Убийствата на Граала (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри ХIII)

Глава трета

Излязохме от „Златният турчин“ и тръгнахме надолу към реката. Когато наетата от нас баржа се спусна по течението към двореца Ричмънд, вече се смрачаваше. Бенджамин седеше свит при носа на баржата, потънал в мислите си. Доволен и щастлив от себе си, Агрипа непрекъснато се навеждаше към мен и благосклонно ме потупваше по ръката заради прозорливостта ми по отношение на гатанката на Хопкинс.

Лодкарят преведе баржата през завоя на Темза и я насочи надолу към Уестминстър. Всякакви кораби стояха на котва на това място на реката и закриваха от поглед кея: търговски кораби от Венеция, малки, но здрави търговски корабчета от балтийските страни, крайбрежни рибарски лодки, готови за нощния риболов. Прекрасна гледка за тръгналите на разходка по реката в някоя вечер на късната есен.

Погълнат от покоя на гледката, Агрипа успокоително ни се усмихваше. Само ако знаех какво ще последва по-късно — загадъчни пожари, неумолимата ръка на славата6, параклис, пълен с призраци, проклятия от вещица и отрязани глави, от които капе кръв — щях да се хвърля от лодката и да плувам с всички сили към най-близкия бряг, за да спася живота си.

По-належащи тревоги измъчваха господаря ми. Той погледна сънливо назад към чезнещите в мрака кули на Уестминстърското абатство и се раздвижи, за да прогони съня.

— Защо? — рязко попита той.

— Защо какво? — отвърна му рязко и Агрипа.

— Защо трябваше и ние да присъстваме на екзекуцията? И кое налагаше да видим как разпъват Хопкинс на колелото?

Тези мисли бяха споходили и мен, затова с любопитство втренчих поглед в Агрипа, който прехапа устни и отмести поглед от брега на реката. Очите му бяха добили тъмен наситеносин цвят, нямаше го онзи огледален блясък в тях, който придобиваха, когато Агрипа присъстваше на събитие, изпълнено с жестокост, или на кръвопролитие.

— До няколко дни — прошепна добрият доктор, — всичко ще ви се изясни. Но помнете едно, че Бъкингам не е просто глупак, ами невинен глупак.

Зяпнах го изненадано.

— О, да — додаде Агрипа. — Може тайно и да е бил един от тамплиерите. Може дори сам да е издирвал Граала и меча на Артур, но по думите на Хопкинс, Бъкингам не се е интересувал от друго.

— Тогава с какво кралят е доказал предателството на Бъкингам по време на процеса?

— Свидетелствал е шпионинът на Бъкингам в Лондон, Таплоу. Не забравяйте — Агрипа се взря във все по-гъстата мъгла — не само Бъкингам се прости с живота в този случай.

Докторът впери поглед в Бенджамин.

— Познавахте ли Колкрафт?

— Бегло.

— Беше един от най-доверените агенти на Мандевил, опитен човек, биваше го да се изпарява светкавично, можеше да изрови всяка тайна и да хване в капана си плетящите заговор срещу короната.

— Да, да, знам — отвърна Бенджамин — срещал съм се веднъж с мастър Колкрафт. Изражението му беше винаги кисело, като да е пил оцет и съумяваше така да извърта думите на всеки, че те да зазвучат предателски. Защо, какво злодеяние подготвя сега?

— Може и да танцува със сатаната — усмихна се Агрипа. — Колкрафт е мъртъв! Удушили са го с въже на хвърлей камък от Ричмънд.

— Значи тайнствените тамплиери може би отвръщат с удар на хората на Мандевил?

— Вероятно. Използваха Колкрафт, за да пратят Бъкингам на дръвника. Както и да е, вече е мъртъв.

— Затова ли скъпият ми чичо ви изпрати за нас?

— Разбира се. Мандевил разполага с още един агент, който е разследвал Бъкингам, Уорнам, но чичо ви иска вас и никой друг!

— А присъствието ни на екзекуцията на Бъкингам целеше да се съсредоточим с повече жар върху задачата, така ли?

Агрипа се засмя, кимна и отговори:

— Нашият господар кардиналът добре познава човешката природа. Мастър Бенджамин, вие твърде дълго бяхте потънали в спокойствие и мир в Ипсуич. Смъртта на Бъкингам беше подходяща подготовка за ужасите, които вероятно ни очакват.

Бенджамин се облегна обратно на мястото си и затвори очи, докато Агрипа насочи разговора към слуховете и дребните дворцови дрязги.

