Убийство в Кантон

Глава VIЦяо Тай опитва чуждоземски напитки, ястия и аромати; един зелен камък остава запечатан в съзнанието му

След като Цяо Тай и Яо напуснаха заседателната зала, Цяо побърза да се отбие в оръжейната, където свали парадното снаряжение и облече тънка сива памучна роба и си сложи черна копринена шапчица. След това се присъедини към господин Яо, който го чакаше до караулката на двореца. Яо предложи да минат през неговия дом, защото и той искаше да се преоблече за вечерята. Качиха се в луксозната носилка на търговеца, отрупана с възглавнички, и скоро стигнаха до дома му. Това беше голяма постройка на запад от губернаторския дворец, близо до храма Гуансяо.

Докато изчакваше Яо в просторната приемна, Цяо Тай огледа парвенюшкия разкош на обзавеждането. Рафтовете по стените бяха отрупани с блестящи сребърни вази, пълни с изкуствени восъчни цветя, по стените висяха червени свитъци с текстове, възхваляващи богатството и влиянието на Яо. Прислужничката, която му поднесе чая, бе прилично облечена, но прекаленият й грим и втораченият поглед, с който го измери, издаваха бивша танцьорка. Не след дълго се появи Яо. Носеше тънка синя роба и обикновена черна шапка с прилепнали краища.

— Да тръгваме — предложи той. — Тази вечер съм доста зает, след вечерята ми предстои важна делова среща. За радост арабските угощения свършват доста рано.

— Какво ще ни поднесат там? — попита Цяо Тай, докато носилката им се клатушкаше по улицата.

— Всъщност обикновени неща, но посвоему вкусни. Наясно сте, надявам се, че кухнята им е съвсем различна от китайската. Опитвали ли сте нашия кантонски задушен октопод? А змиорката?

И започна подробно описание на споменатите ястия, така че устата на Цяо Тай се напълни със слюнка. След това премина на местните вина и напитки. Явно добре си угажда, мислеше си Цяо Тай. Въпреки че Яо си беше едно недодялано парвеню, в крайна сметка не беше неприятен. Когато слязоха от носилката пред простичката, боядисана в бяло будка до портата, Цяо Тай възкликна:

— Днес обядвах доста рано и вашите приказки събудиха вълчи глад в мен. Мога да разкъсам цяло печено прасе, честна дума!

— Шшт! — предупреди го Яо. — И дума не споменавайте за прасета. На мюсюлманите им е забранено дори да ги докосват. Смятат месото им за нечисто. И вино не им се позволява да пият, но пък си имат една друга напитка, която е доста приятна.

Докато обясняваше, Яо почука на вратата, украсена с железен обков във формата на риби. Отвори им стар гърбав арабин с чалма на ивици. Поведе ги през малък вътрешен двор до правоъгълна градина с ниски разцъфнали храсти, подкастрени във всевъзможни причудливи форми. Висок мъж излезе да ги посрещне. Тюрбанът и дългата развяваща се дреха искряха от белота на лунната светлина. Цяо Тай го позна: това беше човекът, който се бе скарал на арабските моряци на кея.

— Мир вам, Мансур! — весело се провикна Яо. — Позволих си да доведа със себе си един приятел, полковник Цяо от столицата.

Арабинът впи големите си блестящи очи в Цяо Тай. Бялото им рязко изпъкваше върху тъмнокафявата му кожа. Той изговори бавно на китайски със звучен глас:

— Мир на всички правоверни!

Цяо Тай си помисли, че ако поздравът се отнасяше само до мюсюлманите, това изключваше тях двамата с Яо и беше доста неучтиво. Но докато разсъждаваше върху въпроса, Яо и арабинът, надвесени над един красив храст, започнаха задълбочено да обсъждат разни градинарски тънкости.

— Благородният Мансур е голям любител на цветята, също като мен — обясни Яо, докато се изправяше. — Тези уханни храсти е донесъл собственоръчно от родината си.

Цяо Тай долови нежния аромат, който витаеше из градината, но арогантното посрещане, а и празният му стомах не го предразполагаха особено към съзерцаването на цветята. Той огледа смръщен къщата в дъното. Зад нея стърчеше минарето на джамията, ясно изрязано върху лунното небе, и Цяо Тай си помисли, че къщата на Мансур не е много далече от неговата странноприемница.

