Убийство в Кантон

Глава VIIСъдията Ди пие чай с една изпаднала жена; двамата с Тао Ган правят смразяващо откритие

Съдията Ди и Тао Ган излязоха от двореца през една малка странична врата и се запътиха към главната улица на града. Двамата имаха вид на образовани мъже на средна възраст. Съдията носеше тъмносиня памучна роба и черен пояс, на главата си бе сложил прилепнала черна копринена шапка. Тао Ган бе с избеляла тъмнокафява роба и с неизменната си охлузена кадифена шапчица. След като подминаха административните сгради, двамата влязоха в първата гостилница, която се мярна пред очите им. Съдията Ди избра маса в дъното, откъдето можеха да наблюдават пъстрата тълпа.

— Ти поръчвай — каза той на Тао Ган, — нали говориш тукашното наречие! Да донесат голяма купа супа с пелмени. Казаха ми, че тук я приготвяли чудесно. И още раци с яйца, което също било местен специалитет.

— Да опитаме и кана от местното вино — предложи Тао Ган.

— Обикновено си доста въздържан — отбеляза съдията с усмивка. — Май Цяо Тай ти влияе зле?

— Ние с Цяо Тай доста често сме заедно — отвърна Тао Ган. — Откак нашият кръвен брат Ма Жун стана такъв домосед…

— Затова и не го взех на това пътуване. Радвам се, че най-сетне улегна и се задоми. Не искам да се впуска в авантюри, които могат да го помамят по старите пътеки. И трима стигаме, за да открием цензора.

— Той има ли някакви отличителни белези, или особени привички, господарю? Нещо, за което да се хванем, докато го търсим след малко в храма и около него?

Съдията Ди замислено поглади бакенбардите си.

— Хубав мъж е и, естествено, има самоувереното държание на висш сановник, който се движи в дворцовите кръгове. Езикът му също би могъл да бъде диря. Говори като типичен придворен с всичките им превзетости. Ха, тази супа наистина ухае прекрасно — и като си взе с пръчиците пелмен от купата, добави:

— Добър апетит, Тао Ган, разрешавали сме и по-сложни случаи!

Тао Ган се усмихна и се залови с апетит за супата. Когато привършиха с простото, но здраво ядене, изпиха по чаша силен фудзянски чай, платиха и си тръгнаха. По тъмните улици имаше по-малко хора, понеже бе часът за вечерния ориз. В западния квартал обаче улиците бяха оживени, а когато излязоха пред храма на Цъфтящата пагода, ги повлече весела тълпа. Млади и стари, празнично пременени, вървяха в една и съща посока. Съдията Ди сметна на пръсти:

— Днес е празникът на Гуанин, богинята на милосърдието. Храмът ще бъде претъпкан.

Веднага щом прекрачиха прага на главния вход, видяха, че храмовият двор наистина прилича на нощен панаир. Застланата с камъни пътека, която водеше до високото мраморно стълбище на монументалната предна зала, минаваше между две редици пилони с окачени на тях весели цветни гирлянди и фенери. И от едната, и от другата страна имаше сергии, отрупани с какво ли не: свещени книги, детски играчки, сладкиши, молитвени броеници… Улични продавачи на маслени питки си пробиваха път през навалицата, хвалейки стоката си с пронизителни крясъци. Съдията Ди огледа тълпата.

— Лош късмет! — ядосано каза той на Тао Ган. — Кого можем да открием в такава блъсканица! И къде е тази прочута пагода?

Тао Ган посочи към небето. Зад главната постройка на храма се издигаха деветте етажа на Цъфтящата пагода, висока три хиляди стъпки. Златното кълбо, което увенчаваше острия й връх, проблясваше на лунната светлина. Съдията Ди едва-едва чуваше нежния звън на малките сребърни камбанки, окачени по завитите стрехи на деветте етажа.

— Красива постройка! — със задоволство отбеляза съдията.