Пристигнахме в Ричмънд тъкмо преди да мръкне съвсем. Странно място беше дворецът в Ричмънд, макар и относително ново. През 1490 година бащата на Тлъстия Хенри го преустрои. Дотогава Ричмънд представляваше поредица от кули и зали, построени около няколко вътрешни двора, в които имаше неголеми овощни и цветни градини. Червени и бели пълзящи рози безредно покриваха стените, за да покажат, че Тюдорите обединяваха най-доброто от родовете Йорк и Ланкастър7. Каменни гравюри и странни знаци, статуи и водоливници със зловещи фигури украсяваха зидовете, всяка кула завършваше с широк объл купол. На най-високата от тях се развяваха знамето на Англия и флаговете на Уолси и известяваха, че в двореца едновременно се намират кралят и неговият първи министър.

Агрипа ни повери на някакъв прислужник и ни отведоха в една от кулите до учудващо тясна и оскъдно обзаведена с легло и някоя и друга мебел стаичка. Избеляла рисунка на стената изобразяваше влизането на Ной в ковчега. Бенджамин се огледа и се засмя.

— По всичко личи — иронично заяви той, — че скъпият ми чичо ни цени все така високо.

Разопаковахме вещите си и после пообиколихме из коридорите около стаята — привичка, на която държах, където и да идехме. Едно от златните правила на Шалот гласи: попаднете ли на непознато и странно място, без да се бавите, открийте какъв е най-бързият начин за измъкване от там, може и да ви дотрябва. (Един-единствен път забравих това правило. Млада благородна дама ме развличаше в стаята си. Дотолкова бях погълнат от златната бродерия на чорапите й и алените жартиери, че не се и сетих да проверя прозореца. Когато брат й нахълта неочаквано, се оказах хванат в капан. Не ви препоръчвам три часов престой в задушен дрешник, докато космати черни плъхове претичват през голите ви крака, а после се връщат гладни, за да си гризнат от тях. Е, и на тази история ще й дойде времето!)

Стигнахме до килера, където едноок готвач отказа да ни даде храна, затова обърнах мангала и щом видях гърба на готвача, мушнах едно пени на прислужника и отмъкнах един добре опечен угоен петел и хляб. Докато хапвахме от непочтено спечелените си придобивки в една от градините, Агрипа се върна забързан при нас.

— Хайде! Хайде! — нареди ни той, едва се удържаше на едно място, толкова беше устремен. Притеснени Бенджамин и аз все пак успяхме лакомо да доядем открадната храна. Агрипа ни поведе вън от двореца в обрасла градина, която — дадох си сметка — използваха и като малко гробище. Отзад, близо до стената, се издигаше порутена костница, неголямо помещение, в което оставяха, увити в обикновени покрови, телата на умрелите прислужници от двореца.

Агрипа бутна вратата, замърмори под нос, намери огниво и запали свещ. На ниска каменна плоча в средата на помещението лежеше тялото на мъж, облечен в обикновени кафяви дрехи, прогизнали от речните води. Ботушите му бяха свалени и от прокъсаните чорапи стърчаха пръстите му. Смъртта го беше покосила млад, косата му не беше и побеляла, но лицето беше отблъскващо, почти обезобразено: с почерняла кожа, подутият език висеше от устата, от очите му се виждаше само бялото. По страните си имаше следи от ухапвания, по всяка вероятност причинени от щуки или други речни риби. Вниманието ни беше привлечено най-вече от тънкото въже, здраво увито около врата му. Пръчицата, която удушвачът беше използвал, за да затегне примката, още стоеше в изкусния възел. Хвърлих му един поглед, обърнах се и повърнах по-голямата част от угоения петел.

— Кой е това? — прошепна господарят.

— Джон Уорнам — отвърна Агрипа. — Колкрафт беше убит по същия начин.

Бенджамин, който изглежда имаше железен стомах, приклекна и старателно огледа аленото въже.

— Прилича на шнур — отбеляза той — от нечий плащ.

Взираше се във възела. Наблюдавах го, като се мъчех погледът ми да не пада върху разкривеното, почерняло лице. Бенджамин се изправи, изтупа прахта от коленете си, излезе и застана в притъмнялата градина. Ние с Агрипа го последвахме.

— Кога са го намерили?

— Рано тази сутрин при един от развъдниците на шарани по-надолу, близо до реката.

— От колко време е мъртъв?

— Изчезна преди около два дни.

