Убийствен чар

Тридесета глава

Всяка надежда, че ФБР ще попречи имената на оцелелите да бъдат публикувани във вестниците и съобщени по телевизията, угасна, когато един новинарски екип засне как внасят Кери и съдийката в линейка в близост до мястото на експлозията.

Ейвъри чу за това по радиото, докато двамата с Джон-Пол караха през планината. Веднага след като излязоха от заспалото градче, тя се премести отпред, като ритна с левия си крак Джон-Пол по рамото, докато се прехвърляше на предната седалка. Обувката й падна в скута му. Той поклати глава на непохватността й и й подаде обувката, а тя се извини.

Продължиха да слушат репортажите, докато сигналът не се загуби.

— Всички ли в Съединените щати вече имат камери? — възмути се той. Звучеше отвратен. — Някои хора просто обожават да нарушават правото на личен живот на останалите.

— Операторите от телевизионните станции обикновено носят камери — каза Ейвъри.

— Няма нужда от сарказъм, сладурче.

— Не бях саркастична. Просто изтъквах един факт. На Кери сигурно не й е било никак приятно да й заврат камерата в лицето. Някой от ФБР е трябвало да конфискува касетата. Сигурно криминолозите не са пристигнали навреме.

— Трябвало, можело — провлече той. — Това е мотото на Бюрото.

— Няма да ме ядосаш.

Той се засмя.

— Не се и опитвах.

Тя отвори прозореца си и в колата нахлу хладният нощен въздух.

— Опитваше се — каза му. — Най-после те разгадах.

— Така ли мислиш?

Тя се усмихна.

— Когато се запознах с теб, си помислих, че имаш зъб на ФБР поради някаква причина, но сега, като те познавам по-добре, си давам сметка, че това изобщо не е вярно. Фобията ти е много по-силна от това.

— Нима?

Тя кимна.

— Ти не харесваш никоя държавна служба.

— Не е вярно.

— Когато говорихме за зет ти в Министерството на правосъдието, ти изсумтя презрително.

— Те имат твърде много власт.

— А какво ще кажеш за ЦРУ? Знам, че си работил за тях.

Той не възрази и не отрече.

— Техните приоритети се променят според нечий каприз, изоставят агенти и цивилни да се оправят сами.

— Ами данъчната служба?

— Всички мразят данъчните.

За това бе съгласна с него. Продължи да му изрежда държавни служби и той продължи да й обяснява какво не е наред с всяка една от тях.

— Мисля, че доказах тезата си. Знаеш ли какъв е най-големият ти проблем?

— Не, но ти ще ме осветлиш, нали?

— Аха. Ти не харесваш никого, който заема пост, свързан с власт.

Анализът й не го засегна.

— Нали си чувала какво казват. Абсолютната власт корумпира абсолютно.

— ФБР няма абсолютна власт.

— Мисля, че има.

— Знаеш ли какво ще ти кажа?

— Какво?

— Терапия. Нуждаеш се от интензивна терапия, за да се отървеш от враждебността си. — Преди той да й каже, че мрази и терапиите, тя смени темата. — Трябва да намерим телефон, за да се обадя на Кери.

— Защо не й се обади от участъка?

— Защото ти щеше да тръгнеш без мен. Още не мога да повярвам, че щеше да ме изоставиш. Полудявам всеки път, като се сетя за това.

Дали да й кажеше истината или не? Стисна зъби, докато обмисляше това. Тя звучеше толкова разочарована от него, дори наранена.

— Виж… — започна той, после спря.

— Да?

— Може би щях да остана.

— Може би? — Тя го сръга в ръката. — Какво значи това?

— Значи, че щях да остана. Сега е твой ред да се гърчиш. Как така реши да изоставиш суперотряда от ФБР?

— Стига си ги наричал така. Сигурна съм, че агент Нолти и останалите агенти могат да се справят отлично с работата.

— Нима? Тогава повтарям въпроса: защо реши да тръгнеш с мен?

Тя сви рамене.

— Мислих за това, което каза, и се съгласих. Не е добра идея да ни съберат и трите заедно в една и съща къща.

— И?

— И какво? Чакаш комплименти ли? — Преди той да й каже, че тази мисъл не му е минала през ума, тя продължи: — Добре, ще го кажа. Мисля, че имам по-голям шанс да оцелея, ако съм с теб.

— Какво те накара да минеш на страната на мрака? — попита той ухилен. — Нолти ли каза нещо, което те превърна в агент беглец?

— Аз не съм агент. Анализатор съм и той не е казал, нито направил нещо. Все още имам пълна вяра в Бюрото. Никой не е по-лоялен от мен.

— Аха. Тогава защо ги изостави?

Тя обмисля отговора си известно време.

— Вземам инициативата в свои ръце. Така ни учат в Бюрото.

— Сигурно — изсумтя той. Кимна към една табела край пътя. — На осем километра има ресторант. И аз трябва да се обадя по телефона и да повикам помощ.

Господин Единак щеше да моли някого за помощ! Това бе истински шок.

— После какво? — попита тя.

— Ти можеш да се обадиш на Кери, но не й казвай накъде сме тръгнали.

— Как бих могла. Аз не знам накъде сме тръгнали.

Той взе сгънатия лист.

— Тайлър има хижа в планината на два часа път. До хижата има плевник, в който можем да скрием колата. Тази нощ ще отседнем там.

Тя отново погледна през задното стъкло, за да се увери, че не ги преследват. Не бяха виждали кола от дълго време и тя осъзна, че вероятно проявява параноя, но продължи да стои нащрек. Прекалената предпазливост не е излишна никога, помисли си тя.

— Имаш ли някакви предположения къде може да бъде Мънк?

— Сигурно е още в Колорадо и вече е чул, че леля ти и съдийката са още живи.

— ФБР ще търсят и нас — каза Ейвъри.

— Не нас, сладурче. Теб. Ще търсят теб.