Най-сетне Мансур въведе двамата си гости в просторна постройка в дъното на градината. Фасадата й представляваше аркада от причудливо заострени сводове. Вътре Цяо Тай смаян установи, че мебелировката се състои единствено от масата за вечеря. Подът бе покрит с дебел син килим, в ъглите бяха нахвърляни копринени възглавници. От тавана висеше меден светилник с осем фитила. За негова голяма почуда цялата задна стена се закриваше от килим, прикрепен с медни халки за метален прът високо горе под тавана, вместо да бъде зашит към бамбукова летвичка, както си му беше редът.

Мансур и Яо седнаха с подвити крака на пода и след известно колебание Цяо Тай направи същото. Изглежда, Мансур бе забелязал неспокойния поглед на Цяо Тай, тъй като се обърна към него с грижливо отмерена интонация и любезен глас:

— Вярвам, че уважаемият гост няма да има нищо против да седне на пода вместо на стол.

— Като войник съм свикнал да понасям всякакви несгоди — хладно каза Цяо Тай.

— Ние намираме нашия начин на седене за доста удобен — ледено му отвърна домакинът.

Цяо Тай усещаше инстинктивна ненавист към този мъж, но не можеше да не признае, че е впечатляваща личност. Лицето му бе с изсечени черти, с тънък извит нос. Имаше дълги мустаци със завити нагоре краища според чуждоземската мода. Държеше раменете си подчертано изпънати, белият му халат плавно се диплеше върху гладките мускули. Очевидно беше човек, способен на изключителна издръжливост. За да прекъсне неловкото мълчание, Цяо Тай посочи ивицата странни орнаменти в горната част на стената и попита:

— Какво означават тези заврънкулки?

— Това е арабско писмо — припряно обясни Яо. — Свещен текст.

— С колко знака си служите? — попита Цяо Тай.

— С двайсет и осем — кратко отвърна Мансур.

— Велики небеса! — възкликна Цяо Тай. — И това е всичко? Ние имаме повече от двайсет хиляди.

Устните на Мансур се извиха в снизходителна усмивка. Той се обърна и плесна с ръце.

— Как, по дяволите, успяват да се разбират и да изразяват мислите си само с двайсет и осем знака? — обърна се шепнешком Цяо Тай към Яо.

— Нямат кой знае колко мисли за изразяване — с усмивка му прошепна Яо. — Ето, идва вечерята.

Влезе млад арабин, понесъл огромен кръгъл поднос от гравирана мед. На него имаше пържени пилета, кана и три малки чашки от цветен емайл. Младежът им наля някаква безцветна течност и след като се оттегли, Мансур вдигна чашата си:

— Добре дошли в моя дом! — тържествено ги поздрави той.

Цяо Тай отпи. Напитката беше силна и ухаеше на анасон. От пилетата се носеше апетитен аромат, но той се чудеше как ще се справи с тях, след като нямаше клечици за ядене. Изпиха по още няколко чашки, после Мансур и Яо разчупиха едно пиле с пръсти и Цяо Тай се присъедини към тях. Взе си едно бутче и трябваше да признае, че е превъзходно. След пилетата дойде блюдо от ориз, шафран, късчета агнешко, стафиди и бадеми. Цяо Тай хареса и това ястие. Хранеше се като другите — мачкаше ориза на топки и накрая изплакваше крайчетата на пръстите си в ароматизирана вода, поднесена в купички от прислужника. Когато привърши, се отпусна доволен на възглавницата и заяви:

— Чудесно наистина! Да пием по още едно — и след като пресушиха чашите, се обърна към Мансур: — Знаете ли, аз съм ви съсед. Отседнал съм в странноприемница „Петимата безсмъртни“. Всичките ли ваши съотечественици живеят в този квартал?

— Повечето. Ние обичаме да бъдем близо до светилищата си. Молитвите ни се изричат от върха на минарето и когато някой от нашите кораби навлиза в устието, палим сигнален огън и четем молитва за успешно пристигане — той отпи голяма глътка и продължи: — Преди петдесет години един близък човек на нашия пророк, Аллах да бди над него, пристигнал в този град и после починал в покрайнините, отвъд Североизточната врата. Много правоверни са се заселили там, близо до това свещено място, за да поддържат гроба му. Впоследствие нашите моряци започнали обикновено да се настаняват в шестте големи странноприемници около митницата.

— Запознах се тук с един китайски капитан — вметна Цяо, — който говори вашия език. Името му е Ни.