— Който и да го е сторил — отбеляза Бенджамин, — бива си го с примката.

Леко докосна своята шия и ми отправи крива усмивка.

— Бъди нащрек с въжето, Роджър, изкусните убийци могат да са и почти деца, а ще ти метнат въжето около врата и ще ти светят маслото за секунди. Знаеше ли го?

(По онова време не го знаех и поклатих глава в знак на отрицание. Вече знам! В някой от дневниците си ще ви разкажа историята за това как подкупих Черния евнух, който отговаряше за харема в Константинопол. Ужасяващо място с мраморни стени, благоуханни градини и тихо промъкваща се към жертвите си смърт. Турците не вярват в публичните екзекуции. Вместо това си имат отряд дворцова охрана — войници, наричани „Градинарите“, които носят със себе си червени въжета. Щом някой мъж или жена изгуби благоволението на султана, дават им знак, Градинарите се появяват и до няколко секунди жертвата е удушена.)

(Понякога може да става дума за чиста прищявка. Веднъж някакъв везир, най-важният от съветниците на султана, решил да се отърве от целия си харем. Всички жени били удушени, наблъскани в торби с камъни и хвърлени в Босфора. Един следобед, докато се изнизвах крадешком от палата на султана, се наложи да скоча от лодката, с която бягах и да се гмурна в плитчините на Босфора, Може и да не ми хванете вяра, но здраво вързаните в горния си край, зловещи торби с труповете на жените от харема бяха осеяли дъното. Морските течения ги държаха изправени. Можете ли да си го представите? Море от убити жени в морето? Гледам, че нищо и никаквият ми капелан се подсмихва. Според него си измислям. Къде ти! Умея да плувам като риба и често се е налагало да го правя. Ако не ми вярва, ще го замъкна до най-близкото езеро и ще му покажа!)

(Виж ти, заплахата го накара да млъкне, наистина, доста се отклоних от разказа си.)

— Уорнам е бил един от агентите на кардинала, така ли? — попита Бенджамин.

Агрипа кимна и добави:

— Както и Колкрафт.

— Но защо е трябвало да бъдат убити? — сякаш говорейки на себе си, додаде Агрипа. — Каква е ползата от мъртвите шпиони?

— Вероятно са знаели нещо — отвърнах.

Агрипа поклати глава в знак на отрицание.

— Не. Мисля, че вече бяхме събрали необходимите ни сведения. Бъкингам е мъртъв, Хопкинс също — намръщи се той. — Е, само времето ще покаже.

И се заклатушка нанякъде, а ние се върнахме в стаите си.

В следващите няколко дни ни оставиха да се занимаваме със собствените си дела. Пред очите ни на няколко пъти се мерна отдалече облеченият в алена копринена мантия Уолси и от време на време го виждахме на пищните пиршества в залата. Всички трябваше да разберат, че Великият звяр е в двореца.

Крал Хенри изглеждаше поостарял, но беше все така внушителен със светлата си коса и брада и тъмносини, чак черни очи, от които сякаш нищо не оставаше скрито. Носеше прекрасно съчетани къси прилепнали жакети, украсени със скъпоценни камъни, сребристи панталони и обувки, обточени с розови панделки и с висок ток, които го правеха да изглежда още по-едър в сравнение със заобикалящите го. Великият убиец обичаше да се отдава на забавления и се потапяше в празненства, независимо от опасностите, които го дебнеха.

Изглежда някой глупак му беше разказал някоя и друга история за крал Артур и това бе погъделичкало въображението му, затова на третата вечер от престоя ни в Ричмънд кралят уреди великолепно представление. Отведоха ни заедно с другите гости (кардиналът все още не беше приел племенника си) в просторна зала, осветена от стотици свещи от чист восък. Окачените по стените пищни венециански гоблени проблясваха в алени, жълти и златни тонове, в отсрещния край украсеното като пещера помещение се виждаше сцена, цялата в зелено. Представляваше приказен замък с високи, каменни и назъбени стени, увенчани с кули. В продължение на две седмици дърводелци и занаятчии се бяха трудили, за да изградят този Chateau Vert или Зеления замък, чиито дървени части бяха покрити със зелена хартия, метални листове и зеленикава боя. На светлината от свещите впечатляващият замък хвърляше зеленикави отблясъци и изглеждаше като приказно видение.