— Пуснах душа, в случай че някой от агентите се качи горе, и заключих спалното помещение, но в крайна сметка Нолти ще открие, че ме няма, и ще вдигне тревога.

И тогава щеше да стане страшно. Когато Картър научеше за ситуацията, щеше да й стъжни живота. Тя вече бе репетирала разговора с него. Щеше да настоява, че това не е било неподчинение. Картър бе строг, но беше и разумен човек. Със сигурност щеше да оцени ползите от това, че тя бе проявила инициативност… отново.

— Тайлър ще каже ли на Нолти, че ти е предложил да използваш хижата му?

— Не. Той разбра ли, че ти излезе през прозореца?

— Не.

Джон-Пол зави по отбивката към ресторанта и спря на паркинга отпред. Неоновите букви мигаха, сигнализирайки, че ресторантът е отворен.

— Ще ми разкажеш ли за Джили? — Той бе избягвал да споменава тази тема досега, защото бе видял как реагира Ейвъри, когато Тайлър я нарече нейна майка. Тя не му отговори. — Ще трябва да ми кажеш срещу какво се изправям.

— Срещу какво се изправяме двамата — поправи го тя. — Да, ще ти разкажа това, което знам, но не на празен стомах. Утре — обеща тя. — Ще ти разкажа всичко.

— Добре.

Той я хвана за ръка и двамата влязоха в ресторанта. Цветовете вътре накараха и двамата да присвият очи. Стените бяха боядисани във фосфоресциращо лилаво и оранжево в контраст с белите гетинаксови плотове и маси. Точно до вратата имаше джубокс. Докато си пробиваха път по тясната пътека, пееше Елвис Пресли.

Джон-Пол избра едно сепаре до стената, за да може да наблюдава паркинга. Изчака Ейвъри да се намести на оранжевата седалка от изкуствена кожа и се настани срещу нея.

Сервитьорката беше тийнейджърка, но се влачеше като деветдесетгодишна. Имаше обица на езика, заради която почти не й се разбираше какво говори.

— К’во да ви дон’съ?

Поръчаха си сандвичи с пуешко и чай с лед. Веднага щом сервитьорката мина зад бара, Ейвъри изрови няколко монети от портмонето си и се отправи към телефона, който бе забелязала в дъното на пътеката, до тоалетните.

Разговорът с Кери бе предимно монолог. Леля й бе в особено състояние.

— Къде си? — попита тя. — Защо не си тук? Добре ли си? Чу ли, Джили е жива? Фалшифицирала собствената си смърт, дяволите да я вземат. Не я мислех за толкова умна. Тя е като котка, Ейвъри. Да, точно така. Осъзнаваш ли, че ако бе пристигнала в хотела по времето, когато трябваше да пристигнеш, щеше да попаднеш в онази къща заедно с нас?

— Кери, успокой се — каза Ейвъри, когато леля й най-после спря за миг.

Кери си пое дълбоко дъх и й разказа отчасти какво се бе случило от момента, в който се бе качила в колата с Мънк и другите жени. Ейвъри не промълви нито дума, докато слушаше зловещата история.

— Когато се видим, ще ти разкажа подробно — обеща Кери. — Ти как си?

— Добре съм.

— Толкова се тревожех и страхувах за теб, но ти си добре.

— Да, добре съм — повтори Ейвъри й се загледа в Джон-Пол. — Кери, кой агент отговаря за охраната ти?

Леля й заговори в същия момент, в който Ейвъри зададе въпроса си.

— Казаха, че ще ни скрият в тайна квартира. Предполагам, че ще ни транспортират до Флорида.

— Защо до Флорида?

— Заради процеса.

— Какъв процес?

— О, Ейвъри, не знаеш ли? Насрочили са дата за нов процес срещу онзи негодник Скарет. Не си ли получила известие? На мен със сигурност не са ми звънили.

Ейвъри бе поразена от тази новина. Знаеше, че има вероятност да се проведе повторен процес, но не бе очаквала това да се случи толкова скоро.

— Не, не съм получавала никакво известие.

Кери не бе на себе си от яд.

— Казаха ми, че този убиец, когото Джили е наела, няма да се спре, докато не ни убие.

— Или докато ние не го пипнем. А ние ще успеем, Кери. Сега те моля, успокой се. Говори ли вече с Тони?

Гласът на Кери се размекна. Тя подсмъркна и прошепна:

— Той не е на себе си от тревоги. Иска да му се обадиш веднага, за да чуе гласа ти. Копнея да се прибера вкъщи, Ейвъри, и искам ти да дойдеш с мен, но няма да ни позволят. Дори не знам дали ще пуснат Тони да дойде при мен. Опитвам се да им сътруднича…

Ейвъри я прекъсна.

— Как е съдийката?

— Какво? О, Сара. Тя се казва Сара. Още е в реанимацията. Тя си разби коляното и трябваше да й направят операция, но сега е по-добре. Ще я държат в реанимацията още няколко часа заради възрастта й, но това е само презастраховка. Лекарите вече ме пуснаха да поседя при нея и да поговорим няколко минути. О, боже, забравих да ти кажа. Сара Колинс е съдията, определила присъдата на Скарет.

— Не, това не е вярно. Помня съдията. Казваше се Хамилтън.

— Да, съдия Хамилтън ръководеше процеса и осъди Скарет. Върнахме се в Бел Еър, щом го признаха за виновен, помниш ли?

— Да, но Скарет не е бил осъден окончателно. Както и да е, Хамилтън умрял и когато Скарет се явил, за да му прочетат присъдата, съдия е била Сара.

— Значи това е връзката — каза тя. — Ами другата жена?

— Ан Трап не поиска да тръгне с нас. Това е дълга история, ще ти разкажа всичко, когато пристигнеш тук. В болницата ли ще те доведат, или направо на летището? Ако искат да летим със самолет до Флорида, няма да тръгна без теб. Ще имаме три пълни седмици, преди да решат дали ще ни позволят да свидетелстваме на процеса или не. Ако Мънк още е на свобода…

Ейвъри я прекъсна.

