Убийствен чар

Тринадесета глава

— Казва се Дейл Скарет — каза Ейвъри. — И в момента е в затвора.

— Къде? — попита Джон-Пол.

— Във Флорида — отвърна тя. — Яви се на изслушване за условно освобождаване преди година и двете с Кери отидохме на заседанието. Говорихме пред комисията и те ни изслушаха внимателно. Ние сме причината да не го освободят.

— Значи той има сериозна причина да желае смъртта и на двете ви.

— Да.

— Какво е направил той?

Тя не искаше да извиква тези спомени в главата си, от тях раните отново щяха да се възпалят.

— Ще ти обясня по-късно — каза тя, печелейки време.

— Какво е направил той? — повтори спокойно Джон-Пол.

Тя обърна глава и се втренчи в прозореца.

— Уби баба ми — отвърна тя. Погледна тревожно часовника си. — Остават ни двайсет и три минути да стигнем до бог знае къде. Какво трябва да търсим?

Той разбра, че тя се опитва да го накара да се съсредоточи върху неотложния проблем, за да не й задава повече въпроси. В крайна сметка щеше да му разкаже това, което той искаше да научи, но реши да не я притиска сега за неприятните подробности. Както бе казала Ейвъри, оставаха им само двайсет и три минути.

— Търсим нещо, което изглежда не на място.

Продължаваха да се изкачват все по-високо в планината по виещия се черен път. Ейвъри бе загубила чувство за посоката, но за щастие Джон-Пол още се ориентираше.

Слънчевата светлина отново се прокрадваше на снопове през клоните на дърветата и гората не бе така гъста. Ейвъри предположи, че се приближават към някаква пооткрита местност или връх. Дали нямаше да се превърнат в лесни мишени?

— Скоро ще ни потече кръв от носа, ако продължаваме да се изкачваме. Студено ли ти е? — попита тя.

— Не.

Знаеше, че на нея й е студено. Беше забелязал как преди минута разтриваше ръцете си. Протегна се и включи отоплението в колата. Ейвъри веднага намести решетките на отворите, така че топлият въздух да духа към ръцете й.

— Какво ли е искала да каже?

— Кога?

— Когато каза „бум“. Все си представям жените, завързани към столове с експлозиви.

— Може би. Или са вътре в нещо, което е опасано с жици и експлозиви — предположи той.

— Наоколо има пещери и стари мини, нали?

— Да. Стотици.

Тя отново погледна часовника.

— Двайсет и една минути.

— Следя времето — сопна се той.

— Не можеш ли да караш по-бързо?

— Искаш ли ти да караш?

— Не — смотолеви тя. Осъзна, че се поддава на отчаянието и страха си. — Извинявай, не исках да те критикувам. Знам, че правиш всичко възможно.

Хрумна й, че не знае почти нищо за мъжа, с когото бе потеглила с такава готовност. Не, това не беше съвсем вярно. Знаеше достатъчно, за да се довери на способностите му. Беше ги доказал с факта, че е служил в армията. Ейвъри се надяваше, че той все не е загубил уменията, които бе усвоил в онези дни.

Реши все пак да провери.

— Беше ли добър в това, което правеше, преди да напуснеш предишната си работа?

Въпросът й го слиса.

— За какво говориш?

— Бил си в армията.

Той я изгледа строго.

— Откъде знаеш?

— Накарах една приятелка да те провери в компютъра там, където работи.

Тя зачака реакцията му. Беше готова да му обясни защо го е проучвала, ако той попита. Но той не го направи. Всъщност известно време не каза нищо.

— Кога успя?

— Да те проверя? Докато бях в кабинета на управителя. Ти беше отишъл да го търсиш.

— Проверила си миналото ми. — Изглежда му беше трудно да повярва на това.

— Да.

Погледът, който й хвърли, можеше да изгори лицето й.

— Къде работи тази твоя приятелка?

— В Куонтико4.

Охо. Той не прие никак добре тази новина.

— По дяво… — започна той.