Досещате се какво последва. Осем красиви жени изпълняваха ролите на Красота, Чест и така нататък, и трябваше да защитават замъка от осмина благородници, предвождани, разбира се, от глупавия тлъст звяр. Осмината лордове, приели имената Любов, Младост, Вярност и така нататък хвърляха към защитничките на Chateau Vert цветя и в отговор бяха засипани с розова вода и сладкиши. Всички приемаха играта на сериозно. Едва се удържах да не избухна в смях, като видях как най-важните хора в кралството се забавляват с подобни детински игри.

Господарят ми седеше неподвижен, доста мълчалив и вглъбен в себе си и обмисляше казаното от Агрипа. Аз се съсредоточих върху храната. Имаше овнешко месо в бира, патица в портокалов сос, сладкиши, млечен крем и чаши кларет и охладено вино. Пих като за последен път в живота си.

На едно друго представление в Шутърс Хил се игра комедия, в която Тлъстия Хенри в зелени одежди играеше Робин Худ. По време на това представление вниманието ми привлече само новата любов на Великия убиец: тъмнокоса девойка с маслинени очи, която се движеше с омайваща грация и която се радваше на особено внимание от страна на краля.

Тогава за първи път видях Ан Болейн. Не беше красавица в общоприетия смисъл на думата, но от нея струеше неустоима чувственост, която привличаше като магнит мъжките погледи. До нея ниската и трътлеста кралица, испанката Катерина Арагонска изглеждаше като нощно гърне до изящна ваза.

Горката стара Катерина! Толкова деца беше носила под сърцето си, а оживя само едно: дребната, червенокоса Мери, с изпито лице, която следваше майка си по петите. Свети Боже, какво само причиняваме на децата си! Мери израсна изпълнена с омраза към баща си, изживя дните си, копнееща за рожба, също като майка си. Знам го. Даде ми молитвеника си, преди да умре. Още го пазя. Онази част от молитвеника, където е молитвата, предназначена за майките, които жадуват Бог да ги дари със здрава рожба, беше покрита с толкова следи от сълзи, че мастилото се беше размило.

Всички те вече са само прах и пепел. Седя си тук, потънал в спомени за подрипването на Тлъстия Хенри, когато се правеше на Робин Худ. С годините Хенри изби всички участници в онова представление, а после на свой ред беше убит. Да, убит. Признавам го днес. Нямам пръст в убийството му, но знаех за него. Неговите съветници му дадоха арсен, от който в стомаха му изригна лава. Прекара дълги дни във вонящата постеля, с кървясали очи и мъртвешки цвят на кожата, без да може да преглътне нищо. Кожата му започна да се бели, тлъстините му започнаха да се топят, а от стомаха и топките му потече кръв. Умря с пяна на уста и толкова подут език, че устата му седеше полуотворена. Наложи се да натъпчат тялото му в ковчега, както се натъпква гнила слама в чувал. Колко е преходна земната слава!

След няколко дни, прекарани в безцелно шляене из Ричмънд, животът в двора се поуталожи. Отделяхме повече внимание на Сантер, както и на зловещото присъствие на шпионите. Последните се придвижваха из помещенията като сенки. Започнах да храня таен ужас от сър Едмънд Мандевил. Беше мрачен като Луцифер, красивия паднал ангел, изпаднал в немилост. Беше красив, с натрапчива средиземноморска хубост. Имаше матова кожа, смолисточерна коса, добре подстригана брада и мустаци, устните му имаха странна извивка, а очите му гледаха присмехулно. Изглеждаше като човек, който и на себе си няма доверие, а какво остава за другите.

Джефри Саутгейт, неговият лейтенант, изглеждаше по-общителен, имаше рошава, рижа коса, надвиснали вежди и бледа кожа. Леко фъфлеше и имаше резки движения, но ако господарят му беше шпага, той приличаше на наточена кама.

Срещнахме се с тях в градината с фонтана няколко дни след пристигането ни в Ричмънд. Бенджамин четеше някакъв ръкопис от библиотеката, а аз седях, отегчен до смърт, потънал в мисли какви да ги забъркам.

Семейство Сантер първи се приближиха до нас. Сър Джон беше грубоват, но проницателен земевладелец, който добре знаеше къде му е интересът. Беше от онези, които ще те черпят едно в кръчмата, ще те развеселят с някоя история, но само лапнишаран би се доверил на такъв човек. Очите му ме подсетиха за очите на краля — леденостудени и мънички като на свиня. Съпругата му, лейди Биатрис, беше възвърнала достойнството си на някогашна красавица, бледото й лице имаше разглезено и доста чувствено изражение. Непрестанно се облягаше на ръката на съпруга си, сякаш беше решена за нищо на света да не го изпуска от хватката си. Дъщеря й Рейчъл притежаваше изпепеляваща красота. Обикновен синкав воал покриваше косите й, тя носеше скромна тъмносиня рокля от чиста вълна, извезана със злато по врата и маншетите.