— Три седмици? Казваш ми, че новият процес започва само след три седмици?

— Да. Сигурна съм, че ще ни скрият някъде близо до съдебната зала, така че ако свидетелстваме, да бъде по-лесно да ни прехвърлят в съда.

Ейвъри не успяваше да обработи информацията.

— И казваш, че има вероятност да не ни позволят да свидетелстваме?

— Скъпа, какво ти става? Не ме ли слушаш? Да, има вероятност ние да не свидетелстваме. Разбра ли? Иначе ще бъдем като мишени, идеалната възможност за Мънк да ни убие.

Ейвъри стисна слушалката.

— Никой няма да ме спре да свидетелствам на процеса.

— Бъди разумна.

— Искаш Скарет да се измъкне ли? — Гласът й потрепери от ярост.

— Твоята безопасност е по-важна за мен.

— Няма да позволя да го освободят.

— Ще имаме достатъчно време, за да обсъдим това преди процеса — каза Кери. — Защо не ме питаш нищо за Джили?

— Не искам да говоря за нея.

— Моля се, като я заловят, да ми дадат пет минути насаме с нея.

— Тя ще те унищожи.

— Но не и теб, не и с всичките умения по карате и тай-чи, които си учила — въздъхна Кери. — Не се страхувай от нея.

Ейвъри едва не се разсмя. След всички страховити истории, които бе чувала за Джили през годините, трябваше да е луда като самата нея, за да не се страхува.

— Ти видя ли я? Вътре в къщата ли беше?

— Да — отвърна Кери. — Ще ти разкажа всичко, като се видим.

— Искам да ми обещаеш, че ще направиш всичко, което агентите ти кажат. Нали, Кери? Обещай ми.

— Разбира се.

— Не прави задачата им… по-трудна, отколкото е. Знаеш се каква ставаш, когато си разстроена или изплашена.

— Не съм изплашена, ядосана съм. Много, много ядосана. Не можеше ли Джили да си остане мъртва, по дяволите?

— Тя изобщо не е умряла — изтъкна Ейвъри.

— Само да не ни напъхат в някоя дупка, докато ни охраняват. Къщата ще бъде във Флорида, така че ще искам нещо на брега.

— Кери, ти нямаш право на глас за това.

— Ако не е хубава, ще се опитам да задействам някои връзки. Нямам търпение да те видя.

Ейвъри се напрегна. Леля й бързо избухваше, когато нещата не ставаха така, както тя искаше, и сега следваше точно това.

— Аз няма да се присъединя към вас. Няма да дойда в тайната къща с…

Не успя да продължи. Викът на Кери я накара да се присвие и да дръпне слушалката от ухото си.

От мястото, където седеше, Джон-Пол също чу писъка на лелята. Лицето на Ейвъри пребледня силно, докато слушаше. Той се изправи, отиде до телефона и взе слушалката от ръката й.

— Кажи чао, сладурче.

— Тя е много разстроена.

— Аха.

— Обичам те, Кери, ще се видим скоро. Засега чао.

Чу Кери да вика:

— Ейвъри Елизабет, да не си посмяла да затва…

Джон-Пол закачи слушалката на мястото.

— Стори ми се приятна жена — успя да каже, без да се разсмее.

Сервитьорката ги гледаше, докато поставяше чиниите им на масата. Ейвъри се дръпна от Джон-Пол и отиде в тоалетната да си измие ръцете. Когато се върна на мястото си в сепарето, той вече бе изял сандвича и довършваше студения чай.

— Не искам да си създаваш погрешно впечатление за леля ми. Вярно, че понякога е много трудна, но съм сигурна, че след като я опознаеш, ще я харесаш не по-малко от мен.

Той се ухили.

— Не мога да си го представя.

Тя отхапа от сандвича, който имаше вкус на пресовани стърготини, и отпи от чая, за да преглътне по-лесно.

— Искаш ли го? — попита тя и побутна чинията си към него.

Той я бутна обратно.

— Трябва да го изядеш — настоя и си взе един от поизсъхналите пържени картофи.

Тя забеляза, че Джон-Пол наблюдава шосето отвъд паркинга.

— Тук май нямат много клиенти.

— Затварят след петнайсет минути. Може би затова няма никой освен нас. Кажи ми нещо, Ейвъри. Когато попълваше молбата си за Бюрото, искаше ли да станеш агент?

— Да.

— Тогава защо не стана?

Тя се канеше да му даде стандартния си отговор на този въпрос, но после реши да бъде абсолютно честна с него. Освен това той щеше да разбере, че го баламосва и не му казва истината.

— Смятах, че би трябвало да искам да стана агент. Един агент от ФБР спаси живота ми и мисля, че точно тогава си наумих, че искам да бъда като него. Нали разбираш, да спасявам живота на хората.

— Значи си искала да спасяваш света. На колко години беше, когато взе това фундаментално решение?

— На дванайсет. Току-що ги бях навършила.

— Удивително.

— Защо?

— Че не си променила желанието си, че си останала вярна на тази цел, докато завършиш училище и после колеж.

— Ти помниш ли какъв искаше да станеш, когато беше малък?

— Не помня на колко съм бил, когато реших, че ще е супер, ако стана астронавт. Може би на десет или единайсет.

— И този план се провали? — подразни го тя.

— Животът ми попречи. В крайна сметка започнах да уча инженерни науки в Тюлейн, завърших и постъпих в армията.

— Защо избра флота?

— Бях пиян.

Тя не се върза.

— Кажи ми истинската причина.

— Мислех, че мога да постигна нещо. Харесвах дисциплината и исках нещо различно от Боуън, Луизиана.

— Но сега живееш в Боуън, нали?

