Убийството на художника

ГЛАВА ТРИНАЙСЕТА

Беше четвъртък вечер и откриването на изложбата в „Артс Уилямсбърг“ се радваше на изключително голяма посещаемост. Според метеорологичната прогноза опашката на урагана Кайла трябваше да връхлети местността по-късно вечерта, което придаваше някаква особена тръпка на събитието. Сякаш да посетиш откриването, означаваше да рискуваш, да проявиш едновременно характер и смелост. Което би могло да се каже за повечето изложби на „Артс Уилямсбърг“ впрочем.

Обикновено на откриванията цъфваха само художниците и няколко техни приятели, които се подсилваха с вино от картонена кутия и кашкавал от домашното козе мляко на член на комисията. Но тази нощ плътен обръч от хора обграждаше картината на Джейн, щръкнала на статив в центъра на помещението. Останалите художници, включени в изложбата, правеха компания на картините си, които бяха изложени по белите стени на галерията. Извадили бяха лош късмет - творбите им очевидно бяха засенчени от картината на една убита жена. Неколцина можеше да се съгласят, че убитата е имала далеч по-лош късмет от тях, но това доказваше само, че тя ги е надминала дори в нещастието. Животът бе така нечестен към художника.

Гамаш очакваше представянето на „Един ден от събора“, картината все още бе скрита под своето покривало. Комисията на „Артс Уилямсбърг“ беше решила да превърне това в събитие, така че бе поканила дори пресата, тоест някакъв сътрудник на вестник „Уилямсбърг каунти нюз“, и сега председателят на журито чакаше le moment juste¹. Гамаш изгледа завистливо Жан Ги, който се бе проснал на едно от удобните кресла, вместо да го преотстъпи на един по-възрастен мъж. Чувстваше се страшно изтощен. Слабото изкуство винаги му се отразяваше така. Всъщност изкуството май винаги му оказваше такъв ефект - каквото ида беше. Лошото вино, вонящото сирене и ужасните картини направо му отнемаха волята за живот. Гамаш се огледа и стигна до тъжното, но неизбежно заключение, че сградата едва ли ще рухне, когато ураганът Кайла нахлуе в селото.

- Както вече знаете, трагично събитие отне от нас една чудесна жена, която се оказа и рядко надарен художник - заяви Елис Джейкъб, председател на журито.

Клара се бе свила между Бен и Питър. Речта на Елис й се стори безкрайна, жената говори ли, говори за добродетелите на Джейн и я изкара направо светица. Но миг преди Клара да се изнерви до краен предел, тя най-сетне обяви:

- И накрая без повече церемонии - Клара, която познаваше и обичаше Джейн, си каза, че и така са чули достатъчно празнодумство дотук - ви представям картината „Един ден от събора“ на Джейн Нийл.

Свалиха воала и „Един ден от събора“ най-накрая се разкри пред взора на всички присъстващи. Последваха възклицания, а сетне - тишина, която бе дори по-красноречива. Удивените физиономии на присъстващите варираха от видимо развеселени, през видимо отвратени, до съвсем очевидно зашеметени. Гамаш не гледаше към статива, но следеше втренчено събраните хора и техните реакции. Най-странно реагира Питър. След разкриването на картината широката му усмивка изчезна, а след няколко секунди размисъл той наведе глава и свъси вежди. Гамаш, който бе наблюдавал тези хора в продължение на почти две седмици, знаеше, че за Питър Мороу това е равносилно на вик.

- Какво има? - попита го.

- Нищо. - Питър обърна гръб на инспектора и се отдалечи. Гамаш го последва.

- Господин Мороу, въпросът ми не бе свързан с естетиката, а с убийството. Моля, отговорете.

Питър се стресна както повечето хора, които считаха, че Гамаш не би могъл да използва рязък тон.

- Картината ме разтревожи. Не мога да ви кажа защо, понеже не знам причината. Сякаш не е същата творба, за която взехме решение преди две седмици, и въпреки това знам, че е тя.

Гамаш се втренчи в „Един ден от събора“. Картината не му беше харесала и преди, така че не можеше да се счита за добър съдник, но за разлика от рисунките на Джейн по стените в къщата й, това парче платно изобщо не го развълнува.

- Тогава какво се е променило?

