Убийството на художника

ГЛАВА ДЕСЕТА

Възпоменателната служба за Джейн Нийл беше кратка и много хубава, точно като за нея. Събрала бе приятелите й, които ставаха един след друг и говореха за нея на френски и английски. Беше простичка служба с повече от ясно послание: смъртта на Джейн е била просто миг от един изпълнен със смисъл и любов живот; Джейн е прекарала с тях точно толкова време, колкото й е било отредено. Нито минута повече или по-малко. Била е наясно, че когато й дойде времето, господ няма да я пита в колко комитета е членувала или колко пари е направила, или какви награди е спечелила. Не. Знаела е, че ще я пита на колко хора е помогнала. И Джейн Нийл щеше да му отговори подобаващо.

В края на службата Рут се изправи и запя със слаб несигурен алт „Какво да правиш с пиян моряк“. Запя тази чудата морска песничка съвсем бавно, като че ли бе погребална песен, а после постепенно забърза мелодията. Габри се включи да й приглася, след малко и Беи, а накрая цялата църква оживя. Всички се пляскаха по бедрата, люшкаха се напред-назад и питаха: „Какво да правиш с един пиян моряк толкова рано сутринта?“

След службата жените от дружеството към англиканската църква гостиха присъстващите с домашна запеканка и с пресен ябълков и тиквен пай на приземния етаж. Тук-там още се чуваше мелодията на морската песничка.

- Но защо тази песен? - На път към бюфета Арман Гамаш се озова в компанията на Рут.

- Защото беше една от любимите на Джейн - обясни старицата. - Все си я пееше.

- Вие си я тананикахте оня ден в гората - каза Гамаш на Клара.

- За да прогоня мечките. Джейн в училище ли я е научила? - Клара се обърна към Рут.

В този момент Оливие се намеси:

- Казвала ми е, че я знае от училище. Трябвало е да научи децата да я пеят, нали така, Рут?

- Налагаше й се да преподава по всички предмети, но тъй като не можеше да пее или да свири на пиано, не знаеше какво да прави в часовете по музика с учениците си. Затова започна да се учи да пее. И аз я научих на тази песен - обясни Рут.

- Защо ли не съм изненадана - измърмори Мирна.

- Това беше единствената песен, която учениците й научиха - обади се Беи.

- Коледните ви пиеси, посветени на Рождество Христово, сигурно са били любопитна картинка - вметна Гамаш, докато си представяше Дева Мария, Йосиф и малкия Иисус в компанията на трима пияни моряци.

- Така си беше - изсмя се Беи при спомена. - Пеехме всички коледни песни, но все с мелодията на „Какво да правиш с пиян моряк“. Не можете да си представите лицата на родителите ни на коледния концерт, когато госпожица Нийл кажеше: „А сега ще изпълним Тиха нощ, свята нощ, и ние запявахме... - Беи затананика Тиха нощ, свята нощ с мелодията на морския шлагер, при което всички наоколо се засмяха и запригласяха. - Даже още ми е трудно да пея правилно коледни песни - добави Беи.

Клара мярна Нели и Уейн и им махна. Нели се отдели от мъжа си и се насочи към Беи, когото заговори, преди да е прекосила и половината стая.

- А, господин Хадли - заяви, - надявах се да ви намеря тук. Следващата седмица мисля да дойда у вас. Какво ще кажете за вторник? - Сетне се обърна към Клара и изрече с поверителен тон, сякаш й разкриваше голяма държавна тайна: - Не съм чистила отпреди госпожица Нийл

да се спомине, толкова грижи имах покрай Уейн.

- Как е сега той? - запита Клара, спомнила си ужасната кашлица на Уейн от общото събрание.

- Сега само се оплаква, така че нещата са вече по-добре. Какво ще кажете, господин Хадли? Нали разбирате, че нямам много свободно време.

- Добре, нека да е вторник. - Бен се извърна към Клара, а Нели се върна към предишната си неотложна работа, а именно - унищожаването на целия бюфет. - Къщата е много мръсна. Да не повярва човек каква неразбория могат да създадат един стар ерген и кучето му.

С напредването на опашката Гамаш пак се заговори с Рут.

- Когато бях в офиса на нотариуса да го разпитам за завещанието на госпожица Нийл, той спомена вашето име. Бащината ви фамилия, Кемп, ми прозвуча познато, но не можах да се сетя веднага откъде.

- И как разбрахте в крайна сметка? - запита Рут.

- Клара Мороу ми каза.

- А, хитър момък сте. И от това заключихте коя съм аз.

- Е, не веднага, но след известно време загрях - засмя се Гамаш. - Много ми допада поезията ви. - Канеше се да изрецитира един от любимите си нейни стихове, но се чувстваше като пъпчасал младок, срещнал своя идол на вечеринка.

Рут видимо се отдръпна, сякаш се опитваше да избяга от собствените си красиви думи, които събеседникът й се канеше да произнесе.

- Простете, че ви прекъсвам - обърна се Клара към тях и двамата я погледнаха като ангел спасител, - но чух, че казахте „той“.

- Той ли? - повтори Гамаш.

- Той, нотариусът.

- А, да. Господин Стикли от Уилямсбърг. Нотариусът на госпожица Нийл.

- Сигурен ли сте? Аз мисля, че тя ходеше при онази жена, която току-що беше родила. Соланж... някоя си.

- Соланж Френет? Онази от упражненията ли? - запита Мирна.

- Същата. Джейн каза, че двете с Тимър ходили при нея за завещанията си.

