Убийството на художника

ГЛАВА ПЪРВА

Госпожица Джейн Нийл предаде богу дух сред утринната мъгла в неделя сутрин, ден преди Деня на благодарността. Беше същинска изненада. Смъртта й не бе естествена, освен ако не смятате, че всичко, което ни спохожда, е естествено. Ако приемем, че е така, то Джейн Нийл бе крачила към този окончателен момент през всичките седемдесет и шест години от живота си, преди смъртта да я срещне в прекрасните кленови гори в покрайнините на селцето Трите бора. Лежеше на земята, разперила ръце и крака, сякаш правеше снежни ангели насред ярките крехки листа.

Главен инспектор Арман Гамаш от Surete du Quebec¹ приклекна; коленете му изпукаха като изстрел от ловна двуцевка; едрите му ръце зашариха вещо над дребното алено петно върху плетената жилетка на жертвата, сякаш бе магьосник, способен да излекува раната и да върне жената към живот. Но не беше магьосник. Такава дарба не притежаваше, но за щастие, разполагаше с други. До ноздрите му достигна миризма на нафталин, ароматът на баба му. В нежните добродушни очи на Джейн се четеше изненада от срещата им.

За него тази среща наистина беше изненадваща. Това бе малката му тайна. Не че някога през живота си беше срещал жената. Не. Малката му тайна беше, че макар и на петдесет и няколко години, в пика на продължителната му и към момента замряла кариера, насилствената смърт все още успяваше да го изненада. Изненадваща особеност за началник на отдел „Убийства“ и навярно една от причините да не се издигне по-високо в циничните среди на квебекската полиция. При всеки следващ случай се надяваше, че е станала някаква грешка и убийство няма. Вкочаненото тяло на госпожица Нийл обаче разсея всичките му надежди. Гамаш се изправи с помощта на инспектор Бовоар, закопча подплатения си шлифер и се замисли.

Само преди няколко дни Джейн Нийл закъсня за друга среща. Беше се уговорила със старата си приятелка и съседка Клара Мороу да се срещнат на кафе в селското бистро. Клара седна на масата до прозореца и зачака. Търпението не беше сред силните й страни. Тялото й видимо се тресеше от комбинацията на чаша cafe au lait² и собствената й нервност. Втренчи се през стъклото към затревения селски площад, към старите къщи и кленовете, които опасваха бистрото от всички страни. Обагрените в червено и пурпурно дървета бяха може би единственото променящо се нещо в това старо селище.

Видя един камион да навлиза бавно в селцето по улица „Мулен“, върху предния капак на който бе проснато безжизненото тяло на кошута с красиво изпъстрена козина. Товарният автомобил заобиколи бавно бистрото и принуди пешеходците да застинат на място.

Ловният сезон бе открит и сега околностите на селото бяха ловна територия. Ловци като тези обаче идваха най-вече от Монреал и други големи градове. Вземаха под наем камиони и се провираха като хипопотами през калните селски пътища на зазоряване или по здрач в преследване на елени. Зърнеха ли плячка, безшумно спираха, излизаха от камиона и стреляха. Клара беше наясно, че не всички ловци са такива, макар броят им да не бе малък. Те привързваха елена към предния капак на автомобила и обикаляха наоколо с твърдата убеденост, че мъртвото животно някак неимоверно повишава авторитета им.

Всяка година ловците лишаваха от живот крави, коне и домашни любимци и се избиваха помежду си. Колкото и странно да звучи, понякога дори прострелваха сами себе си, водени навярно от някакво психотично опиянение, при което се възприемаха за плячка. Умните хора бяха наясно, че някои от ловците - макар и не всички - се сблъскват с непреодолима трудност, когато се опитват да различат бор от човек.

Клара се зачуди какво ли става с Джейн. Тя рядко закъсняваше, така че нямаше за какво да й се сърди. Клара лесно прощаваше почти всичко на почти всеки. Твърде лесно, както често я упрекваше съпругът й Питър. Но тя си имаше една малка тайна. Всъщност не забравяше всичко опростено. Повечето неща - да. Някои обаче си къташе тайно, за да си ги припомня в моменти, когато й бе нужна утеха заради грубостта на околните.

На масата имаше брой на вестник „Монреал газет“, посипан с трохи от кроасан. Сред тях надзъртаха няколко заглавия: „Партия Квебек обещава да организира референдум за независимост“, „Полицията залавя наркотрафиканти в селските райони“, „Изчезване на стопаджии в парк Тремблан“.

Клара отмести поглед от мрачните новини. Двамата с Питър отдавна бяха прекратили абонамента си за монреалските вестници. Невежеството наистина беше благодат. Предпочитаха местния „Уилямсбърг каунти нюз“, в който можеха да прочетат за кравата на Уейн, как Гилен посреща внуците си или пък за наддаването за един юрган в старческия дом. Понякога се чудеше дали по този начин бягат от действителността и отговорностите. После осъзнаваше, че пет пари не дава за това. Пък и научаваше всичко, което й бе нужно, точно тук - в бистрото на Оливие, скътано в сърцето на Трите бора.

- Пак си се отнесла нейде из облаците - прозвуча познатият и така любим глас. Пред нея стоеше Джейн - усмихната и с порозовяло от есенния студ лице. Беше останала без дъх, тъй като пресече почти тичешком селския площад. - Извинявай, че закъснях - прошепна в ухото на Клара, докато двете се прегръщаха. Едната бе дребна, пухкава и задъхана, другата -трийсет години по-млада, стройна и все още превъзбудена от кофеина. - Трепериш от притеснение - отбеляза Джейн, след като на свой ред поръча чаша cafe au lait и се настани на масата. - Не знаех, че си толкова загрижена за мен.

- Дърта вещице! - изсмя се Клара.

- Тая сутрин определено бях такава. Чу ли какво стана?

- Не, какво се е случило? - приведе се Клара над масата, нетърпелива да чуе новината.

Двамата с Питър бяха прекарали известно време в Монреал в покупки на платна и бои за

работа. И двамата бяха художници. За разлика от нея Питър имаше успех. До този момент Клара още не бе получила признание и - както тайно подозираха повечето й приятели -имаше голяма вероятност това да си остане така, ако продължаваше да упорства с непонятните си творби. Клара трябваше да признае, че серията й от картини с утроби на воини оставаха до голяма степен неразбрани от купувачите на произведения на изкуството; занаятчийските й изделия с буйни коси и несъразмерни крака обаче се радваха на известен успех. Продала бе една от куклите. Останалите - приблизително петдесет на брой - мируваха в мазето на къщата им, заприличало на снимачно студио на „Дисни“.