— Бил си във Военноморските сили — прекъсна го бързо тя.

Видя как си пое дъх и разбра, че той се опитва да овладее нервите си. О, да, беше ядосан, вратът му бе почервенял. Но това не я интересуваше. Беше направила каквото трябва и той трябваше да приеме този факт.

Мускулите на челюстта му се напрегнаха. Боже, колко бе привлекателен. Тази мисъл се появи неочаквано в главата й. Хей, Ейвъри, я се вземи в ръце. Тя не знаеше нищо за него. Можеше спокойно този мъж да плаща издръжка на осемте си бивши жени. Но веднага отхвърли асоциацията с Хенри VIII5. Не бе възможно в Съединените щати да има осем жени, готови да се омъжат за него. В никакъв случай.

— Бил си във Военноморските сили — повтори тя.

— И?

Тя трябваше пак да се подпре на таблото, защото той рязко зави, за да избегне дънера на едно дърво. Имаше дълбоки коловози в засъхналата кал, образувани от други коли или камиони, дръзнали да минат по този път, но той бе толкова изолиран, толкова… безлюден, че Ейвъри започна да се плаши. Почувства се напълно безпомощна. Тя бе момиче от големия град и заспиваше на шума от колите и полицейските сирени. Тишината сега й се струваше почти оглушителна.

Рояци мушици се разпръсваха, преди да се размажат върху предното стъкло. Ейвъри взе часовника и пак погледна колко време им остава. Седемнайсет минути.

Джон-Пол постоянно хвърляше погледи към нея. Тя си помисли, че той очаква да довърши темата, която бе подхванала.

— Зарадвах се, като научих това — каза тя.

— Защо?

— Значи си обучен да влизаш в ръкопашен бой, а това може да ни е от полза. — Той не реагира на този коментар. — Освен това открих, че си участвал в тайни…

Той не я остави да довърши.

— Виж, знам какво съм правил. Няма нужда да се задълбаваш.

По дяволите. Надяваше се той да довърши изречението й и да й каже това, което не бе успяла да разбере. Дали бе участвал в специални операции или в тайни мисии? И какви точно бойни умения имаше?

Тя погледна картата, докато се опитваше да събере кураж да попита. Нямаше как да научи, ако не зададеше въпроса си.

— И какво точно си правил?

— Не знаеш ли?

— Досието ти е засекретено.

— Има си хас!

Ето го пак подигравателния тон в гласа му.

— Учил ли те е някой как да се държиш отвратително, или това ти е вроден талант? Много си зле с общуването.

— Ейвъри, остави тази тема.

— Не ме е страх от теб.

Той присви очи и отново я погледна.

— Напротив, плаша те.

— О, да бе! — Той се усмихна въпреки лошото си настроение. Може би наистина не я плашеше. Интересно, помисли си той. И необичайно. — Мислиш ли, че двамата са заедно? Мънк и жената, която ми се обади?

— Не знам. Ако изчезналите жени са още живи и ако той ги е завързал или скрил на някое съвсем изолирано място, тогава може да е с нея. Той има доста работа. Ако жените са още живи.

— Той трябва да ги наглежда. А и нас да следи.

— Не мисля, че ни следи.

— Но въпреки това знае къде се намираме, нали?

Той почти се усмихна.

— Как? — Вече знаеше отговора, но бе любопитен да види дали тя се е досетила.

— В часовника има някакво устройство.

— Да — съгласи се Джон-Пол. — Той знае точно къде се намираме.

Тя потрепери. Убиецът следеше движението им.

— Не трябва ли да се отървем от това?

— Не, по-добре да не го правим. Мисля, че трябва да се възползваме от него. Нека изчакаме и да видим какво ще стане, като наближим червеното кръстче.

Ейвъри взе часовника и го огледа внимателно.

— Няма никакви драскотини, които да показват, че някой го е отварял.

— Мънк е професионалист. Той не би оставил следи.

— Значи е добре запознат с предавателите? Познава технологията?

