Убийствата на Граала (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри ХIII)

Глава десета

На следващата сутрин ни събуди шумното пристигане на сър Хенри Бойър и неговия отряд — двайсетина души, отбор негодници. Не бяха никакви новобранци, събрани от селата, ами професионални войници, който се държаха като наказателен отряд, пратен от шерифа да залови престъпниците. Бойър беше нисък, набит, почти оплешивял мъж с весело, червендалесто лице. Все беше усмихнат и ни поздрави най-сърдечно до един по време на закуската в голямата зала.

Въпреки всичко не ми вдъхваше доверие. Очите му наподобяваха на тъмни дупки, дъхът му вонеше, зъбите му бяха изгнили, а с Мандевил се държеше меко казано раболепно. Беше от хората, които преследваха успеха, но успехът им убягваше.

Конниците на Бойър, както се полага за професионални войници, скоро се разположиха във вътрешния двор и пристройките около господарската къща. Само час след пристигането им слугите вече започнаха да се оплакват на сър Джон, че има открадната храна от кухнята, че като по чудо каните с вино биваха пресушени, пилетата, живи и здрави до сутринта, изведнъж се оказваха с извити вратове, оскубани, набодени на шиш и въртени над набързо спретнатите огнища. Но на главата на Сантер се бяха струпали съвсем други ядове. Мандевил, с помощта на Саутгейт и раболепния Бойър, беше превърнал голямата зала в съдилище. Те двамата с Бойър седяха зад високата маса, а към тримата Сантер и нас двамата с Бенджамин, се отнасяха като към случайни зрители. Мандевил събра всички прислужници от къщата, готвачите, слугите в кухнята, прислужниците, отговарящи за стаите, в това число и Матилда, дори и конярите. Обърна се към тях сухо и безцеремонно, и без да се помайва, започна да ги разпитва. Откога си на служба в тази къща? Знаеш ли какво означава думата „тамплиер“? Някой ходил ли е до параклиса вчера?

Слугите бяха кротки, прости хора, местни селяни, които само клатеха глава и гледаха с широко отворени очи този всесилен господар, дошъл от Лондон. Самият аз неволно се възхитих на начина, по който Мандевил провеждаше разпята. Долових смущение у някои от тях. Нищо особено: трепване на погледа, леко побледняване. Отговори, които идваха твърде бързо или твърде заучено. Матилда беше особено притеснена, непрекъснато пристъпваше от крак на крак. Мандевил забеляза това и се нахвърли върху нея като ястреб на плячка.

— Ти си прислужницата, която отговаря за смяната на завивките, нали?

Матилда потвърди с кимване.

— Не си ли любопитна да узнаеш какви са тези чужденци, отседнали в дома на господаря ти?

Тя завъртя отрицателно глава.

— И не си се възползвала от възможността да се поровиш из вещите ни, така ли?

Погледът на Матилда се стрелна към мен.

— Не, господарю — измърмори тя.

— Мога да го потвърдя — намесих се аз. — Момичето не знаеше, че съм в стаята, когато дойде да смени постелите. Тя е моя пълна противоположност, сър Едмънд, почтена е до мозъка на костите си.

Бенджамин ме изгледа с почуда, но разнеслия се смях намали напрежението и Матилда беше освободена. Дойдоха следващите. Разпитът се водеше от Мандевил и понякога от Саутгейт. От време на време, за да засвидетелства властта си, шерифът опитваше да се заяжда, но Мандевил го възпираше. Най-после разпитът приключи, но преди да освободи прислужниците, Мандевил нареди да претърсят стаите им. Сър Джон и лейди Биатрис остро възразиха, затова Бенджамин предложи да наглежда войниците, за да не се превърне претърсването в грабеж и плячкосване.

Огледът, както и разпитът се оказаха безплодни. Мандевил грубо освободи слугите. Наблюдавах ги как се оттеглят, най-вече Матилда. Забелязах, че тя улови за ръка сивокос, набит мъж, който изглежда беше неин баща. Забелязах също и че той леко накуцваше. Сетих се за нападението, което бях преживял предишния ден и за раните, които бях нанесъл неволно, но реших да запазя заключенията за себе си. След разпита на слугите, претърсихме параклиса, огледахме стените, пода — плоча по плоча, олтара, но нищо не открихме. Огледахме дори и старите скамейки, на които са седели тамплиерите. Признавам си (такъв си му е навикът на стария Шалот!), че кой знае каква работа не свърших, затова пък прекарах по-голямата част от времето във възхитено зяпане на изкусните дърворезби по молитвените скамейки. Първите три ме омагьосаха: съпруга налагаше свирепо мъжа си по задните части с пръчка; прислужник в кръчма, надигнал чаша; двамина селяни, които изкормват заклана свиня. Всяко изображение бе толкова живо, че чак дъхът ми спираше. Бенджамин се приближи към мен.