Той тръгна напред и погледът му попадна на един павилион за чай, сгушен под няколко бамбукови дръвчета отдясно. Павилионът бе празен, хората явно нямаха време за чай. Пред вратата стояха две натруфени жени, наблюдавани от зоркото око на една стара вещица, която чоплеше зъбите си, облегната на стената. Съдията забави крачка.

— Върви напред и се оглеждай — каза той на Тао Ган. — Ще те настигна — и се запъти към павилиона.

По-ниската жена беше привлекателна и свежа, високата изглеждаше близо трийсетгодишна и дебелият слой пудра и руж върху лицето й не можеше да скрие опустошенията, оставени от занаята й. Старата вещица набързо избута момичетата настрани и с угодническа усмивка заговори съдията на кантонски.

— Искам да поговоря с твоите момичета — прекъсна неразбираемото й бърборене той. — Разбираш ли северния диалект?

— Да говориш? Глупости! Правиш сделка, не правиш сделка — изграчи вещицата на ужасяващ северен китайски. — Шейсет медни гроша. Къщата отзад, зад храма.

По-високата жена, която досега бе наблюдавала с вяло изражение сцената, изведнъж се разбуди и умоляващо се обърна към съдията на чист северен диалект.

— Моля ви, господине, вземете ме.

— Плашилото върви и за трийсет! — намеси се вещицата с гримаса. — Но защо не платите шейсет и не се порадвате на това младо хубаво пиленце?

Съдията извади шепа грошове от ръкава си и ги тикна в дланта на бабичката.

— Ще взема високата — отсече той. — Но първо искам малко да си поговорим. Много съм капризен.

— Ваша работа, за тез пари прави с нея каквото иска. И без туй разходи много, приходи хич.

Съдията кимна на жената да го последва вътре в павилиона. Седнаха на малка масичка и той поръча на келнера, който ги изгледа с презрителна усмивка, пълен чайник, сушени пъпешови семки и курабии.

— И за какво е всичко това, какво целите? — недоверчиво попита жената.

— Просто ми се иска да си поговоря на родния си език, за разтуха. Кажи ми как се озова толкова на юг?

— Не е интересно — намусено отвърна тя.

— Нека сам да преценя. Изпий си чая.

Тя засърба жадно, изяде няколко курабии и започна с погаснал глас:

— Бях глупава, а и нямах късмет. Преди десет години си загубих ума по един пътуващ търговец на коприна от Кянсу, който често се хранеше на сергията за юфка на баща ми. Избягах с него и няколко години всичко течеше по мед и масло. Харесваше ми да пътувам из страната, а и той се отнасяше добре с мен. Но когато работата му го доведе тук, в Кантон, вече бях бременна. Той си хареса някакво местно девойче и искаше да се отърве от мен. Но не е лесно да се продаде тук жена от Севера, и то такава, каквато нищо не умее. Големите кораби на цветята наемат само кантонски момичета или ако са северни, трябва наистина да ги бива и в пеенето, и в танците. Така че ме даде почти за нищо на танка.

— Танка? Какво е това? — учудено запита съдията. Тя побърза да налапа още една курабия и изфъфли с пълна уста:

— Наричат ги и водните хора, много странен народ. Кантонците ги презират. Казват, че били потомци на диваците, които населявали тези земи преди хиляди години, преди ние китайците да дойдем толкова на юг. Задължени са да живеят в лодките си, закотвени близо до митницата. Там се раждат, там се любят, там умират. Не им е разрешено да се заселват на сушата или да се женят за китайци.

Съдията Ди кимна. Беше си припомнил, че танка са отхвърлени от обществото парини, подчинени на сурови ограничителни закони.

