Убийството на художника

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

- Искаш ли препечен хляб? - попита Питър жена си на сутринта. Беше му обърнала гръб и се тресеше от ридания.

- С-силно преп-печен - изхълца Клара и от устата й се проточиха лиги, които стигнаха до пода и образуваха миниатюрни локвички покрай стъпалата й.

Двамата стояха боси в кухнята, където бяха започнали да приготвят закуската. Обикновено по това време вече се бяха изкъпали и облекли или поне бяха нахлузили чехли и наметнали халати върху фланелените си пижами. Тази сутрин обаче нищо не беше нормално. Питър просто не си бе дал сметка до каква степен се е изкривило всичко до този момент.

Цяла нощ бе прегръщал Клара с надеждата, че най-лошото е отминало. Че на сутринта мъката, макар и все още тук, щеше да позволи на съпругата му да си поеме дъх. Но жената, която познаваше и обичаше, сякаш бе погълната от някакво чудовище. Като Йона в търбуха на кита.

- Клара? Трябва да поговорим. Можем ли да си поговорим?

Питър жадуваше да се промъкне обратно в топлото легло с каничка кафе, препечен хляб, сладко и последния каталог на „Лий Вали“. Вместо това стоеше бос по средата на кухнята върху студения под и размахваше багета зад гърба на Клара като някакъв жезъл. Представата за жезъла не му допадна. Може би меч? Но дали това бе подходящо? Да размахваш меч пред съпругата си? Замахна два пъти във въздуха с него и кората на хляба се пропука. Точно навреме, помисли си. Защото представата за меча бе започнала да го смущава.

- Трябва да поговорим за Джейн. - Осъзна се, остави пречупения трагично „меч“ на кухненския плот и сложи ръка на рамото на съпругата си. За миг усети топлата фланелена тъкан, преди Клара рязко да се отдръпне. - Спомняш ли си, че понякога, когато вие с Джейн водехте дълги разговори, аз изтърсвах някой груб коментар и излизах? - Жена му гледаше втренчено напред и от време на време изсумтяваше, когато носът й протечеше за пореден път. - Отивах в студиото да рисувам. Но оставях вратата отворена. Не го знаеше, нали? - За първи път от двайсет и четири часа насам той зърна искрица интерес в погледа й.

Клара се извърна към него и избърса нос с опакото на дланта си. Питър потисна желанието си да й подаде салфетка.

- Всяка седмица, докато вие с Джейн си приказвахте, аз ви слушах и рисувах. И така в продължение на години. Нарисувах най-добрите си картини, докато ви слушах. Напомняше ми донякъде за времето, когато лежах в леглото си като дете и слушах мама и тате да си говорят долу в кухнята. Беше толкова успокояващо. Но имаше и друго. Двете с Джейн обсъждахте какво ли не. Градинарство, книги, взаимоотношения, готвене. Разговаряхте също и за вярата си. Помниш ли?

Клара се втренчи в ръцете си.

- И двете вярвахте в господ. Клара, трябва да разбереш в какво вярваш.

- Какво имаш предвид? Аз знам в какво вярвам.

- В какво? Кажи ми.

- Разкарай се. Остави ме на мира! - Сега беше неин ред. - Къде са ти сълзите? А? Ти си по-мъртъв и от нея. Не можеш дори да плачеш. И сега какво? Искаш да спра ли? Не е изминало и едно денонощие още, а ти вече се чувстваш отегчен, така ли? Понеже не си център на вселената? Искаш всичко да се върне по старому, просто ей така. - И Клара щракна с пръсти пред лицето му. - Отвращаваш ме.

Питър се сви наранен, изкушаваше се да изрече в лицето й всички онези неща, които щяха дай нанесат същата болка, която тя току-що му бе причинила.

- Махни се! - изкрещя Клара през хълцанията и риданията си.

Той изпита желание да го направи. Още от предната сутрин искаше да го стори. Но остана. А в този момент повече от всякога жадуваше да избяга. Дори само за малко. Мечтаеше да се разходи по главната, да изпие едно кафе с Бен. Да вземе душ. Всичко това звучеше толкова разумно и оправдано. Вместо това се наведе отново към нея, хвана влажните й от сълзи и сополи длани и ги целуна. Тя се опита да се отдръпне, но той не й позволи.

- Клара, обичам те. И те познавам. Трябва да си изясниш искрено в какво вярваш, в какво наистина вярваш. През всичките тези години разговаряхте за господ. Ти писа за вярата си. Рисуваше танцуващи ангели и изпълнени с копнеж богини. Тук ли е бог сега, в този момент, Клара? Тук, в стаята, ли е?

Изпълненият с нежност глас на Питър обгърна Клара с покой. Тя започна да се вслушва в думите му.

- Той тук ли е? - Питър бавно поднесе показалец към гърдите й, без да я докосва. - Джейн при него ли е? - Методично продължи атаката си. Знаеше отлично докъде трябва да стигне. -Джейн вече разполага с отговорите на всички въпроси, които двете обсъждахте; заради които се смеехте и спорехте. Тя се е срещнала с бог.

Клара зяпна и се втренчи право напред. Ето. Намери го. Своя остров на утехата. Ето къде можеше да пренесе мъката си. Джейн беше мъртва. И сега бе при господ. Питър имаше право. Тя или вярваше в бог, или не. И двата варианта бяха допустими. Но повече не можеше да казва, че вярва в господ, и да се държи така, сякаш не вярва. Клара вярваше в господ. Вярваше също така, че Джейн е при него. И внезапно болката и мъката й станаха човешки и естествени. Каквито можеше да преживее. Имаше къде да ги положи, на едно много специално място - там, където Джейн беше сега, при господ.