- Нищо. Причината е в мен вероятно. Да вземем онзи трик, който Джейн е правила с Дама купа - дали важи и за изкуството? Знам, че е възможно вечерта да гледам своя картина и да ми се струва страхотна, а на следващата сутрин да ми призлява от нея. Тя изобщо не се е променила, значи промененият съм аз. Може би смъртта на Джейн е променила нещо у мен толкова много, че каквото ида съм видял тогава в картината й, вече отсъства.

- Вярвате ли в това?

„Дяволите да го вземат този човек“ - помисли си Питър.

-Не.

Двамата мъже се втренчиха в „Един ден от събора“ и в този момент бавно и слабо се разнесе някакъв звук, който никога преди не бяха чували. Той се усилваше и усилваше, докато накрая започна да кънти около събралите се хора. Клара усети, че й прималява. Дали не идеше бурята? Дали опашката на урагана издаваше такъв звук? Нима Кайла вече бе нахлул в града? Но този грохот като че ли идеше от вътрешността на сградата. От самото помещение. В действителност някъде близо до Клара. Тя се извърна и разбра. Идеше от Рут.

- Това съм аз! - Рут заби пръст в една танцуваща коза, която бе забелязала в „Един ден от събора“. В следващия миг грохотът премина в гръмогласен смях. Рут се разтресе цялата. И продължи да се смее, докато накрая й се наложи да се подпре на Габри.

Смехът на старицата сякаш зарази цялото помещение, не подмина дори забравените художници с кисели физиономии. През по-голямата част от вечерта хората разпознаваха себе си и свои познати върху картината на Джейн. Рут откри родителите на Тимър, брат й и сестра й - вече починали. Имаше го и съпруга на Тимър, начален учител, и подготвителния клас, в който бяха учили като деца. Те бяха пиленцата. За малко повече от час почти всяка фигура бе разпозната. Питър обаче си остана втренчен в картината и така и не взе участие във веселбата.

Нещо не беше наред.

- Сега загрях! - възбудено посочи към картината Клара. - Нарисувана е по време на заключителното шествие, нали? Деня, в който майка ти почина. Всъщност това не е ли майка ти? - Клара показа на Беи нещо, което приличаше на облак със свински крака.

- Права си - изсмя се Мирна. - Това е Тимър.

- Виждаш ли, Беи? Тази картина изразява почитта на Джейн към майка ти. Всеки, изобразен на платното, е имал значение за Тимър. От нейните баба и дядо до кучетата й и всички останали в живота й. - После Клара се извърна към Питър. - Помниш ли последната вечеря, когато всички бяхме заедно?

- За Деня на благодарността?

- Същата. Обсъждахме голямото изкуство и аз казах, че една творба е изкуство, ако художникът е вложил нещо от себе си в нея. Запитах Джейн какво е вложила в картината си и помниш ли какво ми отговори тя?

- Съжалявам, не помня.

- Каза, че наистина е вложила нещо в картината си, че е оставила някакво послание. Чудеше се дали ще успеем да го открием. Сега си спомням, че докато произнасяше тези думи, тя гледаше право в Бен, сякаш той трябва да е наясно за какво става дума. В онзи момент се зачудих, но сега всичко ми се изяснява. Имала е предвид майка му.

- Така ли мислиш? - Бен се приближи до Клара и се втренчи в картината.

- Хм, в това няма никакъв смисъл - заяви агент Никол, която бе напуснала поста си до вратата, привлечена от смеха като от престъпление.

Гамаш се насочи към нея - надяваше се да я прекъсне, преди да е успяла да изтърси нещо твърде оскърбително. Но краката му, колкото и да бяха дълги, не успяха да изпреварят устата й.

- Какво е била Йоланд за Тимър? Двете изобщо познавали ли са се? - Никол посочи към една руса жена на пейките, седнала до акрилните Питър и Клара. - И защо ще й е на Джейн Нийл да рисува племенницата си, която толкова презира? Не се връзва по никакъв начин с онова, което казахте.

Никол очевидно се наслаждаваше на правотата си. При всичките си усилия да остане спокойна, Клара усети, че гневът й се надига. Гледаше втренчено и безмълвно самодоволното младо лице от другата страна на статива. Най-лошото бе, че тази жена има право. Едрата русокоса жена личеше ясно на платното, а Клара бе сигурна, че Тимър бе ненавиждала Йоланд повече и от Джейн.

- Може ли да поговорим за малко? - Гамаш застана между Клара и Никол и пресече триумфалния поглед на младата жена. Без да каже и дума повече, той се обърна и закрачи към изхода, а Никол след кратко колебание го последва.