— Бях принудена да работя на техните плаващи бардаци — продължи жената вече съвсем спокойно. — Тия проклетници говорят някакъв много особен език, кряскат като маймуни. Трябва да ги чуете… А жените им непрекъснато бъркат някакви билки и отрови. Всичките на мен си изливаха омразата към китайците. За храна получавах само огризки, обличах се в мръсни дрехи. Клиентите бяха главно чуждестранни моряци, тъй като тях, естествено, не ги допускат в китайските публични домове. Можете да си представите какъв беше животът ми — тя изкриви устни в презрителна усмивка и налапа още една курабийка. — Мъжете танка се страхуват от собствените си жени, защото половината от тях са вещици, но към мен се отнасяха като към най-долна робиня. На техните пиянски оргии трябваше да танцувам съвсем гола по цели часове и всеки път, когато исках да си отдъхна, ми насиняваха задника. А жените им непрекъснато ме ругаеха и крещяха, че всички китайки били пачаври и че китайските мъже предпочитали жените танка. Най-голямата им хвалба и гордост бе, че преди осемдесет години висш китайски сановник тайно се оженил за жена от племето танка и че техният син станал прочут воин, който се обръщал към императора с „чичо“. Вие можете ли да си представите такова нещо? Но беше истинско облекчение, когато ме продадоха в един градски бардак… естествено, не от висока класа, но все пак китайски. Там работих последните пет години. Не че се оплаквам… Изживях три щастливи години, а колко жени могат и с това да се похвалят?

Съдията Ди реши, че след като бе спечелил доверието й, можеше да засегне въпроса, заради който я беше наел.

— Слушай — каза той, — аз съм в доста затруднено положение. Трябваше да се срещна с един приятел от Севера преди няколко дни. Но се забавих по реката и пристигнах едва днес следобед. Не зная къде да го намеря, но мисля, че трябва да се навърта някъде наблизо, понеже ми беше определил среща при храма. Ако не е напуснал града, трябва да е тук наоколо. Понеже твоята работа те принуждава да се взираш в мъжете, които минават, може и да си го забелязала. Висок хубав мъж, около трийсетгодишен, изглежда високомерен. С малки мустачки, без брада и бакенбарди.

— Закъснели сте точно с един ден — каза тя. — Беше тук снощи, почти по това време. Разхождаше се наоколо, сякаш търсеше някого…

— Говори ли с него?

— Винаги обръщам внимание на мъжете от Севера. А той беше хубав мъж, точно както казвате, макар и облечен бедничко. Все пак се приближих до него. Можеше да ме има за половин цена. Но къде ти такъв късмет! Той тръгна към храма, без дори да ме погледне. Много надменен мъж! Вие сте съвсем различен, приятен сте. Сигурна съм, че веднага щом…

— Днес виждала ли си го? — прекъсна я съдията.

— Не, не съм. Затова ви казах, че сте закъснели. Добре, вие, така или иначе, платихте за мен. Нека сега да отидем в моята къща, а? Мога да ви изпълня някои от онези танци на танка, ако харесвате такива развлечения.

— Не, не сега. Ще отида да се огледам за приятеля си в храма. Кажете ми името и адреса си, може би ще ви посетя по-късно. Ето, ще ви платя предварително.

Тя се усмихна щастливо и му каза името и адреса си. Съдията Ди отиде до тезгяха, взе от келнера четка за писане и записа всичко на лист хартия. После плати сметката, сбогува се с жената и се отправи към храма. Докато слизаше по мраморните стъпала, се появи Тао Ган.

— Огледах набързо, господарю — смръщено каза той. — Не забелязах мъж, който да отговаря на описанието на цензора.

— Идвал е тук миналата нощ — каза съдията. — Явно преоблечен, точно както агентът ги е видял с доктор Су. Да хвърлим едно око вътре — очите му се спряха на представителната носилка, положена в подножието на стълбището, с пет-шест спретнати униформени носачи, наклякали около нея. — Изглежда, някой важен гост е на посещение в храма.

— Това е господин Лян Фу. Един монах ми каза, че редовно идвал тук, за да поиграе шах с настоятеля. Налетях на господин Лян в коридора и се опитах да мина незабелязано, обаче той явно има набито око. Веднага ме позна и ме попита може ли да ми помогне по някакъв начин. Казах му, че просто разглеждам храма.