Мансур го стрелна с припламнали очи и отговори с равен глас:

— Бащата на Ни е китаец, а майка му е персийка. Персите не са добри хора. Нашите храбри воини начело с великия халиф ги смляха на кайма преди петдесет години в битката при Неавен.

Яо предложи по още една чашка и попита:

— Вярно ли е, че на север от владенията на халифа живеят хора с бяла кожа, сини очи и жълта коса?

— Това не може да са истински хора — възкликна Цяо Тай. — Сигурно са призраци или демони.

— Такива хора наистина съществуват — сериозно отвърна Мансур. — Освен това се сражават доста добре. Дори могат да пишат, но откъм неправилната страна. От ляво на дясно.

— Точно така правят и призраците — със задоволство заключи Цяо Тай. — В отвъдния свят всичко се прави обратно, не като в света на хората.

Мансур изпразни чашата си.

— Някои от тях са с червена коса — допълни той. Цяо Тай го изгледа въпросително. Явно този мъж бе пийнал доста, за да говори такива безумия.

— Какво ще кажете за малко арабски танци, Мансур? — с широка усмивка попита Яо. — Полковник, гледали ли сте някога арабски танцьорки? — обърна се той към Цяо Тай.

— Никога. Така добре ли танцуват като нашите?

Мансур се надигна.

— В името на Аллах! — възкликна той. — Вашият въпрос издава пълното ви невежество — той плесна с ръце и изрече нещо на арабски към прислужника.

— Наблюдавайте завесата — прошепна Яо на Цяо Тай. — Ако имате късмет, предстои ни истинско празненство.

Завесата килим се разтвори и в процепа се появи жена. Беше средна на ръст, единствената й дреха бе една черна превръзка с ресни около ханша, увиснала съвсем ниско долу. Един изумруд, поставен в пъпа на нежно окръгления й корем, проблясваше с кристалночист блясък. Тънкият й кръст подчертаваше тежестта на закръглените й гърди и заоблеността на бедрата. Кожата й бе с красив златистокафяв оттенък, но лицето й, въпреки че бе много изразително, не отговаряше на китайските представи за женска красота. Очите й, подчертани с черна линия, бяха твърде големи, алените й устни — прекалено пълни, а блестящата й синьо-черна коса се виеше на странни къдрици. Тази необикновена, некитайска външност отблъскваше и в същото време необяснимо привличаше Цяо Тай. Жената стоеше изправена и наблюдаваше компанията с леко повдигнати вежди. Изведнъж големите й влажни очи напомниха на Цяо Тай за една кошута, която преди много години бе убил по погрешка на лов.

Тя пристъпи в стаята и златните гривни на глезените й иззвънтяха тихо. Голотата й ни най-малко не я притесняваше и тя се поклони пред Мансур, докосвайки за миг гръдта си с дясната ръка, после сведе глава към Яо и Цяо Тай. Коленичи с лице към Мансур, със събрани бедра и прибрани в скута изящни длани. Цяо Тай с удивление забеляза, че дланите и ноктите й са боядисани в червено.

Като видя светналите очи на Цяо Тай, Мансур изви устни в доволна усмивка.

— Това е Зумруд, смарагдовата танцьорка — спокойно каза той. — Сега тя ще ви покаже един танц от нашата страна.

И отново плесна с ръце. Двама араби в дълги бели халати се показаха иззад завесата и приклекнаха в най-отдалечения ъгъл. Единият заудря по голям дървен барабан, другият настрои някаква гусла, плъзгайки дълъг лък от извит ратан по струните.

Мансур не откъсваше големите си загадъчни очи от жената. Тя го стрелна с небрежен поглед, извърна се и се вторачи без свян в Яо и Цяо Тай. Мансур забеляза, че се канеше да заговори Яо, и изкряска нещо на музикантите.

Гуслата поде бавна и печална мелодия, Зумруд опъна ръце зад тила си и започна да извива тялото в ритъма на протяжния напев. Тялото й се накланяше все по-назад и по-назад, накрая главата й докосна пода. Щръкналите зърна на гърдите й сочеха право нагоре, вълнистата й коса се стелеше по заоблените й рамене. Тя притвори очи и дългите й мигли едва ли не покриха деликатните й страни.