Гамаш буквално замря, втренчен в Клара.

- Сигурна ли сте?

- Питате ме дали мога да гарантирам? Не. Но си спомням, че Джейн го спомена веднъж, когато я попитах как се чувства Соланж. Тогава трябва да е била в първите три месеца от бременността, вече страдаше от сутрешно гадене. Тя току-що роди, така че сега трябва да е в отпуск по майчинство.

- Смятам, че една от вас трябва по най-бързия начин да се свърже с госпожа Френет.

- Аз ще го направя - заяви Клара. Обзе я желание да зареже всичко и да хукне към дома още сега, за да телефонира. Но преди това имаше да свърши още нещо.

Ритуалът бе прост и много стар. Мирна сложи началото му, като се натъпка добре със запеканка и хляб. Обясни на Клара, че било много важно човек „да се заземи“ преди ритуал. Като видя чинията й, Клара си каза, че няма голяма вероятност приятелката й да изхвърчи. Огледа лицата на двайсетината жени, събрани на затревения селски площад, много от тях с неспокоен вид. Стояха в широк полукръг, навлечени с вълнени пуловери, ръкавици и шапки без периферия, вперили поглед в едрата чернокожа жена с яркозелена пелерина. Веселия зелен ДРУИД.

Клара се чувстваше напълно умиротворено и уютно. Застанала сред останалите жени, затвори очи, пое си дълбоко дъх няколко пъти и се замоли да бъде спасена от гнева и страха, надвиснали над нея като погребален креп. Ритуалът трябваше да сложи край на това, да превърне мрака в светлина, да прогони омразата и страха и да призове обратно доверието и топлината.

- Това е празничен ритуал за пречистване - заобяснява Мирна на събралите се. -Хилядолетните му корени се губят в миналото, но клоните му и днес ни достигат и обгръщат всеки, който желае да участва. Ако имате въпроси, питайте. - Мирна млъкна, но никой не се обади. Тогава тя зарови ръка в торбата си и измъкна от нея пръчка. Всъщност беше по-скоро дебел прав клон с обелена кора и издялан остър връх в единия край.

- Това е молитвена пръчка. На някои от вас може да се стори позната. - Мирна зачака и след малко се разнесе слаб смях.

- Май са я оформили зъбите на някой бобър - обади се Хана Пара.

- Точно така - изсмя се Мирна и пусна пръчката да мине през всички в кръга.

Скоро ледът се разтопи. Доскоро неспокойни и леко изплашени при мисълта, че може да участват в някакво чародейство, жените се отпуснаха, проумели, че няма от какво да се боят.

- Намерих я миналата година при езерото до мелницата. Можете да видите къде са я гризали бобрите. - Присъстващите се протегнаха да докоснат пръчката и да видят белезите от зъби; мястото, където бобрите бяха гризали края, докато добие остър връх.

Клара бе отскочила за малко до вкъщи да вземе Люси, която сега дремеше неподвижна до нея. Когато молитвената пръчка се върна при Мирна, тя я подаде на кучето. За първи път, откакто Джейн бе починала, Клара видя Люси да размахва опашка. Веднъж. Животното внимателно пое пръчката със зъби. И я задържа. После отново размаха опашка колебливо.

Гамаш седеше на обичайната пейка на площада. Беше започнал да мисли за нея като за „своята пейка“ от онази сутрин, когато посрещнаха зората заедно. Сега той и пейката се къпеха в лъчите на слънцето, което щедро ги даряваше с температура, няколко градуса по-висока от тази на сянка. И все пак дъхът му излизаше под формата на пара. Наблюдаваше как събраните жени се подреждат в редица - с Мирна начело и Клара най-отзад заедно с Люси - и обикалят площада.

- Крайно време беше за циганско лято - заяви Бен и рухна на пейката до Гамаш, сякаш костите му внезапно бяха омекнали. - Слънцето вече слиза ниско над хоризонта.

- Мхм. - Гамаш се съгласи. - Често ли го правят? - Кимна към процесията от жени на площада.

- Горе-долу два пъти годишно. Аз участвах в последния ритуал, но нещо не го схванах. -Бен поклати глава.

- Може би, ако вземат да се сборят една с друга, ще го разберем - подхвърли шеговито Гамаш, макар че схващаше какво става.

Двамата наблюдаваха в задружно мълчание жените.

- От колко време сте влюбен в нея? - запита тихо Гамаш, без да поглежда към Бен, който изумено се извърна и се втренчи в профила му.

- В кого?

- Клара. От колко време сте влюбен в нея?

Бен изпусна продължителна въздишка, сякаш цял живот я бе сдържал в себе си.

- Тримата учихме заедно в Художествената академия, макар че аз и Питър бяхме две години по-големи. Той мигом се влюби в нея.

- А вие?

- Ha мен ми отне малко повече време. Мисля, че съм по-резервиран от Питър. Не съм така общителен. Но Клара е наистина специална, нали? - Беи я наблюдаваше с усмивка.

Мирна запали връзка от градинския чай на Джейн, който веднага запуши. Докато обикаляха площада, жените спираха при четирите географски посоки: изток, запад, север, юг. При всяко спиране Мирна връчваше пушещия градински чай на следващата жена и сладникавият пушек се стелеше към домовете.

Мирна обясни, че с това опушване се прогонвали лошите духове и се освобождавало място за добрите. Гамаш си пое дълбоко въздух и вдиша ароматната смес от дим и градински чай. И двете древни, и двете успокояващи.