Мисълта й достави неимоверно облекчение. Погледна към Питър, който бе надвесил лице над нейното. Очите му бяха белязани от дълбоки кръгове; сивата му вълниста грива стърчеше в безпорядък. Клара докосна собствената си коса и напипа една заблудена фиба, потънала дълбоко в хаоса от заплетени кичури. Успя да я извади заедно с няколко откъснати косъма, след което помести ръката си върху тила на Питър. Мълчаливо придърпа главата му към себе си, а с другата ръка приглади част от буйните му кичури и ги захвана с фибата. После прошепна в ухото му: „Благодаря ти. Толкова съжалявам“.

Питър се разплака. За свой ужас усети как очите му засмъдяват и се напълват със сълзи, а в гърлото му сякаш забушува пожар. Загуби контрол и се разрева. Така, както бе плакал като дете, докато лежеше в кревата и слушаше спокойния разговор на родителите си в кухнята, които обсъждаха развода си. Прегърна жена си, притисна я към гърдите си и каза наум молитва, с която молеше господ никога да не му отнема Клара.

В Монреал съвещанието в главното управление на Surete не продължи дълго. Съдебният лекар се надяваше да получи предварителния доклад още този следобед и щеше да го отнесе в Трите бора на път за дома. Жан Ги Бовоар докладва за разговора си с Робер Лемио от отдела на Surete в Ковънсвил - младият мъж явно изгаряше от желание да помогне с още нещо.

- Твърди, че Йоланд Фонтен е чиста. Има известни подозрения за някои недотам почтени практики в работата й на агент на недвижими имоти, но до този момент нищо противозаконно. Съпругът и синът й обаче са доста популярни в полицията, както местната, така и Surete. Мъжът й се казва Андре Маланфан, трийсет и седем годишен. Пет задържания за пиянство и причиняване на безредици. Две задържания за нападение. Две за нахлуване без разрешение.

- Лежал ли е в затвора? - попита Гамаш.

- Два пъти е бил на топло в Бордо и много пъти е изкарвал по една нощ в местния арест.

- А синът?

- Бернар Маланфан. Четиринайсетгодишен. Сякаш чиракува при баща си. Неуправляем. Непрекъснати оплаквания от училището. Неспирни жалби от родители.

- Момчето задържано ли е по някакво обвинение?

- Не. Водени са обаче сериозни разговори с него на два пъти.

Няколко от полицаите в стаята изсумтяха в знак на презрение. Гамаш познаваше добре Жан Ги Бовоар и беше наясно, че той винаги оставя десерта за накрая. А от езика на тялото му личеше, че има какво още да сервира.

- Но - продължи Бовоар с блеснали в знак на триумф очи - Андре Маланфан е ловец. След всички тези присъди разрешението за притежаване на огнестрелно оръжие му е отнето. Обаче... - Гамаш обичаше да вижда по-младия си колега разпален, а този път той изобщо не криеше ентусиазма си. Бовоар направи драматична пауза и най-сетне оповести най-важното: -Тази година подава молба за разрешително за стрелба с лък и тя е одобрена!

Съвещанието приключи. Бовоар раздаде на всички задачите им и екипите потеглиха. Щом стаята се опразни, Никол се надигна, но Гамаш я върна с жест обратно на мястото й. Сега вече бяха само двамата и той искаше да проведе спокоен разговор с нея. Наблюдавал я бе по време на съвещанието и видя, че тя отново избра място настрани от останалите, без да си взема кафе и сладкиш като другите, всъщност без да прави нищо от онова, което вършеха останалите. Сякаш сама се стараеше да се отдели от екипа. Носеше и съвсем семпли дрехи, за разлика от повечето двайсет и няколко годишни жени от Монреал. В облеклото й нямаше нищо крещящо и ярко, което бе рядкост за жител на Квебек. Осъзна, че е свикнал членовете на екипа му да проявяват известна индивидуалност. Никол обаче сякаш се стремеше да бъде невидима. Костюмът й беше в монотонно синьо и от семпъл плат. С криви подплънки за раменете, които издаваха, че е закупен от евтин магазин. Под мишниците личеше тънка бяла ивица, докъдето бе стигнала потта й при последното носене на костюма. Не го беше почистила. Гамаш се зачуди дали сама си шие дрехите. Дали още живее в жилището на родителите си. Колко ли се гордееха с нея те и на какво ли напрежение е подложена. Чудеше се и дали всичко това обяснява единственото нещо, което я отличаваше от останалите. Нейното самодоволство.

- Вие сте стажантка на обучение при нас - изрече тихо. - Следователно се нуждаете от малко обучение. Ученолюбива ли сте?

-Да, сър.

- И как се учите?

- Не ви разбрах, сър.

- Въпросът ми е съвсем ясен. Моля да помислите над него и да ми отговорите.

Както винаги дълбоките му кафяви очи бяха живи и топли. Говореше спокойно, но твърдо. Без враждебност, но с пълната увереност, че трябва да му се отговаря. Тонът му бе на ръководител и ментор - това бе безспорно. Ивет беше слисана. Предишния ден се отнасяше приятелски с нея и тя бе решила, че може да се възползва от това. Сега започна да проумява грешката си.

- Уча се, като наблюдавам и слушам, сър.

-и?