— Да, точно така.

— Откъде знаеш толкова много за него?

— Прочетох досието му.

— Досието му във ФБР? — попита тя невярващо. — Ако не работиш в Бюрото, това е незаконно.

— Сигурен съм, че е така.

— Джон-Пол, може да си навлечеш сериозни неприятности.

Прозвуча му загрижена за него. Беше пълна с изненади. Що за птица е в крайна сметка? Ако не внимаваше, Джон-Пол щеше да започне да я харесва.

— Имам връзки, които ще ми уредят гаранцията.

— Като зет ти ли?

— Откъде знаеш за Тео?

— Когато приятелката ми изтегли досието ти, ми каза.

— Полезно е да имаш роднина, който работи в министерство на правосъдието.

— Не харесваш ли зет си?

Какъв странен въпрос.

— Разбира се, че го харесвам. Сестра ми го обича и са щастливи заедно. Защо ме питаш изобщо?

— Защото каза почти през зъби „министерство на правосъдието“.

Той се усмихна. Наблюдателна беше.

— Не съм говорил през зъби.

Тя реши да не спори с него.

— Мислиш ли, че жената, която ми се обади, е наела Мънк?

— Възможно е, но не ми се вярва. От това, което ми каза за нея, излиза, че той й позволява да участва. По-скоро му е нещо като партньор. Което е адски необичайно. Досега Мънк никога не е разигравал игри. Защо е тази история сега?

— Не знам.

— Може да извадим късмет, ако жената взема някои решения. Може би не е такава перфекционистка като него.

— Тя познава Кери и мен.

— Защо мислиш така?

— С такова впечатление останах от начина, по който говореше. Изрече името на Кери с подигравателен тон. Определено не я харесва.

— Това е ясно.

— Което означава, че е общувала с нея.

— Ами ти?

— Нарече ме глупава. Трябва да приема, че не харесва и мен — каза Ейвъри сухо.

— Без майтап!

— Може Скарет да й е разказал за нас. Но от начина, по който говореше… прозвуча ми като нещо лично между нас и нея.

Ейвъри пак взе часовника и после внимателно го сложи в поставката за чаши. Почти си представи червената лампичка вътре, пулсираща като човешко сърце. От този образ я побиха тръпки.

Джон-Пол бе добър шофьор. Ейвъри реши да остави на него притесненията, че може да заседнат в калта или да спукат гума на някой остър камък. Затвори очи, облегна се назад и остави мислите й да се прехвърлят от една възможност на друга. Какво пропускаше? Имаше чувството, че някъде в дъното на съзнанието си знае отговора на този побъркан пъзел, но не можеше да достигне до него.

— Колко време остава? — Веднага щом тя му каза, Джон-Пол продължи: — Не знам на какво ще попаднем, така че слушай. Ще правиш точно това, което ти кажа. Ако ти кажа да залегнеш, не спори. Просто го направи. Щом открия къде е мястото, ще се опитам да го подмина по някакъв начин и да го заобиколя. Ти ще останеш в колата.

— Трябва да се покажа.

— Не, не трябва.

— Луд ли си? Разбира се, че трябва — настоя тя. — Жената каза, че ще убие Кери и другите жени, ако закъснеем. Ако не си покажа лицето…

— Жената даде ли ти някакво доказателство, че те са още живи? Ти поиска ли такова?

— Не. Трябваше да го направя, но пропуснах. Разговорът беше кратък и тя не ми позволи да задам никакви въпроси.

— Тогава трябваше да й кажеш „не“.

— Да й кажа, че няма да играя играта й?

— Да. Аз бих постъпил точно така.

Тя поклати глава.

— Не ти вярвам. Но съжалявам, че не поисках доказателство. Трябваше.

— Трябваше, можеше… сега е твърде късно. Предполагам, че вероятността да попаднем на капан е около деветдесет процента, така че искам…

Тя не го остави да довърши.

— Казах ти, че нямам избор. Трябва да се появя. Надявам се да измисля начин да успокоя онази луда жена.