— Да. Трябваше да се махна оттам, за да осъзная какво искам в живота. Всъщност живея край Боуън, в мочурището.

— Значи наистина си се изолирал от живота?

— Харесва ми да съм сам.

— Сигурно нямаш много компания в мочурището.

— И това ми харесва. Ти в кой колеж си учила?

— Университета „Санта Клара“. После в Станфорд. — Тя отхапа отново от сандвича си и едва преглътна ужасното подобие на храна. Хлябът бе клисав, марулята — увехнала, а пуешкото — прекалено сухо. — И двамата не сме отишли много далече. Останали сме близо до дома си. Кери искаше да уча в колеж в Ел Ей, за да мога да работя почасово в нейната фирма.

— И какво правеше там?

Тя се изчерви. Реакцията й събуди любопитството му.

— Караше ме да правя реклами. Веднъж се съгласих, за да й направя услуга, защото изпускаше срока.

— И какво правеше в тази реклама?

— Държах един сапун, пърхах с мигли и пеех една тъпа песничка.

Той не се засмя, но се сдържа трудно.

— Изпей ми я.

— Не. Беше ужасна и я мразех. Изглежда, съм интроверт по природа — добави тя и сви рамене. — Тъй като мечтаех да стана агент от толкова отдавна, Кери се предаде и престана да ме тормози. Всъщност и двете се предадохме.

Тя бутна чинията си настрана и Джон-Пол се пресегна да си вземе още няколко картофа.

— Ти в какъв смисъл си се предала?

Ейвъри сгъна салфетката си и я остави на масата.

— За един от предметите, които изучавах, участвах в един проект в гимназията в Сан Хосе и много ми хареса да работя с деца. Разбирах се чудесно с тях — добави тя с нотка на изненада. — Дори направих още нещо, взех няколко допълнителни курса в университета, за да получа сертификат за учител. Мислех да преподавам история. Но не казах на Кери.

— Защо не? Тя какво има против учителите?

— Нищо. Просто не искаше аз да ставам учителка.

Той се наведе напред и я погледна изпитателно.

— Ейвъри, какво не ми казваш?

Тя не отговори на въпроса му, а извика на сервитьорката да донесе сметката им.

— Хайде, скъпа. Отговори ми. Защо не е искала да станеш учителка?

— Заплащането е ужасно.

— Какво друго?

— Учителите не са особено уважавани. Нали знаеш какво казват. Тези, които могат, работят, тези, които не могат, преподават. Според Кери преподаването не се радва на високо обществено положение. Леля ми не е пресметлива. Знам, че я изкарах ужасна, но тя не е такава. Честно.

— Това ли е всичко? Това ли е причината да не станеш учителка? Заради ниското обществено положение?

— Кери смяташе, че не е добра идея да съм край деца.

— Защо?

Нямаше да я остави на мира, докато не изкопчеше всичко.

— Смяташе, че ще ми бъде трудно.

— Аха.

— Какво значи това?

— Ти не можеш да имаш деца, нали?

Искаше й се да му каже. Изпита силно желание да му разкаже всичко, да му излее душата си. Никога преди не бе имала такова чувство, но Джон-Пол не приличаше на никой друг мъж, когото бе срещала. На него изобщо не му пукаше за общественото положение. Не искаше да е част от отбора, нямаше скрити цели. Беше открит и директен. Може би затова се чувстваше така силно привлечена от него. И толкова спокойна в компанията му.

— Не знам как ти хрумна подобно нещо.

— Каза ми, че никога няма да се омъжиш, което ми се стори малко странно.

Тя яростно се нахвърли на този коментар.

— Защо? Защото всички жени искат да се омъжат? Не може да вярваш в това. Много жени са щастливи и без мъж до себе си.

Той вдигна ръка.

— Чакай. Съгласен съм с теб, но когато ми каза, че няма да се омъжиш никога, звучеше, сякаш се защитаваш. Затова ми се стори странно. Сега разбирам защо. Не можеш да имаш деца и това е причината Кери да не иска да работиш с деца. Прав съм, нали?

— Да.

Беше готова за битка. Беше му позволила да види уязвимостта й и знаеше, че ако той проявеше и капка съжаление или съчувствие, тя щеше да реагира бурно. Ще оскубе косата му или своята собствена. Или, още по-лошо от нейна гледна точка, можеше да заплаче. Знаеше, че реакцията й е защитен механизъм, но не й пукаше. Взря се в очите му и зачака, предизвиквайки го да започне да се държи мило.

Той просто се взираше в нея.

— Е? — настоя накрая, когато Джон-Пол не каза нито дума.

— Това е адски глупаво.

Тя примигна.

— Моля?

— Чу ме, сладурче. Обичаш да работиш с деца, значи точно това трябва да правиш. Адски глупаво е да слушаш леля си и да правиш каквото тя иска.

— Но аз съм много добра в работата си в Бюрото.

— Е, и? Имаш повече от един талант, нали? Можеш да си добра в много неща.

Той стана да плати сметката и после отиде да се обади по телефона, но през цялото време не отделяше поглед от паркинга. Ейвъри погледна сервитьорката, която направи с дъвката си балон, два пъти по-голям от главата й, а после се облегна на бара и се загледа в Джон-Пол.

След пет минути той бе готов.

— Хайде. Трябва да тръгваме.

Тя го последва до колата. Докато той отключваше вратата й, тя го попита:

— А ти в какво си добър?

— В много неща.

— Знам, че си работил в ЦРУ. Какъв бе талантът ти там?

Той не отрече.

— Стрелбата. Бях добър стрелец. Не, това не е вярно. Не бях просто добър. Бях страхотен. Зрение като на орел.

— Има ли нещо друго, в което да си толкова добър?

— Да — ухили се той. Прегърна я през кръста и бавно я придърпа към себе си. — Много съм добър в още едно-две неща.

— Например?

Той я придърпа още по-близо до себе си и допря устни до ухото й.