И какво още? Гамаш се държеше така, сякаш има цял ден на разположение, но тя знаеше, че само след два часа го чака среща с жителите на Трите бора и че трябва да се доберат дотам навреме. Умът й сякаш замръзна. И... и...

- Помислете над въпросите ми. Довечера очаквам отговорите ви. За момента обаче ми позволете дави кажа как работя аз. И какво очаквам от вас.

-Да, сър.

- Аз наблюдавам. Много ме бива в наблюдението. Забелязвам всички важни неща. И слушам. Слушам внимателно какво казват хората, избора им на думи, тона, с който ги произнасят. Какво премълчават. А това, агент Никол, е ключът. Това е въпрос на избор.

- Избор?

- Ние избираме какво да мислим. Избираме какво да възприемаме. Избираме какво да е отношението ни към света. Може и да не смятаме така. Може и да не вярваме в това, но е истина. Знам с абсолютна сигурност, че това е факт. Виждал съм предостатъчно доказателства - при всеки случай, при всяка трагедия. При всяка победа. Всичко се свежда до нашия избор.

- Като избор на училище? Или къде да вечеряме?

- Дрехи, прическа, приятели. Да. Оттам се започва. Животът сам по себе си е избор. Всеки ден непрекъснато избираме. С кого да разговаряме, къде да седим, какво да казваме и по какъв начин. Животът ни зависи от избора, който правим. Едновременно е и много просто, и много сложно. В избора се крие сила. Така че, когато наблюдавам, аз следя именно за тези неща. За всеки избор, който правят хората.

- Какво мога да направя аз, сър?

- Можете да се учите. Да наблюдавате и да слушате, да изпълнявате каквото ви кажат. Вие сте стажантка. Никой не очаква от вас да сте компетентна. Почнете ли да се правите на всезнаеща, няма да научите абсолютно нищо.

Никол усети как бузите й поруменяват и прокле тялото си, което открай време все я предаваше. Често се изчервяваше, такава си беше. „Може би - обади се някакъв глас дълбоко в нея, - ако спреш да се преструваш, ще спреш и да се изчервяваш.“ Но гласът беше много слаб.

- Вчера ви наблюдавах. Свършихте добра работа. Успяхте отрано да ни насочите към възможността за стрелата. И това е отлично. Но трябва също така да слушате. Да се вслушвате в разговорите на хората от селото; да се вслушвате в речта на заподозрените; да се вслушвате в клюките, в собствените си инстинкти и колеги.

В ушите на Никол сякаш зазвъняха сребърни камбанки. Колеги. До този момент не бе имала никакви колеги. В отдела на Surete за пътни патрули бе работила малко или много самостоятелно, а преди това, в полицейския участък в Репентини, бе имала чувството, че хората около нея само я дебнат да й скроят някой номер. Колко хубаво щеше да е да си има колеги. Гамаш се приведе към нея.

- Трябва да разберете, че имате избор. Четири неща водят към мъдростта. Готова ли сте да ги чуете? - Тя кимна и се запита кога ли ще започне полицейската работа. - Има четири изречения, които се учим да казваме и наистина мислим. - Гамаш вдигна свитата си в юмрук ръка и започна да отваря пръсти един по един, докато изреждаше: - Не знам. Имам нужда от помощ. Съжалявам. И още едно. - Замисли се за момент, но като че ли не можа да си го припомни. - Забравил съм. Но довечера ще поговорим повече на тази тема, нали така?

- Точно така, сър. Благодаря ви. - Ивет осъзна, че казва истината, колкото и странно да беше.

Изчака Гамаш да излезе и си извади бележника. Беше решила да не си води записки по време на разговора им. Не искаше да изглежда като глупачка пред шефа си. Бързо си записа: съжалявам; не знам; нуждая се от помощ; забравил съм.

Щом влезе в кухнята току-що изкъпан, Питър забеляза две неща. Кафето вреше, а Клара бе обгърнала Люси, която се бе свила на плътно кълбо, навряла нос между задните си крака.

- На мен това ми помогна снощи - каза Клара и се втренчи в чехлите на Питър. После инстинктивно плъзна поглед нагоре по загърнатото в халат тяло на съпруга си.

Той приклекна и я целуна. След това целуна главата на Люси. Но кучето не помръдна.

- Бедничката.

- Предложих й банан, но тя дори не вдигна глава.

През целия кучешки живот на Люси Джейн всеки ден й нарязваше по един банан за закуска. Пускаше кръгчетата едно по едно на пода, където само след миг Люси ги омиташе. Всяка сутрин молитвите на Люси се сбъдваха, което потвърждаваше убеждението й, че господ е стар, тромав, мирише на рози и живее в кухнята.

Но това остана в миналото.

Люси осъзна, че нейният бог е мъртъв. Както и че чудото не се състоеше в банана, а в ръката, която й го даваше.

След закуска Питър и Клара навлякоха есенните си дрехи и се запътиха през площада към къщата на Бен. Сивите облаци обещаваха дъжд, вятърът бе влажен и студен. Предната веранда на приятеля им ги посрещна с аромат на запържен чесън или лук. Клара знаеше, че дори да ослепее един ден, не би могла да сбърка къщата на Бен. Отвсякъде лъхаше на вонящи кучета и стари книги. Всички кучета на Бен смърдяха, не само Дейзи, и това явно нямаше нищо общо с възрастта им. Сега обаче домът му ухаеше на кухненски аромати. Вместо да се зарадва, Клара изпита леко безпокойство, сякаш още едно от сигурните неща в живота й бе изчезнало. Искаше си обратно старата миризма. Искаше си обратно Джейн. Искаше всичко да е както преди.

