Убийствен чар

Тридесет и пета глава

Пътуването до Флорида им отне три дни. Можеха да стигнат и по-бързо, но тъй като имаха време, караха по по-живописни и не толкова оживени пътища из Джорджия.

Прекараха две нощи в чисти, обикновени мотели в затънтени малки градчета. Първата нощ всеки си имаше собствена стая. Ейвъри не покани Джон-Пол да спи при нея и той не попита, нито предположи, че е поканен. Тя отчаяно се опитваше да се дистанцира от него, защото вярваше, че така раздялата им накрая ще бъде по-безболезнена, но не успяваше. Само се заблуждаваше. Тя го обичаше и не знаеше какво да прави. Първата нощ изобщо не мигна, мята се и се въртя в леглото, докато накрая се почувства замаяна и на сутринта беше в крайно мрачно настроение. Втората вечер Джон-Пол не я попита. Просто плати за две стаи, докато Ноа говореше с един от шефовете си по телефона.

Джон-Пол последва Ейвъри в нейната стая и пусна чантата си до нейната. Тя не възрази, но каза:

— Само ще спим. Никакъв секс.

Той се усмихна, съблече дрехите си и се отправи към душа.

— Питал ли съм нещо? — измърмори, преди да затвори вратата в лицето й.

Климатикът бе усилен и в стаята беше леденостудено, но към два през нощта Ейвъри се събуди в прегръдката на Джон-Пол, затоплена и настроена за любов. Бе просто неустоим. Любиха се и беше още по-хубаво от предния път, защото сега и двамата знаеха какво харесва другият и за минути бяха съвършено настроени един за друг.

Стената, която отделяше стаята им от тази на Ноа, бе тънка като хартия. Ейвъри се опита да не вдига шум, но когато усети първите вълни на върховното удоволствие да заливат тялото й, чувството бе толкова неописуемо, че тя захапа рамото на Джон-Пол, за да не извика силно.

Беше толкова прекрасно, че когато се събуди в шест, Ейвъри отново се претърколи в прегръдката му и, както би казала Марго, му се нахвърли.

После той отново заспа. Тя отиде в банята, взе си душ, застана пред огледалото и се взря изпитателно в лицето си. Страните й бяха порозовели от допира до наболата му брада, а устните й бяха подути от целувки.

Тя въздъхна, поклати глава и прошепна:

— Здравейте. Аз съм Ейвъри и съм сексохоличка.

Не можеше да вини никого освен себе си. Като се закле да го остави на мира, тя взе четката си за зъби и се опита да не мисли за Джон-Пол, докато се приготвяше.

Когато потеглиха, той бе в много по-добро настроение. Държеше се почти дружелюбно с Ноа. Не съвсем, но почти. Ейвъри си помисли, че се държат като съперници в някакво състезание, но не след дълго осъзна, че и на двамата им бе забавно да си разменят обиди.

След като спряха, за да обядват, Ейвъри се настани на задната седалка, нахлупи бейзболната шапка, за да не й блести слънцето в очите, и реши да дремне.

Мъжете понижиха глас, за да не й пречат. Ноа знаеше за Джили. Беше прочел досието на Ейвъри и бе дошъл подготвен.

Двамата разсъждаваха как Джили се е свързала с Мънк и каква точно бе връзката им. Ноа, разбира се, знаеше и всичко за Скарет и смяташе, че може той да дърпа конците. Джон-Пол не бе на това мнение и изтъкна, че когато Мънк поемеше някоя поръчка, той действаше по свое усмотрение.

Темата доведе до друга.

— Ще си загубиш ли работата за това, че ни помагаш? — попита Джон-Пол. — ФБР търсят Ейвъри.

— Аз не работя за ФБР. По-скоро съм на свободна практика, така да се каже.

Джон-Пол се подразни.

— Разбира се, че ти работиш за ФБР. За какво иначе размахваш тая значки, по дяволите?

— По-лесно си намирам място за паркиране. Само затова я нося.

— Говори сериозно.

— Понякога липсва ли ти?

— Кое?

— Тръпката.

— Не.

— Още ли живееш в блатото?

— Живея в Боуън.

— В мочурището.

— Да, може, да се каже.

— Мислиш ли, че тя ще иска да живее там?

Той се престори, че не разбира.

— Кой?

Беше забравил колко безцеремонен може да бъде Ноа.

— Жената, с която спиш. Жената, от която не можеш да отлепиш погледа си, докато караш. Поглеждаш в огледалото за обратно виждане на всеки десет секунди, откакто седна зад волана. Ще ни претрепеш, ако не се съсредоточиш върху пътя.

Джон-Пол бе твърдо решен да не обсъжда Ейвъри с Ноа.

— На колко километра е според картата онова градче, в което избра да отседнем тази вечер? Как се казваше? Уолдън Пойнт?