— Тамплиерите — заяви той — ставали прави и прибирали седалките на молитвените столове. На обратната страна на седалките били дърворезбите, които не служели само за украса, но и за да придадат тежест на седалките.

Засмя се и посочи към картината, на която жената налагаше съпруга си.

— Местните майстори обичали да се забавляват, като изобразявали сцени, които са много далеч от възвишеното.

Мандевил реши да тръгваме. Огледът на параклиса се оказа толкова напразен, колкото и онзи от предишния ден. Излязохме от параклиса и се спуснахме към езерото, което блестеше ярко, но островът си оставеше все така обвит в мъгла. Няколко лодки бяха скрити между дърветата по брега и Мандевил и Сантер заповядаха да ги довлекат. Почистиха ги от замръзналата кал, подготвиха ги и щом всички се качихме, войниците на Бойър загребаха към острова.

Бог ми е свидетел, че този остров беше най-тайнственото място, на което е стъпвал кракът ми — тук беше влажно, студено, зловещо и някак странно. Дърветата растяха твърде близо едно до друго, а покритият със сняг прещип сякаш беше живо същество. Нагъсто израслите му стъбла непрестанно спъваха стъпките ни. Борихме се с него, докато не прогизнахме до кости.

— Не забелязваш ли нещо странно? — попита ме Бенджамин, останал без дъх. Спря и заоглежда преплетените сухи клони над себе си. — Тук няма никакви птици! Дори гарвани и врани! Никакви!

Спрях и се заслушах, напрягах слуха си да доловя някакъв звук, различен от онзи, който предизвикваха войниците или ругатните на останалите, които се хлъзгаха по замръзналата земя. Тези груби звуци сякаш подсилваха зловещата тишина, възцарила се на острова, и ме подсетиха за една история, която чух от някакъв пътешественик. Този човек твърдеше, че е прекосил океана на запад и стигнал чак до острови, обитавани само от духовете на мъртви моряци. Потреперих и изругах. Мандевил и останалите си проправяха път с помощта на мечовете си. Кралските агенти изглежда най-много бяха засегнати от мрачната атмосфера на острова и прогонваха страха си с ожесточено размахване на мечовете.

Накрая стигнахме до една полянка. На нея се издигаше постройката, която виждахме от брега на езерото. Беше изградена от жълтеникав пясъчник и покрита с тъмночервени плочи. Вместо прозорци имаше тесни кръстовидни процепи. Обкованата с желязо врата беше заключена с катинар. Сантер се извини, че няма ключ за нея, затова Саутгейт счупи с меча си катинара и отвори с ритник вратата. Влязохме и запалихме факли. Мрачното чувство, което внушаваше това място, беше осезаемо като присъствието на живо същество. То свиваше сърцето и потискаше духа. Но не видяхме нищо, което да привлече вниманието ни. Вътре беше съвсем празно, въздухът — леден и причината не беше в мразовитото и снежно време отвън.

— Тук живее смъртта — промърморих.

— А може мястото да е свещено — отвърна Бенджамин.

Мандевил заповяда на войниците да се наредят покрай стените. Светлината от факлите им едва надвиваше мрака. Обзе ме детинска увереност, че ако стоим в кръговете светлина, хвърляни от факлите, не може да ни сполети нищо лошо. Струваше ми се, че извън светлината на пламъците се крият тъмни сенки и сили, които дебнат да ни сграбчат за гърлата. Тежки каменни плочи покриваха пода, стените бяха варосани, в помещението нямаше нито един стол, нито една маса, нищо.

Войниците бяха обзети от безпокойство, зашушукаха помежду си, затова Мандевил им кресна да се заемат с претърсването. Тези хора си изкарваха хляба, като събираха улики, затова ако там имаше разхлабен каменен блок или таен проход, щяха да го открият. Но не откриха нищо. Бенджамин беше клекнал и се движеше като паяк от една каменна плоча на друга. По едно време спря и възкликна удивено. Скупчихме се около него, а той дращеше с пръст по пода.