- Не! - прошепна искрено удивена Клара след няколко минути. Прекарала бе двайсет и пет години от живота си в Трите бора, без изобщо да чуе за престъпление. Хората тук заключваха вратите си само когато се събираше реколтата, и то за да не изсипват съседите кошници с тиквички в двора им. Разбира се, според онова заглавие във вестника имаше още една култура, която се радваше на не по-малка популярност от тиквичките - марихуаната. Онези, които нямаха общо с нея обаче, обикновено се правеха, че не я забелязват.

Други престъпления тук нямаше. Липсваха кражби с взлом, прояви на вандализъм или нападения. В Трите бора нямаше дори полицейски участък. От време на време Робер Лемио от близката Surete правеше по някой кръг около бистрото, колкото да се покаже, което беше

съвсем излишно.

До тази сутрин.

- Да не е някакъв майтап? - Клара още не можеше да възприеме това, което й бе описала Джейн.

- Не. Не беше майтап - отвърна другата жена. - Едно от момчетата се изсмя. Сега като се замисля, звукът ми се стори познат. Не беше весел смях. - Джейн впи ясните си сини очи в лицето на Клара. В тях се четеше неподправено изумление. - Напомни ми за нещо, което съм чувала като учителка. Слава богу, не много често. За звука, който момчетата издават, когато причиняват болка на някого и изпитват наслада. - Потрепери при спомена и се загърна плътно в жилетката си. - Много гаден звук. Радвам се, че поне ти не беше там в този момент.

Изрече тези думи точно когато по-младата жена протегна ръце над кръглата маса и улови дребната й студена ръка. С цялото си сърце Клара желаеше да бе преживяла това вместо Джейн.

- Но нали каза, че били само някакви си хлапета?

- Носеха скиорски маски, така че ми беше трудно да ги позная, но мисля, че успях.

- Кои бяха?

- Филип Крофт, Гюс Хенеси и Клод Лапиер. - Преди да изрече шепнешком имената, Джейн се огледа наоколо, за да се увери, че никой не ги подслушва.

Клара познаваше и тримата. Не бяха точно деца за пример, но и не бяха способни на такива неща.

- Сигурна ли си?

- Не - призна Джейн.

- По-добре не казвай на никого.

- Късно е вече.

- Какво искаш да кажеш?

- Изрекох имената им тази сутрин, по време на случката.

- Сигурно си ги казала шепнешком? - Клара усети, че й премалява. „Дано да си, дано да си...“ - заповтаря безмълвно.

- Изкрещях ги. - След миг Джейн побърза да се оправдае, видяла ужасеното изражение на приятелката си. - Исках да ги спра. И успях. Спряха.

Гледката на тичащите и препъващи се нагоре по улица „Мулен“ момчета още бе пред очите на Джейн. Хлапакът с яркозелената маска се обърна да я изгледа. Ръцете му още бяха омазани с хлъзгавия патешки тор. Същия, който бе струпан пред къщите за цветните насаждения и още не бе разпръснат. Прииска й се да бе видяла изражението на момчето. Беше ли ядосано? Уплашено? Развеселено?

- Значи имаш право. За имената им, имам предвид.

- Вероятно. И за миг не ми е хрумвало, че ще доживея ден, в който това да се случи тук.

- Затова ли закъсня?

- Да. Всъщност, не.

- По-неясна от това можеш ли да бъдеш?

- Може би. Ти си в журито за следващата изложба на „Артс Уилямсбърг“, нали?

- Да. Имаме сбирка днес следобед. И Питър ще участва. Защо? - Клара затаи дъх. Възможно ли бе това да е причината? След толкова много коткане, нежно насърчаване и понякога недотам деликатно настояване от нейна страна щеше ли Джейн най-накрая да го направи?

- Готова съм. - И приятелката й въздъхна. Въздишката бе толкова голяма, че издуха в миниатюрен ураган трохите от кроасан, посипали първата страница на вестника в скута й. -Закъснях, защото трябваше да взема решение - поясни бавно Джейн, а ръцете й видимо затрепериха. - Имам картина, с която искам да участвам в изложбата.

След тези думи тя заплака.

Открай време творбите на Джейн бяха публична тайна в Трите бора. Нерядко се случваше някой местен да се натъкне на нея и опънатия й триножник в горите или на някоя поляна. Тя обаче всеки път караше хората да се закълнат, че няма да я приближават и да поглеждат платното й - сякаш ставаха свидетели на нещо почти неприлично, за което не бива никога да продумат. Клара бе видяла Джейн вбесена за първи и последен път, когато Габри се промъкнал зад гърба й, докато рисувала. До този момент той приемал на шега предупрежденията й към околните да сдържат любопитството си, когато тя рисува.

Оказало се обаче, че е сбъркал. Тя била абсолютно сериозна в предупреждението си.

Двамата възстановиха нормалните си взаимоотношения едва месеци след този инцидент -бяха се почувствали предадени един от друг. Вродената им доброта и взаимната им привързаност бяха успели да излекуват травмата. При все това този случай им бе като обеца на ухото.

Никой нямаше право да надзърта в платното на Джейн.

Но явно тази забрана вече не бе в сила. Сега възрастната жена бе така разтърсена, че седна и заплака. Клара изпита истински ужас. Тя се огледа крадешком, надяваше се никой да не ги гледа, а в същото време отчаяно й се щеше някой да ги наблюдава и да знае как да постъпи. После си зададе простия въпрос, до който често прибягваше: „Как би постъпила Джейн?“ Отговорът беше ясен. Джейн би я оставила да се наплаче. Ако се наложеше, би й позволила да строши някоя и друга чиния дори. Освен това Джейн не би избягала. След отминаването на бурята тя щеше да бъде тук. Накрая щеше да прегърне Клара, да я утеши и да й каже, че не е сама. Че никога няма да я изостави. Затова сега Клара само седеше, наблюдаваше и чакаше. Разбра каква агония е безсилието да направиш каквото и да било. Плачът бавно стихна.