- Толкова ли е очевидно? - запита възбудено Беи. - Вярно, имаше един период, когато си мечтаех с нея да се съберем, но това беше много отдавна. Никога не бих могъл да сторя нещо подобно. Не и на Питър.

- Не, не е очевидно.

Двамата следяха върволицата жени, които се изкачваха по улица „Мулен“ и изчезваха една по една в гората.

Беше студено и мрачно, над главите и под краката им шумоляха мъртви листа, мразовитият вятър завихряше шумата високо. Възбудата на жените се смени с безпокойство. Някаква сянка надвисна над оживеното шествие. Дори Мирна утихна, усмихнатото й дружелюбно лице стана бдително.

Гората звучеше застрашително - клоните на дърветата проскърцваха, листата на тополите трептяха на вятъра.

Клара бе обзета от внезапно желание да се махне оттам. Това място беше опасно. Люси зави - сякаш протяжно предупреждение. Козината й настръхна, тя бавно се сви и се залепи за земята; мускулите й се напрегнаха, като че ли бе готова всеки миг да скочи.

- Трябва да образуваме кръг - рече Мирна. Стараеше се да звучи спокойно, но в същото време оглеждаше останалите в опит да прецени кого е в състояние да над бяга, ако се стигне дотам. Дали пък няма тъкмо тя да се окаже ритуалната жертва? Как можа да се натъпче с тия запеканки...

Жените се хванаха за ръце и образуваха възможно най-малкия и тесен кръг, който някой е виждал. Мирна вдигна молитвената пръчка от земята, където я бе пуснала Люси, и със замах я заби дълбоко в почвата. Клара очакваше земята всеки миг да изръмжи в отговор.

- Донесох тези панделки. - Мирна отвори торбата си. В нея бе натъпкано разплетено кълбо от пъстри ленти. - Помолихме всички ви да донесете по нещо, което за вас символизира Джейн.

Мирна извади от джоба си някакво книжле. Продължи да рови из торбата, докато не намери някаква алена панделка, с която омота книгата. После се наведе и заговори, докато привързваше панделката към молитвената пръчка:

- Това е за теб, Джейн, благодаря ти, че споделяше любовта към писаното слово с мен. Бъди благословена. - Мирна остана до забитата молитвена пръчка за момент, свела едрата си глава, след което се дръпна встрани и се усмихна за първи път, откакто се събраха на това място.

Жените една по една я последваха. Вземаха по панделка, завързваха с нея някакъв предмет, сетне завързваха панделката към пръчката и изговаряха по няколко думи. Някои се чуваха, други - не. Някои бяха молитви, други - прости обяснения. Хана завърза стара грамофонна плоча към молитвената пръчка, Рут - избеляла фотография. Сара привърза лъжица, Нели -обувка. Клара посегна към косата си и измъкна оттам шнола. Омота я с яркожълта панделка, която завърза към обсипаната с предмети молитвена пръчка.

- Благодаря ти, че ми помогна да прозра - каза. - Обичам те, Джейн.

Клара вдигна глава и забеляза старото чакало, което се мяркаше в клоните на близко дърво. „Чакало. Колко странно - помисли си, - уж е просто сандък, а ми помогна да прогледна.“

В този момент нещо й хрумна. Изпита вдъхновение.

- Благодаря ти, Джейн - прошепна и за първи път от цяла седмица усети ръцете на старата жена да я обгръщат. Преди да тръгне, извади банан от джоба си и го привърза към пръчката, подарък за Люси. Имаше да добави обаче още нещо. Извади карта от другия си джоб. Дама купа. Замисли се за Йоланд, докато я прикрепваше към молитвената пръчка; за чудесния дар, който Джейн й бе дала в детските й години, останал забравен или отхвърлен. Клара се взря внимателно в рисунъка на картата, за да я запомни наизуст.

В края на ритуала молитвената пръчка бе многоцветна и ярка, цялата в развяващи се оплетени панделки, в чиито краища висяха подаръците на жените. Вятърът размяташе предметите и ги усукваше около пръчката в танц, а те се удряха един в друг и издаваха всевъзможни звуци, които се сливаха в причудлива симфония.

Жените се огледаха и видяха, че страхът вече не владее кръга им; че той се е отпуснал и разширил. А в центъра му, на мястото, където Джейн Нийл бе посрещнала края на живота си, вятърът люшкаше голям брой предмети, които пееха във възхвала на тази толкова обичана жена.

Клара следеше с очи мятащите се на вятъра панделки, изгубила своя страх. Сетне погледът й попадна на нещо в края на една от панделките. След миг проумя, че то изобщо не е завързано за панделка, а забито в дървото зад пръчката.

Високо сред кленовите клони имаше стрела.

Гамаш тъкмо се качваше в колата си, готов да потегли обратно за Монреал, когато Клара Мороу буквално изхвърча от гората и затича надолу по улица „Мулен“, сякаш я гонеха дяволи. За миг някаква налудничава мисъл се стрелна през съзнанието му: дали пък ритуалът не бе освободил неволно някаква сила, която е далеч по-разумно да остане в покой? И в известен смисъл тъкмо това се бе случило. Жените и ритуалът им по някакъв начин бяха материализирали една стрела, която някой със сигурност би желал да остане незабелязана.

Ставният инспектор незабавно се обади на Бовоар в Монреал, след което двамата с Клара отидоха до мястото. От последното му посещение бе изминала почти седмица и Гамаш беше силно впечатлен от настъпилите промени. Най-различни бяха дърветата. Само допреди седмица те бяха обагрени в смели ярки цветове, а сега вече се издигаха мрачно оголени. Повечето им листа бяха станали на шума и покриваха земята, а онези по клоните бяха силно оредели. Ето кое бе станало причина за откриването на стрелата. Когато Гамаш бе стоял на това място преди седмица, не бе имал никакъв шанс да я зърне, скрита сред яркочервените и жълти листа. Но вече не бе така.