— Следа от свещ — отбеляза той. — Някой е бил тук, и то неотдавна.

Откриха и други следи от свещи и това беше всичко. Мандевил заповяда да привършваме с претърсването. Бях впил очи в Сантер, защото този иначе грубоват смелчага стоеше до вратата като дете, което се страхува да влезе в тъмната и непозната стая.

— Има ли нещо? — попитах.

Сантер поклати глава, но беше побледнял и видях, че по страните му е избила пот.

— Какво има? — нечуто рекох аз.

Войниците ни изблъскаха встрани — нямаха търпение да се измъкнат навън. Сантер отново поклати глава.

— Нищо — също така тихо ми отвърна той.

— Сигурен ли сте? — попита Бенджамин и застана до него.

Сантер пак поклати глава. Бенджамин погледна към варосаната стена над вратата. Изчака да излезе и последния войник.

— Според мен, тук нещо не е наред, сър Джон, но Мандевил в бързината си пропусна да го забележи.

Сантер само се взираше в него.

— Стените — продължи Бенджамин, — белосани са съвсем скоро. Защо е трябвало да бъдат белосани?

— Не знам — объркано рече Сантер и уморено тръгна след другите.

Върнахме се на брега. Мандевил слезе от лодката и се запъти нанякъде, докато крещеше заповеди към Саутгейт. От двора излезе каруца. В нея бяха двата ковчега. Караха ги в селската църква, където свещеникът щеше да отслужи заупокойна литургия и двамата братя, сполетени от печална участ, щяха да бъдат погребани и забравени. Мандевил се приготви да потегли. Напереният Бойър получи заповед да остане в имението, а нас сър Едмънд повика с ръка.

— Ще дойдете с нас в Гластънбъри, но преди това имаме друга задача.

Не ни каза нищо повече, затова отидохме в стаите си, нахлузихме ботушите си за езда, шапките и наметнахме плащовете. Бледа като платно, Матилда забърза към мен в галерията, но Бенджамин ме повика, затова реших да не се спирам при нея. Взехме конете си, сбогувахме се със Сантер и запрепускахме в галоп по замръзналия, каменист път, тъй като Мандевил искаше да стигне до Гластънбъри, преди да падне нощта. Яздехме безпрепятствено, но по едно време Мандевил забави ход, наведе се и заговори тихо на Саутгейт. Накрая те дръпнаха юздите на конете си и спряха.

— Да — заяви Саутгейт — това е мястото.

Разбрах, че сме тръгнали на лов за вещици. Слязохме от конете. Заповядаха на един от войниците да пази конете. На друг Мандевил махна с ръка да се приближи. Мъжът беше слаб като ловна хрътка, с груба кожа и сини очи. Сър Едмънд го сграбчи за рамото и ни го представи.

— Бойър го нарича Хрътката и твърди, че е много добър в проследяването. Според Бойър, ако някой е в състояние да намери къде живее дъртата вещица и да ни отведе до жилището й през горските пътеки, то това е Хрътката!

Мъжът се усмихна и ми заприлича на вълк. Зъбите му бяха криви. Прякорът му прилягаше добре. Виждал бях ловджийски кучета, които бяха по-приятни на вид от него. Мандевил порови в кесията си и измъкна сребърна монета. Повъртя я в пръстите си. Хрътката алчно я следеше с поглед.

— Намери ми колибата на проклетата вещица и ще получиш две такива.

От друго насърчение Хрътката нямаше нужда. Толкова се заплеснах да го наблюдавам, че дори не възразих срещу скитането из замръзналата папрат. Хрътката се втурна през дърветата с големи крачки. Бог знае как успяваше да се придвижва. Дърветата растяха гъсто едно до друго, а под тях храсталакът беше хлъзгав заради снега, който го покриваше. Нито веднъж не се подвоуми и не показа колебание. Вървеше, без да обръща внимание на дълбокия до глезени сняг и на снега, който падаше от клоните при внезапните пориви на вятъра.

