заговори за опасностите, които може би ще ни дебнат тук, в Темпълкъм.

— Защо й е притрябвало да убива сестрата на Хопкинс? — попита Мандевил.

— Защото — отвърнах аз — е съществувала опасност Хопкинс, който се е доверявал на малцина, да е споменал нещо пред сестра си и то да е представлявало опасност за Рейчъл. Убийството й не се е оказало никак трудно — разперих ръце. — Рейчъл се е измъкнала от двореца Ричмънд и уверено се е отправила към дома на сестрата на Хопкинс, която несъмнено я е посрещнала приятелски. Рейчъл е била дъщеря на господаря на мъртвия й брат. Мистрес Сантер й е казала някоя и друга утешителна дума, дори са пили по чаша вино, преди тя да преметне въжето през врата на старицата. Когато тя издъхнала, Рейчъл претърсила дома й, за да се увери, че срещу нея няма да бъдат открити улики и изчезнала.

— Бедната старица — заяви Бенджамин — е убита не защото е казала или направила нещо погрешно, а само защото Рейчъл е предполагала, че Хопкинс й се е доверил. Истината говорим, нали, Рейчъл?

Момичето го изгледа мълчаливо.

— Щом напуснахме Лондон — продължи Бенджамин, — започна истинското преследване, така ли беше, Роджър?

— Да — отвърнах. — Когато спряхме в Гластънбъри, само Бог знае как Рейчъл е успяла да изпрати съобщение до старата вещица, която да ни причака и да пророкува насилствена смърт. Само помислете и ще си дадете сметка — продължих аз, — че никой не може да вижда чак толкова ясно в бъдещето. Още преди да стигнем в Темпълкъм е било обмислено как ще бъдем убити. Старата вещица е била просто участник в пиесата и е произнесла думите, които са й казали. Щом е изиграла ролята си, тя също е трябвало да умре. Лесна работа. Около Темпълкъм несъмнено има тайни пътеки. Имението има и тайни входове. Мистрес Рейчъл ги е използвала, първо, за да накара вещицата да замълчи завинаги, после, за да й отреже ръцете и главата с цел да ни изплаши, докато се прибираме от Гластънбъри.

— А смъртта на Козма и Деймиън? — попита Мандевил.

Бенджамин накратко му описа двете убийства.

— Най-лесно е било с Козма — заключи той. — Първата ни вечер тук, след като сте се оттеглили, Рейчъл излезе от залата, уж за да донесе един ръкопис. Сигурен съм, че се е качила до стаята на нещастника, с приготвения конец е издърпала фитила, запалила го е и после се е върнала тук долу.

— Защо е била толкова сигурна, че Шалот ще се събуди от пожара? — попита Мандевил.

— О, ако Роджър не се пробудеше, тя можеше да разчита на мен. След като се върна, щеше да се престори, че й се доспива и да се оттегли. Аз щях да се кача до същата галерия, на която се намираше и стаята на Козма и да забележа пожара.

— Въпреки това — в погледа, който Бенджамин отправи към Рейчъл, личеше болка от мисълта, че го беше използвала — чак след като огледах параклиса на тамплиерите, при разследването на убийството на Деймиън, започнах да подозирам Рейчъл. Виждате ли, в параклиса, близо до един от прозорците, забелязах трески, отчупили се от стълбата, която е стояла там. Само член на домакинството на Сантер можеше да знае къде да намери стълба.

— На второ място, когато обмислях стъпките й, си дадох сметка, че прозорецът е прекалено тесен. Дори аз, който съм слаб, трудно се проврях през него — той замълча. — Следователно убиецът трябваше да е млад и гъвкав, а единствена Рейчъл отговаряше на описанието.

— Остава още нещо. Направи ли ви впечатление, сър Едмънд, как, когато се опитвахме да разбием вратата на църквата, Рейчъл и майка й побързаха да заобиколят и започнаха да викат Деймиън през прозореца? И тогава ми се стори странно, но като поразмислих, Рейчъл просто се е погрижила да не останат следи на мястото, откъдето е излязла от църквата. Щом влязохме вътре, тя се зае най-усърдно да ни помага да открием таен изход. Спомних си, че се приближи до един от прозорците. Убеден съм, че тъкмо тогава е спуснала резето му обратно или пък, ако е било спуснато, просто се е уверила, че е така.

— Ами снегът? — намеси се Мандевил. — Казахте, че някой, който е дошъл по покритите със сняг пътеки, се е криел в задната част на църквата.

— Не, това е бил хитър ход, чиято цел е била ловко да предизвика объркване и да отклони вниманието. Рейчъл може и да е внесла сняг и да го е оставила да се разтопи, само за да отклони вниманието от себе си. Тя преднамерено показа, че цял ден не е излизала от имението.