Лъкът ускори темпото, глухите удари на барабана подчертаваха ритъма. Цяо Тай очакваше танцьорката да се вдигне и да започне най-сетне танца си, но тя остана неподвижна в същото положение. Внезапно с изумление забеляза, че изумрудът в средата на голия й корем се движи. Извитото на дъга тяло оставаше съвършено застинало, само коремът трептеше нагоре и надолу, наляво и надясно. Барабанът ускори още повече темпото, изумрудът описваше все по-широки и по-широки кръгове. Очите на Цяо Тай не можеха да се откъснат от зеления камък, който похотливо проблясваше в светлината на медната лампа. Кръвта му силно заблъска във вените, гърлото му се сви. Пот заструи по лицето му, но той не усещаше нищо.

Излезе от транса си едва когато барабанът замлъкна внезапно. От струните се откъснаха няколко пронизителни стона и после настъпи мъртва тишина. Танцьорката се изправи на колене с гъвкавата грациозност на диво животно и с няколко точни движения оправи косите си. Гръдта й се повдигаше учестено, тъничък пласт влага покриваше голото й тяло. Цяо Тай усети мускусното й ухание, примесено с остра, макар и лека миризма на плът. Повтаряше си, че това е отблъскващо, но в същото време то бе разбудило някакво дълбоко първично усещане в него, което го накара да си припомни дивите миризми по време на лов, препускане на потни коне, лееща се червена топла кръв в разгара на битките.

— Машалла! — възхитено извика Мансур.

Той извади от пояса си чуждоземска златна монета и я постави на земята пред коленичилата жена. Тя я взе и без да го погледне, я хвърли назад към двамата музиканти. След това се обърна към Цяо Тай и го попита на китайски:

— Отдалеч ли идва чужденецът?

Цяо Тай преглътна с мъка. Отпи бързо глътка от чашата си и отговори колкото се може по-непринудено.

— Аз съм от столицата. Името ми е Цяо Тай.

Жената го изгледа продължително с големите си влажни очи, после се обърна към съседа му и изрече равнодушно:

— Изглеждате добре, господин Яо.

Търговецът се ухили широко и имитирайки арабския поздрав, отвърна:

— В добро здраве съм, слава на Аллаха! — вторачил поглед в гръдта й, той добави към Мансур с похотлива усмивка: — Един от нашите китайски поети казва: „Дървото се превива под тежестта на зрелите плодове.“

Лицето на Мансур потъмня. Той ядно впи очи в Зумруд, която пълнеше чашите на Яо и Цяо Тай. Когато се наведе към Цяо, силният й, почти животински аромат накара стомаха му да се присвие болезнено. Той стисна юмруци, като се мъчеше да обуздае напиращата във вените му кръв. Тя сведе глава ниско над него, бавна усмивка откри съвършените й зъби и тя прошепна тихо:

— Живея на първия кораб от четвъртата редица.

— Ела тук! — изкрещя Мансур.

Тя се обърна към него и той й просъска нещо на арабски. Жената повдигна вяло вежди и изрече надменно на китайски:

— Разговарям, с когото си поискам, о, господарю на множество кораби.

Лицето на Мансур се изкриви в гневна гримаса. Бялото на очите му проблясваше, когато извика:

— Поклони се и се извини за наглото си държание!

Танцьорката се изплю на пода точно пред краката му. Мансур изруга. Скочи и с една ръка я сграбчи за косата, а с другата грубо я изправи нагоре, подхващайки я под мишницата. Разкъса превръзката с ресни около ханша й, обърна я с лице към двамата гости и с прегракнал глас извика:

— Разгледайте добре прелестите на блудницата. За продан са!

Тя се опита да се измъкне, но той я придърпа и я разтърси с дива злоба. Насили я отново да падне на колене, притисна силно главата й към пода и изрева нещо на музикантите. Мъжът с гуслата побърза да се надигне и подаде на Мансур дългия ратанов лък.

Цяо Тай откъсна очи от коленичилата жена и студено се обърна към Мансур:

— По-добре е да уреждате домашните си проблеми насаме, Мансур. Притеснявате гостите.

Мансур го изгледа вбесен. Отвори уста, но се овладя. Прехапал устни, той пусна вдигнатия лък и косите на жената. Седна срещу гостите, ръмжейки нещо през зъби. Танцьорката се изправи, вдигна скъсаната превръзка и като се обърна към Цяо Тай и Яо, изсъска със святкащи очи:

— Не забравяйте какво ви каза той. Който предложи достатъчно висока цена, негова съм!