— Ясно. Ще трябва да си отваряме очите на четири, Тао Ган. Тъй като цензорът очевидно е стигнал дотук в тайното си разследване, не бива да го проваляме, разпитвайки открито наляво и надясно — после той разказа на Тао Ган какво бе научил от проститутката, и добави: — Просто се повърти насам-натам и се опитай да го откриеш самичък.

Оказа се обаче, че задачата им бе доста по-трудна, отколкото си представяха. Храмовият комплекс се състоеше от многобройни отделни сгради и параклиси, свързани с мрежа от тесни коридори и пасажи. Монаси и послушници се щураха във всички посоки, смесваха се с посетителите, които зяпаха огромната позлатена статуя и внушителните изображения по стените. Не откриха никой, който да прилича на цензора.

След като в главната зала се възхитиха на статуята на богинята на милосърдието в човешки ръст, двамата тръгнаха да проучат сградите в задната част на комплекса. Стигнаха до импозантна зала, където в момента се изпълняваше траурен обред. Шестима монаси бяха коленичили на кръгли молитвени възглавнички пред отрупания с приношения олтар и напяваха молитва. До входа клечаха спретнато облечени мъже и жени, явно близки на покойника. Зад тях стърчеше един възрастен монах и следеше службата с явно отегчение.

Съдията Ди реши, че все пак биха могли да подпитат за цензора. Вече бяха надзърнали навсякъде, освен в пагодата, която бе заключена, защото преди известно време имало случай на самоубийство с хвърляне от последния етаж. Съдията Ди пристъпи до възрастния монах и му описа човека, когото търсеха.

— Не, не съм го виждал, господине. А и съм почти сигурен, че мъж с подобно описание не е посещавал храма тази вечер, тъй като, откак е започнала службата, през цялото време бях при главния вход. Няма начин да изпусна мъж с толкова открояваща се външност. Сега покорно ви моля да ме извините, тъй като участвам в тази възпоменателна служба. А това носи добри пари… — и побърза да добави: — Немалка част от тези пари отиват за разходите по изгарянето на починали скитници и разбойници, които нямат никакви близки и не принадлежат към никоя гилдия. И това е само едно от милосърдните дела, с които нашият храм се е нагърбил. Ох, това ми припомни нещо. През нощта донесоха тялото на някакъв скитник, който май отговаря на описанието на вашия приятел. Но едва ли е бил той, този беше съвсем дрипав.

Съдията Ди изгледа втренчено Тао Ган. Обърна се строго към монаха:

— Аз съм офицер от съдилището, а човекът, с когото трябваше да се срещна тук, бе специален агент, който вероятно се е преоблякъл като просяк. Искам незабавно да видя тялото.

Монахът го изгледа уплашен. Почти заекваше, когато каза:

— В погребалната зала е, в западното крило, ваше превъзходителство. Ще го кремират след полунощ, за да не е през днешния благословен ден — той повика един послушник и му нареди: — Заведи двамата господа до моргата.

Момчето ги изведе на малък пуст двор. От другата му страна чернееше ниска мрачна постройка, долепена до внушителната външна стена на храмовия комплекс. Послушникът бутна тежката врата и запали свещта, която стоеше на перваза на прозореца. Върху дървено магаре от нерендосани дъски лежаха два трупа, невидими под покривалата от грубо платно. Послушникът подуши въздуха с погнусена гримаса.

— Добре, че ще ги изгорят тази нощ! — промърмори той. — На тая жега…

Съдията Ди не му обърна внимание. Повдигна края на покривалото от по-близкото тяло. Отдолу се показа брадато подпухнало лице. Съдията побърза да дръпне обратно платното и откри главата на другото тяло. В същия миг замръзна. Тао Ган грабна свещта от послушника, приближи се до масата и освети бледото лице. Качулката се беше изхлузила, по челото висяха влажни кичури коса. Но дори и в смъртта лицето пазеше високомерното си надменно изражение. Съдията Ди се извърна към послушника и почти му изкрещя:

— Доведи главния монах и настоятеля! Веднага! Вземи това и им го предай.