Другата промяна беше забитата в земята пръчка с танцуващи около нея панделки. Предположи, че тя има нещо общо с ритуала. Или това, или Бовоар много бързо се беше смахнал без надзора на шефа си. Гамаш се приближи до молитвената пръчка, силно впечатлен от пъстрите й накити. Улови някои от предметите, за да ги разгледа по-отблизо. Сред тях се мяркаше стара фотография на топчеста и късогледа млада жена, застанала до едър красив дървосекач. Двамата се държаха за ръце и се усмихваха. Зад тях една стройна млада жена се взираше право в обектива. На лицето й бе изписана горчивина.

- Е, и? Това е стрела. - Матю Крофт прехвърли поглед от Бовоар към Гамаш. Тримата се намираха в килия на затвора в Уилямсбърг. - Имате вече пет. Какво толкова ви бърка тая?

- Тази стрела - поясни Гамаш - беше открита преди два часа в клоните на едно кленово дърво на височина седем-осем метра. Точно до мястото, където е убита Джейн Нийл. От комплекта на баща ви ли е?

Крофт огледа внимателно дървената пръчка, после върха на наконечника и накрая много внимателно оперението. Щом приключи огледа, му прилоша. Пое си дълбоко дъх и буквално рухна върху нара.

- Да - прошепна с мътен поглед. - От татковите е. Ще се уверите, когато я сравните с останалите в колчана, но мога да ви кажа още сега. Баща ми изработваше сам оперенията за стрелите си, беше му нещо като хоби. Не си падаше много по разнообразието, така че всички излизаха едни и същи. Когато откриеше, че нещо му харесва и върши работа, повече не си блъскаше главата да го променя.

- Много добър навик - обади се Гамаш.

- Хайде. - Бовоар седна на срещуположния нар. - Имате много да ни разказвате.

- Трябва да помисля.

- Няма какво да му мислите - възрази Гамаш. - Синът ви е изстрелял тази стрела, нали?

В главата на Крофт се разрази истинска буря. До такава степен се бе придържал към версията си, че сега просто не можеше да се откаже от нея. Дори пред лицето на доказателствата.

- Ако Филип е изстрелял тази стрела и тя се е забила горе в онова дърво - продължи Гамаш, - това означава, че не е възможно да е убил Джейн Нийл. Не го е направил той. Нито пък вие. Тази стрела доказва, че е бил някой друг. Сега искаме да чуем истината от вас.

И въпреки това Крофт продължаваше да се колебае, изпаднал в паника при мисълта, че му готвят капан.

- Хайде, господин Крофт - заяви твърдо Гамаш.

Матю Крофт кимна. Беше прекалено зашеметен, за да усеща каквото и да е облекчение.

- Добре. Ето какво се случи. Аз и Филип имахме голяма разправия предната вечер. За някаква глупост, дето дори не я помня. На следващата сутрин видях, че е излязъл. Уплаших се да не е избягал, но някъде към седем и петнайсет връхлетя в двора с велосипеда си. Реших да не излизам да го заговарям, а да го изчакам сам да дойде при мен. Оказа се, че съм сбъркал. По-късно разбрах, че направо е отишъл в мазето с лъка и стрелата, после е взел душ и се е преоблякъл. Изобщо не дойде да ме види и цял ден не излезе от стаята си. Което не е нещо необичайно за него. Но тогава пък Сюзън взе да се държи странно.

- Кога чухте за смъртта на госпожица Нийл? - запита Бовоар.

- Вечерта на същия ден, преди седмица. Обади ми се Pop Пара да ми каже, че станал някакъв нещастен случай при лов. И когато отидох на вашето събрание на следващия ден, бях тъжен, но не считах, че е дошъл краят на света. Но Сюзън нещо не я свърташе. Честно казано, в оня момент това много не ме разтревожи. Жените обикновено са по-чувствителни от мъжете и разсъдих, че не е болка за умиране.

- Кога и как разбрахте за Филип?

- Когато се прибрахме у дома. В колата Сюзън през цялото време мълча, но щом се прибрахме, буквално се нахвърли върху мен. Беше бясна, готова едва ли не да се сбие с мен, защото ви бях поканил да огледате лъковете и стрелите ни. И тогава ми обясни всичко. Тя разбрала, защото открила захвърлените за пране дрехи на Филип с петна от кръв по тях. После отишла в мазето и намерила окървавената стрела. Филип й разказал всичко. Помислил, че е убил госпожица Нийл, грабнал окървавената стрела и побягнал с мисълта, че е неговата. Изобщо не я погледнал, нито пък Сюзън. Предполагам, че в онзи момент не са забелязали, че не е като моите. Сюзън изгорила стрелата.

- Какво направихте, след като разбрахте цялата история?

- Изгорих дрехите му в печката, но когато пристигнахте, казах на Сюзън да изгори и лъка, да унищожи всичко.

- Но тя не го е направила.

- Не. Дрехите в печката задушили пламъците, така че се наложило Сюзън пак да я разпалва. И тогава проумяла, че лъкът трябва да се начупи. Побояла се шумът от трошенето да не стигне до кухнята, затова се качила горе, за да ме предупреди. Но вие не я пуснахте да се върне обратно. Тя трябваше да го направи, докато бяхме навън да стреляме.