Тя отметна назад глава и изчезна зад завесата. Двамата музиканти изтичаха забързано след нея.

— Смело момиче! — ухили се Яо, докато пълнеше чашата на Мансур. — И доста опърничава, осмелявам се да отбележа — той надигна чашата си и каза: — Хиляди благодарности за пищното забавление.

Мансур мълчаливо кимна с глава. Яо се надигна и Цяо Тай го последва. Понечи да изрече някаква благодарност, но реши, че е по-добре да си я спести, когато забеляза враждебно святкащите очи на Мансур. Домакинът ги преведе през градината до входната врата и се сбогува с тях, измърморвайки нещо под нос. Щом ги видяха, носачите скочиха на крака, но Цяо Тай поклати глава.

— Да походим малко — предложи той на Яо. — Вътре беше доста задушно, пък и от тази чуждестранна напитка главата ми малко се замая.

— Аз съм известна личност — колебливо каза дебелият търговец. — Някак си не е редно да вървя пеша.

— И за полковник от гвардията важи същото — сухо възрази Цяо Тай. — Но улиците са пусти и никой няма да ни види. Да вървим!

Тръгнаха към ъгъла. Носачите ги следваха мълчаливо на известно разстояние.

— Яденето си го биваше — започна Цяо Тай, — но този тип не биваше да си позволява такава позорна сцена.

— Какво друго можете да очаквате от варвари? — сви рамене Яо. — Все пак жалко, че го спряхме. Тя си придава важности напоследък и нямаше да е зле малко да я позаболят задните части. Не е чиста арабка. Майка й е от водните хора танка1 и затова е двойно по-дива. Така или иначе, той нямаше да посмее да я напердаши здраво, понеже се страхува да не й остави белези и рани.

Яо навлажни устни с крайчеца на езика си. Цяо Тай го изгледа раздразнено. Първоначалното му благоприятно впечатление явно беше погрешно. В този тип имаше нещо мерзко.

— Мансур изглеждаше решен да го стори. И защо трябва да се страхува, че ще й остави белези? — студено запита той.

Въпросът видимо притесни Яо и той се поколеба, преди да отговори:

— Ами тя не е притежание на Мансур, доколкото ми е известно. Предполагам, че си има някакъв доста влиятелен покровител. Подобни хора нямат нищо против подопечните им куртизанки да припечелват нещо, като танцуват по разни пирове и увеселения, но все пак държат кожата им да не бъде наранявана.

— Но Мансур каза, че тя е за продан.

— О, това беше само за да я унижи. Не хранете надежди, полковник. Не бих ви препоръчал тези черни жени. Доста са груби… как да ви кажа, като животни са. Сега, ако не възразявате, аз вече ще се кача на носилката. Имам среща… хм… в едно мое частно заведение.

— Не бива да я пропускате, разбира се — не особено учтиво отвърна Цяо Тай. — Аз ще се оправя сам.

Яо го изгледа подозрително. Изглежда, бе забелязал промяната в тона на своя спътник. Той сложи пълната си длан върху лакътя на Цяо Тай и с угодническо подхилване каза:

— Ще ви заведа някоя вечер там, полковник. Жената, която го поддържа, е много дискретна, удоволствията са изключителни. Ходя редовно там… така, за малко разнообразие. Не че не съм добре обслужван в дома си. О, бих казал превъзходно дори! И как иначе, като се има предвид колко харча за жените и наложниците си. Това уютно гнезденце е много удобно, близо е до дома ми. Всъщност намира се точно на ъгъла на втората улица южно от храма Гуансяо. Бих ви взел с мен още сега, но как да ви кажа… дамата, с която имам среща, е доста притеснителна. Не е лесно да я склониш. Но имаме еднакво увлечение и се надявам, че това ще помогне. Ако ме види обаче, че пристигам с непознат, може и да…

— Достатъчно — прекъсна го Цяо Тай. — Не я карайте да ви чака. Току-виж избягала! — и щом остана сам, измърмори на себе си: — Което би било най-мъдро от нейна страна, струва ми се.

На следващата улица нае носилка и нареди на носачите да го отнесат до двореца на губернатора. Отпусна се назад върху възглавниците, заслушан в ритмичния ход на носачите, и се опита да подремне. Но щом затвори очи, пред погледа му закърши тяло арабската танцьорка, в ноздрите му нахлу дивото й ухание.