- Утре в шест сутринта има автобус от Сан Реми за Монреал. Качете се на него.

И това бе всичко. Агент Ивет Никол остана разтреперана от гняв на студения праг на „Артс Уилямсбърг“. Изпита огромно желание да удари затворената врата. Изглежда, всички врати в живота й се затръшваха в лицето й и тя за пореден път оставаше от външната страна. Направи две ядни крачки и застана пред прозореца бясна, вгледа се в тълпящите се хора вътре и в Гамаш, който разговаряше със съпрузите Мороу. Но виждаше и още някого в стъклото. След малко проумя, че това е собственото й отражение.

Как щеше да обясни всичко това на баща си? Беше се провалила напълно. По някакъв начин бе допуснала грешка. Но каква? В момента обаче не бе в състояние да разсъждава трезво. Представи си само как влиза в малкия си дом с безупречна градина в източната част на Монреал и съобщава на баща си, че е била изритана от случая. Какъв позор само. Една позната отскоро фраза забръмча в главата й: „В момента гледаш проблема“.

Означаваше нещо. Нещо наистина важно, беше сигурна в това. И накрая проумя.

Проблемът беше Гамаш.

Той разговаряше и се смееше вътре, самодоволен и нехаен към болката, която бе причинил. Не беше с нищо по-различен от онези полицаи в Чехословакия, за които баща й разказваше. Как бе възможно да е била толкова сляпа? След малко с облекчение проумя, че не е необходимо да съобщава нищо на татко си. В крайна сметка случилото се не беше по нейна вина.

Никол се извърна, защото контрастът бе непоносим: самотната й фигура, отразена в стъклото, редом до забавляващите се хора в изложбената зала.

Час по-късно празненството се бе преместило от галерия „Артс Уилямсбърг“ в къщата на Джейн. Вятърът се усилваше, а дъждът едва започваше. Клара се настани в центъра на всекидневната, точно както би направила Джейн, така че да вижда реакциите на всички ново пристигащи.

„О, боже мой! Господи! - чуваше се отвред. - Невероятно!“ Купища френски възклицания и ругатни също отекваха из стаята. Сякаш всекидневната на Джейн се бе превърнала в олтар на многоезични ругатни. Клара се чувстваше като у дома си. С бира в едната ръка и малко кашу в другата тя наблюдаваше как прииждат гостите и колко зашеметени са от гледката. По-голямата част от стените на първия етаж вече бяха разкрити и пред взора им се откриваше кипящият живот на Трите бора с цялата география и история на селцето. Пумите и рисовете, които бяха отдавна изчезнали; едва навършилите пълнолетие момчета, марширували към бойните поля на Първата световна война, а оттам - в памет на мъртвите - право към скромните прозорци с цветни стъкла на църквата „Свети Тома“; опиумът пред полицейския участък в Уилямсбърг и една щастливо изтегнала се на прозореца котка, загледана в буйно растящите насаждения.

Първото, което Клара направи, разбира се, бе да открие себе си в картината на стената. Лицето й надзърташе от един храст стари градински рози, докато Питър се бе скрил зад една почетна статуя на Беи по къси панталонки, застанал насред ливадата на майка си. Питър носеше костюма си на Робии Худ и държеше лък и стрела, а Беи стоеше втренчен в къщата -смел и силен. Клара се вгледа отблизо, за да провери дали Джейн не е нарисувала змии да подават глави от старата къща на Хадли, но не видя такива.

Къщата бързо се изпълваше със смях, писъци и триумфални ревове, които съпровождаха процеса на разпознаване. Някои от присъстващите се трогваха до сълзи, но не бяха в състояние да обяснят защо. Гамаш и Бовоар наблюдаваха напрегнато и слушаха внимателно.

- ... но онова, което ме грабна, е каква радост само излъчват изобразените хора - споделяше Мирна на Клара. - Дори рисунките на смърт, нещастни случаи, погребения и лоши реколти са изпълнени с живот. Изобразила ги е като нещо естествено.

- Ей, ти! - извика Клара на Беи, който тъкмо се бе появил. - Виж се само! - И махна към изображението му върху стената.

- Много съм смел. - Беи се усмихна. - Дори наперен.