- О, щеше ми се да ви изненадам - възкликна Бен, докато приближаваше към Клара с разтворени за прегръдка ръце. - Chili con came¹.

- Любимото ми ястие, когато се нуждая от утеха.

- Не съм го правил досега, но пазя някои от готварските книги на мама и намерих рецептата в „Радостта от готвенето“. Чилито няма да ни върне Джейн, но ще облекчи болката.

Клара погледна дебелата готварска книга, разтворена на кухненския плот, и й се повдигна. Дошла бе от онази къща.

Дома на Тимър. Къщата, която отблъскваше любовта и смеха и привличаше змиите и мишките. Не искаше да има нищо общо с нея и проумя, че отвращението й от мястото се простира и върху предметите, дошли оттам.

- Но, Бен, ти също обичаше Джейн. Ти я откри. Това трябва да е било кошмарно.

- Така е. - Обърнат с гръб към тях, разказа накратко случилото се; не смееше да погледне Питър и Клара в очите.

Докато Бен разбъркваше каймата на печката, Клара отваряше консервите с останалите добавки за ястието и слушаше разказа му. След малко подаде на Питър отварачката за консерви и седна. Виждаше историята на Бен в главата си като на филм. Но очакваше Джейн да се изправи. След като разказът приключи, Клара се извини и отиде във всекидневната.

Пъхна малка цепеница в камината и се заслуша в тихия разговор на Питър и Бен. Не различаваше отделни думи, долавяше само познатите гласове. Връхлетя я поредната вълна мъка. Беше загубила своята приятелка, чието бъбрене я даряваше с утеха. Изпитваше и друго -ревност, понеже Питър все още си имаше компания в лицето на Беи. Можеше да го посещава по всяко време, докато нейната най-добра приятелка си бе отишла завинаги. Съзнаваше колко дребнаво и егоистично беше, но не можеше да надвие чувството. Пое си дълбоко въздух и усети приятния аромат на чесън, лук, пържена кайма и подправки. Нели, изглежда, бе чистила скоро, защото мястото лъхаше на почистващи препарати. На чистота. Клара се почувства по-добре - знаеше, че Беи бе и неин приятел, не само на Питър. И че няма да остане сама, освен ако самата тя не го предпочете. Колкото до миризмата на Дейзи, тя можеше всеки миг да надвие уханието на чесновото соте и да се понесе триумфално из къщата.

Питър, Клара и Беи завариха църквата „Свети Тома“ почти пълна. Току-що бе завалял дъжд, така че пред храма нямаше много народ. Малкият паркинг отстрани бе претъпкан с коли, а останалите камионетки и автомобили се редяха по кръговата главна улица. В църквата бе топло и пълно с хора. Разнасяше се миризма на влажни вълнени дрехи и мокра пръст, набита по подметките на обувките. Тримата се провряха през тълпата и се присъединиха към енориашите, облегнати на задната стена. Клара усети, че в гърба й се забиват някакви дребни остри предмети, и се извърна - беше се подпряла на корковото табло за известия. Покрито бе с обяви за продажба на чай и занаятчийски изделия, за срещата на клуба „Брауни“, за тренировките с Хана в понеделник и четвъртък сутрин, за събирането на клуба по бридж всяка сряда от седем и трийсет; имаше дори пожълтели обяви за „новото“ работно време на църквата от 1967 г.

- Казвам се Арман Гамаш. - Едрият мъж бе заел централно място. Тази сутрин носеше туидово сако и сив панталон, а върху оксфордската му риза личеше проста и елегантна вратовръзка във виненочервено. Беше свалил шапката си и Клара забеляза, че е започнал да оплешивява и не се опитва да го прикрива. Косата и подстриганите му мустаци сивееха. Напомняше й за областен съдия, изправен пред жителите на селото. Беше мъж, свикнал да ръководи, и това му подхождаше. Залата замлъкна напълно с изключение на нечия упорита кашлица в дъното. - Аз съм главният инспектор в отдела по убийства на Surete du Quebec.

Представянето му предизвика оживен шум, който Гамаш изчака да стихне.

- А това е първият ми заместник, инспектор Жан Ги Бовоар. - Бовоар пристъпи напред и се поклони. - Сред вас има и други служители на Surete. Предполагам, че всички сте ги забелязали. - Пропусна факта, че по-голямата част от екипа му преобръщаше с главата надолу Клуба на ловците с лък.

Внезапно Клара бе споходена от мисъл, която я порази - човекът, убил Джейн, по всяка вероятност бе част от тълпата, изпълнила параклиса. Огледа се и забеляза Нели и съпруга й Уейн, Мирна и Рут, Оливие и Габри. Матю и Сюзън Крофт бяха на реда зад тях. Не видя обаче Филип.

- Според нас смъртта на Джейн Нийл е нещастен случай, но до този момент никой не е поел отговорност по случая. - Гамаш направи пауза и Клара забеляза колко съсредоточен и стегнат бе вече. Интелигентните му очи бавно огледаха помещението, преди да продължи: -Ако това е било нещастен случай и лицето, което я е убило, е тук, искам да кажа няколко неща.

Последва гробна тишина. Дори кашлицата отзад бе спряла, излекувана като по чудо от любопитството.

- Досещам се колко изплашен е бил човекът, след като е проумял какво е сторил. Но въпреки всичко трябва да се покаже и да си признае. Колкото повече изчаква, толкова по-сложни ще стават нещата. За нас, за жителите на селото и за него.