Семейство Сантер се появиха в Градината с фонтаните, сякаш случайно минаваха оттам по време на разходката си из двореца. Господарят ми затвори книгата, която четеше, и насочи цялото си внимание към тях, докато се приближаваха.

— Чудех се кога ли ще дойдат — тихо рече той.

— Защо?

— Твърде незначителни сме, та сами да се представим — ядно изрече Бенджамин, — затова те трябва да благоволят да дойдат при нас. Пък и ако трябва да се вярва на Агрипа, на връщане ще трябва да пътуваме с тях. Така че, Роджър, изправи се и се дръж подобаващо.

Изправихме се, а новодошлите важно пристъпиха към нас. Представихме се един на друг, ръкувахме се, целунахме на дамите ръка. Сър Джон се поотдръпна и се прокашля.

— Осведомиха ме — каза гръмко той, с носов изговор — че ще пътуваме заедно на връщане към Съмърсет. Такива ми ти работи! — разпери ръце. — Уви! Уви! Какво мога да кажа?

Какво ли, мина ми през ума. Сър Джон беше от хората, които непрестанно дебнат за сгодния случай. Можех да си представях как при първа възможност е предал поверените му тайни на злощастния Бъкингам.

— Бяхте на екзекуцията на добрия херцог — изтърсих ни в клин, ни в ръкав.

— Добър ли? — тросна се лейди Биатрис. — Бъкингам готвеше заговор срещу нашия крал. Истински Юда в двора на Хенри. Откъде у вас това отношение към него?

— Човекът е покойник — не закъсня отговорът ми. — И душата му вече е при Бог. Защо да говорим лошо за него?

Сантер потърка очи и предпазливо ме изгледа.

— Така е, така е — прошепна той, — добър господар беше, но тръгна да ловува из опасни тресавища.

— Благородно е от страна на мастър Шалот, че защитава херцога — проговори Рейчъл Сантер с нисък, кадифен глас.

Погледнах я и сърцето ми се заблъска в гърдите. Вдигнатото й, пленително лице беше като направено от коприна в преливащи златисти тонове. Обхвана ме желание да погаля страната й или нежно да помилвам дългата й, изящна шия. Потърсих присмех, дори сарказъм в погледа й, но очите й бяха искрени, а на леко разтворените устни нямаше и следа от подигравка. Смутих се и се наведох в почтителен поклон.

— Толкова сте любезна, мистрес.

Бенджамин си ме знаеше, затова ме сбута с лакът. С друго освен с онова в гащите си не мислех, а ставаше ли дума за красиви жени, дискретността, както и много други неща, стига да зависеше от мен, отиваха по дяволите.

— Хайде, Рейчъл — троснато каза лейди Биатрис, — ние с баща ти имаме и други задължения.

— Искаш да кажеш с втория ми баща — тихо рече тя.

Усмихнах й се на свой ред. Имаше някаква прилика между лейди Биатрис и Рейчъл, но дотогава се чудех как червендалест, грубоват селянин като сър Джон е създал такава красавица.

— Аз съм твой баща — твърдо рече той.

Лейди Биатрис улови ръката на съпруга си и погледна Бенджамин. Мен подмина с презрително прижумяване. Но старият Шалот беше привикнал на такова отношение.

— Сър Джон е мой втори съпруг — обясни тя. — Бащата на Рейчъл почина, когато тя беше още дете.

— Доста дълго време съм била дете тогава, майко — отвърна Рейчъл. — Татко е мъртъв едва от пет години.

Каква мила картинка! Няма нищо по-любопитно от семейната кавга. Погледнах отново към Рейчъл, от гледката на пленителното й лице чувствителното ми сърце запърха от удоволствие. Майката ме отхвърляше, но защо пък дъщерята да не се окаже по-благосклонна към мен? (Виждам, че моето попче се подхилква. Мисли, че съм искал на часа да я замъкна в леглото. Не, старият Шалот не беше такъв. Или поне не чак такъв, исках само да съм близо до нея. Погледът ми да среща нейния и да потъвам в онези красиви, тъмни очи. Не на всички мислите са мръсни като нужници!)

