Убийствен чар

Шестнадесета глава

Когато Кери слезе долу и се стовари изтощена на дивана в дневната, вече се чувстваше обречена. Джили и Мънк бяха се погрижили за всеки възможен изход. Да, бяха опасали с жици всеки прозорец… освен може би един. Тя погледна стъкления покрив над виещата се стълба. Прозрачният правоъгълник беше на десетина метра над тях. Кери поклати глава. Дори и да опитаха да струпат гардероби и маси, пак нямаше да успеят да се изкачат толкова високо.

Ан приготви вечеря от това, което откри в килера, и трите жени я изядоха в потиснато мълчание. Слънцето бе залязло и къщата бе сумрачно осветена от свещите, които Ан бе открила. Никоя от тях не искаше да светнат лампите, от страх, че Джили или Мънк ги наблюдават, а и нямаше завеси, които да покриват масивните прозорци. Сара бе изказала предположението, че може Мънк да е включил видеокамера, чрез която да ги наблюдава. Това толкова изнерви Кери, че тя отново обходи цялата къща, този път търсейки камера.

Ан бе полегнала на канапето, а Сара седеше на едно кресло, когато Кери се върна в дневната.

— Не намерих нищо — каза Кери. — Огледах навсякъде. Дори проверих фасонките, поне тези, които успях да стигна — добави тя. — Не мисля, че някой ни наблюдава.

— Какво значение има дали ни виждат или чуват? — попита Ан.

Според Кери този въпрос беше глупав, но не изказа на глас мнението си.

— Защото, ако се опитваме да прокопаем проход през мазето и те ни наблюдават, ще натиснат копчето и ще ни убият веднага.

Прокопаването на проход през мазето, разбира се, бе невъзможно. Вратата му бе заключена и на нея имаше голям лист, залепен с тиксо. Една дума, но напълно достатъчна, за да откаже трите жени от всякакви опити да разбият ключалката. „Бум“.

Изтощени и изплашени, Сара и Кери седяха мълчаливи и се взираха през прозорците в задълбочаващите се сенки на красивия пейзаж.

Ан се надигна с мъка. Кери забеляза купчина листове на канапето до нея.

— Какво е това?

— Изрезки от вестници, които намерих в скрина във фоайето. Някой от собствениците на къщата явно ги е запазил. Ето ги — каза тя и подаде на Кери снимка на булка и младоженец в деня на сватбата им.

— Изглеждат щастливи.

— Сигурно са били — съгласи се Ан. — Но сега се развеждат и воюват кой да получи къщата. Ето, вземи всички статии — добави тя и ги хвърли на Кери. — Отвратителна история. Някой иска ли вече десерт?

Говореше като домакиня на парти. Въпросът й се стори смешен на Кери и тя се разсмя толкова силно, че очите й се насълзиха. Сара също се развесели и започна да се киска.

— О, не знам дали имам място за десерт — каза Сара. — След тази вкусна вечеря от печен боб и мариновано цвекло направо преядох.

— Не забравяй царевицата със сметана — напомни й Ан. — Доста си поиграх, докато улуча точно колко черен пипер трябва да се сложи.

— Беше много вкусна — съгласи се Сара.

— Огледах цялото съдържание на килера — обяви Ан. — Мислех да хапнем компот от праскови за десерт. Какво ще кажете да се преместим в кухнята, на свещи? Пуснах щорите, така че никой не може да ни види отвън.

Ан говореше толкова безгрижно, че Кери започна да се тревожи. Собственият й изблик на смях бе близък до истерията, но Ан не бе истерична. Държеше се, сякаш си прекарва чудесно с две стари приятелки.

— След десерта имам изненада за вас — каза Ан. Лукавата й усмивка напомни на Кери за котка, която току-що е изяла канарчето.

— Няма да се опиташ да отвориш вратата към гаража, нали? И тя е с детонатор — добави Сара. — Проверих лично.

— С други думи, си прочела написаното на вратата? — попита Кери.

— Ами да — призна си Сара.

Кери протегна ръка и й помогна да стане от креслото.

— Малко съм се схванала — простена Сара.

Ан вече бе в кухнята. Чуваха я как си припява. Кери си представи как Ан се качва на гранитния кухненски плот, за да отвори прозореца над мивката, и се втурна пред Сара. За щастие, фантазията й не се оказа истина. Ан отваряше компота от праскови.

Кери не спираше да се тревожи. Тази жена още не осъзнаваше безизходността на положението им.

— Ан, нали няма отново да превъртиш?

Ан се засмя. Смехът й прозвуча пискливо и тънко, сякаш се чупеше порцелан.

— Не мисля. Сега седни и се отпусни.

В този момент Кери бе готова да направи всичко, което Ан или Сара й кажеха. Чувстваше се напълно сломена. Прилошаваше й от тревога за Ейвъри и въпреки че не искаше да си признае, Тони й липсваше.

— Съпругът ми ми липсва. — Тя се изненада, като изрече мисълта си на глас. — Май наистина го обичам.

— Не беше ли сигурна? — попита Ан. Тя постави тумбести чаши за сладолед на масата и започна да сипва във всяка от прасковите.

— Мислех, че ми изневерява. Той твърдеше, че не е така, но не му вярвах. Някаква жена се обаждаше в най-различни часове през нощта. Телефонът е от моята страна на леглото и винаги го вдигам аз. Тя търсеше Тони, но когато той вземеше слушалката, ми казваше, че отсреща няма никой. Ами ако се е обаждала Джили?

— Не си се доверила на съпруга си.

— Не.

Трите жени ядяха мълчаливо, а Кери продължаваше да тъне в самосъжаление.

— Знаете ли какво се надявам?

— Какво? — попита Сара.

— Когато се случи, да сме заспали, за да не разберем.

— Доста мрачно — отбеляза Сара.

— Дали звукът от експлозията ще ни събуди, или болката от изгарянето…

— Стига, Кери — настоя Сара. — Нямаме време за такива мрачни мисли.

— Слушайте, искам да…

— Дами, моля ви — прекъсна ги Ан. — Готови ли сте за моята изненада?

— Ти си луда — измърмори Кери. — Какво, да не си намерила желирани бонбони?

Ан не обърна внимание на присмеха й.

— Построих две къщи през последните десет години. Втората беше над триста квадратни метра. С кедрова облицовка — добави тя. Засмя се нервно и продължи. — Наех строителен предприемач, разбира се, но ходех там всеки божи ден, за да съм сигурна, че всичко ще бъде направено така, както аз исках. Направо побърках строителите.

— Не се и съмнявам — вметна Кери.

— Защо ни разказваш всичко това? — попита Сара.

— То води към моята изненада — обясни Ан.

Пое си дъх и прошепна. — Открих го.

— Какво си открила?

Лицето на Ан грейна самодоволно.

— Начина да се измъкнем.