Главният инспектор направи пауза и бавно огледа помещението; всеки присъстващ доби усещането, че погледът на Гамаш го пронизва. Всички притихнаха. Възцари се трепетно очакване; всеки се надяваше извършителят на престъплението да стане и да си признае.

Клара улови погледа на Йоланд Фонтен, която едва й се усмихна. Изпитваше истинско отвращение към нея, но събра сили и й се усмихна в отговор. Андре, мършавият съпруг на Йоланд, също присъстваше; чоплеше кожичките на ноктите си и от време на време ги изскубваше. Изключително грозният им син Бернар седеше клюмнал на пейката с враждебно изражение. Изглеждаше отегчен - дъвчеше някакви бонбони и правеше физиономии на приятелите си отсреща.

Всички останали бяха застинали.

- Искам да кажа на този човек, че ще го открием. Може да е сигурен. - Гамаш си пое дълбоко дъх, сякаш се канеше да смени темата. - Разследваме този случай като предумишлено убийство, макар да изпитваме известни съмнения. Тук е предварителният доклад на съдебния лекар. - Показа джобния си компютър. - Знаем, че Джейн Нийл е издъхнала между шест и половина и седем сутринта вчера. Използваното оръжие по всяка вероятност е стрела.

Думите му предизвикаха леко оживление.

- Казах „по всяка вероятност“, защото оръжието не беше открито. И точно тук е проблемът. Липсващото оръжие е довод срещу тезата ни, че смъртта на госпожица Нийл е нещастен случай. В допълнение с факта, че още никой не е поел отговорност за престъплението, това ни кара да мислим, че случаят е много подозрителен.

Гамаш отново направи пауза и огледа събраните хора. Посрещна го море от доброжелателни лица, тук-там примесени с раздразнени погледи. „Нямат никаква представа какво им предстои“ - помисли си Гамаш.

- Ето какво ще последва. Ще ни виждате навсякъде. Ще задаваме въпроси, ще проверяваме истинността на думите ви, ще разговаряме не само с вас, но и с вашите съседи и работодатели, с членовете на семействата и приятелите ви.

В църквата отново се надигна шум, този път примесен с враждебност. Гамаш долови думата „фашист“ от предната лява част на помещението. Улови нечий поглед и зърна Рут Зардо.

- Никой от вас не е желал да се случи нещо подобно, но ето че е станало. Джейн Нийл е мъртва и ще се наложи всички да се примирим с тази мисъл. Ние трябва да си вършим работата, а вие да ни помагате, което значи, че ще трябва да приемете неща, които при други обстоятелства не бихте търпели. Такъв е животът. Съжалявам. Но това не променя фактите.

Мърморенето стихна, дори тук-там няколко глави кимнаха в съгласие.

- Всички имаме своите тайни и преди разследването да приключи, аз ще съм запознат с голяма част от вашите. Ако не се отнасят до случая, ще ги отнеса в гроба си. Но все пак ще ги открия. Повечето дни ще прекарвам късния следобед в бистрото на господин Брюл, където ще преглеждам събраните до момента факти и доказателства. Всички сте добре дошли да пийнем по някое питие там и да си кажем по някоя приказка.

Гамаш бе наясно, че престъплението е нещо напълно човешко. Причината и следствието. Знаеше също, че за да заловиш престъпник, трябва да установиш контакт с всички хора, замесени в случая. А да поговориш с някого на чаша кафе бе възможно най-приятният и непринуден начин това да стане.

- Имате ли някакви въпроси?

- В опасност ли сме? - попита местният депутат Хана Пара.

Гамаш имаше готов отговор. Това бе труден за обсъждане въпрос, тъй като не бяха напълно наясно дали разследват нещастен случай, или предумишлено убийство.

- Не мисля. Трябва ли да заключвате вратите си нощем? Винаги. Трябва ли да проявявате внимание, когато се разхождате в гората или дори по главната улица? Да. Задължително ли е да правите тези неща? - Направи пауза и цялото паство го изгледа тревожно.

- Снощи заключи ли вратата? - прошепна Клара в ухото на Питър. Щом мъжът й кимна, тя стисна ръката му в знак на благодарност. - Ами ти? - обърна се към Беи, който поклати глава.

- Не, но тази вечер ще го направя.

- Това си е изцяло ваше решение - заяви Гамаш. - При такива събития хората обикновено проявяват засилено внимание и предпазливост в продължение на около седмица. След това отново се връщат към старите си навици. Някои остават по-предпазливи за цял живот, докато други продължават да правят нещата постарому. Повечето залагат на някакъв благоразумен среден вариант. Не съществува единствен универсален правилен избор. На ваше място бих внимавал, но няма причина за паника. - Усмихна се и добави: - А и вие не ми приличате на хора, които се паникьосват лесно. - Което не беше далеч от истината, макар че повечето присъстващи бяха ококорили широко очи. - В случай че възникнат някакви допълнителни въпроси, отседнал съм в местния пансион.

- Аз съм Стария Мъндин - изправи се на крака един двайсет и пет годишен младеж. Беше невероятно красив, с тъмна къдрава коса, изваяно лице и мускулесто тяло.

Бовоар стрелна Гамаш с едновременно развеселен и смутен поглед. Какво беше това име Стария Мъндин? Записа го в бележника си, без да е убеден, че е вярно.

- Да, кажете, господин Мъндин?