— Да успокоиш луда жена? Това не е ли противоречие?

— Недей да се правиш на много…

Той повдигна веждата си.

— На много умен? Това ли щеше да кажеш?

— Не.

— Тогава какво? — предизвика я той.

Тя премина в защитна позиция.

— Виж, ако искаш да залагаш капан, нямам нищо против. Просто ме закарай до червеното кръстче и после можеш да изчезваш.

— Няма да залагам капан.

— Добре тогава — добави тя, раздразнена, че в гласа й е прозвучало такова облекчение. — Знам, че има вероятност Мънк вече да е изкопал гробовете ни, но ако мислиш, че ще се крия в гората и ще се моля за чудо, се лъжеш жестоко.

— Опитвам се да кажа, че ако имам късмет, може да го забележа и дори да се приближа.

— И не искаш да се тревожиш за мен. Държиш на сляпото подчинение. — Точно така.

— Две глави мислят по-добре от една.

— Ти колко време си се обучавала да оцеляваш в кризисни ситуации?

Добър въпрос.

— Не съм, но въпреки това мога да помогна.

— Да бе, сигурно.

— Остави това отношение, Джон-Пол. Мога да помогна. Имам няколко идеи.

— Не се и съмнявам.

— Какво значи това?

— Няма значение.

Тя започваше да се изнервя. От всички хора на света бе попаднала на най-отвратителния.

— Мислиш, че си ме преценил и разбрал напълно, така ли?

— Общо взето — отвърна той.

Ейвъри се съсредоточи върху пътя. За щастие Дивакът нямаше други саркастични забележки. Само се мръщеше демонстративно.

Стори й се, че чу нещо, бързо отвори прозореца си и се напрегна, за да чуе по-добре.

— Чу ли това?

Джон-Пол изключи вентилатора в колата, свали прозореца си и кимна. Звукът на течаща вода бе слаб, но се чуваше.

— Щом сме близо до река, значи сме по-далече, отколкото си мислех. Може да е приток на реката, която е отбелязана на картата. Звучи като водопад.

Стигнаха до още един кръстопът. Оттук бяха минали повече коли. На едно дърво имаше табела: Последен шанс да напазарувате в магазин. Бира. Лодки под наем — Под табелата имаше стрелка, сочеща на запад.

Пътят зави надолу. Попаднаха на дълбок коловоз и колата се залюля.

— Магазинът би трябвало да е зад завоя — каза Джон-Пол, като пресече пътя, за да минат напряко през дърветата, и започна да се катери по склона от другата му страна. Имаше място точно, колкото да завие кола. Доволен, че са се скрили от пътя, Джон-Пол спря и изгаси двигателя.

— Колко време ни е останало?

— Дванайсет минути. Мислиш, че това е мястото ли?

— Това трябва да е. Изпъква, не мислиш ли?

Беше прав. Моля те, Господи, нека да е прав! Ейвъри различи през дърветата очертанията на малка постройка. Беше на брега на реката и явно бе място, където тези, които се спускаха по реката с лодки, спираха, за да си напазаруват.

Джон-Пол разкопча предпазния си колан, бръкна под седалката и извади един „Зиг Зауер“. Когато Ейвъри видя пистолета, устата й се отвори.

— Оставям ти ключовете — каза той, без да обърне внимание на реакцията й. — Ако чуеш изстрели, веднага се махни оттук. Чу ли ме?

Нямаше намерение да го остави сам, но прецени, че той ще започне да спори, ако му кажеше истината, така че просто кимна.

— Зареден ли е? — попита тя, когато Джон-Пол отвори вратата.

— Разбира се.

Глупав въпрос, каза си Ейвъри.

— Внимавай.

Тя се премести зад волана.

— Подай ми часовника.

— Ще го вземеш ли? — попита тя.

— Мислиш, че ще го оставя тук при теб, та Мънк да знае точно къде се намираш? Дай ми го.

— Какво ще правиш?

— Ще отида на лов.