(Като се размисля, хора като Хрътката не са чак такава рядкост. Веднъж ме преследваха с кучета сред потъналите в мрак лесове около Москва. Беше едно от най-страшните бягства, с които съм спасявал кожата си. Поканиха ме на празненство у някакъв луд руски принц. Само дето не знаех, че тъкмо аз ще съм забавлението! Преди да започне ловът, лудият кучи син ми каза, че ако мастифите с жълтеникава козина не успеят да ме разкъсат на парчета, ще ме разчекнат с коне. Нали и през ум не ви минава, че съм чакал втора покана, преди да си плюя на петите, но тази история ще я ви я разкажа друг път.)

Не обичам да бъда извън града дори сред лято, а на всичкото отгоре тази гора беше като омагьосана. Започнах да негодувам срещу сумрака и траповете, но най-вече от ума ми не излизаше мисълта за нападателите ми от предишния ден.

— Това място е идеално за устройване на засада — извиках аз.

Мандевил се ухили и избърса потта от лицето си.

— Поради тази причина не казах никому в имението къде отиваме. Искам да подготвя незапомнена изненада на тази вещица.

Най-после дърветата се разредиха и пред нас се откри поляна. В другия й край имаше скалисто възвишение, сякаш направено от два каменни блока, събрани от митичен великан. В основата на скалата имаше широка пещера. Мандевил извади меча си. Тръгнахме след него. Бог знае какво сме очаквали да открием. Вървяхме предпазливо, като че ли очаквахме дъртата вещица всеки миг да изскочи от пещерата и да започне да ни проклина и да ръси пророчества. Но наоколо все така цареше безмълвие.

Бенджамин спря и посочи входа. Предишната нощ беше валял сняг, но изглежда някой вече беше идвал при вещицата, а после си бе тръгнал. Следите водеха обратно към дърветата. Посетителят се бе опитал да ги заличи с помощта на сноп клони. Влязохме в пещерата. В огнището до входа трябваше да е запален огън, но там имаше само с пепел. Факлите не горяха. Мандевил запали една и влязохме по-навътре в пещерата.

Мястото изглеждаше странно. По стените имаше рисунки, за които Бенджамин каза, че са правени преди векове. Самата пещера се оказа учудващо топла и изведнъж си дадохме сметка, че вървим по проход, който ни отведе до широко подземие с висок свод, обзаведено като стая за живеене. Тръстиките по пода бяха чисти и поръсени с ароматни билки. На триножника висеше гърне за готвене, но дървата под него отдавна бяха прегорели. Имаше ракла и сандък, маса и стол. В другия край имаше легло и до него, просната като захвърлена и непотребна вече кукла, лежеше вещицата. Бенджамин се втурна и сграбчи рамото на жената.

Тялото се обърна, ръцете безжизнено се залюляха, главата се отметна назад, очите бяха изцъклени. От устата й нямаше да излезе повече нито едно предсказание. Около мършавия й врат бе увито червеното въже, с което беше удушена.

Мандевил изруга и зарита каквото му попадна. Столът хвръкна във въздуха. Саутгейт приклекна до господаря ми и опипа шията на старицата, като се мъчеше да не гледа изцъклените, немигащи очи.

— Мъртва е от доста време — заключи той. — Кожата й е студена като на змия.

Изправи се и избърса ръцете си.

— Сър Едмънд, явно дъртата вещица е изиграла ролята си и на свой ред е отстранена.

— Съгласен съм — намеси се Бенджамин.

— Но кой я е убил? — тросна се Мандевил.

— Подозирам, че е дело на същия човек или на същите хора, които са убили Козма и Деймиън, без да броим вашите агенти в Лондон.

Бенджамин посочи отпуснатото в гротескна поза тяло.

— Участвала е в тази история само защото са й платили. Просто една глупава старица. Убиецът е знаел, че ще я накараме да проговори. Може да е била убита по всяко време през изминалите два дни.

— Подозирате ли някой от обитателите на Темпълкъм? — попита Саутгейт.

— Може би — отвърна Бенджамин. — Човек от семейството или някой от слугите, или самите тамплиери.

Господарят ми сви рамене.

— Ние не познаваме местността и колко ни отне — десетина минути — за да стигнем до пещерата, нали? А в гората може да има тайни пътеки. Убиецът е дошъл по някоя от тях, убил е старицата, уверил се е, че е заличил следите си и се е върнал.