Клара се изправи неестествено спокойна. Взе Джейн в обятията си и усети как ставите й изпукаха. После изрече малка благодарствена молитва към боговете на милосърдието. Милосърдието да плачеш и милосърдието да наблюдаваш.

- Джейн, ако знаех, че излагането на картините ще ти причини подобна болка, никога не бих те карала да ги показваш. Толкова съжалявам.

- О, не, скъпа. - Двете бяха седнали отново и Джейн се пресегна през масата, за да поеме ръцете на Клара. - Ти не разбираш. Това не са сълзи от болка. Не. Просто неочаквано се зарадвах. - Джейн се втренчи някъде в далечината и кимна, сякаш водеше поверителен разговор. - Най-накрая.

- Как си нарекла картината?

- „Един ден от събора“. Показва заключителното шествие на селския събор.

И така в петъка преди Деня на благодарността поставиха картината на един триножник в художествената галерия „Уилямсбърг“. Обвита бе в пергаментова хартия и завързана с лента като детски подарък, за да не се повреди от лошите атмосферни условия. Питър Мороу хвана възела и полека - бавно и методично - дръпна краищата му, докато се развърза. После омота старата лента около дланта си, сякаш навиваше канап. На Клара й идеше да го убие. Щеше й се да изпищи, да скочи от стола и да изблъска мъжа си встрани. За да захвърли жалката лента на земята, а защо не и Питър след нея, и да разкъса опаковъчната хартия, която криеше платното. Лицето й застина в очакване.

Питър грижливо разгъваше един след друг ъглите на хартията и приглаждаше гънките с дланта си. Клара едва сега осъзна, че един правоъгълник може да има толкова много ъгли. Усещаше как ръбът на стола буквално се врязва в бедрата й. Останалите членове на сформираното жури изглеждаха отегчени. Ураганът в душата на Клара обаче компенсираше това многократно.

Накрая и последният ъгъл бе изгладен и хартията вече можеше да се отстрани. Питър се извърна към останалите четирима души от журито с намерение да произнесе малка реч, преди окончателно да разкрие картината. Чувстваше, че има нужда да изрече нещо кратко и съдържателно. Малко въведение, малко... Художникът долови нетърпението на съпругата си, видя пурпурния цвят на лицето й и проумя, че при това нейно състояние сега не му е времето за речи.

Обърна се към картината бързо и рязко съдра кафявата хартия, за да разкрие „Един ден от събора“.

Ченето на Клара увисна. Тя клюмна, като че ли внезапно бе изгубила опора. Затаи дъх. Сякаш за миг умря. Значи това представлявал „Един ден от събора“. От него дъхът й секна. Очевидно и останалите членове на комисията изпитваха същото. Върху лицата им се четяха различни степени на изумление. Дори председателката на журито, Елис Джейкъб, бе останала безмълвна. Видът й бе на човек, който току-що е получил удар.

От всичко на света Клара най-много мразеше да оценява създаденото от други хора, а това тук беше възможно най-лошият случай до момента. Съжаляваше ужасно, задето убеди Джейн да покаже първата си творба на публично място, и то на изложба, която самата тя трябваше да оценява като критик. Егото й ли бе виновно за всичко това? Или беше просто проява на абсолютна глупост?

- Тази картина се нарича „Един ден от събора“ - прочете Елис от бележките пред себе си. -Предоставена е от Джейн Нийл от село Трите бора, която подкрепя открай време художествените изложби на „Артс Уилямсбърг“, това е първата й картина. - Елис се огледа. -Някакви коментари?

- Прекрасна е - излъга Клара.

Останалите я изгледаха в нямо изумление. На триножника пред тях беше изложено платно без рамка с очевидно съдържание. Конете си изглеждаха като коне, кравите си бяха крави, а хората се разпознаваха лесно - не само като хора, но и като техни познати от селото. Всички те обаче изглеждаха като пръчковидни фигури, нарисувани от деца. Или в най-добрия случай бяха една еволюционна стъпка над детските рисунки. При една война между армия от пръчковидни фигури и хората от „Един ден от събора“ вторите щяха да победят само защото имаха малко повече мускули. И пръсти. Беше ясно обаче, че обитават двуизмерно пространство. При опита си да схване картината, без да прави очевидни сравнения, Клара усети, че изображението наподобява донякъде пещерна рисунка, пренесена върху платно. Ако навремето неандерталците са имали селски събори, сигурно са щели да ги изобразят точно по този начин.

- Mon Dieu³. Четиригодишният ми син може да ги нарисува по-добре - възкликна Анри Лавиер, направил очевидното сравнение. Ларивиер беше работил в една каменоломна, преди да открие, че камъкът му говори. И той го слушаше. От онзи момент нататък връщане назад нямаше, макар че семейството му, разбира се, тъгуваше по времето, когато той носеше вкъщи поне минимална надница, вместо да дяла крупни скулптури от камък. Сега лицето му бе както винаги широко, грубо и неразгадаемо, но ръцете го издаваха. Бяха изпънати нагоре простичко и очевидно в жест, който изразяваше молба за пощада. Опитваше се да намери точните думи, понеже съзнаваше, че Джейн е приятелка на повечето членове от журито. -

Ужасна е. - Изглежда, все пак реши да каже истината. Освен ако не бе смекчил действителното си мнение за картината.

С ярки и дръзки краски картината на Джейн изобразяваше шествието преди края на събора. Прасетата се различаваха от козите само по яркочервения си цвят. Децата наподобяваха възрастни в умален размер. Всъщност това не бяха деца, проумя Клара, привеждайки се колебливо напред, сякаш платното бе в състояние да й нанесе още един удар. Бяха възрастни хора с умалени размери. Разпозна Оливие и Габри, които предвождаха сините зайци. На седалките от двете страни на шествието седяха зрители, много от които показани в профил; те се гледаха един друг или зяпаха настрани. Някои се взираха право в Клара. Върху бузите на всички бяха изписани еднакви червени кръгове, които предположи, че символизират цветущо здраве. Какъв ужас.

- Е, това поне е лесно - обади се Ирине Калфа. - Не става за нищо.

Клара усети как крайниците й изтръпват и се вледеняват. Ирене беше грънчар. Превръщаше буци глина в изящни творби. Изобретила бе нов начин за глазиране на съдове и сега я търсеха грънчари от цял свят. Разбира се, след като направеха поклонение до студиото й в Сан Реми и прекараха пет минути с Богинята на калта, проумяваха, че са направили огромна грешка. Тя беше един от най-егоцентричните и дребнави хора на планетата.