— Ако нещата се развият така, както планирам, ще имаш възможност да научиш от първа ръка — прошепна й той.

— О, боже — промълви тя без дъх.

Дали усещаше колко е настръхнала? Сигурно, помисли си тя, въздъхна и се обърна да го погледне в очите.

Той се усмихна нежно и целуна топлите й меки устни. Ставаше невъзможно да й устои. Замаяният поглед в очите й го накара да се почувства много доволен от себе си.

— Най-добре да потегляме, преди да съм се отнесъл и да реша да ти покажа веднага.

Той й отвори вратата, а после заобиколи и седна зад кормилото. Напуснаха паркинга и отново се отправиха към Денвър.

— Трябва да се отдалечим от онзи ресторант — каза той. — Сервитьорката те е запомнила.

— Мислиш ли?

— Да. Ти определено си запомняща.

— Имам новина за теб, сладурче. — Тя провлачи глас, имитирайки южняшкия му акцент. — Момичето с дъвката зяпаше теб.

Той сви рамене.

— Ще ни трябва поне още час, докато стигнем до хижата на Тайлър. Ако видим магазин по пътя, трябва да се отбием да купим някои провизии.

— Съмнявам се да намерим магазин, отворен толкова късно.

— И какво от това?

— Засрами се. Да не смяташ да влизаш с взлом?

— Те изобщо няма да разберат, че съм бил там.

Тя не се опита да го разубеди. Беше прекалено заета да мисли за предишната му забележка. Какво щеше да стане, ако всичко се развиеше така, както той планираше?

След петдесет километра откриха магазин за хранителни стоки и рибарски такъми. Вътре беше тъмно.

Уменията на Джон-Пол бяха неизброими. Той отключи вратата, без да остави и драскотина, очарова черния доберман, който пазеше вътре, и напазарува всичко, което му хареса. Тя му помогна да отнесе осем литра мляко и четири торби с продукти до колата.

Той изчисли сметката, докато прибираше покупките, и остави четири двайсетдоларови банкноти да стърчат изпод касата.

— Колко време ще останем в тази хижа? — попита тя, когато отново потеглиха. — Купихме храна за цял месец.

— Ще останем поне една нощ, може би две — отвърна той. — Тайлър ми каза, че има малък град на около двайсет и пет километра от хижата. Накарах Тео да провери някои неща и когато открия какво става, ще решим какво да правим.

— Няма да пропусна процеса.

— Разбирам. Може ли да те питам нещо?

— Да.

— Скарет ли е причината да не можеш да имаш деца?

— Да. Един куршум ме улучи точно където не трябва. Но знаеш ли какво? Аз все едно не бих имала деца. Не бих поела риска това, което не е наред у Джили, да се окаже генетично и да се предава по наследство. Така че всъщност няма значение.

— Напротив, има — възрази той. — Скарет те е лишил от правото да направиш този избор. Това има значение.

Той говореше ядосано, но тя не се разстрои. Това, което беше казал, бе вярно.

Тя смени темата с по-безобидна и заговори за разни глупави неща, които й се бяха случили като дете. Той й разказа за живота си и за семейството си и когато й разправи за баща си, тя се разсмя няколко пъти.

— Хората наистина ли го наричат Големия Джейк?

— Да. Ще го харесаш — предсказа той.

Смяташе, че тя ще се запознае с баща му някой ден. Това щеше да й хареса. Искаше й се да научи за семейството му, за дома му и работата му. Изобщо всичко за него. Преди тя да продължи разговора, видяха два чифта фарове да се приближават по пътя насреща им.

Той зави по един страничен път и изгаси светлините. Мълчаливо изчакаха колите да ги подминат.

— Когато помоли зет си за помощ, тревожеше ли се, че може да каже на ФБР къде отиваме?

— Защото работи в Министерството на правосъдието ли?

— Да.

— Семейството е на първо място, сладурче. Винаги.

— Все пак…

— Той няма да каже на никого и ще помогне. Казах му какво искам да свърши и той се съгласи.

— Добре. Радвам се, че му имаш доверие.

Чакаха в тъмнината още няколко минути, преди да решат, че е безопасно да продължат.

Мислите на Ейвъри препускаха в различни посоки, но все се връщаха на онова, което той бе прошепнал в ухото й. Може би, ако спреше да го гледа, щеше да може да мисли за нещо друго. Беше минало толкова време, откакто бе имала интимна връзка с мъж, че бе решила, че е станала експерт в блокирането на подобни мисли и желания.

Но то й се удаваше, преди да срещне Джон-Пол. Сега предпазните порти бяха широко отворени и тя мислеше единствено за това, че й се иска да го докосне. Навсякъде.

Още трийсет минути се опитваше да мисли за нещо друго, а не за секс. Мислено направи баланса на чековата си книжка и изчисли колко време ще може да си плаща наема на апартамента, ако я уволняха и не получаваше заплата. Три месеца или четири? Ако загубеше работата си.

Започна да тропа с крак по пода. Кого заблуждаваше? Разбира се, че щяха да я уволнят. Не можеха да я арестуват за проява на неподчинение, но дали Картър нямаше да я обвини във възпрепятстване на разследването? Джон-Пол постави ръка на коляното й.

— Защо си толкова напрегната? — Когато тя не можа да измисли убедителна лъжа, той каза:

— Ето го.

Зави по един черен път. Виждаше в тъмното по-добре от нея. Тя дори не бе забелязала малката отбивка.

— Сигурен ли си?

Ръката му още бе на крака й и тя нямаше желание да я отмества. Взираше се пред себе си, преструвайки се, че гледа пътя, а в същото време си представяше как му разкъсва дрехите. Твърде разюздана ли ставаше? Тя поклати глава. Не, беше нормално да има такива желания, като всяка друга жена, но тъй като не бе изпитвала нищо подобно от толкова дълго време, не успяваше да се справи с тях добре.

— За какво си мислиш? — попита той.