Гамаш се вгледа в изображението на Беи, който бе изрисуван като силен мъж, който не отделя поглед от къщата на родителите си. Не за първи път си помисли, че смъртта на Тимър Хадли се е случила в удобен за сина й момент. Беи най-накрая бе успял да се измъкне от сянката й. По-интересното беше обаче, че нарисуваният Питър бе застанал в нечия сянка. Сянката на Беи. Гамаш се зачуди какво ли може да означава това. В него бавно се оформяше идеята, че по някакъв начин къщата на Джейн би могла да се окаже ключ за разгадаване на цялата общност. Изглежда, Джейн Нийл е била много наблюдателна жена.

Елис Джейкъб пристигна и кимна на Гамаш.

- Уф, каква нощ... - започна, но в този момент очите й се втренчиха в стената зад него. След миг тя се извърна рязко, за да огледа и тази зад себе си. - Господи! - възкликна симпатичната жена и махна към инспектора и стаята като цяло, сякаш бе първата, която забелязваше картините.

Гамаш само се усмихна и зачака жената да се съвземе.

- Донесохте ли я? - запита, без да е сигурен, че слухът й се е върнал.

- C’est brillant! - прошепна Елис. - Удивително. Великолепно. Невероятно.

Търпението на Гамаш бе пословично и той я остави да оглежда стаята още няколко минути. Освен това съзнаваше, че по някаква причина е започнал да изпитва гордост от дома, сякаш и той бе допринесъл с нещо за създаването му.

- Гениално е наистина! - произнесе се Е лис. - Работих като куратор в Музея за изящни изкуства в Отава, преди да се преместя тук. - Гамаш изпита вече познатото удивление пред хората, избрали да живеят в този район. Дали пък Маргарет Атууд² не работеше в отдел „Чистота“ на Трите бора? Или може би министър-председателят Мълроуни- бе избрал като втора кариера да разнася пощата тук? Като че ли никой не беше такъв, какъвто изглеждаше. Сякаш всеки имаше поне по още едно лице. А един от хората в тази стая бе наложил дори няколко маски.

- Кой би допуснал, че жената, нарисувала онзи ужасен „Един ден от събора“, е автор на всичко това? - продължи Елис. - Предполагам, че всички си имаме своите лоши дни. И все пак мисля, че е можела да подбере по-добра картина за изложбата.

- „Един ден от събора“ е единствената й картина - заяви Гамаш. - Или поне единствената, която не е нарисувана върху строителен материал.

- Странно.

- Странно е меко казано - съгласи се Гамаш. - Донесохте ли я? - попита отново.

- Съжалявам. Да, в антрето е.

Минута по-късно Гамаш вече нагласяше „Един ден от събора“ върху статива в центъра на стаята. Сега вече всички произведения на Джейн бяха събрани на едно място.

Застана на място и се загледа отново в околните. С намаляването на виното шумът се усилваше и гостите разпознаваха все повече хора и събития по стените. Само Клара се държеше странно. На Гамаш му направи впечатление, че тя непрекъснато снове от картината към стената и обратно. После повтаряше маршрута. И така постоянно. Всеки път действията й изглеждаха все по-целенасочени. Накрая буквално изтича до стената. И замря за един дълъг миг. След това много бавно се върна до „Един ден от събора“, сякаш потънала в размисъл.

- Какво има? - запита Гамаш, приближил до нея.

- Това не е Йоланд. - Клара посочи към русата жена, която седеше до Питър.

- Откъде знаете?

- Вижте там. - Клара посочи към стената, която бе изследвала до този момент. - Ето как е нарисувана Йоланд от Джейн. Има някаква прилика, но не е голяма.

Гамаш поиска да се увери сам, макар да знаеше, че Клара сигурно има право. Грешна се оказа само репликата й, че между двете жени имало някакви сходства. Такива просто нямаше. Йоланд на стената - дори и детето - беше очевидно Йоланд. Приликата бе не само физическа, но и емоционална. Излъчваше презрение, алчност и още нещо. Лукавост. Жената на стената притежаваше всички тези качества. И отгоре. Докато онази от картината на статива, седнала на пейката, беше най-обикновена блондинка.

- Тогава коя е? - запита Гамаш, след като се върна при Клара.

- Нямам представа. Но едно нещо знам със сигурност. Забелязали ли сте, че Джейн никога не си измисля лице? Всички от рисунките й са хора, които е познавала, хора от селото.

- Може да е била гост на селото - предположи Гамаш.