- Чух, че когато Джейн е била убита, Люси не е била с нея. Така ли е?

- Да. Доколкото разбирам, това е много необичайно за Джейн.

- Така си е. Едва ли би отишла в гората без Люси. Тя ходеше навсякъде с кучето.

- За защита ли? - запита инспекторът.

- Не, просто така. Защо ти е куче, ако не го вземаш със себе си на разходка? Особено сутрин, когато няма търпение да изскочи навън и да си свърши работата. Не, сър. Тук има нещо.

Гамаш се обърна към присъстващите:

- Някой от вас може ли да се сети за причина, поради която Джейн би оставила Люси у дома?

Клара бе силно впечатлена от въпроса. Шефът на разследването, началник с висок ранг в Surete, искаше да чуе мнението на простолюдието. Внезапно атмосферата на скръб и пасивност в храма се смени с такава на активно участие. Разследването стана „тяхно“.

- Ако Люси е била болна или разгонена, възможно е Джейн нарочно да я е оставила вкъщи - обади се Сю Уилямс.

- Вярно, но Люси е здрава и не е разгонена - отбеляза Питър.

- Може ли Джейн да е видяла някакви ловци и да е върнала Люси обратно вкъщи, да не би да я прострелят погрешка? - Въпросът бе зададен от Уейн Робъртсън, който получи пристъп на кашлица и седна. Съпругата му Нели го обгърна с едрата си пухкава ръка, сякаш това изобилие от плът можеше да прогони болестта му.

- Възможно ли е в такъв случай да се е върнала после обратно в гората, за да влезе в пререкание с някой ловец? - попита Гамаш.

- Възможно е - потвърди Беи. - Правила го е преди. Спомняте ли си преди две години,

когато залови... - Той се спря, видимо смутен.

Разнесе се неловък смях, последван от шушукане. Гамаш повдигна вежди и зачака.

- Става въпрос за мен, както е известно на всички. - Един мъж се надигна от стола си с тези думи. - Казвам се Матю Крофт. - Беше на трийсет и няколко по преценка на Гамаш; мъж с нормално телосложение и доста невзрачен външен вид. До него седеше слаба напрегната жена. Името му прозвуча познато на главния инспектор. - Преди три години ловувах незаконно на земята на Хадли. Госпожица Нийл ме заговори и ме помоли да си тръгна.

- А вие направихте ли го?

-Да.

- Защо сте ловували на чужда земя?

- Родът ни живее тук от стотици години и всички сме научени, че по време на ловния сезон няма частна собственост.

- Не е вярно - разнесе се гръмък глас от дъното на помещението.

Бовоар трескаво драскаше в бележника си.

Крофт се обърна назад.

- Ти ли си това, Анри?

Скулпторът Анри Лавиер се надигна царствено от седалката.

- Така съм научен от най-ранните си години - продължи Крофт. - Казваха ми, че човек има правото да ловува където си избере, тъй като оцеляването му зависи от събирането на достатъчно храна за сезона.

- Има магазини за хранителни стоки, Матю. Веригата „Лоблоус“ не ти ли е достатъчна? -рече спокойно Анри.

- ИГА, „Провиго“ - изредиха с вик други.

- И при мен - обади се Жак Беливо, собственик на местния универсален магазин.

Всички се изсмяха. Гамаш не се намесваше, само слушаше, наблюдаваше и следеше накъде върви оживената размяна на реплики.

- Да, времената сега са други - отвърна подразнен Крофт. - Ловът вече не е необходим, но е една чудесна традиция. И много добър начин да помогнеш на ближния. Убеден съм в това.

- Никой не казва, че не си, Мат - обади се Питър и пристъпи напред. - А и не мисля, че си длъжен да се оправдаваш за действията си, особено за тези отпреди години.

- Налага се, господин Мороу. - Гамаш се намеси миг след като Бовоар му подаде една бележка. - Джейн Нийл вероятно е убита от ловец, влязъл без разрешение в имота на господин Хадли. Всеки от вас с подобни приключения в миналото трябва да даде обяснение. - Прегледа бележката. На нея с печатни букви пишеше: „Филип Крофт е хвърлял тор?“. Синът? - Гамаш сгъна хартийката и я пъхна в джоба си. - Продължавате ли да ловувате където си пожелаете, господин Крофт?

- Не, сър, вече не правя така.

- А защо не го правите?

- Защото уважавах госпожица Нийл и накрая проумях онова, което хората ми набиваха в тиквата в продължение на години. Съгласих се с тях. Всъщност вече изобщо не ловувам никъде.

- А притежавате ли ловен лък?

-Да, сър.

Гамаш огледа помещението.

- Бих искал всеки собственик на ловен лък, който присъства тук, да си даде името и адреса

на инспектор Бовоар. Дори да не ползва оръжието от години.

- Само притежателите на ловни лъкове ли? - обади се Питър.

- Защо? Какво имате предвид?

- Простите лъкове и стрели, тези за любителска стрелба, се различават от ловните.

- Но не водят ли до същите резултати, ако се използват срещу човек?

- Мисля, че да. - Питър се обърна към Бен, който се замисли за момент.

- Да - потвърди приятелят му. - Макар стрелите да са различни. Човек трябва да има дяволски късмет обаче, за да убие някого с любителски лък.

- Защо?

- Ами, стрелите за мишени са с много малък наконечник, с размера на върха на куршум горе-долу. Докато ловната стрела вече е друга работа. Никога не съм стрелял с такъв лък, но Мат има опит.