Нямахме какво повече да правим в пещерата. Мандевил каза, че ще съобщи за смъртта на старицата, когато се върнем в Темпълкъм, така че продължихме пътуването си в студа през пустите поля на Съмърсет. Малко след падането на нощта пристигнахме в Гластънбъри. Пътищата вече бяха почти непроходими, а студът беше толкова свиреп, че едва разменяхме по някоя дума. Мандевил възкликна облекчено, когато пред погледите ни се показаха стените на Гластънбъри.

Един от монасите ни преведе през страничната порта, после се погрижи за конете и багажа ни. В странноприемницата абат Биър, придружен от монах, който бе отсъствал при предишното ни посещение, ни приветства отново с добре дошли. Монахът беше як, румен и светлоок, държеше се възпитано и любезно. Допадна ми, двамата с Бенджамин веднага завързаха разговор.

— Това е брат Едред, нашият архивар и библиотекар — обяви абат Биър. — Ще ви помогне във вашето разследване. Познава помещението с ръкописите като собствената си длан и е познавач на живота на крал Артур.

— Познаваше ли Хопкинс? — грубо заразпитва Саутгейт, като в същото време сваляше връхната си дреха и я отърсваше от разтопилия се сняг.

— Да — отвърна Едред. — Брат Хопкинс беше човек, който не живееше в мир нито със себе си, нито със събратята си от ордена. Не беше историк, а по-скоро събирач на легенди. Монашеските ни правила му се струваха тежки, затова прекарваше всяка възможна минута в библиотеката.

Едред постави внимателно ръка на рамото на стария абат.

— Преподобният отец стори всичко по силите си за брат Хопкинс. Нареди да бъде освободен от монашеския обет и да работи като капелан в Темпълкъм и прилежащите към него села и стопанства.

Момчешка усмивка се разля по лицето на библиотекаря.

— Дори за това не го биваше. Все разправяше, че е открил ключа към някакви мистерии и нямаше търпение да съобщи на лорд Бъкингам — изражението му стана сериозно. — Накрая Хопкинс стана причина за собствената си гибел и за гибелта на други, навлече гнева на краля върху тази обител, както и на други места.

Той погледна открито Мандевил и Саутгейт.

— Но ще ви кажа едно, господа — сър Джон Сантер е верен поданик на краля.

Преглътнах въпросите си, защото Мандевил започна да изброява какво искал да огледа: гроба на Артур, ръкописа, в който Хопкинс е открил гатанката, искаше да се изяснят и ред други въпроси, в което абатът и брат Едред щяха да са ни от помощ.

Едред се съгласи без особено въодушевление. Каза ни, че храната ще ни бъде донесена и по най-любезен начин ни пожела спокойна нощ, преди да се оттегли.

— Не ми се нрави — програчи Саутгейт, веднага щом монахът си тръгна. — Не ми се нрави и абатството. Струва ми се, че сър Джон Сантер и това място са свързани по някакъв начин.

— Защо мислиш така? — попитах предизвикателно. — Какви доказателства имаш?

— След като сър Едмънд приключи с разпита тази сутрин, размених някоя и друга дума с неколцина от слугите, мъже от отдалечените стопанства. Явно Сантер не е обикалял из владенията си вчера сутринта както твърди. Къде тогава е бил?

Не казахме нищо. Мандевил и Саутгейт се отдалечиха. Разположихме се удобно, вечеряхме със скромната храна, която ни изпратиха от монашеската готварница, и си легнахме.

Рано на следващата сутрин Бенджамин присъствал на сутрешната литургия в църквата на абатството и чак след това ме събуди. Закусихме в малката трапезария на дома за гости със светъл ейл и овесена каша. Мандевил и Саутгейт се присъединиха към нас. Войниците, които ни придружаваха, бяха настанени другаде. Двамата самодоволни Agentes горяха от нетърпение да покажат властта си в това прочуто абатство и когато брат Едред дойде при нас, Мандевил настоя той да го заведе право в библиотеката.

Излязохме от дома за гости. Минахме по галерии с каменни сводове и влязохме в една от тях, която водеше към вътрешен двор. Заради студеното време читалните бяха безлюдни. Сняг и скреж покриваха пустата градина, но откъм църквата на абатството долитаха напевните мелодии на утринни песнопения.

Библиотеката предвидливо се затопляше от находчиво свързани тръби, по които течеше топла вода. Вода по такива тръби течеше и в отходните места. Спомням си го много добре, защото дотогава не бях виждал подобно нещо.