Бенджамин замълча и всички отправихме погледите си към младата жена, която седеше все така, загледана в гредите на тавана, потропваше с пръсти по масата и си тананикаше. Беше един от най-непроницаемите убийци, с които съм се сблъсквал. Току-що Бенджамин беше отправил към нея изключително тежки обвинения, а тя не му възрази дори веднъж, нито се опита да го спре или прекъсне. Непроницаемото й хладнокръвие накара дори господарят ми да се почувства неловко.

— Дъще — дрезгаво рече сър Джон, — ще опровергаеш ли думите, които чухме?

— Не съм ви дъщеря — безизразно рече тя. После стана и впери поглед в господаря ми. — Какви доказателства имате, че не друг, а точно аз съм запалила фитила? Как ще докажете, че аз съм удушила с въже двама мъже, че и някаква старица в Лондон? Какво доказателство имате, че съм се спотайвала в църквата и съм убила помощника на Мандевил с арбалет? Или че съм убила и съсякла тялото на някаква почти луда вещица?

Бенджамин се намръщи.

— Имате право, мистрес. И други може да са си послужили с червения шнур. Други може да са извършили изброените престъпления. Но помислете внимателно. Само човек от Темпълкъм ще знае откъде да вземе барут, масло и фитил. Само някой от Темпълкъм ще знае къде да се скрие и къде да скрие стълбата в църквата, както и как да използва за своите цели нещастната старица: първо, за да ни отправи предупреждение и после да я направи своя жертва.

— Така е постъпила и с Бойър и Саутгейт — намесих се аз. — Конете им са хранени с овес и трици, за да ги накара да буйстват. Кой друг, освен човек от Темпълкъм, ще знае как да го направи? Да не забравяме, че сте подменили и стремената им и сте намазали шпорите им с живак, нали?

— Смъртта на Бойър не е нещастен случай, така ли? — пресече думите ми Мандевил.

— Разбира се, че не! — отвърна Бенджамин и накратко разказа какво открихме в конюшнята и стаята на Саутгейт. Рейчъл го изслуша. Облакъти се на масата, скри лицето си в ръце и заклати глава одобрително, сякаш Бенджамин беше някой от любимите й ученици, който добре е научил стихотворението наизуст.

— Но не можете да го докажете — повтори тя.

— Можем да го докажем! — срязах я яз и посочих бялото като платно лице на майка й и изпитите черти на сър Джон. — Те са знаели! Подозирали са!

Девойката сви рамене.

— Да не говорим за слугите! — продължих аз. — Онези, които са изпълнявали заповедите ви. В падението си сте повлекли всички около вас.

Рейчъл презрително повдигна вежди, сякаш бях предложил да поканим слугите й на някакво празненство или увеселение. Бенджамин я наблюдаваше с любопитство.

— Не се страхувате, мистрес, така ли?

— Защо да се страхувам от неизбежното? — отвърна тя. — Защо да се страхувам от смъртта? Настоявам, че нямате доказателства.

— Кралските палачи в Тауър ще ги открият! — каза рязко Мандевил.

Бенджамин се изправи пред Рейчъл и внимателно я огледа. Аз наблюдавах смаян. За първи път си имахме работа с убиец, когото безспорно бяхме разкрили, ала срещу когото не разполагахме с никаква улика. Жестоките убийства на Козма, Деймиън и Бойър, както и ужасните рани, причинени на Саутгейт, биха озадачили всеки съд. Съдията можеше да заяви, че подозренията са основателни, но не разполагаме с доказателства, нали така? (Но Мандевил беше прав! Хенри VIII малко го беше грижа за достоверността на доказателствата или спазването на закона. Няма да забравя как се обърна към Томас Кромуел на делото срещу някакъв абат, който отказваше да положи клетва, с която да признае краля за глава на църквата. Кучият му син заяви: „Осигури му честен процес и после го обеси на собствената му врата!“)

Бенджамин махна с ръка към Рейчъл.

— Може ли да разменим две думи насаме, мистрес?

Тя стана и пъргаво заобиколи масата, сякаш Бенджамин я беше поканил на танц. Отдалечиха се към другия край на залата и застанаха близо до огнището. Бенджамин зашепна в ухото й и чух как тя изсъска някакъв отговор. Настъпи мълчание. После Рейчъл разпери ръце и Бенджамин я съпроводи обратно до масата, където тя застана предизвикателно пред Мандевил.

— Мастър Даунби има право — промърмори тя. — Принадлежа на тайния орден на тамплиерите. Извърших убийствата, които той изреди.

Засмя се лукаво.