Като си помисля, тогава едва не се разрази истинска семейна кавга, но портата към Градината с фонтаните се отвори и се появиха сър Едмънд Мандевил и Джефри Саутгейт, следвани от двама мъже с обръснати глави, гладки като гълъбови яйца, които си приличаха като две капки вода. Сър Джон се извърна и пребледня, като ги видя.

— Хайде — прошепна той — чака ни работа.

Отдалечиха се. Лейди Биатрис все така се облягаше на ръката на съпруга си. Рейчъл се обърна леко и ми се усмихна, убеден съм.

Както и преди Мандевил и Саутгейт минаха покрай нас така, сякаш не съществуваме. Стоях и наблюдавах като парализиран двете чудновати същества, които се мъкнеха след тях — двама близнаци, които със затлъстелите си, бледи лица, здраво стиснати устни и обръснати до голо глави ми приличаха на евнуси.

Внезапно Мандевил се обърна, приближи се към нас и направи поклон. (Не ви ли е правило впечатление колко често най-зловещи личности имат безупречни маниери?)

— Мастър Даунби, мастър Шалот. Виждам, че семейство Сантер са се представили сами, може би е дошло време всички да се поопознаем.

Той проследи погледа ми. Все още не бях откъснал очи от слугите им с бръснатите глави.

— О, позволете да ви представя Джефри Саутгейт и двамата си служители, Козма и Деймиън.

Евнусите се поклониха.

— Близнаци ли са? — попитах.

— Разбира се — безизразно ми отговори Саутгейт.

Двамата евнуси, както ги нарекох в себе си, ме наблюдаваха. Имаха жабешки очи със стъклен и безжизнен поглед. Нямаше и следа от косъмче по лицата или главите им.

— Могат ли да говорят? — попита господарят ми.

Мандевил се пообърна.

— Козма, отвори уста.

Не можех да повярвам. В отговор на заповедта на Мандевил, тези сякаш излезли от кошмар същества отвориха уста. Там, където трябваше да е езикът, видях червен къс плът и отвратен извърнах очи. Господарят ми, Бог да го благослови, се взря по-отблизо.

— Какво им се е случило? — попита той като истински лекар, който изяснява диагнозата.

— Родени са в Англия — отвърна Мандевил. — Плавали с родителите си на испански кораб из Средиземно море, когато ги отвлекли турски пирати. Отвели Козма и Деймиън, както ги наричам аз, в Константинопол, кастрирали ги и така те станали неми евнуси.

В израз на привързаност Мандевил потупа единия от двамата по темето.

— И двамата са добре обучени.

Гледаше право в мен, но знаех, че наблюдава и двама ни. Вероятно Бенджамин го озадачаваше, но аз улових ехидния блясък в погледа му, когато ме прецени като негодник. Изведнъж погледна през рамо към вратата, сякаш очакваше към нас да се присъедини още някой, после пристъпи по-близо. Саутгейт се приближи на свой ред, двамата изглеждаха като учители, които поучават своите възпитаници.

— Агентите ви приветстват с добре дошли — макар че говореше шепнешком, в гласа на Мандевил се долавяше стоманена нотка. — Заловихме Бъкингам. Можем сами да унищожим из корен и тамплиерите, каквато е волята на кардинала, но изричното му желание е и вие да се присъедините в изпълнението на задачата.

Наблюдавах безмилостните им лица и въпреки чара на Рейчъл Сантер, предстоящото пътуване в компанията на четиримата злодеи загуби всякакво очарование. Мандевил и Саутгейт отстъпиха, поклониха и излязоха от двора.

Бенджамин ги съпроводи с поглед.

— Чудно ми е, какво ли целяха? — промърмори той. — Ще ми се скъпият ми чичо да ни осветли за своите намерения.

— Сър! — чу се вик. — Чух гласа ви.

Извърнахме се и двамата. Неусетно до нас се беше приближил някакъв младеж. Вероятно тъкмо неговото приближаване беше предизвикало оттеглянето на Agentes. Стоеше наперено и дръзко като петел. Простенах тихо: новодошлият имаше вид на човек, който си търси белята и я докарва до главите на другите. Носеше червеникав кожен елек, тесни панталони, щедро издути в слабините, ботуши с висок ток и на всичко отгоре шпагата му имаше решетъчен ефес8, по който той барабанеше с пръсти.