Клара се чудеше как е възможно една лишена от обикновени човешки емоции жена да създава толкова красиви произведения. „Докато ти се мъчиш“ - додаде онзи досаден тих гласец, който не я напускаше.

Хвърли бърз поглед към Питър над ръба на чашата си. На бузата му бе залепнало късче шоколадов кейк. Клара инстинктивно избърса лицето си и без да иска размаза орехова плънка по косата си. Дори със зацапано от шоколад лице мъжът й привличаше погледите на околните. Той бе въплъщение на класическата мъжка красота. Висок и широкоплещест като дървосекач, а не крехък като художник, какъвто всъщност беше. Вълнистата му коса бе посивяла, налагаше му се да носи очила през цялото време, а по добре избръснатото му лице вече личаха бръчки. Едва петдесетгодишен, той приличаше на бизнесмен, излязъл да търси приключение сред природата. Клара често го гледаше как спи сутрин и в тези мигове изпитваше непреодолимо желание да се пъхне под кожата му, да се обвие около сърцето му и да го пази.

По косата на Клара често полепваха парчета храна. От друга страна, Питър винаги беше безупречен. Дори когато навън валеше проливен дъжд, той се прибираше по-чист, отколкото на излизане. Понякога обаче, при изключителни обстоятелства като настоящите, и на него се случваше да се изцапа. Клара съзнаваше, че трябва да му каже. Но не го направи.

- Знаете ли, мисля, че картината е страхотна - заяви Питър и дори Ирене вдигна поглед към него.

Грънчарката изсумтя и стрелна многозначително Анри, но той просто я игнорира. Питър потърси Клара с очи и задържа вниманието й за момент. Влезеше ли в някоя стая, винаги я обхождаше с поглед, докато открие жена си. Чак след това се отпускаше. Околните виждаха висок изискан мъж с вечно разчорлената си съпруга и се чудеха каква може да е причината да са заедно. Някои хора, основно майка му, дори гледаха на това като на природна несъвместимост. Но Клара бе неговата опора, тя бе в основата на здравето и щастието му, въплъщение на всичко добро в живота му. Когато я гледаше, Питър не виждаше разчорлената й щръкнала във всички посоки коса, развлечената рокля и очилата с рамки от магазин „Всичко за един долар“. Не. Виждаше своя пристан, където се чувстваше в безопасност. Разбира се, в този момент забеляза и полепналото по косата й сладко - нещо така присъщо за нея. Питър

инстинктивно приглади коса и махна късчето кейк от бузата си.

- Какво виждаш? - попита го Елис.

- Да ти кажа честно, не знам. Но съм убеден, че трябва да я приемем. - Този кратък отговор някак си придаде още повече тежест на мнението му.

- Има риск - отбеляза Елис.

- Съгласна съм - заяви Клара. - Но кое е най-лошото, което може да се случи? Посетителите на изложбата да решат, че сме допуснали грешка? Те винаги го правят.

Елис кимна с разбиране.

- Аз ще ви кажа какъв е рискът - намеси се Ирене, без да добавя „идиоти такива“, но за всички бе ясно, че си го мислеше. - Ние сме група хора с общи интереси и едва свързваме двата края. Авторитетът е най-ценният ни капитал. Почнем ли да приемаме картини не на базата на тяхната художествена стойност, а според близостта ни с художника, сме изгубени. Точно в това се състои рискът. Оттам нататък никой няма да ни взема на сериозно. Никой художник няма да иска да излага картините си при нас, защото ще сме станали за смях. Няма да имаме и посетители, понеже никой от тях няма да иска да гледа боклуци като... - Тук тя не успя да намери подходящи думи и просто посочи платното на Джейн.

В този момент Клара получи прозрение. Само за миг - като нещо, проблеснало от дълбините на съзнанието й. За някакъв нищожно кратък отрязък от време „Един ден от събора“ оживя. Безразборните наглед късчета се сляха в едно и след това моментът отмина. Клара усети, че отново е затаила дъх, но в същото време проумя, че гледа шедьовър на изкуството. И тя като Питър не можеше да го обясни рационално, но го осъзна в момента, когато хаотичният свят от картината се подреди. Разбра, че „Един ден от събора“ е една изключителна творба.

- Мисля, че платното е повече от прекрасно, според мен е изумително дори - промълви.

- О, я стига. Не виждате ли, че го казва само за да подкрепи съпруга си?

- Ирене, вече чухме мнението ти. Продължавай, Клара - насърчи я Елис.

Анри се приведе напред и столът му изскърца.

Клара се изправи и бавно приближи картината на триножника. Докоснала бе такива дълбоки струни на мъка и загуба в душата й, че едва се сдържаше да не избухне в плач. „Как е възможно?“ - запита се. Образите бяха толкова детински, толкова прости. Почти глупави с танцуващите гъски и усмихнати хора. Но имаше още някакъв елемент, който не можеше да улови. Нещо, което й се изплъзваше.

- Толкова съжалявам. Знам, че ще ви прозвучи смущаващо, но наистина не мога да го обясня - усмихна се и усети как бузите й поруменяват.

- Защо просто не оставим „Един ден от събора“ настрани за момент и не продължим с о станалите картини? Накрая пак ще се върнем към нея.

Остатъкът от следобеда мина сравнително гладко. Слънцето клонеше към залез и докато се захванат отново с „Един ден от събора“, в залата бе застудяло още повече. Всички бяха емоционално опустошени и единственото им желание бе всичко това да приключи час по-скоро. Питър включи лампите над тях и вдигна картината на Джейн отново върху триножника.

- D’accord⁴. Някой да е променил мнението си за „Един ден от събора“? - попита Елис.

Тишина.

- Доколкото разбирам, имаме два гласа „за“ и два „против“ приемането на картината. -Елис се взираше втренчено в „Един ден от събора“. Познаваше Джейн Нийл между другото и я харесваше. Винаги й бе изглеждала като разумна, добра и интелигентна жена. Човек, с когото би искал да прекарваш времето си. Как бе възможно някой като нея да създаде подобна детинска претупана картина? Но... Нова мисъл се стрелна в главата й. Всъщност не беше някаква оригинална или нова идея, но я споходи за първи път този ден. - Картината „Един ден от събора“ се приема. Ще бъде изложена заедно с другите творби.

