Убийствен чар

Двадесет и четвърта глава

Да издържаш на темпото на Джили, изискваше огромни усилия, но за Мънк това бе опияняващо. Не се бе чувствал толкова жив от години. Той бе по-предпазливият от двамата, разбира се, докато тя измисляше велики планове с ентусиазма на новак и изобщо не се тревожеше за такива дреболии като тази, че ФБР можеше да проследи една от кредитните карти, които бе използвала.

Мънк не можеше да я вини за тази грешка. Той упрекваше себе си, че не бе унищожил картите, след като ги бе използвал. Той си пазеше всички кредитни карти, издадени на различни имена и адреси, в едно дипломатическо куфарче и Джили просто се бе обслужила с първата, попаднала в ръката й.

Резултатът можеше да бъде и по-лош все пак. Сега се бе намесил Джон-Пол Ренърд и Мънк бе абсолютно очарован от това развитие на събитията. Той знаеше, че Ренърд се опитва да го открие от повече от година. Беше засякъл няколко запитвания, които Ренърд бе отправил до различни правоохранителни агенции в Европа. Сега Мънк имаше възможността да се отърве от този досадник, преди той да е причинил сериозни проблеми, като в същото време щеше да го направи по начин, който да развесели Джили.

Преди да решат, че ще използват „Утопия“, за да доведат трите жени в Аспен, красивата му годеница си прекарваше чудесно, като седеше на масата часове наред и изучаваше бележките си. О, колко обожаваше интригите, възбудата и най-вече опасността и се опитваше да научи Мънк също да се забавлява от всичко това. Винаги когато той правеше нещо, за да я зарадва, като например се съгласяваше с някакви промени на сложните й планове в последния момент, тя щедро го възнаграждаваше с голяма изобретателност. Наградите й винаги бяха сексуални по характер. Само като се сетеше за някои от нещата, които тя му бе направила или му бе позволила да направи с нея, Мънк се изчервяваше като тийнейджър.

Тя го превръщаше в истински романтик, но той не възприемаше това като слабост, защото бе луд единствено по Джили и никоя друга. Той вярваше с цялото си сърце, че ако не умреше по време на някоя от еротичните игри, които играеха в леглото, щеше да остарее заедно с Джили.

О, да, беше луд по нея. Всяка минута, в която бе буден, той мислеше за нея, защитаваше я от опасностите. Стига да запазваше наблюдателността си и да поправяше грешките й, двамата щяха да бъдат в безопасност.

Беше се наложило Мънк да разубеди Джили за една от идеите й. За кратко тя се бе забавлявала с идеята да отвлекат Ейвъри, за да седне и да й разкаже истината за Кери. Толкова бе наивна. Вярваше, че може да накара дъщеря си да промени отношението си към Кери и нея. Мънк внимателно й обясни, че след всичките години, в които Кери бе промивала мозъка на племенницата си, Джили не би могла да убеди дъщеря си, че всъщност е била любеща майка.

Тя съвсем не бе съвършена. Имаше изкривена представа за майчинството, защото вярваше, че след като е родила Ейвъри, има право да я притежава. Говореше за дъщеря си като за своя собственост, не като за човек, а Кери я бе лишила от това съкровище. Озлоблението срещу сестра й бе подхранвано с години, но Джили бе търпелива, когато ставаше въпрос за отмъщение. Колкото и дълго да трябваше да чака, в крайна сметка щеше да си върне на Кери.

Тя настояваше лично да натисне бутона, който щеше да взриви къщата. Обеща на Мънк, че няма да пролее и една сълза за смъртта на сестра си. Кери сама си бе виновна. Тя бе причината Джили да не успее в живота, тя бе причината Ейвъри да мрази майка си. Тя бе причината за всички нейни провали. Така че бе съвсем справедливо Джили да иска да види с очите си как сестра й умира.

Мънк не бе отблъснат от бруталната й честност. Как би могъл? Тя го бе приела с всичките му грехове и той й дължеше същото.

Сега той се опитваше да оправи всички грешки, допуснати при изоставената мина. Тя бе сигурна, че двамата ще се спуснат в мината, за да търсят Кери, и бяха планирали Мънк да пусне експлозиви в дупката, да я запечата и да се върне при Джили.

Той не вярваше, че Ренърд ще влезе в мината, и се бе оказал прав. Бе смятал обаче, че ще успее да застреля и двамата и да хвърли телата им в мината, но пропусна шанса си, докато те се катереха по склона, а после скочиха във водопада.