- Ловната стрела има наконечник с четири, понякога с пет остриета, които се събират в изострен връх.

До олтара бе поставен триножник с листове хартия. Гамаш се приближи до тях и бързо надраска голям черен кръг с четири черти, излизащи от него - копие на онзи, който Бовоар бе нарисувал по време на вчерашния обяд.

- Възможно ли е да причини рана като тази?

Матю Крофт пристъпи напред и тълпата се люшна леко след него.

- Точно такава - потвърди.

Гамаш и Бовоар се спогледаха. Бяха получили част от отговора на въпроса си.

- И така, значи раната е причинена от ловна стрела - промърмори Гамаш сякаш повече на себе си, отколкото на аудиторията.

Матю Крофт не бе сигурен дали инспекторът се обръща към него, но въпреки това отговори:

- Да, сър. Безусловно.

- А как изглежда една ловна стрела?

- Направена е от метал, много е лека и с куха вътрешност, задната й част има пера.

- А лъкът?

- Ловният лък е съставен и се изработва от сплави.

- Сплави? - обади се Гамаш. - Тоест смесица от няколко метала. Мислех, че лъковете са дървени.

- Навремето са били - съгласи се Матю.

- Някои все още са - извика някой от тълпата и предизвика всеобщ смях.

- На мен се присмиват, господин инспекторе - призна Бен.

- Когато основах Клуба на стрелците с лък, ползвахме само стари лъкове и стрели. Традиционния тип прост лък...

- Робии Худ - обади се някой и отново разсмя присъстващите.

- И неговите верни съратници - вметна Габри, доволен, че и той е допринесъл с нещо към дискусията. Нов смях се разнесе из храма, макар и по-слаб. Габри обаче не го дочу, защото в това време се опитваше да освободи крака си от желязната хватка на Оливие.

- Така е - продължи Бен. - Когато двамата с Питър основахме клуба, бяхме още под влиянието на Робии Худ, каубоите и индианците. Дори се обличахме като тях.

До него Питър простена, а Клара изсумтя при отдавна забравения спомен как двамата приятели се промъкват из горите, нахлузили ски шапки вместо средновековни шлемове и зелени тесни панталони. По онова време бяха около двайсет и пет годишни. Клара знаеше също, че Питър и Бен продължаваха с изпълненията си и до днес, когато мислеха, че никой не ги наблюдава.

- Така че използвахме само прости дървени лъкове и дървени стрели - поясни Бен.

- А какво използвате сега, господин Хадли?

- Същите лъкове и стрели. Не намерихме причина да ги сменим. Използваме ги само за стрелба по мишена зад училището.

- Така, нека обобщим. Съвременните лъкове и стрели се изработват от някакъв метал или сплав. А старите - от дърво, правилно ли съм разбрал?

- Точно така.

- Може ли такава стрела да пробие човешко тяло?

- Да, от край до край - обади се Матю.

- Но, господин Хадли, вие споменахте каубои и индианци. Във всички онези стари уестърни стрелите остават в тялото.

- Онези филми не са много истински - отбеляза Матю и Гамаш долови как Бовоар се изсмя зад него. - Повярвайте ми, една стрела може да пробие човешко тяло от край до край.

- И металната, и дървената?

- Аха. И двете.

Гамаш поклати глава. Поредният разбит мит. Зачуди се дали събраното множество в църквата знаеше това. Но поне бяха намерили отговор на загадката с изходната рана и вече бе повече от сигурно, че Джейн Нийл е убита със стрела. Но къде ли се беше дянала?

- Колко далеч може да стигне една стрела, след като напусне тялото?

- Хм, добър въпрос. Три-четири метра.

Гамаш погледна Бовоар и кимна. Стрелата вероятно бе пронизала жената през гърдите, излязла през гърба й и потънала в гората зад нея. Бяха претърсили близката околност, без да я открият.

- Трудно ли е да се намери?

- Не особено. Един опитен ловец винаги знае къде точно да погледне. Стърчи малко над земята, защото оперената й задна част е малко по-лека от предната. Стрелите са скъпо удоволствие, господин инспектор, така че винаги си ги събираме грижливо. Станало ни е втора природа.

- Съдебният лекар откри няколко власинки от истински пера в раната. Какво би могло да означава това?

Оживлението, което предизвикаха тези думи, изненада силно Гамаш. Питър се бе втренчил в Бен, който имаше объркан вид. Всички сякаш мигновено се раздвижиха.

- Ако наистина става въпрос за стрела, тогава тя може да е само някоя стара и дървена -заяви Питър.

- Изработените от метална сплав стрели не са ли с истински пера в задната си част? -попита Гамаш, който най-после започваше да разбира.

-Не.

- Така. Извинете, че се налага да се повтарям, но просто искам да съм абсолютно сигурен. След като в раната са открити власинки от истински пера, тогава значи си имаме работа с дървена стрела. Не изработена от метална сплав, а от дърво.

- Точно така - потвърди хорово половината паство.

- Не стрела за стрелба по мишена като тези, използвани от Клуба на стрелците с лък, а

ловна, нали така? - запита Гамаш. - Знаем това заради формата на раната. - Посочи към рисунката и всички кимнаха в знак на съгласие. - Трябва да е била дървена стрела с метален наконечник за лов. Дървените ловни стрели могат ли да се използват с нови метални лъкове?

- Не - отвърна паството в един глас.

- Значи трябва да е било дървен лък, нали така?

- Точно така.

- Лъкът на Робии Худ.