Клара скочи от възторг и събори стола си.

- О, я стига! - възрази с отвращение Ирене.

- Точно! Браво! Вие доказахте мисълта ми - усмихна се Елис.

- Коя по-точно?

- Че по някаква неясна причина картината „Един ден от събора“ ни развълнува. Направо ни разтърси. Доведе ни до гняв - тук Елис визираше Ирене, - до объркване - кратък, но многозначителен поглед към Анри, който поклати леко разрошената си глава в съгласие, -до... - Поглед към семейство Мороу.

- Възторг - довърши вместо нея Питър в същото време, когато жена му изрече: „Мъка“. Двамата се спогледаха и избухнаха в смях. - Сега, като я гледам, се чувствам просто объркан като Анри. Истината е, че не мога да преценя дали „Един ден от събора“ е брилянтен пример за наивистично изкуство, или е просто жалка драсканица на една изпаднала в заблуда възрастна женица, лишена от талант. В това се корени целият сблъсък помежду ни. То е и причината да смятам, че платното трябва да бъде част от изложбата. Гарантирам ви, че ще е единствената творба, обсъждана в кафенетата след откриването.

* * *

- Отвратителни момчета! - възкликна по-късно същата вечер Рут Зардо, облегна се на бастуна и отпи от чашата си със скоч.

Питър и Клара бяха поканили у дома приятели за вечеря и всички бяха насядали в полукръг край запалената камина във всекидневната им.

Момент на затишие пред буря. На следващия ден щяха да пристигнат семейства и приятели - със или без покана - и да останат за Деня на благодарността и почивните дни около празника. Горите щяха да се изпълнят с опасната комбинация от стопаджии и ловци. На селския площад в неделното утро щеше да се проведе ежегодният футболен мач, последван в следобедните часове от последен опит за разпродажба на останалите домати и тиквички от реколтата. Вечерта открити огнища щяха да изпълнят Трите бора с приятен аромат на горящи листа и съчки и подозрителен дъх на доматена супа.

Селото не бе отбелязано на нито една туристическа карта, тъй като се намираше твърде далеч от всички главни и дори второстепенни пътища. Хората се натъкваха на него съвсем неочаквано - досущ като Нарния⁵ - и с известно изумление, че такова древно селище се е укривало в долината толкова дълго. Късметлиите, които го откриеха, обикновено успяваха да се завърнат отново в Трите бора. А Денят на благодарността в началото на октомври⁶ бе най-подходящият момент. Времето обикновено бе ясно и студено, а летните аромати на стари градински рози и флокс бяха отстъпили място на типично есенни миризми: сухи листа с дъх на мускус, пушек от горяща дървесина и печена пуйка.

Оливие и Габри разказваха на събралата се компания събитията от тази сутрин. Описанието им беше толкова ярко и живописно, че пред очите на всички в уютната всекидневна се изправиха трите маскирани хлапета, награбили пълни шепи от патешкия тор, стоварен в края на селото.

Момчетата вдигнали ръце и торът се стекъл между пръстите им, а след това запратили останалата част от него по старата тухлена сграда. Не след дълго торът се стичал по стените и капел от синьо-белите навеси с реклами на „Кампари“. Табелата с надпис „Бистро“ била цялата омазана с патешки лайна. Същото сполетяло и доскоро чистата фасада на кафенето в сърцето на Трите бора. Но не било само това. Цялото село кънтяло от грозните крясъци, изпълнили въздуха. „Педерасти!“, „Духачи!“, Deguelasse!⁷ - викали момчетата.

Заслушана в разказа, Джейн си припомни как по-рано през деня излезе от каменната си къщичка от другата страна на ливадата и забърза към бистрото, от което излизаха Оливие и Габри. Хлапетата крещяха от възторг и замеряха двамата мъже с патешки тор.

Джейн ускори крачка - съжаляваше, че краката й не са по-дълги. Видя как Оливие извършва нещо изключително необичайно. Бавно, преднамерено и нежно улови ръката на Габри и я задържа няколко секунди, преди да я поднесе към устните си пред очите на крещящите момчета, които продължаваха да ги замерят с тор. Хлапетата застинаха за момент, щом видяха как Оливие целува изцапаната с тор ръка на Габри. Сякаш се вкамениха от тази гледка на любов и предизвикателство. Но това трая само миг. Ненавистта им взе връх и нападението им бързо се възобнови.

- Спрете! - каза твърдо Джейн.

По средата на замаха отпуснаха ръце - инстинктивна реакция към гласа на по-възрастен. Извърнаха се като един и съзряха дребната Джейн Нийл да се приближава към тях, облечена в украсена с цветя рокля и жълта жилетка. Момчето с оранжевата маска вдигна ръка да замери и нея.

- Да не си посмял, млади човече.

Хлапето се поколеба за миг - достатъчно време, за да може Джейн да изгледа всички в очите.

- Филип Крофт, Гюс Хенеси, Клод Лапиер - изрече бавно и отчетливо възрастната жена.

Това се оказа достатъчно. Момчетата изтръскаха ръце и се стрелнаха покрай Джейн нагоре

по улицата. Момчето с оранжевата маска се смееше с цяло гърло - звукът бе толкова гаден, че надминаваше дори ефекта от торта. Друго момче се обърна и се загледа назад, но останалите го задърпаха и тласнаха отново напред.

Всичко това се бе случило същата тази сутрин. Но вече изглеждаше като кошмар.

- Беше отвратително - съгласи се Габри с коментара на Рут и се отпусна в едно от избелелите кресла, нагрято от огъня на близката камина. - Разбира се, те са прави. Аз съм гей.

- Чист педал направо - додаде Оливие и се настани върху страничната облегалка на стола му.

- Превърнах се в един от изтъкнатите хомосексуалисти на Квебек - перифразира Габри прочутите думи на Куентин Крисп⁸.

Оливие се изсмя, а Рут хвърли поредната цепеница в огъня.

- Тази сутрин наистина изглеждаше като знаменитост - обади се Бен Хадли, най-добрият приятел на Питър.

- Като знаменитост от Холивуд ли?

- По-скоро като селски герой от затънтена провинция.