— Мен, ако питаш, никога няма да се задомя. Има твърде много жени, за да избера само една.

— А от Уолдън Пойнт има колко? Трийсет и пет или четирийсет километра до Шелдън Бийч?

— Никога не съм вярвал, че ще се намери жена, която да те понася, но явно съм грешал.

Джон-Пол не можеше да продължава да се преструва, че не го слуша.

— Ти изобщо не ме познаваш, Ноа.

— Познавам те, и още как. Зная всичко за теб.

— Наистина ли си чел досието ми? Не му даде време да отговори, а продължи. — „Строго секретно“ вече нищо ли не означава?

— Явно не — провлече Ноа. Той не бе имал достъп до досието му, но бе говорил с Тео за странния му зет отшелник. Тъй като Джон-Пол очевидно се разстройваше от мисълта, че досието му е било отваряно, Ноа не му каза истината. Харесваше му да го дразни.

— Е, мислиш ли, че ще й хареса да живее в Боуън?

Отново стигнаха дотук. Джон-Пол стисна кормилото и се опита да овладее яда си.

— Няма да се налага да спираме да зареждаме.

Ноа се ухили.

— Леле, много си хлътнал. Лицето ти почервеня.

Джон-Пол едва не го цапардоса.

— Не е така.

— О? Вие двамата нямате ли някаква уговорка?

Не желаеше да обсъжда отношенията си с Ейвъри.

— Не.

— Не сте правили планове за бъдещето?

Той изгледа навъсено Ноа.

— Не — каза рязко. Отново се втренчи в пътя и добави: — Сега ще говорим ли за нещо друго?

— Разбира се. За какво искаш да си говорим?

— Спри да се опитваш да сваляш Ейвъри.

Съжали в секундата, в която изрече думите. Ноа се разсмя.

— Защо да спирам? Току-що каза…

— По дяволите, знам какво казах.

— А тя е красива жена. — Може би щеше да успее да се пресегне бързо, да отвори вратата на Ноа и да го изблъска навън. Така щеше да го накара да млъкне. — И е невероятно секси.

— Слушай, остави я на мира. Колко километра има до Уолдън Пойнт?

— Победи ме. — Ноа свали седалката си назад, намести слънчевите си очила и затвори очи.

— Ти си навигаторът, по дяволите. Погледни картата.

— Веднага.

След секунди спеше дълбоко.

Остатъкът от следобеда бе блажено спокоен. Пристигнаха в Уолдън Пойнт към шест вечерта. Заспалото градче беше точно на петдесет и един километра от моста, водещ към Шелдън Бийч.

Ейвъри не помнеше дали е идвала в Уолдън Пойнт като дете. По тротоарите имаше палми, тревата бе кафява от солената вода и слънцето, къщите бяха занемарени и обрулени от времето. Стори им се мрачно и затънтено място, докато не стигнаха до по-старата и по-населена част от града. Къщите на големите улици бяха добре поддържани. Тревата бе свежа и зелена, а цветята преливаха от керамичните саксии на прясно боядисаните веранди. Очевидно тук се извършваше обновяване.

На главната улица имаше няколко добре изглеждащи пансиона, предлагащи легло и закуска, но Ноа не прояви желание да спре пред тях. Откри един мотел на около дванайсет пресечки от брега и каза на Джон-Пол да спре на паркинга.

Ейвъри си помисли, че Ноа се шегува. Мотел „Милтс Фламинго“ имаше крещящо розови бетонни стени и яркочервен покрив, който отчаяно се нуждаеше от ремонт. Вратите на стаите бяха боядисани в резедаво и на всяка бе изрисувано по едно фламинго в различен цвят. Сградата беше с форма на полукръг, който заключваше покрит с чакъл паркинг. Този, който бе избирал цветовете на боите, определено бе далтонист.

Наоколо нямаше никакви други коли. Ейвъри си помисли, че дори собственикът е отлетял и е изоставил тази дупка.

— Сигурен ли си, че работи?

— Забелязах един, дето ни зяпаше през прозореца, докато паркирахме — отвърна Ноа. — Лесно се влиза и излиза. Ще паркираме отзад и колата няма да се вижда откъм улицата. Какво мислиш?

Тъй като той питаше Джон-Пол, а не нея, Ейвъри запази мнението си за себе си. След като бяха подминали сладките малки пансиони преди няколко пресечки с очарователни бели огради от ковано желязо и люлеещи се столове на верандите, изборът на Ноа й се стори ужасен. Тя изчака Джон-Пол да възрази.

— Харесва ми — каза той и потопи надеждите й. — Напомня ми малко за бара на баща ми. И там има голямо фламинго на покрива.

— Да, помня го. Мислех, че е пеликан. Ще отида да платя за стаите.

— Надолу по улицата имаше един пансион — намеси се Ейвъри. — Изглеждаше приятен и чист. Забелязах табела, че има свободни стаи.