- Точно така.

- Сега вече ми стана ясно, благодаря ви. Имам още един въпрос. По-рано използвахте за лъковете думите „прост“ и „съставен“. Каква е разликата? - Гамаш хвърли поглед към Бовоар с надеждата, че заместникът му си води подробни бележки.

- „Прост“ е лъкът на Робии Худ - обясни Бен, - на каубоите и индианците. Представлява едно дълго тънко парче дървесина, по-дебело в средата, където е издялана нещо като ръкохватка. И в двата края на пръчката има нарези. Закачате тетивата на единия, а после на другия край, извивате дървената пръчка и тя се превръща в лък. Просто и ефективно. Конструкция, известна от незапомнени времена. След като приключите работа, сваляте тетивата и прибирате някъде лъка, приел отново формата на леко извита пръчка.

„Наистина, просто и ефективно“ - помисли си Гамаш.

- Конструкцията на лъка, който наричаме „съставен“, е сравнително нова обаче - продължи Матю. - На практика той прилича на много сложен лък с ролки в двата края и много тетиви. Има и доста сложен механизъм за прицелване. А също и спусък.

- Простият модел притежава ли мощта и точността на онзи другия, как му беше името?

- Съставен - подсказаха едновременно двайсет души, в това число и поне трима от полицаите в църквата.

- Точността... да. Но мощността - не.

- Поколебахте се за първото.

- При стария модел пускате тетивата с пръсти. Ако отпускането не е добре премерено, точността се нарушава. При съставния лък имаме спусък, затова освобождаването е по-плавно. Притежава също така и много точен прицелен механизъм.

- В наши дни има ловци, които предпочитат да използват дървени огъващи се лъкове и дървени стрели. Така ли е?

- Не са много - обади се Хелън Чарън. - Такива случаи са много редки.

Гамаш се обърна към Матю:

- Ако възнамерявате да убиете някого, кой лък бихте използвали? Простия или съставния?

Матю Крофт се поколеба при отговора си. Въпросът очевидно не му се понрави. Андре

Маланфан се изсмя. С безжизнен мъртвешки смях.

- Пределно ясно. Съставния. Не мога да си представя някого в днешно време да ловува със стар дървен лък и стрели с истински пера. Все едно е някой, дошъл от миналото. За стрелба по мишена човек може да избере прост лък, да. Но за лов? Само съвременен. А и да речем, че възнамерявате да убиете някого. Предумишлено. Защо ще рискувате излишно с дървен лък? Не, съставният ви дава далеч по-голяма сигурност. Аз лично бих използвал огнестрелно оръжие.

„Ето къде е загадката - замисли се Гамаш. - Защо? Защо е използвана стрела, а не куршум? Защо някакъв старомоден дървен лък, а не съвременен ловен?“ В края на всяко разследване всеки въпрос получаваше своя отговор. И той бе смислен, поне до някаква степен. За някого. В този момент обаче му се струваше напълно лишен от смисъл. Някой бе използвал старомодна дървена стрела с истински пера, за да убие една възрастна пенсионирана селска учителка. Защо?

- Господин Крофт, пазите ли още ловния си лък и комплекта към него?

-Да, сър.

- Ще имате ли възможност да ми покажете как се стреля с него днес следобед?

- С удоволствие. - Крофт не се поколеба с отговора, но Гамаш забеляза, че жена му се напрегна.

Гамаш погледна часовника си: 12,30.

- Някой да има други въпроси?

- Аз имам. - Рут Зардо се изправи с усилие.

- В действителност това беше повече твърдение, отколкото въпрос. - Гамаш я изгледа с интерес. Вътрешно обаче се стегна като пружина.

- Можете да използвате старата гара, ако считате, че ще ви свърши работа като местен щаб. Чух, че търсите подходящо помещение. Доброволната противопожарна команда може да ви помогне да се настаните там.

Гамаш се замисли над предложението. Мястото не беше идеално, но щом нямаха достъп до училищната сграда, изглеждаше като оптимален вариант.

- Мерси, ще се възползваме от предложението ви. Много съм ви благодарен.

- Искам да кажа нещо - надигна се и Йоланд. - Полицията несъмнено ще ми каже за кога мога да организирам погребението на леля Джейн. Ще известя всички кога и къде ще се състои.

Гамаш внезапно изпита дълбока жалост към нея. Беше се облякла в черно от глава до пети и се разкъсваше между желанието да демонстрира мъка и да заяви правото си на собственост над тази трагедия. Виждал бе много пъти как хората буквално се състезават за ролята на главен скърбящ. Винаги бе дълбоко човешко, никога - приятна гледка, а и много често заблуждаваше. Докато раздават храна на гладуващи, социалните работници бързо научават, че онези, които се бият да се докопат до някоя порция, обикновено са хората, които имат най-малка потребност от нея. А стоящите безмълвно най-отзад - прекалено изнемощели, за да воюват с лакти - се нуждаят най-много от храната. Същото е и с трагедията. Хората, които не излагат мъката си на показ, често изпитват най-дълбоката покруса. Но инспекторът знаеше също така, че не съществуват железни стопроцентови правила.

Гамаш приключи срещата. Щом излязоха на проливния дъжд, всички се втурнаха към бистрото за обяд - някои да готвят, други да сервират, а останалите просто да се нахранят. Главният инспектор изгаряше от нетърпение да чуе резултатите от претърсването на Клуба на стрелците с лък.

¹ Печено кълцано говеждо месо с множество лютиви подправки. - б. р.