За секс, по дяволите. Мисля си за секс.

— Нищо особено.

— Така ли?

Дори гласът му бе секси. Като прокара пръсти през косата си, Ейвъри осъзна колко е напрегната и колко ужасно несигурна в себе си се чувства.

Заобиколиха някакви дървета и пътят се разшири в нещо, което вероятно бе поле. В тъмното бе невъзможно да се определи. Ейвъри отново започна да тропа с крак по пода. Беше нервна, че щеше да остане сама с него в някаква отдалечена хижа.

Той спря пред стъпалата. Когато загаси двигателя и фаровете, стана тъмно като в рог. Ейвъри не виждаше дори ръцете си.

— Стой тук, докато намеря ключа под стъпалото на верандата.

Тя не можеше да помръдне, дори животът й да зависеше от това. Краката й бяха омекнали и й се стори, че започва да се задушава. За щастие, докато той отключи входната врата и запали лампите в хижата, тя бе успяла да овладее полуделите си мисли.

Хижата бе уютна и миришеше на бор и смола. Срещу входната врата имаше каменна камина, край която стояха два плетени стола с меки карирани възглавници в червено и жълто. Добрите времена бяха отминали за зеленото канапе — облегалките бяха протрити, а тапицерията избеляла, — но изглеждаше много удобно. Вдясно от вратата бяха разположени кръгла чамова маса и четири стола.

Зад тях се виждаше малка кухня с врата към задната страна на хижата. Ейвъри остави една торба с покупки на кухненския плот и прекоси дневната до другия й край. Там имаше къс коридор с две врати. Лявата водеше към банята. Тя отвори и другата и влезе вътре. Мека светлина струеше в просторната стая. Двойно легло със старомодна желязна табла, покрито с шарена кувертюра. Колкото повече се взираше в леглото, толкова по-бързо биеше сърцето й. Чу, че Джон-Пол прибира покупките в хладилника, и си помисли, че трябва да му помогне, но не можа да се помръдне от мястото си.

— Това е просто едно легло, за бога. Какво толкова?

Отвратена от себе си, че е толкова нервна, тя грабна пътната си чанта и отиде в банята, за да си вземе душ.

Не беше си направила труда да сложи в багажа си някоя по-хубава нощница или халат. След като изсуши косата си и изми зъбите си, тя облече едни розови къси гащи и старата си тениска с емблема на университета „Санта Клара“. Бе поне с три размера по-голяма. Висеше като палатка и стигаше почти до коленете й.

Взря се преценяващо в огледалото и реши, че й липсва опит в женските трикове. За пръв път в живота си искаше да изглежда добре. Ах, как би се изсмяла Кери, ако знаеше. Тя винаги критикуваше начина, по който племенницата й се обличаше, и за пръв път Ейвъри бе съгласна с нея.

Все едно, сега не можеше да направи нищо за външността си. Въздъхна, остави чантата си в ъгъла на спалнята, за да не се спъва в нея, и отиде в дневната точно когато входната врата се отвори и Джон-Пол влезе вътре. Той затвори вратата, спусна резето, обърна се и замръзна на място.

— Какво е станало с теб? — попита тя.

Той не й отговори.

— Изглеждаш, сякаш си се валял в калта? Какво е станало? — повтори тя.

Джон-Пол не можеше да отмести поглед от краката й. Всякакви фантазии нахлуха в главата му.

— Прибрах колата в плевника и мислех… маслото… гумите…

— Да?

— Какво?

Той най-после се насили да я погледна в очите. Знаеше, че сигурно изглежда като елен, внезапно попаднал пред фаровете на някоя кола на пътя. Когато я видя застанала на вратата, коленете му буквално омекнаха. Свежият й вид бе опияняващ. Бе просто великолепна. Дали имаше някаква представа как му въздейства?

— Какво за маслото и гумите?

— Точно така.

Той говореше несвързано като идиот и единствено тя бе отговорна за този внезапен спад в коефициента му на интелигентност. Той мина покрай нея, мърморейки нечленоразделно, отиде в банята и затвори вратата.

Тя си извади бутилка вода от хладилника, изгаси лампите в кухнята и дневната и се върна в спалнята. Докато сгъваше кувертюрата, не спря да си повтаря, че трябва да се успокои. Намери чисти чаршафи на един рафт в дрешника и застла леглото с тях. Извади от скрина едно тънко одеяло. Качи се на леглото и изпълзя до средата. Седна с изпънат гръб и сгъна краката си в поза „лотос“. Опита да изчисти съзнанието си и да се концентрира върху дишането си. Точно когато се канеше да седне на въображаемата веранда с люлка, освободена от всякакви грижи и тревоги, Джон-Пол я прекъсна.

— Отиваш на щастливото си местенце ли?

Отвори рязко очи. Той стоеше на прага и я гледаше. Беше си облякъл къси гащета и нищо друго. Дори не си бе направил труда да ги закопчее. Обаче Ейвъри забеляза, че се беше избръснал и бе измил косата си. Едри капки вода блестяха по загорелите му рамене.

Като седеше на леглото, определено тя бе в по-неизгодната позиция. Ако щяха да подходят към ситуацията като зрели хора, Ейвъри предпочиташе да е на равна нога с него. Бързо стана от леглото.

— Да — кимна тя. — Опитвах се да релаксирам.

Той се прозя шумно.

— Ейвъри?

— Да?

Той се облегна небрежно на рамката на вратата, кръстоса единия си глезен пред другия и скръсти ръце на гърдите си. Тя се опита да не се взира в тъмните косми около пъпа му.

— Аз на канапето ли ще спя или на леглото?

Имаше ли смелостта да бъде напълно откровена с него и да му каже какво иска? Да бъде смела или да си замълчи, мислеше тя трескаво. Прокашля се и прошепна:

— В леглото… с мен, ако това е, което искаш. — По дяволите, бе прозвучала толкова уязвима, може би дори малко изплашена. — Ако искаш — повтори тя дрезгаво.