- Как разбрахте в какво положение намерихме тялото на госпожица Нийл?

- Филип ми показа. Качих се в стаята му, за да чуя историята от първа ръка. Той обаче не искаше да разговаря с мен. И точно когато излизах, се изправи и направи това. - Крофт потрепери при спомена, зашеметен от мисълта, че е създал такова дете. - Не знаех какво означава в онзи момент, но по-късно, когато поискахте да ви покажа как е лежала, ми стана ясно. Така че просто повторих онова, което Филип направи. А това какво означава? - Крофт кимна към стрелата.

- Значи, че някой друг е изстрелял стрелата, убила госпожица Нийл - заяви Бовоар.

- И че по всяка вероятност си имаме работа с убийство - добави Гамаш.

Бовоар откри директора на полицията Мишел Бребьоф в Монреалската ботаническа градина, където полагаше доброволен труд веднъж месечно в кабинката за информация.

Насъбралите се наоколо хора, които искаха да разберат къде се намира японската градина, се зачудиха що за доброволец е Бребьоф и колко широки са правомощията му.

- Съгласен съм, звучи като чисто убийство - заяви той по телефона, докато кимаше и се усмихваше на чакащите пред кабинката му туристи, сепнати от чутото. - Упълномощавам ви да третирате случая като убийство.

- В действителност, сър, аз се надявах, че разследването ще поеме отново главен инспектор Гамаш. Той се оказа прав, Матю Крофт не е убил госпожица Нийл.

- Действително ли смятате, че това има нещо общо с отстраняването му, инспекторе? Арман Гамаш беше наказан не защото отказа да приеме версията за предполагаемия убиец, а защото отказа да изпълни пряка заповед. Което все още е факт. Освен това, доколкото си спомням, ако го бяхме оставили да действа както намери за добре, щеше да арестува едно четиринайсетгодишно момче.

Един от туристите улови подрастващия си син за ръка, тийнейджърът беше толкова шокиран от чутото, че позволи на баща си да я подържи за частица от секундата.

- Е, не точно да го арестува... - вметна Бовоар.

- Така не си помагате особено, инспекторе.

- Да, сър. Главният инспектор познава случая и хората, свързани с него. Следата изстива все повече, а ние пропиляхме вече цяла седмица, разглеждайки престъплението като вероятен нещастен случай. Логично е Гамаш да ръководи това разследване. И вие, и аз сме наясно, че е така.

- Той също.

- Вероятно. Но се замислете. Кое е най-важното в случая? Да го накажете или да постигнем възможно най-добър резултат?

- Добре. И му кажете, че е страшен късметлия да има защитник като вас. Ще ми се и аз да имах.

- Имате го.

Когато разговорът най-сетне приключи и Бребьоф потърси с поглед туристите пред будката за информация, откри, че е останал сам.

- Благодаря ви, Жан Ги.

Гамаш пое служебната си карта, значката и пистолета. Мислил бе по въпроса защо го заболя толкова от раздялата с тях. Преди доста години, когато му ги връчиха за първи път, почувства, че е одобрен; че е постигнал успех в очите на обществото и най-важното - в очите на родителите си. А миналата седмица, когато се наложи да предаде служебната карта и пистолета си, внезапно изпита силен страх. Не просто го бяха лишили от законното му оръжие, но и като че ли бяха свалили доверието си от него. Това чувство отмина бързо - не бе нищо повече от ехо; призракът на несигурния младеж, който Гамаш беше някога.

По пътя към дома, след като го бяха отстранили от следствието, в паметта на Гамаш бе изплувала една история, която бе чул преди години. В нея човешкият живот бе оприличен на живот в някаква дълга къща. Влизаме като бебета от единия й край и я напускаме през другия, след като времето ни изтече. И в този интервал се придвижваме през една огромна дълга стая. Всеки човек, с когото се срещаме, всяка мисъл, която ни спохожда, всяко действие, което предприемаме там, остава с нас. И до като не се примирим с някои недотам приятни епизоди от миналото си, те продължават да ни тормозят от подземията на тази дълга къща. Понякога най-шумните и най-противните от тях ни казват какво да правим и направляват действията ни дори години по-късно.

До момента, в който му се наложи да положи пистолета си в дланта на Жан Ги, Гамаш не беше сигурен дали е съгласен с тази аналогия. Тогава онзи несигурен младеж се появи отново и прошепна в ухото му: „Ти си нищо без оръжието си. Какво ще си помислят хората?“ Колкото и наясно да бе Гамаш, че реакцията му е неадекватна, уплашеният младеж упорито отказваше да напусне дългата му къща, а това означаваше, че той вече не е господар на съдбата си.

- А сега накъде? Към дома на Джейн Нийл? - Вече официално можеха да водят делото като разследване на предумишлено убийство и двамата изгаряха от желание да влязат в къщата.

- Да. Но първо трябва да наминем през едно място.

- Да, слушам ви - прозвуча глас в слушалката, последван от писък на бебе.

- Соланж? - каза Клара.

- Ало? Ало?

- Соланж - опита отново Клара.

- Bonjour! - Внезапен писък изпълни дома на Соланж и ушите на Клара.

- Соланж! - изпищя Клара.

- C’est moi-meme¹ - извика в отговор Соланж.

- Обажда се Клара Мороу!

- Не, не мога утре².

- Клара Мороу.

- Сряда?

„О, господи, благодаря ти, че си ми спестил децата“ - помисли си Клара, след което изпищя в агония:

- Клара!