Новодошлият очевидно беше дуелист, такива тунеядци има във всеки двор или къща на благородник. Потънали в самодоволство и готови всеки миг да започнат кавга. (Мастър Шекспир взе описанието ми на този тип перковци и го използва за свадливия Тибалт, в прекрасната си пиеса „Ромео и Жулиета“.) Мъжът се приближи и свали широкополата си шапка с извито евтино перо. По бледото му лице и устните му като да нямаше и капка кръв, беше присвил хлътналите си очи. Вирна брадичка.

— Зададох ви въпрос, господа. За какво идеше реч в разговора ви? Запътих се насам към вас и приятелите ви внезапно се оттеглиха. По ваша молба ли се случи? Да не би да намирате присъствието ми за обидно?

Бенджамин стисна ръката ми.

— Бъди нащрек, Роджър — прошепна ми той, — този си търси повод за дуел.

По душа господарят ми беше толкова чистосърдечен, че винаги предупреждаваше за очевидните опасности. Разбира се, че бях нащрек! Заешко сърце имаше старият Шалот! Омитах се на мига и при най-малкия намек за опасност и тъкмо това щях да сторя, когато нехранимайкото ми препречи пътя и ме бутна в гърдите.

— И ти ли се омиташ, фукльо?

— Раз карай се! — просъсках.

Мъжът отстъпи, хвърли на земята шапката си и извади наполовина меча си. Бенджамин се изправи пред мен.

— Приемете извиненията ни — заяви той. — Не искахме да ви засегнем, сър.

Предполагаемият ми съперник не отклони и за миг погледа си от лицето ми.

— Спорът ми не е с вас, мастър Даунби — отвърна той без помен от враждебност. — Нямам за какво да споря с племенника на кардинала, но този хубостник тук ми нанесе обида.

— Не съм — оправдах се аз. — Не ми е добре, сър. Оставете ме да си вървя.

Бенджамин отново се изпречи между двама ни.

— Отдръпнете се, сър — нареди господарят ми. — С вас нямаме сметки за разчистване.

— Вие нямате, мастър Даунби — повтори мъжът и стомахът ми се присви от ужас, като си дадох сметка, че знае имената ни. Сдърпването беше предварително обмислено. Мъжът нарочно беше направил така, че да ме предизвика на дуел, затова и в съзнанието ми се въртяха две неща. Първо, мога ли да избягам? Второ: ако не мога да избягам, дали ще пострадам?

Нехранимайкото измъкна меча си и опря безжалостния му връх на земята.

— Можете да си тръгнете и двамата — рече и подигравателно полюля бедра. — До довечера всички ще говорят за смелостта на „мистрес Шалот“. Мистрес Шалот! Мистрес Шалот! — не спираше да тананика той.

— Какво има, девойче? — присмя ми се той и наклони глава встрани. — С тези чудни очи, човек никога не знае къде гледаш — вдигна пръст. — Хрумна ми нещо! Ако се наведеш и ми позволиш да те шляпна по дупето с плоската част на меча си, ще те пусна да си вървиш.

При тези думи и Бенджамин сграбчи дръжката на меча си.

— Ако извадите меча си, мастър Бенджамин — додаде побойникът, — просто ще си тръгна.

— Моля ви — едва проговорих, докато отчаяно оглеждах безлюдния двор.

— Моля! — изимитира ме в отговор мъжът.

— Нямаш избор — прошепна Бенджамин.

Със свит стомах, цял изтръпнал, съблякох елека си, събрах всичките си сили и си придадох колкото можех по-смел вид. Заехме позиции. Кръстосахме мечове, веднага след дадения сигнал за начало и дуелът започна. Присвил едното си око, непрестанно се движех, мечът ми не знаеше покой. Нехранимайкото се забавляваше с мен, отстъпваше и нападаше. Парира един мой удар. Притворих очи. Мъжът ме заобиколи и ме шляпна отзад с плоското на меча си.

— Мистрес Шалот! — провикна се той.

Потърсих с очи Бенджамин, но той беше извърнал поглед. Тогава се случи нещо странно. Старият Шалот си пазеше и скъпеше кожата, но шляпването отзад изведнъж нарани жестоко гордостта ми (където и да беше скрита до този миг), спомних си думите на учителя си по фехтовка. Отворих очи и вперих поглед в подскачащия около мен самохвалко. Изведнъж го видях като въплъщение на всичките унижения в моя живот: подигравателното пренебрежение на Уолси, покровителственото отношение на Агрипа, ироничните и насмешливи подмятания, че се крия зад полите на господаря си. Накратко, спрях да се владея и придобих смелост.