- Всъщност - включи се в разговора им Рут - гости няма. Има такива, които са се преместили да живеят другаде и се връщат от време на време да посещават близките си, но и тях броим за хора от селото. Всеки, изобразен на картините й, е човек, когото Джейн е познавала лично.

- Същото важи за хората от „Един ден от събора“ с изключение на тази жена. - Клара посочи блондинката. - Тя е някаква непозната. Има обаче и друго. Чудех се какво не е наред с „Един ден от събора“. На пръв поглед е картина на Джейн, но всъщност не е. Ако беше първата картина, която е нарисувала, бих казала, че просто не е успяла да открие стила си. Но тя е последната й творба. - Клара се приведе към картината. - Всичко в нея демонстрира сила, увереност, целенасоченост. Като цяло обаче бледнее, нещо се губи.

- Права е - обади се Елис. - Нещо се губи.

Кръгът от хора около „Един ден от събора“ нарастваше, загадката привличаше все повече и повече гости.

- Но всичко й беше наред, когато я обсъждахме, нали така? - обърна се Клара към Питър. -Единственият смущаващ пункт е тази жена. Тя не е нарисувана от Джейн. - Заби обвинително пръст в русокосата жена, която стоеше до Питър. Сякаш привлечени от невидим магнит, всички се наклониха към центъра на кръга, втренчени в лицето на непознатата жена. - Заради нея картината губи смисъла си - продължи Клара. - Имала е смисъл, преди това изображение да бъде променено. Който и да го е сторил, е променил и цялата картина, без да го проумява.

- А откъде сте толкова сигурна, че Джейн не е нарисувала тази жена? - запита Гамаш със странно официален глас. Бовоар го чу от дъното на помещението и веднага се приближи, извадил бележник и молив.

- Ами, първата причина е, че тази жена е единственото изображение на картината, което не изглежда живо. - Гамаш бе принуден да се съгласи с твърдението. - Но това е субективно. Има и реално доказателство, ако се интересувате.

- Е, това вече е друга работа.

- Погледнете. - Клара отново посочи към жената. - Господи, сега, като гледам по-отблизо, трябва да съм била сляпа, та да не го видя досега! Същото е като с онзи огромен скъпоценен камък. - Никой от присъстващите не разбра какво има предвид.

- За бога, Клара, просто ни кажи, преди да съм те шамаросала! - възкликна Рут.

- Ето. - Показалецът на Клара описа зигзаг около лицето на жената, всички останали се загледаха много внимателно и забелязаха слаб размазан ореол. - Това е като брадавица, загрозява цялата тази красота. - Посочи към почти невидимите следи. - Направено е с парче плат и минерални разтворители, нали така, Беи?

Той обаче се бе втренчил в „Един ден от събора“, почти забил нос в нея.

- И обърнете внимание на това, на тези мазки на четката. Разликата с останалата част от картината е абсолютна! Вижте лицето на Питър до нея. Лицето на жената е изрисувано по съвсем друг начин, почеркът е различен. - Клара размаха ръка назад-напред и после нагоре-надолу. - Джейн не рисува с вертикални мазки. Ръката й се движи наляво и надясно, не прави никакви вертикални линии. Забележете как е нарисувана косата на тази жена. С вертикални мазки. Нещо, което не може да се скрие. - Обърна ли внимание на боята? - Извърна се към Питър, който се размърда неспокойно.

- Не. Не виждам нищо особено по отношение на боите.

- О, хайде. Погледни. Бялата боя е различен тон. Джейн е използвала в картината титаново бяло. Тук обаче - посочи към очите на жената - бялото е цинково. Освен това има и жълта охра. - Клара посочи към жакета на жената. - Джейн никога не използваше охра, само кадмий. Толкова е очевидно. Нали разбирате, рисували сме толкова много картини, преподавали сме изкуство и дори понякога сме изкарвали по някой и друг долар от реставрация на различни творби. Така че мога да ви кажа какво от кого е нарисувано, само като видя как са нанесени мазките, какво остава за избора на четки и бои.

- Но защо ще му е на някого да рисува ново лице върху старото? - запита Мирна.

- Това е въпросът - съгласи се Гамаш.

- При това не единственият. Защо е добавено ново лице, е много съществен въпрос, но още по-важно е, че е заличено друго лице преди това. Което е видно от зацапаната част. Някой не само е нарисувал друго лице върху вече съществуващо, но също така е изтрил предишното. Струва ми се странно. Най-лесно би било просто да нарисува друго върху старото. С акрилните бои това е много лесно, всички го правят. Няма защо да се занимаваш да триеш каквото и да било. Просто рисуваш нови изображения върху старите, за да заличиш грешките си.