- Клара ли? Коя Клара? - запита Соланж вече с нормален глас, вероятно бе запушила с гърда

устата на адското изчадие.

- Обажда се Клара Мороу, Соланж. Познаваме се от часовете за упражнения. Честито бебе! - Опита се да прозвучи искрено.

- Да, помня ви. Как сте?

- Добре съм. Обаждам се да ви питам нещо. Съжалявам, че ви притеснявам, докато сте в отпуск по майчинство, но е свързано с работата ви като нотариус.

- О, тогава всичко е наред. Офисът ми работи всеки ден. С какво мога дави помогна?

- Разбрахте ли за смъртта на Джейн Нийл?

- Не, не, не знаех. Съжалявам много.

- Било е нещастен случай. В гората.

- О, чух за нещо такова, като се върнах. Бях на гости при родителите си в Монреал за Деня на благодарността, така че съм го пропуснала. Искате да кажете, че това е била Джейн Нийл?

-Да.

- Полицията не работи ли по случая?

- Да. Те, изглежда, считат, че Норман Стикли от Уилямсбърг е бил неин нотариус. Но аз си мисля, че тя ходеше при вас...

- Можете ли да дойдете в офиса ми утре сутрин?

- По кое време ви е удобно?

- Да кажем, единайсет. Клара, бихте ли поканили и полицаите? Мисля, че ще се заинтересуват.

Преди да признае, на Филип Крофт му трябваха няколко минути, за да се увери, че не му готвят капан. Докато разказваше случилото се, дългите му бледи пръсти оскубаха цяла шепа мъх от анцуга. Искал да накаже баща си, така че взел стария лък и стрелите и отишъл на лов. Успял да изстреля само една стрела. Но това било достатъчно. Вместо петгодишния елен, който си помислил, че убил, открил Джейн Нийл, просната на земята с разперени ръце и крака. Мъртва. И сега още виждал очите й. Следвали го навсякъде.

- Вече можете да ги забравите - произнесе тихо Гамаш. - От тук нататък вече са нечий друг кошмар.

Филип само кимна и Гамаш си спомни разговора с Мирна за болката, която избираме да носим в себе си. Прииска му се да прегърне хлапето и да му каже, че няма цял живот да бъде на четиринайсет години. И че само трябва да стиска зъби.

Но не го направи. Съзнаваше, че въпреки добрите намерения момчето ще възприеме подобно действие като нарушаване на личното му пространство. Оскърбление. Вместо това Гамаш протегна едрата си здрава ръка към него. След момент на размисъл Филип плъзна дребната си бледа длан в нея, сякаш никога дотогава не беше стискал мъжка ръка.

Гамаш и Бовоар се върнаха в селото, където се натъкнаха на агент Лакост, която отразяваше яростните атаки на Йоланд. Бяха я изпратили в къщата на Джейн Нийл с разрешително за обиск, тя бе успяла да изкара Йоланд и да заключи вратата, а сега приличаше на някакъв дворцов страж, непоклатим в лицето на провокацията.

- Ще ти скъсам задника от дела! Ще уредя да ти бият шута, дребна грозна уличнице! - След като зърна Бовоар, Йоланд на мига прехвърли гнева си върху него. - Как смеете да ме изритвате от собствения ми дом?

- Показахте ли разрешителното за обиск на госпожа Фонтен, агент Лакост?

-Да, сър.

- Тогава значи ви е известно, че разследваме убийство - заяви Бовоар на Йоланд. -

Предполагам, че искате да разберете кой е убил леля ви?... - Беше си удар под кръста, но почти винаги вършеше работа. Кой би казал „не“ при такава ситуация?

- Не. Пет пари не давам. Това ще я върне ли обратно? Кажете ми, че ще я върне обратно, и ще ви пусна да влезете в дома ми.

- Ние вече сме вътре, а и това не е въпрос на договаряне. А сега трябва да разговарям с вас и съпруга ви. Той у дома ли е?

- Че откъде да знам?

- Добре, защо просто не влезете и не проверите.

Щом двамата мъже се върнаха в колата на Гамаш, видяха Йоланд отново да се нахвърля върху Лакост, на която ситуацията явно й бе дошла до гуша.

- Бедната жена - усмихна се Гамаш. - С тая история може да досажда на новобранците си един ден. Виж, и двамата изгаряме от желание да влезем в оная къща, но бих искал първо да изчистя два въпроса. Иди и разпитай Йоланд, опитай се да хванеш и Андре. Аз искам да разговарям с Мирна Ландерс.

- Защо?

Гамаш му обясни.

- Налага се да разбера какво ви е казала Тимър Хадли в деня, преди да почине.

Мирна заключи вратата на книжарницата си и наля по чаша чай и на двамата. След това се просна в удобното кресло срещу него.

- Мисля, че ще бъдете разочарован. Не виждам какво значение би могло да има за когото и да било, жив или мъртъв.

- Ще бъдете изненадана.

- Много се съмнявам. - Мирна отпи от чая и се загледа през прозореца към падащия здрач, докато съзнанието й възстановяваше спомена за онзи следобед отпреди няколко месеца. Сякаш бяха минали години.

Тимър Хадли приличаше на обвит в кожа скелет. Очите й блестяха, а главата й изглеждаше огромна на фона на свилото се тяло. Седяха една до друга: Мирна - на ръба на леглото, Тимър - под купчина одеяла и бутилки гореща вода. Помежду им лежеше разтворен старият кафяв албум. Изсъхналото му лепило отдавна се бе изронило и снимките се сипеха от него. Една от изпадналите фотографии бе уловила Джейн Нийл на млади години, родителите и сестра й.