Сега ги преследваше методично. Беше загубил скъпоценно време, за да се върне при колата си и да пресече реката, но навакса част от изгубеното време, като караше с висока скорост по планинския път и мина напряко, за да ги пресрещне там, накъдето смяташе, че са се отправили.

Ренърд не бе оставил никакви следи, но Мънк знаеше, че е бил в армията, и не очакваше да се справи лесно с него. Когато бе проучвал човека, който го преследваше, той бе прочел досието му и бе впечатлен. Вярваше, че при други обстоятелства дори биха могли да се сприятелят. В крайна сметка много си приличаха. И двамата бяха професионални убийци. Мънк бе убивал за пари, а Ренърд за признание. Това обаче не означаваше, че онзи го превъзхожда. Всъщност според Мънк това бе доказателство, че противникът му бе глупак.

Все пак би му харесало да има възможност да седнат с Ренърд, да изпият по няколко студени бири и да си поговорят за минали подвизи. Но Ренърд никога не би се съгласил. Бе твърде почтен и това му вредеше. Според засекретеното му досие, което Мънк бе успял да разсекрети, Ренърд страдал от претоварена психика. Мънк не вярваше на такива глупости. Според него той е напуснал работата си, когато е осъзнал, че започва да му харесва властта, която изпитва всеки път, щом натисне спусъка. Чест, как ли пък не!

Дали и Ренърд бе любопитен да опознае Мънк? Дали си фантазираше как сяда да обсъди с него тръпката от преследването, опиянението от убийството? Така му се искаше да разбере. Може би, ако успееше да го рани, да го парализира, щеше да има възможност да поседне до него и да си побъбрят като стари приятели, докато кръвта на Ренърд изтича. Това би било страхотно, да си поговорят като равни, да споделят несгодите, да се похвалят с успехите си?

Мънк се засмя. Кой се бе отдал на фантазии сега? Погледна часовника и поклати глава. Ако не забележеше двамата скоро, щеше да се наложи да се върне при колата и да тръгне към мястото, където го чакаше Джили. Тя нямаше търпение да се върне при планинската вила, за да види как се справя сестра й. Досега трите жени сигурно вече се бяха сдърпали като диви котки и бавно се побъркваха от ужас. Поне Джили се надяваше да става точно така.

Стига си мечтал и се залавяй за работа, каза си той. Вдигна мощния си бинокъл и отново огледа терена. Обръщаше се на север, когато забеляза наблюдателната кула в далечината, може би на километър и половина. В момента по нея слизаше един горски рейнджър. Мънк го наблюдава, докато мъжът не стъпи на земята.

— Виж ти — прошепна той, след като пресметна. — Има моя ръст.

Точно един час по-късно той стоеше подпрян на парапета на върха на кулата и оглеждаше хълмовете. Като погледна към храсталака долу, видя бялата тениска на рейнджъра, когото бе застрелял в слепоочието и после бе съблякъл, за да вземе униформата му.

Тъкмо се канеше да изостави преследването, когато внезапно видя двойката. Русата коса на Ейвъри, точно като на майка й, блестеше в златисто от слънчевите лъчи. Мънк не можеше да повярва на късмета си. Те се приближаваха, спускаха се по склона цели-целенички, мърляви и изтощени на вид. Смехът му отекна наоколо. Само да съобщи на Джили. Знаеше какво ще каже тя. Щеше да му каже, че е изключителен късметлия.

Той щеше да се съгласи, разбира се, макар да знаеше, че късметът няма почти нищо общо с това, че бе открил плячката си. След като бе огледал внимателно картата, предположи, че ако са оцелели в бързото течение на реката, са излезли преди огромния водопад под Кауърдс Кросинг.

Мънк реши да ги пресрещне. Слезе по стълбата и заобиколи до пътеката, навел глава и нахлузил шапката така, че да скрива лицето му.

Когато стигна поляната между дърветата, той бавно се обърна и се престори, че едва сега ги забелязва близо до върха. Вдигна ръка, за да им махне за поздрав.

Ейвъри чу Джон-Пол зад себе си.

— На земята, Ейвъри. Веднага.

Тя не се поколеба. Престори се, че се спъва, и коленичи. Джон-Пол я настигна и се наведе, прегърна я през рамото, сякаш да й помогне да се изправи.

— Преструвай се, че си се наранила.

Ейвъри се търколи на една страна, хвана глезена си и направи преувеличена гримаса. Идеше й да се разплаче от разочарование.