— Да, искам.

Джон-Пол направи една крачка към нея, но спря, когато тя вдигна ръка.

— Не толкова бързо, Ренърд.

— Какво? — попита той предпазливо.

— Има няколко основни правила, които трябва да обсъдим преди това.

Тя не се шегуваше. Той щеше да се изсмее, ако не бе забелязал колко е нервна.

— Основни правила? Като да няма удари под пояса ли? Такива правила ли? — Тя мълчеше и той попита: — Ще се боксираме ли, или ще ми позволиш да…

— Няма да си свалям тениската. Ясно?

— Добре, щом искаш. Но ако размислиш и искаш да я свалиш, пак нямам нищо против.

— Ако искам, ще го направя, но аз не искам и вероятно няма да поискам. Съгласен ли си?

Той вече бе забравил за какво точно преговарят.

— Да, става.

Пристъпи още крачка към нея.

— Не съм свършила.

Той се ухили.

— Така си и мислех. Добре, какво още?

— Трябва да използващ презерватив. Не мога да имам деца, но не сме си правили изследвания, така че…

— Възнамерявах да го направя — каза той и тя млъкна смутено.

— Планирал си?

— Аха.

Той извади един кондом от джоба си и го хвърли на леглото.

— Нещо друго?

— Доста самонадеяно от твоя страна.

— Ейвъри, ако не те докосна съвсем скоро, ще превъртя, така че побързай с изброяването на правилата.

Сърцето й биеше лудешки.

— Ако се разочароваш…

— Няма.

— Все пак, ако се разочароваш, не го казвай на глас. Не ми се оплаквай.

— Скъпа, винаги ли си така напрегната преди секс?

— Съгласен ли си?

— Добре. Няма да се оплаквам.

— Това не е смешно, Джон-Пол. Говоря сериозно.

Той не можеше да чака повече.

— Сега е мой ред — каза той, сграбчи част от тениската й и я придърпа към себе си. — Ти си някъде под това нещо, нали?

Пусна тениската и обви ръце около кръста й. Ръцете му се плъзнаха под плата и погалиха гърба й. Тя не се опита да се дръпне, когато пръстите му докоснаха белезите. Той се наведе и целуна врата й точно зад ухото.

Тръпки пробягаха по гръбнака на Ейвъри. Ръцете й бяха свити на юмруци, но когато езикът му погъделичка ухото й, тя започна да се отпуска. От топлия му дъх по чувствителната й кожа тя потрепери още по-силно. Усещаше силата му, твърдостта на железните му мускули под върховете на пръстите си. Как можеше човек да е толкова силен и толкова нежен? Тя въздъхна и отпусна глава на рамото му.

— Внимавай, скъпа. И аз имам някои основни правила.

Тя вдигна глава и го погледна в очите. Защо не бе забелязала досега колко невероятно красиви са те? Когато се усмихнеше, направо грейваха.

— Да?

— Доверяваш ли ми се?

Да му се доверява? Тя се влюбваше безнадеждно в него. Разбира се, че му се доверяваше, но бе ужасена да го признае.

— Това не е правило.

Той не й позволи да избегне въпроса и когато тя се опита да го разсее, като се притисна към слабините му и го целуна, той поклати глава:

— Вече знам отговора, но искам… не, трябва да чуя, че го казваш.

— Ти си най-опърничавият, упорит и непоносим мъж, когото познавам, но почти от мига, в който се срещнахме, имам чувството, че между нас има някаква странна връзка. Сякаш цял живот съм чакала да се почувствам защитена… и свободна. Не мога да го обясня — прошепна тя.

Той повдигна брадичката й нагоре, докосна с устните си нейните и прошепна:

— Тогава ми се довери. Това е моето правило. Трябва да ми се довериш.

Тя си помисли, че разбира какво иска той. И беше прав. Любовта и доверието вървяха ръка за ръка.

Сега или никога. Моля те, Господи, само да не се отврати. Тя застана под меката светлина на нощната лампа, изчака той да я пусне и после, преди куражът да я е напуснал напълно, издърпа тениската през главата си и я хвърли на пода. Обърна се, за да му покаже обезобразения си гръб. Пораженията бяха предимно по долната половина на гърба й. Отвратителните, грозни белези набръчкваха кожата й. Тя се страхуваше да се обърне и да го погледне в очите.

— Сладурче?

В гласа му звучеше смях. Объркана от реакцията му, тя остана вкочанена като труп, отпуснала ръце край тялото си и загледана втренчено в стената.

— Да? — прошепна.

Той постави ръка на рамото й.

— В момента се интересувам малко повече от предната част на тялото ти.

— Какво…

Той нежно я завъртя и я придърпа към себе си. Меките й гърди се притиснаха към тялото му. Той затвори очи и прошепна:

— От толкова време си мечтая за това. Но е много по-хубаво, отколкото в мечтите ми. Много по-хубаво.

— Но гърбът ми… видя го…

— Ще стигнем и дотам — обеща той. — Имам доста територия за изучаване — прошепна и целуна една сълза, която се стичаше по бузата й. — Но в сегашното си състояние си имам приоритети.

Преди тя да възрази или да се разтревожи, или да изплаче, устата му завладя нейната с целувка, която бе греховно плътска и от която Ейвъри затрепери от желание.

Ръцете му бяха навсякъде, милваха, галеха, възбуждаха, а устните му отново и отново се впиваха в нейните. Той прогони задръжките й и тя отвръщаше жадно на целувките му.

И двамата бяха задъхани, когато той откъсна устни от нейните и се отдръпна крачка назад. Остави гащетата му да паднат на пода, без да откъсва поглед от очите й, наслаждавайки се на страстта, която виждаше в тях.

Ейвъри също не отмести поглед от неговия, когато плъзна ръка, за да свали бикините си. Изненадата, с която реагира, когато откри, че те вече са на пода, го накара да се усмихне самодоволно.