Тимър разказа на Мирна за родителите на Джейн, робували на собствените си страхове и несигурност, които предали на дъщеря си Айрийн. За нея издигането в социалната йерархия също станало приоритет; тя търсела сигурност в предметите и одобрението на околните. Но Джейн била различна... След това дойде ред на историята, която Гамаш бе пожелал да чуе.

- Тази е снимана в последния ден от областния събор. Деня след танците. Виж само колко е щастлива Джейн - заяви Тимър. И беше права. Дори от мътната черно-бяла фотография личеше ясно, че младата жена сияе. Затова и контрастът с мрачните лица на родителите и сестра й изглеждаше още по-силен.

- Предната нощ се беше сгодила за своя млад приятел - изрече замечтано Тимър. - Как се казваше? Андреас. Дървосекач, представи си. Както и да е. Тя още не беше съобщила на родителите си, но имаше план. Щеше да му пристане. Двамата бяха страхотна двойка. Изглеждаха малко странно в комплект, докато човек не ги опознаеше и не видеше колко щастливи са заедно. И двамата се обичаха. Само че - тук Тимър свъси вежди - Рут Кемп намери родителите на Джейн тук, на събора, и им каза какво е планирала дъщеря им. Направи го тайно, но аз подслушах разговора им. Бях млада и до този ден страшно съжалявам, че не отидох веднага при Джейн да я предупредя. Така и не го сторих.

- И какво стана? - запита Мирна.

- Прибраха Джейн у дома и разтуриха връзката им. Говориха с Кей Томпсън, която беше наела Андреас на работа, и заплашиха да отнемат част от работата й, ако онзи дървосекач дори посмее да погледне отново Джейн. В онези дни това беше възможно. Кей беше добра и почтена жена, обясни на момчето всичко това, но тази вест разби сърцето му. Изглежда, е опитал да се види с Джейн след това, но така и не успял.

- Ами тя?

- Забраниха на Джейн да се вижда с него. Категорично. Тя беше само на седемнайсет години и нямаше много силна воля. Предаде се. Беше нещо ужасно.

- Разбра ли някога Джейн, че Рут е била причината за всичко това?

- Така и не й го казах. А може би трябваше. Тя и така страдаше ужасно, но явно не съм събрала кураж.

- Споменахте ли някога нещо на Рут?

-Не.

Мирна огледа фотографията в бледата ръка на Тимър. Миг на щастие, уловен точно преди то да бъде унищожено безмилостно.

- А защо го е направила Рут?

- Знам ли. Шейсет години си блъскам главата над това. Нищо чудно и нея да я тормози същата мисъл. Има нещо особено в Рут, нещо горчиво, което ненавижда щастието у другите и изпитва жестока нужда да го унищожава. Вероятно тъкмо това я прави такава добра поетеса - знае отлично какво е страданието. Събира го у себе си. Събира го и понякога го създава. Сигурно затова обича да седи до мен - чувства се много по-приятно до една умираща жена, отколкото до някоя, изпълнена с живот. Възможно е, разбира се, и да съм несправедлива към нея.

Докато слушаше разказа на Мирна, Гамаш осъзна, че много би искал да срещне Тимър Хадли. Но беше твърде късно. Всеки момент обаче щеше да се запознае с Джейн Нийл... или поне да се доближи максимално до същината й.

Бовоар прекрачи в съвършения дом. Толкова съвършен, че бе безжизнен. Толкова съвършен, че една малка част от него го намери за привлекателен. Той я стъпка и си внуши, че тя не съществува.

Домът на Йоланд Фонтен блестеше. Всяка повърхност излъчваше блясък. Въведоха Жан Ги по чорапи във всекидневната, чието съвършенство се нарушаваше само от едно петно, което седеше в един натруфен стол и четеше спортния раздел на вестника. Андре нито се помръдна, нито поздрави съпругата си. Йоланд се насочи към него. По-точно се насочи към вестника му, чиито нахвърляни по пода страници бяха образували живописно индианско градче върху стилния килим. Жената вдигна вестника, сгъна го безупречно и го постави върху масичката за кафе.

- Инспекторе, желаете ли кафе?

Промяната в поведението й го зашемети, но в следващия миг Бовоар се опомни. Намираха се в къщата й. На нейна територия. Господарката на дома имаше пълната свобода да се държи както намери за добре.

- Не, благодаря. Искам само да ми отговорите на няколко въпроса.

Йоланд леко наклони глава в жест на уважение.

- Изнасяли ли сте някакви вещи от дома на госпожица Нийл?

Този въпрос предизвика бурна реакция, но не от Йоланд. Андре пусна вестника си и се озъби:

- Това какво ви влиза в работата?

- Вече считаме, че госпожица Нийл е била убита предумишлено. Разполагаме с разрешително за обиск на дома й и за запечатването му.

- И какво ще рече това?

- Че никой освен полицията няма право да влиза в къщата.

Думите му бяха последвани от мигновено споглеждане между двамата съпрузи - първото, откакто Бовоар бе влязъл в дома им. Не беше любящ поглед, с който едната страна търси подкрепа от другата, а повече въпрос (от негова страна) и потвърждение (от нейна). В този миг Жан Ги проумя: бяха направили нещо в къщата.

- Изнасяли ли сте нещо? - попита ги отново.

- Не - отговори Йоланд.

- Ако лъжете, ще ви обвиня във възпрепятстване на разследване, а това, господин Маланфан, няма да изглежда много добре при вашето вече внушително досие.