В кухнята Клара се здрависваше с Мирна Ландерс.

- Масата изглежда чудесно - похвали я гостенката, докато сваляше палтото си, под което се показа ярколилав кафтан. Клара се зачуди как приятелката й успява да се провре през касите на вратите с толкова пластове дрехи. Мирна побърза да поднесе подаръка си за вечерта. -Къде искаш да сложа тази скромна кошница, мила?

Клара зяпна от изумление. Подаръчните кошници на Мирна винаги бяха огромни, пищни и неочаквани - като нея самата. Тази тук бе изплетена от дъбови и кленови клонки, тръстика от ручея Бела Бела, който клокочеше зад книжарницата й, клонки от ябълково дръвче, на които още висяха две ябълки, и цели наръчи билки.

- Какво е това? - промълви Клара невярващо.

- Къде?

- Тук, в средата на кошницата...

- Колбас - обясни невъзмутимо Мирна.

- Наденица?

- Аха, и виж какво има тук - посочи Мирна сред плетеницата от клонки.

- „Събрани съчинения на У. Х. Одън⁹“ - прочете изумено Клара. - Сигурно се шегуваш.

- Не. Взела съм го за момчетата.

- Какво още си напъхала вътре? - Клара огледа внимателно огромната кошница.

- Дензъл Уошингтън. Но не казвай на Габри.

Във всекидневната Джейн продължаваше разказа за сутрешната случка.

- И след това Габри ми каза: „Съжалявам, че се възползвах от тора на селото. Но Вита Саквил Уест¹⁰ се е обличала така“.

- Ти наистина си педал - прошепна шеговито Оливие в ухото на Габри.

- Не се ли радваш, че поне един от двама ни е? - довърши старата им шега другият мъж.

- Как сте? - Мирна влезе във всекидневната, последвана от Клара, и прегърна Габри и Оливие, докато Питър й наливаше скоч.

- Ами, май сме добре. - Оливие целуна Мирна и по двете бузи. - Направо си е изненадващо, че им отне толкова време да го сторят. От колко време сме тук? Дванайсет години? - Габри кимна, устата му бе пълна с камамбер. - А ни посягат за първи път. Когато бях още хлапак гей в Монреал, ме нападна една група възрастни мъже. Беше ужасно.

Всички се бяха умълчали, тишината нарушаваха само пукащите съчки в огъня и думите на Оливие.

- Удряха ме с пръчки. Може да звучи странно, но като се сетя за тая случка, това ми се струва най-болезнената част. Не толкова драскотините и синините от ударите, колкото ръчканията с пръчките, нали разбирате? - Оливие започна да имитира движенията им, като ръчкаше с ръка във въздуха. - Все едно не бях човешко същество.

- Това задължително е първата им стъпка - обади се Мирна. - Добре си го схванал. -Говореше от личен опит. Беше работила като психолог в Монреал, преди да се премести в Трите бора. А и познаваше отлично изражението, с което хората я гледаха заради черната й кожа, сякаш беше мебел.

Рут смени темата на разговора, като се обърна към Оливие:

- Имах малко работа в избата и се натъкнах на някои вещи, които май няма да е зле да продам с ваша помощ. - Избата на Рут беше нейната банка.

- Страхотно. Какво откри?

- Ами има няколко червени бутилки...

- О, чудесно! - Оливие обожаваше цветно стъкло. - От фабрика за стъкло ли са?

- За глупачка ли ме вземаш? Разбира се, че са ръчна изработка.

- Сигурна ли си, че не ти трябват? - Оливие винаги задаваше този въпрос на приятелите си.

- Стига си ме питал все това. Да не мислиш, че щях да ги спомена, ако имах някакви съмнения?

- Кучка.

- Ти си кучката, драги.

- Добре, дай ми още информация - каза Оливие. Рут вадеше от избата си невероятни неща. Все едно бе скрила там машина на времето. Някои от вещите бяха просто развалени уреди като кафеварки и изгорели тостери. Повечето обаче го караха да тръпне от превъзбуда. Алчният антиквар у него, който съставляваше по-голямата част от личността му, отколкото би признал, изпадна в страшно въодушевление от възможността да получи изключителен достъп до съкровищата на Рут. Понякога бленуваше да влезе в мазето й.

Съкровищата на Рут може и да го въодушевяваха, но Оливие направо губеше ума и дума при мисълта какво ли се крие в дома на Джейн. Беше готов да убие, за да надзърне зад вратата на кухнята й - само тя съдържаше антикварни вещи на стойност десетки хиляди долари. Когато стъпи за първи път в Трите бора, буквално онемя при гледката на линолеума в антрето на Джейн. Щом като антрето й беше музей, а кухнята - съкровищница, какво ли се криеше отвъд тях?

Оливие тръсна глава в опит да прогони изкушенията, вероятно щеше да преживее истинско разочарование - обзавеждане от ИКЕА например. И някакъв скапан килим. Отдавна бе спрял да си блъска главата над причината Джейн никога да не кани никого във всекидневната и останалите помещения от къщата си.

- Що се отнася до тора и торенето, Джейн, утре съм на разположение - вметна Габри. -Имаш ли нужда от помощ в градината?

- Не, почти съм приключила с нея. Но тази година май ще ми е последна, вече нямам сили за градинарство.

Габри прие с облекчение новината, че не желаят помощта му. Собствената градина му бе достатъчна.

- Имам цяла леха новопокълнали ружи - каза Джейн отнесено. - Какво стана с онези твои жълтурчета? Не ги виждам.

- Насадих ги миналата есен, но така и не се хванаха. Можеш ли да ми дадеш още малко? Ще ти дам монарда за тях.

- Господи, не го прави. - В света на цветята монардата беше като тиквичките, и тя като тях имаше значително присъствие на разпродажбата за Деня на благодарността. Вследствие на това празничните огньове отделяха толкова силен аромат на сладък бергамот, че цялата околия ухаеше, сякаш всяка къща в селото вареше чай „Ърл Грей“.

- Казахме ли ви какво се случи този следобед, след като всички си тръгнахте? - произнесе Габри театрално, така че думите му прозвучаха отчетливо във всяко ухо в стаята. - Тъкмо приготвяхме граха за вечерята, когато звънецът на вратата изпищя и пред нея цъфнаха Матю Крофт и Филип.

- Не може да бъде! И какво стана?