Остави го да се наслади на този момент.

— Бива си те — прошепна тя.

Той я последва в леглото. Подпря се на лакти от двете й страни, наведе се и каза:

— Още не си видяла нищо.

Лицето му бе напрегнато от желание. Начинът, по който я гледаше, я караше да се чувства дръзка.

— Нито пък ти — прошепна тя. Раздвижи се нетърпеливо под тялото му и ръцете й бавно се плъзнаха по страните му. Тялото му бе горещо като погледа му.

Джон-Пол се наслаждаваше на начина, по който го докосваше. Всъщност се наслаждаваше на всичко у нея. Тя го побъркваше. Ейвъри го придърпа за още една целувка и този път той й остави водещата роля. Езиците им се дуелираха, а ръцете им изучаваха тайните на телата им.

Накрая той отчаяно се нуждаеше да бъде вътре в нея. Целуна ненаситно меките й сладки устни, а коляното му разтвори бедрата й. Подпря се така, че да може да я гледа, и я облада, потопи се в нея.

Тя изви тялото си, в същото време извика в екстаз и обви крака около бедрата му.

Хвана лицето й в дланите си, а устните му отново завладяха нейните. Не бързаше, наслаждаваше се на всеки миг, осъзнал, че никога преди не е било толкова невероятно. Никога.

Ейвъри бе пометена от усещанията, които я заливаха. Бяха толкова силни, толкова нови. Чувстваше се напълно освободена в ръцете му, беше дива, ненаситна, страстна.

Любеха се, загубили всякакъв контрол над телата си, завладени от първична страст, почти дивашки.

Ейвъри усещаше, че изобщо не се владее, но не се страхуваше. Беше толкова удивително чувство — да се освободи от всички свои задръжки и опасения, да се отдаде без страх и смущение. Чувстваше се защитена в ръцете му и когато достигна върха и тялото й се разтрепери неудържимо, тя се изви и притисна към него. Вълна след вълна на помитащо удоволствие преминаваха през тялото й, докато тя оставаше вкопчена в него.

Неспособен да отлага повече, той също достигна точката на екстаза дълбоко в нея.

Останаха слети ведно дълги блажени минути. Дишането им бе накъсано и двамата нямаха сили да помръднат.

Сърцата им биеха в унисон. Той зарови лице в копринената й коса, затвори очи и вдъхна прекрасното й ухание.

— Дяволите да го вземат — прошепна той. Беше го оставила абсолютно без сили. Когато поиска да се отмести, за да не я смаже с тежестта си, му се стори, че костите му са станали течни.

Тя очевидно нямаше нищо против тежестта му, защото го дръпна към себе си, когато той се размърда, и прошепна:

— Не още.

Дали не бе действал твърде грубо? Тази мисъл изникна в съзнанието му и се закотви там. Можеше да бъде по-нежен, но тя бе така прекрасно освободена и дръзка, че той направо бе полудял.

— Ейвъри? Добре ли си?

Тя се усмихна заради тревожната нотка в гласа му.

— Значи за това била цялата шумотевица.

После се засмя толкова щастливо, че той се усмихна въпреки изтощението си.

С въздишка се претърколи настрани, стана и отиде в банята.

Тя придърпа чаршафа нагоре, намести възглавницата си и се отпусна назад. Още бе замаяна от това, което бе изпитала току-що. Определено можеше да се пристрасти към секса, поне към секса с Джон-Пол — във всеки случай. Пружините на леглото изстенаха, когато той се изтегна до нея. Тя отвори очи и се усмихна. Изглеждаше толкова арогантно горд от себе си. Лежеше настрана, подпрял глава, и я гледаше.

Тя изглеждаше напълно опустошена. Страстта още тлееше в очите й, а устните й бяха подпухнали от целувките му.

Тя знаеше, че му е доставила удоволствие, но се нуждаеше да го чуе от него. Странно как можеше да се чувства толкова силна допреди малко, а сега старите съмнения и комплекси се завръщаха. Не, тя не го беше разочаровала. Защо не й го кажеше?

Той прочете мислите й. Отгатна ги по погледа й. Очите й бяха замъглени. Не вярваше, че съжалява… може би просто се тревожеше.

Разбра, че е отгатнал, когато му каза:

— За какво си мислиш?

Той дръпна чаршафа и го свали под гърдите й. Тя го дръпна нагоре.

— Обзалагам се, че мога да го сваля по-бързо, отколкото балната ти рокля — провлече той.

— Охо. Много си доволен от себе си в момента, нали?

— И още как. — Наведе се и я целуна. Когато се дръпна, тя бе останала без дъх. Но той също.

О, колко обичаше този мъж. Той бе съвършен за нея. Тя протегна ръка да отмести косата от челото му — извинение да го докосне. Не можеше да се насити да го докосва.

Усмивката му стана похотлива.

— Познай какво.

Пръстите й се плъзнаха по мускулестия му врат и прекосиха рамото му. Тя бавно го погали.

— Какво? — попита мързеливо.

— Балната рокля я няма.

Стресната, тя вдигна глава и погледна надолу. Чаршафът бе смъкнат до глезените й.

— Наистина си те бива.

Той се наведе и целуна гърдите й. Пръстите му бавно обиколиха пъпа й. Назъбен белег се пресичаше в кръст в долната част на корема й. Издигнатият набръчкан център показваше, че е причинен от куршум. Сигурно трийсет и осми калибър, помисли си той. Или четирийсет и пети.

По дяволите, било е чудо, че е оцеляла. Той се наведе и бавно целуна всеки сантиметър от корема й. Усмихна се, когато тя вдиша рязко. Отново се претърколи настрана, за да гледа лицето й, докато ръката му обхождаше меките й извивки.

На Ейвъри й беше трудно да си поема дъх.

— Искаш ли…

— О, да, искам.