Обсъдих това чудо със сър Джон Харингтън, племенник на кралицата, който впоследствие изобрети хитроумна система от тръби, която позволяваше нужниците и отходните места да се почистват с дърпане на една верига и течаща вода. Тромава работа, но наредих да построят същата и в Бърфъм.

Не ще и съмнение, че Бенджамин се почувства в библиотеката в свои води. Щом усети аромата на пергамент, пемза, мастило и нов велен, възкликна от удоволствие. Сваляше томове от полиците, отваряше закопчалките им, бъбреше като дете и сочеше изящните образци на калиграфското изкуство. Някои от буквите бяха цели картини, в тях имаше вписани рисунки на дракони, крилати змейове, кентаври и други митични зверове. Мандевил и Саутгейт само стояха с дебнещи погледи, докато най-сетне сър Едмънд не щракна с пръсти.

— Донесете ми ръкописите на Хопкинс.

Едред впери в него поглед, изпълнен с иронична невинност.

— Няма такива книги, сър Едмънд.

— Не си играйте с мен! — излая Мандевил. — Не знам проклетото заглавие, но искам да ми донесете онези, които Хопкинс е проучвал!

— О, говорите за „Легенди за Авалон“?

Едред се отдалечи, отвори грамаден, обкован с желязо сандък и измъкна от него дебел том, завързан с кожен ремък и пристегнат с две закопчалки. Постави го внимателно на масата и ние се скупчихме над него.

— Това не е точно книга — обясни Едред. — Всъщност е сборник с легендите за Гластънбъри и околностите му.

— И какво е открил Хопкинс?

Мандевил отвори закопчалките и махна кожената подвързия. В началото не виждахме нищо на бялата подложка на корицата, но после Едред донесе свещ, подържа я близо, но и на безопасно разстояние от страницата и след малко на страницата, започнаха да се проявяват синьо-зелени букви.

— Умно — промърмори Едред. — Бог знае как е направено.

От време на време отдалечаваше и приближаваше свещта и написаното стана още по-ясно. Бенджамин взе перо и пергамент и преписа стиховете, дума по дума. Не се различаваха от казаните от Агрипа.

Мандевил си ги заприпява, както дете, което учи стихотворение.

— Какво, по дяволите, означава това? — добави той.

Едред ни покани да седнем около масата.

— Как го е открил Хопкинс? — попита Бенджамин.

Монахът разпери ръце.

— Може да е станало случайно, макар че ръкописът съдържа добре известни легенди, всъщност в него няма нищо ново. Подозирам, че е проверявал подвързията, преместил е свещта, за да огледа по-внимателно и да види дали няма пролука между нея и подложката и тогава на пламъка от свещта думите са се появили.

Едред посочи към написаното на бялата страница, което започваше да избледнява.

— Не съм бил тук, когато Хопкинс го е открил. Не ни каза нищо, но е бил толкова развълнуван и разтърсен от находката си, че беше оставил книгата отворена и върху нея беше покапал малко от восъка от свещта. Разказах ви всичко, което съм видял да върши. Останалото ви е известно.

Мандевил се приведе и потупа книгата.

— И в нея няма нищо друго?

— Съвсем нищо.

— Тогава — Мандевил се наклони към Саутгейт — моят помощник, който е вещ в тайнописа, ще я отнесе до някоя от другите маси и внимателно ще я проучи.

Изгледах Саутгейт с престорена изненада.

— Можеш да четеш! — възкликнах. — Ама наистина ли можеш да четеш?

Това наистина вбеси кучия син.

— Учил съм в колежа Ориел! — озъби ми се той. — Теология, философия, логика и математика!

— Тогава простете ми, моля, сър — леко се пернах по ръката. — Току-що стана ясно, че не трябва да се съди за книгата по корицата, нали?

Саутгейт взе ръкописа и се отдалечи нацупено. Мандевил ме наблюдаваше настойчиво, а Едред и Бенджамин сякаш не намираха нещо по-интересно за гледане от пръстите си.

— Нищо смешно няма, Шалот — заяви сър Едмънд. — Брат Едред, в името на краля, кажете, известен ли ви е отговорът на гатанката?

— Отговарям ви пред Бог, сър, не ми е известен!

— Има ли в това абатство място или вещи, които могат да послужат, макар и най-отдалечено като отправна точка, за смисъла на думите за река Йордан и кивота?

Едред поглади с пръсти масата.