- Филип измънка: „Съжалявам за тази сутрин“.

- А ти какво каза? - възкликна Мирна.

- „Докажи го“ - изпревари го с отговора Оливие.

- Няма начин! - извика Клара, едновременно развеселена и впечатлена.

- О, казах го, разбира се. Никаква искреност нямаше в извинението му. Той съжалява, че са го заловили на местопрестъплението и че му се налага да носи последствията. Но не вярвам да съжалява за стореното.

- Съвест и страхливост - заяви Клара.

- Какво искаш да кажеш? - попита Бен.

- Оскар Уайлд твърди, че съвестта и страхливостта са едно и също нещо. Според него не

съвестта ни спира да вършим ужасни неща, а страхът, че ще бъдем заловени.

- Чудя се дали е вярно - обади се Джейн.

- За теб важи ли? - обърна се Мирна към Клара.

- Дали бих направила ужасни неща, ако съм сигурна, че няма да ме хванат?

- Би ли сложила рога на Питър? - подхвърли за пример Оливие. - Би ли ограбила банка? Или нещо по-ужасно: би ли откраднала творбата на друг художник?

- А, детински работи - изсумтя Рут. - Хайде да разгледаме възможността за убийство, например. Бихме ли прегазили някого с кола? Бихме ли го отровили или блъснали в Бела Бела по време на пролетното пълноводие? - Тя се огледа, топлите пламъци на камината се отразяваха в леко смутените лица на присъстващите. - А дали пък не бихме могли да запалим пожар, от който да не го спасим?

- Какво искаш да кажеш с това множествено число, бяла жено? - обади се Мирна.

- Истината ли искате? Разбира се. Без убийството. - Клара се обърна към Рут, която й намигна заговорнически.

- Да си представим свят, в който човек може да прави каквото си поиска. Абсолютно всичко. И никой не може да го залови - продължи темата Мирна. - Представете си само каква власт е това. Кой не би се поддал на изкушението?

- Джейн не би се поддала - заяви убедено Рут. - Колкото до останалите... - Тя сви рамене.

- А ти? - обърна се Оливие към нея, видимо подразнен, че са го причислили към множеството, макар тайно да осъзнаваше, че мястото му е тъкмо там.

- Аз ли? Ти вече ме познаваш достатъчно добре. Ще бъда най-лошата. Ще мамя, ще крада и ще превърна живота ви в ад.

- По-лош, отколкото е сега? - попита кисело Оливие.

- Сега вече и ти си в списъка - вметна Рут.

Оливие се сети, че най-близкото нещо до полиция, което имаха в селото, беше Доброволната противопожарна команда; той бе неин член, а Рут - командир. Когато Рут Зардо заповядаше на някого да влезе в голям пожар, той изпълняваше заповедта безропотно. Жената беше по-страшна и от горяща сграда.

- Габри, ами ти? - обади се Клара.

- Имало е моменти, в които съм изпитвал такъв гняв, че съм бил готов дори на убийство. Може би щях да го извърша, ако бях сигурен, че няма да ме заловят.

Клара не успя да скрие удивлението си.

- И какво те доведе до този гняв?

- Предателството, винаги и само предателството.

- А какво направи, за да се справиш с него? - попита Мирна.

- Терапия. Там се запознах и с този симпатяга. - Габри се пресегна и потупа Оливие по ръката. - Мисля, че и двамата посещавахме онзи терапевт повече от година, отколкото беше нужно, само и само да се виждаме в приемната му.

- Това ненормално ли е? - подхвърли шеговито Оливие и отметна кичур от безупречната си, макар и пооредяла руса коса от челото. Беше като коприна и непрекъснато се навираше в очите му, без значение какви шампоани използваше.

- Подигравайте ми се колкото щете, но аз считам, че нищо не се случва без причина - заяви Габри. - Ако не беше онова предателство, нямаше да го има гневът. Ако не беше гневът, нямаше да имам нужда от терапия. Ако не беше терапията, нямаше да срещна Оливие. А ако не го бях срещнал, нямаше да...

- Достатъчно. - Оливие вдигна ръце в знак, че се предава.

- Винаги съм харесвала Матю Крофт - обади се в този момент Джейн.

- Ти ли му беше учителка? - попита Клара.

- Много отдавна. Той беше в предпоследния клас на старото училище в селото, преди да го затворят.

- Все си мисля, че е голям срам, че затвориха училището - вметна Бен.

- За бога, Бен, това беше преди двайсет години. Просто го забрави и продължавай да си живееш живота. - Само Рут беше способна на такива думи.

Отначало, когато се премести в Трите бора, Мирна се чудеше дали Рут не е получавала удар. Знаеше добре от практиката си, че такива хора много трудно се владеят. Когато попита Клара обаче, тя й каза, че ако някога Рут е получавала удар, трябва да е било, докато се е намирала в утробата на майка си. Рут си беше тросната и груба от край време.

- Но в такъв случай защо всеки я харесва?! - възкликна тогава Мирна.

Клара се изсмя и сви рамене в отговор:

- Знаеш ли, понякога и аз самата се питам същото. Тази жена може да е такава досада. Но във всеки случай си струва усилията да бъдеш приятел с нея, така си мисля.

- Както и да е - намеси се Габри, недоволен, че временно е престанал да бъде център на вниманието. - Филип се съгласи да отработи като доброволец петнайсет часа около бистрото.

- Обзалагам се, че не го е направил с голяма радост - обади се Питър и стана от стола.

- Определено - изхили се Оливие.

- Искам да вдигна тост - обяви Габри. - За нашите приятели, които не ни изоставиха днес. За нашите приятели, които прекараха цялата сутрин в почистване на бистрото.

Това бе феномен, който Мирна бе наблюдавала и преди - някои хора притежаваха таланта да превръщат и най-ужасното събитие в триумф. Размишлява по въпроса и тази сутрин с нокти, черни от натъпкания под тях тор, като се спираше от време на време да оглежда хората - млади и стари, - които се включваха в мероприятието. И тя бе една от тях. За пореден път благослови деня, в който напусна града и дойде в това село, за да продава книги на местните. Тук най-накрая се чувстваше у дома си.

Внезапно от паметта й изникна гледка, за която бе забравила в сутрешния хаос. Как Рут се облегна на бастуна си и се извърна от останалите така, че само Мирна успя да види болката по лицето на старицата, която коленичи и мълчаливо застърга пода. Прави го цяла сутрин.