— Това не е истински рейнджър, нали?

— Не.

Тя продължи да разтрива глезена си.

— Как разбра?

— Видях пушката му. Рейнджърите нямат оптични мерници на пушките си.

Тя го погледна изненадано.

— Видял си мерника от такова разстояние?

— Проблесна на слънцето — обясни той. — Мисля, че е той. Не казвам, че е Мънк, но…

— Стига ми и само, че предполагаш — прекъсна го тя.

— Добре. Ще ти помогна да се изправиш. Облегни се на мен и пак ще тръгнем надолу, но ще се отклоним на запад. Когато стигнем дърветата, ще хукнем с всички сили.

— Той ще ни последва.

— Готова ли си?

Той не й даде време да отговори, а я вдигна, като я подпря на едната си страна.

— Куцай — нареди сърдито той и двамата продължиха да се спускат. Вървяха като двама пияници и се отклоняваха на запад, докато се движеха.

Джон-Пол съзнателно се движеше така, че да са извън обсега на пушката на Мънк. Сега беше сигурен, че мъжът, облечен като горски рейнджър, е убиецът, защото той не бе помръднал от мястото си на пътеката. Един рейнджър би се втурнал да им помогне.

— Чака ни да влезем в обсега на пушката му.

— О, боже.

— Изплашена ли си?

— Уф…

Отговорът й го накара да се усмихне.

— Браво. Добре, сладурче. Бягай.

Тя веднага се изстреля към прикритието на дърветата. Джон-Пол я следваше по петите, но се обърна да хвърли един бърз поглед надолу и видя, че Мънк тича към тях. Имаха добра преднина. Ейвъри бягаше бързо надолу по хълма, надявайки се да пресече пътя под Мънк и през цялото време се молеше да попаднат на туристи или истински рейнджъри, които да им помогнат.

Ушите й пищяха. Какъв бе този звук? Вятърът свиреше в дърветата? Или това бяха прелитащи куршуми? Не, не бяха.

Шумът спря също така рязко, както бе започнал, после отекна отново, този път по-силно и пронизително. Звучеше като свирка.

— Чуваш ли… това? — попита тя задъхано.

— Да.

После чу тръба. Да не полудяваше? Продължаваше да бяга, краката й отскачаха от меката почва и тя се носеше надолу, задъхана от усилието.

Мускулите на краката й горяха. Изведнъж загуби почва под краката си. Щеше да падне с главата надолу в една клисура, но Джон-Пол реагира инстинктивно и я вдигна във въздуха, както се движеше на крачка зад нея.

Забави ход, пусна я да стъпи и продължи да тича, за да е готов, ако тя политнеше отново. Съвсем неочаквано двамата излязоха от дърветата, пресякоха пътя… и попаднаха насред лагера на един отряд бойскаути. Преди да успее да спре, Джон-Пол прекатури една палатка, събори ръководителя на отряда и му изкара въздуха. Тръбата, която мъжът държеше, полетя към една друга палатка.

— Мобилен телефон — извика Ейвъри на мъжа, който лежеше проснат по гръб. — Трябва ни мобилният ви телефон.

— Тук няма сигнал — отвърна той, като се подпря на лакти. Лицето му почервеня от гняв. — Вие за кои се мислите по…

Джон-Пол трескаво оглеждаше пътя пред тях. Мънк не би се поколебал да убие няколко деца, стига да убиеше и основните си мишени. Едно от момчетата извика, когато видя пистолета на кръста на Джон-Пол. Но той го изгледа строго и то млъкна веднага. Ейвъри коленичи до ръководителя им.

— Чуйте ме. Нуждаем се от помощ. Насам идва един убиец. Къде е колата ви? Моля ви, отговорете — молеше го тя.

Ужасът го завладя.

— Тук имаме каравана, но моят форд е паркиран на около километър надолу по пътя. Ключовете ми са в якето в онази палатка.

Джон-Пол дръпна Ейвъри да се изправи.

— Качвайте се в караваната и се махнете с момчетата оттук — извика той на мъжа, докато дърпаше Ейвъри към следващия хълм, като внимаваше дърветата да ги прикриват.

— Идете до някой телефон и се обадете за помощ — извика тя.

Краката й трепереха и не вярваше, че ще издържи да бяга още дълго. Концентрира се върху това да поставя единия си крак пред другия отново и отново, сърцето й сякаш се бе качило в гърлото. Внезапно си спомни, че не са взели ключовете за колата.