Маланфан само се усмихна, не даваше и пет пари.

- А какво сте правили цели пет дни тук, госпожо Фонтен?

- Декорирах. - Йоланд направи жест с ръка, с който обхвана всекидневната. Евтиният й вкус бе очевиден от състоянието на помещението. Завесите се сториха доста странни на Бовоар и в следващия момент той забеляза, че имат шарки от двете страни, които се виждат както отвън, така и отвътре. Никога не бе виждал нещо подобно, но не се изненада. Йоланд Фонтен не можеше да живее без публика. Напомняше му за онези модерни нови лампи, които светват, когато човек плесне с ръце. Жената се изпълваше с живот само когато я аплодираха или й нанасяха рязко оскърбление. Всъщност беше достатъчно каквото и да е действие, стига то да е насочено към нея. Тишината и самотата я лишаваха от живот.

- Прекрасна стая - излъга Бовоар. - Толкова елегантна ли е и останалата част от къщата?

Съзнанието й трансформира думите му в ръкопляскане и Йоланд реагира по очаквания начин.

- Елате с мен - каза и буквално го задърпа из малката къща. Наподобяваше хотелска стая -стерилна и лишена от индивидуалност. Като че ли Йоланд бе погубена от собствената си егоцентричност.

Бовоар видя една открехната врата в другия край на кухнята и предположи какво може да има зад нея. Отвори я и тръгна надолу по стълбите, откъдето се откри невероятен хаос.

- Не слизайте, там е територията на Андре.

Инспекторът я игнорира и бързо се разтършува из разхвърляното помещение, докато не откри онова, което търсеше. Чифт все още мокри гумени ботуши и един лък, облегнат на стената.

- Къде бяхте в неделя сутрин, когато е била убита Джейн Нийл? - обърна се Бовоар към Андре, след като с Йоланд се върнаха във всекидневната.

- В леглото, къде другаде?

- На лов, може би?

- Ами, може. Де да знам. Имам разрешително, ако искате да знаете.

- Не това ви питам. Искам да знам дали сте били на лов миналата неделя сутрин?

Андре сви рамене.

- Видях един мръсен лък в мазето. - Бовоар си помисли, че Андре изглежда точно като човек, който не почиства ловните си принадлежности. Но като гледаше безупречната чистота в къщата, нищо чудно човекът да жадуваше за мръсотия. И хаос. И всякаква друга миризма освен тази на препарати за чистене.

- Значи според вас той е още мокър и мръсен от миналата седмица? - изсумтя Андре.

- Не, от днес. Вие ловувате в неделните дни, нали така? Всяка неделя, включително и миналата, когато е била убита Джейн Нийл. Искам да ви стане пределно ясно. Сега водим разследване на убийство. Кой е най-вероятният заподозрян при едно убийство? Член на семейството. А кой е следващият заподозрян? Някой, който има изгода от смъртта. И ако въпросното лице също така разполага с възможността да извърши престъплението... като нищо можем да започнем да ви оправяме леглото в затвора още сега. Вие двамата се класирате на първо място сред заподозрените. Знаем също, че сте натрупали големи дългове. -Тук Бовоар блъфира. - Считали сте, че ще наследите всичко, а освен това владеете лъка достатъчно добре, за да убиете човек. Ясен ли съм?

- Вижте, инспекторе! - Андре се надигна от креслото и захвърли поредната спортна страница от вестника на пода. - В деня, в който Джейн Нийл беше убита, ходих на лов и се върнах с елен. Можете да питате Бокслайтер от кланицата, той ми го разфасова.

- Но вие и днес сте били на лов. Не ви ли е разрешен само един елен за отстрел през ловния сезон?

- Какво, сега да не го разигравате ловен инспектор? Да. Днес излизах на лов. Ще застрелям колко то елени си искам!

- А синът ви Бернар? Къде беше той миналата неделя?

- В леглото.

- И той ли е спал като вас?

- Вижте, той е на четиринайсет, момчетата на неговата възраст спят до късно през уикенда. Спи, става за малко, колкото да ме ядоса, изяжда храната, която съм донесъл, след което отново си ляга. Да му имам живота.

- А вие какво работите?

- Безработен съм. Бях астронавт, но ме изхвърлиха. - Андре се изсмя на собствената си шега с гаден смях, който допринесе за мъртвешката атмосфера в стаята. - Наеха някаква едноръка черна лесбийка на мое място.

Бовоар напусна къщата, изпълнен с желание да се обади на съпругата си и да й каже колко много я обича, после да й сподели в какво вярва, какви са страховете, надеждите и разочарованията му. Да разговаря за нещо действително важно и истинско. Жан Ги извади мобилния си телефон и набра номера й. Но думите, които бе планирал да изрече, заседнаха нейде дълбоко в гърлото му. Вместо това заяви, че времето се е оправило, а тя му каза кой филм е гледала. Сетне и двамата затвориха.

Докато се връщаше в Трите бора, Бовоар усети, че някакъв мирис се е просмукал в дрехите му. Вонеше на препарат за чистене.

Намери шефа си пред къщата на госпожица Нийл, стиснал ключа в шепа. Гамаш го бе изчакал. Точно седмица след смъртта на Джейн Нийл двамата мъже най-сетне прекрачиха прага на дома й.

¹ Аз съм (фр.) - б. р.

² Игра на думи. Соланж чува фамилията на Клара, „Мороу“, като „утре“ (tomorrow), тъй като звученето им е близко. - б. р.