- Би ли могло да се разкрие първоначалното изображение отдолу при използване на тази техника? - запита Гамаш.

- Доста е сложно, но добър реставратор може да се справи - отвърна Питър. - Подобно е на работата, която правим горе. Сваляме един слой боя, за да разкрием изображението под него. Когато става въпрос за картина върху платно, би могло да се използва и рентген. Вижда се малко размазано, но получаваш представа какво е било нарисувано отдолу. В нашия случай обаче то е безвъзвратно заличено.

- Който и да го е направил, не е искал първоначалното лице да бъде възстановено - добави Клара. - Изтрил е своето и е нарисувал това на друга жена.

В този момент Беи се намеси:

- Но така се е издал. Понеже не е бил запознат с начина на работа на Джейн. С почерка й. Изобразил е произволно лице, без да проумее, че Джейн никога не би го направила...

- И при това е използвал мазки, различни от нейните - вметна Клара.

- Е, в такъв случай да съм спокоен, че излизам от кръга на заподозрените - обади се Габри.

- Но защо ще му е на някого да прави всичко това? Защо му е било да изтрива лицето? -запита Мирна.

Последва момент на тишина, през който всички усилено разсъждаваха върху въпроса й.

- Възможно ли е новото лице да бъде отстранено и да се възстанови оригиналното отдолу поне донякъде? - поинтересува се Гамаш.

- Може би. Зависи до каква степен е било изтрито. Мислите ли, че убиецът е направил това? - запита Клара.

- Да. Само не знам защо.

- Вие споменахте, че е нарисувал лице на „друга жена“. Смятате, че извършителят е жена -обърна се Бовоар към Клара. - Защо?

- Защото новото лице е женско, предполагам. Човекът, направил това, вероятно е постъпил по най-лесния начин: нарисувал е нещо познато. А всеки ден виждаме лицето си в огледалото.

- Мислите, че това е лицето на убиеца ли? - запита Бовоар.

- Не, едва ли би било много умен ход от нейна страна. Според мен тук става въпрос за пола на убиеца, нищо повече. Един бял мъж под напрежение най-вероятно би нарисувал бял мъж, а не чернокож, нито пък бяла жена. Ще нарисува нещо, което му е най-познато и най-лесно. Случаят тук е същият.

„Това е добър довод“ - каза си Гамаш. Но също така си помисли, че ако въпросната личност е мъж, може да нарисува жена, за да обърка следствието.

- А това изисква ли специални умения? - запита главният инспектор.

- Имате предвид премахването на едно лице и изрисуването на друго на негово място ли? Да, определено. Не са необходими някакви особени умения за отстраняването на първоначалния образ, но дори за това се изискват известни познания, които повечето хора нямат. Вие знаете ли как се прави, например? - запита тя Бовоар.

- Не, нямам ни най-малка представа. Вие споменахте нещо за минерални разтворители и парче плат, но аз едва преди няколко дни чух за съществуването на минерални разтворители. Понеже имахте нужда от тях за работата по разкриването на картините.

- Именно. Художниците знаят тези неща, но останалите хора - не. След като е изтрила лицето, тя е трябвало да нарисува друго, като имитира стила на Джейн. Което не е никак лесно и изисква умения. Който и да го е направил, е художник, и то добър. Вижте само колко време ни отне да открием несъответствието. Вероятно изобщо нямаше да го забележим, ако не беше безцеремонната проява на агент Никол. Тя заяви, че това била Йоланд и аз толкова се ядосах, че започнах да търся изображения на Йоланд по стената, за да проверя дали е права. Оказа се, че не е. Но това ме накара да се вгледам много по-внимателно в лицето, за да видя коя може да е тази жена. И тогава вече забелязах различията. Така че можете да известите Никол, че е помогнала за разрешаването на случая.

- Можем да й предадем и друго, ако имате да й казвате още нещо - подхвърли с усмивка Бовоар.

Гамаш в никакъв случай нямаше да каже на Никол какви благоприятни последствия е имало от грубото й държание, но все пак си даде сметка, че ако я беше отпратил по-рано, нямаше да стигнат дотук с разследването. В известен смисъл обаче Клара се подценяваше. Силното й желание да опровергае Никол също бе помогнало много за това разкритие.