Отпуснах меча си. Присвих очи, заех правилна стойка и тогава започна един съвсем друг дуел. Жадувах да убия кучия син и той го разбра. По страните му избиха алени петна, страх изпълни очите му, а устните му провиснаха. Дъхът му започна да излиза на пресекулки. Нападахме се, отблъсквахме атаките си, нанесохме си рани и пробождания. Клетият глупак! Оказа се нищо и никакъв уличен побойник и, Бог ми е свидетел, намерението ми беше само да го раня. Нападнах, прицелих се в ръката, с която държеше меча, едновременно с мен той също пристъпи и мечът ми хлътна в незащитената част на тялото под гръдния кош.

Пуснах дръжката на меча си и вперих в него ужасения си поглед.

Мъжът отвръщаше на погледа ми, сграбчил острието на меча ми, а от раната шуртеше кръв. Изпусна своя меч, пристъпи към мен, кръв рукна от устата му, както и от очите му, които все така гледаха с изумление, преди погледът в тях да стане безжизнен и той да се строполи на земята.

Бенджамин го обърна по гръб.

— Съвсем мъртъв — промърмори неясно той. — Бога ми, Роджър, не ти остави никакъв избор.

Усмихна ми се леко.

— Не съм си и представял, че те бива толкова да се дуелираш.

— Нито пък аз, господарю!

Силно замаян, седнах на тревата. Тъкмо бях измъкнал меча си от трупа, когато портите на двора внезапно се отвориха и към нас забърза отряд от пазачите на кардинала, въоръжени с алебарди. Обкръжиха ни, свалили надолу върховете на копията си. Червенокосият им, тлъстолик капитан измъкна меча от ръката ми.

— Сър, как се казвате?

Щракна с пръсти и двамина от войниците му ме принудиха да коленича.

— Моят прислужник се казва Роджър Шалот — заяви Бенджамин. — Този мъж го предизвика и направи всичко възможно да го принуди да се дуелират.

Капитанът се намръщи.

— Може и така да е — погледът му стана по-настоятелен. — Вие сте мастър Даунби, племенникът на кардинала, нали?

— Да.

— В такъв случай, сър, трябва да ви е известно, че дуелите са забранени с изрична заповед от негово величество и да извадите меч за дуел в дома на краля е равносилно на измяна. Мастър Шалот, задържан сте!

Загубил ума и дума, гледах пребледнялото лице на Бенджамин, който безпомощно сви рамене.

— Последвай ги, Роджър — прошепна ми дрезгаво. — Ще уредя среща с чичо.

Войниците му обкръжиха и почти ме изблъскаха от двора. Завихме и се спуснахме по някакъв коридор. Оказа се, че Мандевил и Саутгейт са стояли през цялото време в коридора и са наблюдавали представлението. По всичко личеше, че двамата кучи синове се забавляват чудесно. Саутгейт вдигна ръка и охраната спря, а Мандевил ме сграбчи за ръката.

— Не ти остави никакъв избор, мастър Шалот — промърмори той. — Ние затова и си тръгнахме. Видяхме, че този скандалджия идва насам и решихме, че ще ни навлече само неприятности.

О, безкрайно ви благодаря, рекох си наум. Но така е устроен светът. Има ли някъде кал, старият Шалот не може да не нагази право в нея!

Мандевил и Сантер се отдръпнаха и войниците ме поведоха към тясна част от сградата, която служеше и за отбранителна кула на двореца. Блъснаха ме вътре, дадоха ми свещ, бокал с разредено с вода вино и парче хляб — сигурно най-твърдия, който са могли да открият в кухнята. Когато го задъвках, потънал в размисли за късмета си, открих, че е плесенясал. Сигурно едноокият готвач бе разбрал за угоения петел, който откраднах. Седях затворен с часове.

В началото гневът още кипеше в мен и на висок глас крещях, че съм невинен пред студените сиви стени и двата едри плъха, които сякаш изникнаха от нищото. Плъховете слушаха протестите ми, а когато се унесох в неспокоен сън, изгризаха хляба и изпиха до капка виното ми от очукания бокал. Събудих се премръзнал по тъмно и ме обзе страх. Онзи надут пуяк — Бог да опрости греховете му, който и да е бил — нарочно беше предизвикал дуела. Кой го беше изпратил? Кой беше подготвил това малко представление?

После се сетих за краля, с неговите свински очички, за нашия господар кардинала, майстора на интригите и страхът ми се превърна в ужас, от който сърцето ми замря.