— Трябва да се върнем… ключовете.

— Те не ни трябват — каза Джон-Пол. — Движи се, сладурче. Започваш да се влачиш.

Тя се размечта да се скрие някъде и да изчака Джон-Пол да се върне за нея с колата. Можеше да намери място, където Мънк нямаше да я открие, нали?

Стегни се. По дяволите, не искам. Мога да се справя. Мога да се справя. Продължаваше да си повтаря това, докато болката, която я прорязваше отстрани, не стана непоносима. Запита се дали няма да умре права. Сигурно бе възможно.

И тогава сълзите потекоха от очите й, защото видя стария форд, паркиран на чакъла до завоя на пътя. Джон-Пол изтича пред нея. Счупи задния прозорец и отключи предната врата.

Ейвъри изтича от другата страна и той й отключи вратата. Отне му по-малко от четирийсет и пет секунди да запали колата с кабели, да я включи на скорост и да потегли.

Тя се впечатли от бързината му.

— Ти да не си бил малолетен престъпник?

Веднага щом се скриха зад завоя, тя се облегна на седалката и си позволи да рухне. Риданието се надигна в гърлото й.

— Плачеш ли?

— Не.

— Струва ми се, че плачеш. — Той я изгледа строго.

— Радвам се. — Тя бързо изтри сълзите на облекчение от бузите си.

Той се усмихна. Изпитваше същото чувство, но то не трая дълго.

— По дяволите — измърмори.

— Какво по дяволите?

— Пътят се вие назад около… той може да се спусне, да заеме позиция… по дяволите, точно това ще направи, а ние няма накъде да се отклоним от пътя.

Той се наведе напред, извади пистолета си и го пусна в скута си. Свали стъклото на прозореца и взе пистолета в ръка.

Тя трескаво извади оръжието си и също отвори прозореца си.

— Какво правиш, по дяволите?

— Приготвям се също като теб.

— Не. Ти се наведи и не надигай главата си. Ако той ни дебне, ще е от твоята страна.

Тя не изпълни заповедта му.

— Само ми кажи кога да започна да стрелям. Ще го накараме да се крие, докато го подминем.

Звучеше като страхотен план и тя го изрече с много плам, но това беше само защото не вярваше, че Мънк може да се е спуснал по хълма толкова бързо.

Но грешеше. Забеляза го преди Джон-Пол.

— Веднага залегни, по дяволите — извика й той. Реакцията й бе да освободи предпазителя. Облегна се на вратата, подаде ръце през прозореца, подпря пистолета на страничното огледало и зачака. Наведе глава доколкото можеше.

Когато Мънк коленичи и вдигна пушката си, Джон-Пол извика:

— Сега!

Стреляха едновременно, отново и отново, докато се носеха с бясна скорост към убиеца. Мънк се хвърли настрани, за да се прикрие, после се претърколи и се прицели. Ейвъри продължаваше да стреля, принуждавайки го да залегне, докато прелетяха край него.

Внезапно пътят започна да се вие нагоре в планината. Имаше един черен път, който водеше под остър ъгъл на юг и към подножието на планината, но Джон-Пол прецени, че при скоростта, с която се движеха, колата щеше да се преобърне, ако опитаха да завият.

— Свършиха ми патроните — извика той, след като изпразни пълнителя.

Тя се обърна да го погледне, но Джон-Пол я хвана отзад за врата и натисна главата й надолу.

— Легни на пода — заповяда й той в мига, когато задното стъкло се пръсна.

Още се изкачваха и бяха стигнали до един остър завой, когато Мънк улучи задната лява гума.

Колата се завъртя. Излязоха от пътя и се забиха в един храсталак, като се разминаха с едно дърво на сантиметри, но накрая се блъснаха в една скала и спряха.

— Тръгвай — извика той и изскочи от колата, после се втурна към нейната страна.

Ейвъри нямаше представа къде се намират, знаеше само, че пак се изкачват. Чуваше грохот в ушите от лудешкото биене на сърцето си. Изкачи стръмния склон, после се закова на място.

— Не — извика тя.

Джон-Пол спря до нея.

— Пу, мамка му.

Искаше й се да заплаче, като се взираше в бушуващата вода под тях. Не. Не още веднъж. Тя поклати глава и каза:

— Няма да го направя. Не мога. Не можеш да ме накараш.

Той я погледна с искрено съжаление, когато я сграбчи.

— Мога, разбира се.