— Моите уважения към блестящия му ум и невероятната му проницателност, но аз се гордея със стореното от мен. Смъртта на господаря ми лорд Бъкингам е отмъстена. Виновните за тази смърт, с изключение на вас, сър Едмънд, получиха участта, която заслужаваха. — Тя сниши глас. — Но недейте да спите спокойно, Мандевил, ще дойде и вашето време. Озъртайте се във всяка уличка, стойте нащрек при всяка чаша, която вдигате и всяка хапка, която поднасяте към устните си, внимавайте с всеки кон, който възсядате, с всеки странник, когото срещате, защото когато най-малко очаквате, други тамплиери ще довършат започнатото от мен!

— Ами ние? — извиках аз.

(Чудна работа! Това нищо и никакво девойче беше убило поне седем души. Беше убийца, признала злодеянията си, и въпреки това, дори пред лицето на своя край, продължаваше да ни заплашва. Нали знаете, старият Шалот винаги е имал силно развито чувство за самосъхранение. Честно ще ви призная, че Рейчъл Сантер, или по-точно Рейчъл Мортимър успя цял да ме смрази, чак до мозъка на костите.)

Девойката ме погледна.

— Харесвате ми, Шалот — тихо рече тя. — Не, засега сте в безопасност. Случилото се миналата нощ изобщо не трябваше да се случва.

Мандевил се изправи.

— Рейчъл Сантер — отчетливо рече той, — арестувам ви по обвинение в държавна измяна, както и за редица убийства, извършени с изключителна жестокост. Ще бъдете отведена в Лондон и изправена пред кралския съд в Уестминстър. Сър Джон, лейди Биатрис, вие ще я съпровождате.

Кралският агент отиде до вратата и извика неколцина от войниците на Бойър.

— Отведете тази жена в стаята й — заповяда той. — Нека един войник да остане на стража в стаята й, а двама пред вратата! Оковете ръцете и краката й. Веднага! — нареди той на слисания войник.

Мъжът сграбчи Рейчъл, която не оказа никаква съпротива, и я изблъска от залата. Мандевил се обърна към Сантер.

— Сега ще претърся къщата — думите му прозвучаха като лай, — и ще започна със стаята на дъщеря ви!

После излетя от залата.

— Роджър — пошепна ми Бенджамин, — последвай ме.

И той забързано излезе от залата. Войниците вече оковаваха ръцете на Рейчъл. По лицето й нямаше останала и капчица кръв. Още в този миг разбрах, че тя е решена да не се превръща в посмешище за развлечение на лондонската тълпа.

— Мистрес Рейчъл — обърна се към нея Бенджамин, пренебрегвайки възраженията на Мандевил, — можем ли да направим нещо за вас?

Тя се помъчи да се усмихне и поклати глава. Мандевил я заблъска към галерията.

— Сър — намеси се Бенджамин, — вече оковахте тази жена, подобна грубост е излишна.

Рейчъл се отскубна от ръката на Мандевил и погледна пак към Бенджамин.

— Оставате си до последно кавалер, мастър Даунби. Простете ми за снощи. Беше ми наредено да не ви причинявам зло — и без да обясни последната си тайнствена забележка, тя се остави на войниците да я водят.

Бенджамин се върна в залата, аз го последвах. Лейди Биатрис хлипаше неудържимо. Сър Джон Сантер изглеждаше стар и съсипан.

— Мастър Даунби — умолително рече той, — какво да сторим ние?

Бенджамин се качи на подиума и се надвеси над масата.

— Имате доходи и в чужбина, нали, сър Джон?

Сантер кимна.

— Струва ми се, разполагате и със злато при банкери в Антверпен, вярно ли е?

Отново кимна.

Бенджамин погледна към лейди Биатрис.

— Вие сте знаели, така ли е?

Изпитото лице на жената застина ужасено.

— Не успях да я спра — дрезгаво прошепна тя. — Когато се омъжих за съпруга си, знаех за легендите. Знаех историите и слуховете — тя огледа опустялата зала и после извърна поглед към Сантер. — Ненавиждам това място!

Думите й бяха изречени с ненавист.

— Помолих сър Джон да го изгори до основи, но Рейчъл го въртеше на пръста си. Открай време й се удава! Тамплиери, призраци, проклятия! А сега ще платим с живота си!

— Сър Джон — Бенджамин заговори бързо, — в Темпълкъм има тайни проходи и изходи, прав ли съм?

Сър Джон кимна.

— Има — рече той някак унесено.

— Тогава, сър — заяви Бенджамин, — на ваше място щях да опаковам ценните вещи и незабавно да потегля към крайбрежието, като се старая да взема колкото е възможно повече преднина, та да не ме настигне яростта на краля. Това е единствената ви възможност — настоя той. — В противен случай кралските правници ще изплетат мрежата си и вие ще увиснете на бесилката в Тайбърн. Най-добре е да тръгвате.

Бенджамин се изправи, ослушвайки се внимателно.

— Слугите ви са много схватливи, сър Джон. Вече са напуснали имението. Предлагам ви и вие да сторите същото.