— И тук става, нали? — попита Джон-Пол.

Ако Ноа не беше с тях, тя нямаше да се съгласи, но не искаше да се оплаква пред агента.

— Добре, става.

Той се усмихна на нещастния й тон.

— Не е толкова хубаво колкото хижата на Тайлър.

— Става — повтори тя.

Ноа тъкмо слезе от колата, когато мобилният му телефон иззвъня. Джон-Пол тръгна към офиса, но Ейвъри остана с Ноа. Протегна ръцете и краката си, схванали се след дългото пътуване.

Ноа сведе глава и се отдалечи от нея, очевидно не искаше тя да слуша разговора. Ейвъри забеляза изражението му, усети, че нещо не е наред, и зачака напрегнато.

Разговорът продължи дълго. Джон-Пол се върна с два ключа, погледна Ейвъри и попита:

— Какво не е наред?

— Нещо — отвърна тя и се облегна на раменете му. Ноа завърши разговора и се върна при колата. Впери поглед в Ейвъри.

— Леля ти и съдия Колинс са добре.

— Какво е станало? — попита Джон-Пол.

— Имало е доставка, някакви газови бутилки, които трябвало да се инсталират зад крилото на физиотерапията.

— По дяволите! — прошепна Джон-Пол. Вече знаеше какво следва. — Те са избухнали, нали?

Ноа кимна.

— Пожарът е унищожил почти цялото крило.

— Как е успял Мънк да се промъкне покрай охраната? — попита Ейвъри.

— Не е успял — обясни Ноа. — Доставчикът е бил убит, докато разтоварвал бутилките. Мънк се е добрал до газовите бутилки, преди да бъдат поставени на мястото им.

— Колко жертви? — попита Джон-Пол.

— Двама. Един агент, казва се Горман, е ранен, но ще се оправи. Това е всичко, което знам.

— Как, по дяволите, е станало това? — настоя Джон-Пол.

— Ще ти кажа как е станало. Мънк се е навъртал около болницата през цялото време, наблюдавал е и е чакал своя шанс. Сигурно е знаел, че не могат да преместят съдийката толкова бързо след операцията. Когато агентите са качили в колата жените, които са се престрували на Салвети и Колинс, и са ги откарали някъде, той вероятно е забелязал нещо и е разбрал, че това не са Кери и съдийката.

Ноа тръгна пръв към стаите. Бяха в далечния край на мотела и помежду им имаше свързваща врата.

Стаята им бе изненадващо чиста. Имаше двойно легло с кувертюра на цветя, два стола под прозореца, който гледаше към паркинга, и помежду им — масичка и настолна лампа. Нямаше гардероб. На отсрещната стена имаше лост със закачалки и няколко вградени рафта до него.

Веднага щом Ноа влезе в стаята им, Ейвъри го попита:

— Кери и съдийката не са ранени, нали? Всичко ли ми казваш?

— Да. Леля ти тъкмо била завела съдийката с инвалидната количка в банята, когато станало. Стените ги предпазили от огъня.

Ейвъри усети как й се повдига. Телефонът на Ноа иззвъня отново и той отиде в стаята си. Тя изчака той да се обърне с гръб и се приближи до Джон-Пол, обви ръце около кръста му и го прегърна силно.

Той усети, че тя трепери.

— Този кошмар ще свърши скоро — обеща й той. После, тъй като тя не отговори нищо, попита: — Искаш ли да излезем оттук?

— Да.

— Къде искаш да отидем?

— Не знам — прошепна тя. — Не мога да мисля… трябва да мога…

Той я целуна по челото.

— Трябва ти една веранда с люлка, нали? — Тя кимна. — И с люляци — добави той. — Тя се усмихна, защото той бе запомнил описанието на щастливото й местенце. — Не мога да ти намеря люляци, нито веранда с люлка, сладурче, но вода… мога да ти осигуря в изобилие.

Двайсет минути по-късно с Джон-Пол вървяха хванати за ръце по плажа. И двамата се бяха преоблекли по шорти и оставиха обувките си на стълбите при Ноа.

Тъмни облаци се придвижваха и скриваха слънцето. Плажът бе съвсем пуст и когато Ейвъри седна в поза лотос, Джон-Пол не се намеси. Той се върна при Ноа и седна до него.

— Какво прави тя, по дяволите? — попита Ноа, след като Ейвъри не помръдна няколко минути.

— Мисли.

— Аха.

Когато слънцето започна да залязва и взе да се смрачава, Джон-Пол стана и отиде при Ейвъри. Очите й бяха затворени. Той клекна пред нея и изчака, знаеше, че усеща присъствието му.

Мина цяла минута, преди тя да покаже, че го е забелязала. Отвори очи и го погледна в очите. Една сълза се стече по бузата й. Тя си пое дълбоко дъх.

— Трябва да се обадя по телефона.