- Вечерята е готова - съобщи Питър.

- Ухае наистина вкусно! - зарадва се Джейн няколко минути по-късно, поднесла към устата си вилица кашкав грах и сос.

- Bien sur-. Напазарувах при мосю Беливо - кимна Оливие.

- О, за бога! - възкликна Клара над проскърцващата маса от борови греди. - Това е консервиран грах! От универсалния магазин. И смееш да ми се наричаш готвач!

- Каква неблагодарност! - прошепна театрално Оливие на Джейн. - И то в Деня на благодарността. Какъв срам!

Ядоха на приглушена светлина - навред из кухнята трептяха пламъците на свещи във всевъзможни форми и размери. Блюдата бяха пълни с пуешко и плънка от кестени, сладки картофи, грах и печено месо. Всички бяха донесли по нещо за ядене от дома си с изключение на Бен, който не готвеше. Но затова пък той бе донесъл няколко бутилки вино, което беше дори по-добре. Редовно си правеха сбирки като тази, за които всеки носеше храна, защото само така не особено заможните Питър и Клара можеха да си позволят да направят парти с

вечеря в дома си.

Оливие се приведе към Мирна.

- Още една страхотна кошница.

- Благодаря ти. Всъщност вътре има скрито нещичко и за вас двамата.

- Наистина ли?! - Габри скочи от стола на мига. Дългите му крака го изстреляха през кухнята към подаръчната кошница. За разлика от Оливие, който бе сдържан и придирчив като котарак, Габри напомняше повече на санбернар, макар и без пословичното лигавене на породата. Той внимателно огледа сложната плетеница от клонки и нададе победоносен вик: -Винаги съм го искал! - След което измъкна колбаса.

- Не пипай. Това е за Клара.

Всички втренчиха тревожен поглед в госпожа Мороу, особено Питър. На Оливие видимо му олекна. Габри отново се пресегна и ловко измъкна дебелата книга.

- „Събрани съчинения на У. Х. Одън“. - Габри опита да замаскира нотките на разочарование в гласа си. Без да полага особени усилия. - Не съм запонзат с този поет.

- О, Габри, заслужаваш почерпка - съжали го Джейн.

- Добре, хайде, че вече не издържам! - заяви внезапно Рут и се наведе през масата към Джейн. - „Артс Уилямсбърг“ приеха ли картината ти?

- Да. - Отговорът сякаш задейства невидими катапулти под седалките на присъстващите. Всички скочиха на крака и се втурнаха към Джейн, която ентусиазирано отговаряше на прегръдките им. Сияещото й лице излъчваше повече блясък от всички свещи в стаята.

Клара отстъпи назад за миг, за да наблюдава отстрани оживлението. Изпитваше истинско щастие, че присъства на такъв момент.

- Добрите художници влагат голяма част от себе си в своите творби - заяви Клара, след като всички се върнаха по местата си.

- Какво е специалното значение на „Един ден от събора“? - попита Бен.

- А, не, няма да подсказвам. Трябва да отгатнете сами. Отговорът е в картината. - Джейн се обърна усмихната към него. - Сигурна съм, че ще я разгадаете.

- Защо си я кръстила „Един ден от събора“? - полюбопитства отново Бен.

- Защото я нарисувах на събора, по време на заключителното шествие.

Джейн изгледа многозначително Бен. Майка му Тимър, която беше нейна приятелка, бе починала същия следобед. Нима бе минал само месец оттогава? Цялото село бе присъствало на шествието освен Тимър, която умираше от рак в самота, докато синът й Бен бе в Отава на търг за антикварни вещи. Той чу тъжната вест от семейство Мороу. Клара никога нямаше да забрави погледа и лицето му, когато Питър му съобщи новината за смъртта на майка му. Нямаше мъка, нито дори следа от болка, още не. Изражението му бе на човек, който не вярва на ушите си. И не беше единственият.

- Злото е скучно и винаги с човешки образ, то споделя леглото ни и се храни на масата ни -произнесе шепнешком Джейн. - Това е от Одън - обясни, след което кимна към книгата в ръката на Габри с усмивка, която разчупи неочакваното и необяснимо напрежение.

- Може да се шмугна долу да хвърля едно око на „Един ден от събора“ преди изложбата -подхвърли Бен.

Джейн пое дълбоко дъх:

- Искам да поканя всички ви на коктейл след откриването на изложбата. Във всекидневната. - Ако беше добавила: „И ви искам всички без дрехи“, приятелите й едва ли щяха да бъдат толкова изумени. - Подготвила съм ви една малка изненада.

- Не думай - обади се Рут.

Уморените гости се разотидоха по домовете си, добре заситени от печеното пуешко и тиквения пай, изпитото порто и еспресо; фенерчетата им проблясваха като гигантски светулки. Джейн целуна Питър и Клара за лека нощ. Получила се бе една приятна и спокойна вечер с приятели точно преди Деня на благодарността. Клара проследи с поглед Джейн, докато възрастната жена вървеше по лъкатушещата горска пътека, която свързваше къщите им. Блясъкът на фенерчето се виждаше дълго след като фигурата й изчезна в мрака - ярка бяла светлина като от факлата на Диоген. Клара изчака да чуе радостния лай на Люси и едва тогава затвори внимателно вратата на къщата си. Джейн се бе прибрала. В безопасност.

¹ Квебекската полиция (фр.). - б. р.

² Кафе с мляко (фр.). - б. р.

³ Боже мой (фр.). - б. р.

⁴ Добре (фр.) - б. р.

⁵ Измислен свят, в който се развива голяма част от действието в седемте книги от фентъзи поредицата за деца на К. С. Луис „Хрониките на Нарния“. - б. р.

⁶ В Канада Денят на благодарността се отбелязва във втория понеделник на месец октомври. - б. р.

⁷ Гнусари! (фр.) - б. р.

⁸ Куентин Крисп (1908-1999) - британски писател, илюстратор и актьор. - б. р.

⁹ Уистън Хю Одън (1907-1973) - англо-американски поет, считан за един от най-великите поети на XX век. - б. р.

¹⁰ Английска поетеса, известна със скандалната си бисексуалност. - б. пр.

^{11 Разбира се (фр.) - б. пр.}