— Река Йордан е в Палестина — отвърна той. — В името на Бога, сър Едмънд, какво общо може да има тя с едно абатство в Съмърсет? А що се отнася до кивота на Мойсей, той е изработен в подножието на планината Синай, за да бъдат положени в него скрижалите с Божите заповеди. Кой знае къде може да се намира кивотът?

Сър Едмънд не се отказваше лесно.

— Но тук е дивата роза — не се предаваше той, — която, според вашите твърдения, е посадил Йосиф от Ариматея. Не си играйте с мен, многоуважаеми братко. Вашият абат гордо твърди, че Йосиф от Ариматея е дошъл тук и е носел със себе си светия Граал. Според книгата, която преди малко ни показахте, Артур пък е дошъл тук, за да пие от тази чаша, а един от неговите рицари — сър Бедивир, уж хвърлил Екскалибур в езеро, което е на три мили от Гластънбъри. Това езеро все още принадлежи на абатството и според годишния отчет, който сте представили на хазната, ловите по пет хиляди змиорки годишно за кухнята си.

Сър Едмънд се надигна от мястото си и размаха пръст пред лицето на монаха.

— Бог ми е свидетел, братко — заплаши го той с дрезгав глас, — че открия ли и най-далечна следа от кивота или река Йордан в това абатство или на някое от местата, които са ваше владение, ще ви изправя пред кралския съд в Лондон с обвинение в предателство!

— Тогава, сър Едмънд — хладнокръвно отвърна Едред — намерете доказателството за такова предателство.

Мандевил блъсна назад стола си и тръгна към вратата.

— Лично ще огледам абатството! — извика той през рамо. — Саутгейт, претърси внимателно библиотеката, щом приключиш с ръкописа.

Излезе и затръшна вратата след себе си. Едред остана невъзмутим пред заплахите на Мандевил.

— Може би е по-добре да тръгваме — каза той тихо и хвърли бегъл поглед към Саутгейт, който седеше замислен над книгата. — Сър Едмънд не ми вярва, но няма да открие нищо нито в абатството, нито където и да било другаде.

Напуснахме библиотеката, заобиколихме църквата от север, влязохме в нея и се запътихме към параклиса на Дева Мария, който сега беше покрит с платнища и прах.

— Абат Биър — обясни Едред — строи в момента костница. Тя ще минава под параклиса на Дева Мария и Галилейската порта17.

Отметна платнищата и ни поведе по стъпалата надолу. Костницата се оказа помещение с висок свод, поддържан от тънки каменни дъги, които тръгваха звездообразно от центъра. Костницата не беше довършена. Странното беше, че това май бе единственото място в цялото абатство, в което Едред не се чувстваше добре и явно му се искаше да се измъкне час по-скоро. Върнахме се при западната порта, подминахме един малък параклис и влязохме в просторния неф, съграден от бял камък. Разгледахме северния и южния трансепт и стигнахме до олтара, пред който се намираше гроба на Артур.

— Има ли начин — попита Бенджамин — да се стигне до гроба?

Едред поклати глава.

— Няма, разбира се. Гробницата отдолу, в която е положен ковчегът, е запечатана. Само папата може да разреши разкопаването на подобен гроб — той разпери ръце. — И защо трябва да бъде отварян? Светият Граал и мечът Екскалибур са били виждани векове след смъртта на крал Артур, а и монасите, които повторно са погребали тялото му, едва ли са заровили там тези толкова свещени реликви.

Съгласихме се с него и продължихме обиколката си извън църквата, минахме по покритите със сняг каменни пътеки, покрай катедралния съвет, дормитория18, монашеската готварница и влязохме в градината на абатството. Висока тухлена стена обграждаше градината, която през лятото сигурно беше много красива, а в този миг бе потънала цяла в сняг. Погледът ми обаче непрекъснато се насочваше към великолепния Тор, който се извисяваше над абатството и към църквицата „Сейнт Майкъл“, издигната на него.

— Може ли там да има нещо? — попитах.

Едред се усмихна и поклати отрицателно глава.

— Всички, които идват тук, си мислят така. В сравнение с абатството обаче църквата е доста по-нова. Добре сте дошли и в нея, но изкачването ще бъде безполезно. Настойчиво ви препоръчвам да оставите тези тежки задължения на своите двамина спътници, които несъмнено са си задали същия въпрос.