- Вие споменахте, че при обсъждането на картината в петък, преди Деня на благодарността, сте я сметнали за достатъчно добра да бъде включена в изложбата, нали така? - Гамаш се обърна към Питър.

- За мен това беше брилянтна картина.

- Но до понеделника след Деня на благодарността някой вече я е бил променил - заяви Клара на двамата инспектори. - Спомняте ли си, че когато дойдохте в галерията за първи път, ви показах „Един ден от събора“? Тогава магията вече беше изчезнала.

- Събота и неделя - каза Бовоар. - Два дни. В този отрязък от време убиецът е променил картината. А Джейн Нийл е убита в неделя сутрин.

Всички се втренчиха в картината, сякаш чакаха тя да им съобщи кой е убиецът. Гамаш чувстваше, че платното буквално им крещи. Причината за смъртта на Джейн Нийл се намираше на тази картина.

Клара дочу някакво почукване по прозореца на всекидневната и отиде да види кой може да е. Докато се взираше в мрака, някакво клонче изплува от тъмнината и се блъсна в стъклото. Ураганът Кайла вече бе пристигнал и настояваше да влезе в къщата.

Празненството приключи скоро след това. Всички се втурнаха към автомобилите и домовете си, преди ураганът да се е разразил с пълна сила.

- Гтедай къщата ти да не рухне върху теб! - изкрещя Габри подир Рут, която май му показа среден пръст, докато изчезваше в мрака.

„Един ден от събора“ бе отнесена в пансиона, в чиято голяма всекидневна се бе събрала една компания и отпиваше различни ликьори и кафе. Камината пращеше весело, докато ураганът Кайла стенеше отвън и изтръгваше последните листа от дърветата. След малко дъжд зашиба като с камшик прозорците. Групата вътре инстинктивно се сближи още повече, затоплена от огъня в камината, напитките и приятната атмосфера.

- Кой знаеше за картината преди убийството на госпожица Нийл? - запита Гамаш.

Освен Питър и Клара там бяха още Беи, Оливие, Габри и Мирна.

- Комисията - отвърна Питър.

- Не сте ли разговаряли за нея по време на петъчната вечеря за Деня на благодарността?

- Обсъждахме я доста. Джейн дори я описа - потвърди Клара.

- Не ме разбрахте - поясни Гамаш. - Имам предвид, кой е виждал картината преди онази вечер?

Те се спогледаха и поклатиха глави.

- Избройте пак членовете на комисията - каза Бовоар.

- Анри Лавиер, Ирине Калфа, Елис Джейкъб, Клара и аз - изреди Питър.

- Кой още може да я е видял? - запита Гамаш. Това беше най-важният въпрос. Джейн бе убита заради картината си. Убиецът трябва да я е видял и да е проумял заплахата, която го грози. В резултат на което е променил изображението и е извършил убийството.

- Айзък Кои - каза Клара. - Пазачът на галерията. А и всеки, който е разглеждал предната изложба, може да се е отбил до хранилището с картините и да я е видял.

- Което не е много вероятно - вметна Гамаш.

- Да, не може да стане погрешка - съгласи се Клара и се изправи. - Съжалявам, но май съм си забравила чантата в дома на Джейн. Ще отскоча да я взема.

- При тоя ураган отвън? - възкликна Мирна невярващо.

- И аз се прибирам - обади се Беи. - Освен ако нямате нужда от мен.

Гамаш поклати глава и събранието приключи. Присъстващите един по един се стопиха в мрачната нощ, вдигнали инстинктивно ръце да се предпазят от ураганния вятър. Нощта се изпълни с пороен дъжд, мъртви листа и тичащи навред хора.

Клара трябваше да обмисли някои неща и за тази цел се нуждаеше от своето тайно място, което по една случайност бе кухнята на Джейн. Включи всички лампи и потъна в голямо старо кресло до старата печка.

Възможно ли беше? Нищо чудно да е объркала нещо. Или да е забравила нещо, или да си внушаваше. Нещо й се бе сторило странно още по време на коктейла, докато се взираше в „Един ден от събора“. Макар че първите наченки на тази неясна и тревожна идея бяха пуснали корен още по време на изложбата в „Артс Уилямсбърг“. Тогава бе отхвърлила мисълта. Беше прекалено болезнена. И буквално й причиняваше физическа болка. Непоносима физическа болка. Но само преди минути в пансиона ужасяващата мисъл я бе връхлетяла отново - този път с двойна сила. И докато всички гледаха втренчено картината, всичко си дойде на мястото. Всички факти и подробности намериха своето обяснение. Всичко се изясни. Клара не можеше да се прибере у дома. Не и сега. Боеше се да се прибере в къщата си.