Той бръкна в ръкава си и подаде на слисания послушник една от големите си червени визитни картички, изписана с пълното му име и всички постове. Послушникът изчезна моментално. Съдията Ди се наведе над главата на покойника и внимателно разгледа черепа. Изправи се и каза на Тао Ган:

— Не виждам никаква рана, дори и следа от натъртване. Дай аз да държа свещта и открий цялото тяло.

Тао Ган смъкна покривалото, съблече дрипавия елек и парцаливите панталони. Други дрехи нямаше. Тао Ган внимателно разгледа гладката кожа, изваяното мъжко тяло. Съдията Ди също го съзерцаваше мълчаливо, вдигнал свещта. След като обърна трупа и огледа гърба, Тао Ган поклати угрижено глава:

— Не — каза той, — никакви белези от насилие, никакви петна, никакви изгаряния. Ще видя в дрехите — той отново зави тялото и претърси джобовете на елека и ръкавите. — Какво намираме тук? — възкликна той и извади от ръкава малка клетка от сребърен филигран. Тя беше смачкана наполовина, вратичката зееше отворена.

— Това е клетката, в която цензорът държеше щуреца си — прегракнало изрече съдията. — Нещо друго няма ли?

Тао Ган продължи обиска си:

— Нищо — измърмори той.

Отвън се разнесоха гласове. Вратата се отвори, влезе един монах. Беше висок и представителен, с внушителна фигура и шафраненожълта роба. На раменете му висеше пурпурен епитрахил. Той се поклони дълбоко и светлината на свещта проблесна по безукорно избръснатия му череп. До главния монах коленичи и настоятелят на храма. Зад двамата през вратата любопитно надничаха множество монаси. Съдията Ди извика на главния монах:

— Нали наредих да дойдете само вие и настоятелят! Всички други да си отидат!

Уплашеният настоятел отвори уста, но от нея излязоха само неразбираеми звуци. Главният монах извика на монасите да се разпръснат веднага.

— Затворете вратите! — заповяда съдията Ди и се обърна към настоятеля: — Успокойте се, човече! — той посочи труповете и попита: — Как е починал този мъж?

Настоятелят се посъвзе и отвърна с треперещ глас:

— Ние… ние… сме в пълно неведение относно причината на смъртта на този човек, ваше превъзходителство. Тези клетници ни ги докарват вече мъртви и ние от милосърдие ги кремираме…

— Ваше задължение е да познавате закона — прекъсна го студено съдията. — Не ви е разрешено да кремирате никое тяло безплатно или по друг начин, без да сте проверили смъртния акт, съответно заверен от съдилището.

— Но именно съдилището изпрати тялото тук, ваше превъзходителство — проплака настоятелят. — Двама стражници го донесоха снощи на носилка. Казаха, че е разбойник с неустановена самоличност. Самият аз подписах документа.

— Добре — каза тихо съдията Ди. — Можете да си вървите. Останете в стаите си. Ако се наложи, отново ще ви разпитам по-късно тази нощ.

Двамата се изправиха и бързо напуснаха залата. Съдията каза на Тао Ган:

— Трябва да научим при какви обстоятелства и кога са го намерили стражниците. Освен това искам да видя медицинското заключение. Странно е, че стражниците са оставили сребърната клетка в ръкава му. Това е ценна старинна вещ. Веднага иди в съдилището, Тао Ган, и разпитай префекта, регистратора на смъртните случаи и хората, които са намерили тялото. Кажи им да пренесат тялото в двореца. Не им казвай друго, освен че покойникът е бил таен агент от столицата, изпратен тук по моя заповед. Аз ще се върна в двореца, след като поогледам още малко наоколо.