- Какво мислите? - запита Бовоар, докато сядаше в креслото срещу шефа си.

Никол се бе уединила на дивана, зачетена в някакво списание, и наказваше Гамаш с мълчание. Габри и Оливие си бяха легнали.

- Йоланд - отвърна Гамаш. - Все се връщам към нейното семейство. Толкова следи от разследването сочат натам. Замерянето с патешки тор, слагането на тапетите. Андре притежава ловен лък.

- Но няма дървен - отбеляза Бовоар.

- Възможно е да го е унищожил - предположи Гамаш, - но тук въпросът е защо изобщо би го използвал. Защо някой би използвал стар дървен лък, вместо нов метален модел?

- За жена е по-лесно да ползва дървен, особено стар модел - подхвърли Бовоар. Тази част от всяко разследване му беше любима. Да седи с шефа си до късно през нощта с напитка на масата и камина в близост и да обсъжда престъплението с Гамаш. - Видяхме това със Сюзън Крофт, която не успя да използва модерния лък, но имаше опит с по-стария. Да се върнем на Йоланд обаче. Тя несъмнено е запозната с картините на леля си, вероятно по-добре от всеки друг, а художествената дарба се предава по наследство. Ако се поровим, нищо чудно да открием, че и тя се е занимавала с изобразително изкуство някога. Тук явно всички са таланти, изглежда е някакъв природен закон.

- Добре, нека допуснем, че е така. Защо й е на Йоланд да убива Джейн?

- Заради парите или къщата, което е едно и също. Ако е мислела, че е наследница, нищо чудно да е подкупила онзи нотариус мошеник от Уилямсбърг да й даде информация. Трябва да е била силно мотивирана да се докопа до завещанието на леля си.

- Съгласен съм. Но каква е връзката с „Един ден от събора“? Какво може да е било изобразено на картината, за да иска Йоланд да го промени? Темата й е заключителното шествие на тазгодишния събор, но явно е нарисувана в чест на Тимър Хадли. Как е могла Йоланд да се е добере до картината и дори да е успяла да я види, защо й е да я променя?

Въпросът му бе последван от тишина. След няколко минути Гамаш продължи:

- Добре, нека огледаме другите заподозрени. Какво ще кажете за Беи Хадли?

- Защо се спряхте на него? - попита Бовоар.

- Защото е разполагал с достъп до лъковете, може да стреля и познава отлично местността, бил е довереник на госпожица Нийл и умее да рисува. Явно го бива. Освен това е в борда на директорите на „Артс Уилямсбърг“, така че сигурно разполага с ключ за галерията. Би могъл да влезе в нея във всеки един момент и да види „Един ден от събора“.

- А мотив? - запита Бовоар.

- Това е проблемът. Няма ясен мотив, нали така? Защо ще убива Джейн Нийл? Не е заради парите. Тогава?

Гамаш се втренчи в притихналите пламъци на камината, докато си блъскаше главата за отговор. Зачуди се дали не се старае твърде много да избегне следващото заключение.

- О, хайде. Питър Мороу го е направил. Кой друг? - Не му се наложи да вдига поглед, за да разбере кой е авторът на това твърдение.

Тиквата от корицата на списание „Хароусмит кънтри лайф“ сякаш бе оживяла.

Все още в кухнята на Джейн, Клара гледаше втренчено отражението си в прозореца. Оттам я гледаше призрачното лице на изплашена жена. Теорията й имаше логика.

„Игнорирай я - обади се вътрешният й глас. - Не е твоя работа. Остави полицията да си върши работата. И не казвай нищо, за бога.“

Етасът бе много изкусителен, обещаваше й спокойствие и мир, и продължаване на безметежния й живот в Трите бора. Ако решеше да предприеме каквото и да било въз основа на теорията си, щеше да обрече на гибел този живот.

„А ако се заблуждаваш? - подразни я гласът. - Ще причиниш болка на много хора.“

Клара обаче знаеше, че не се заблуждава. Просто се боеше да не загуби живота, който толкова харесваше, и мъжа, когото обичаше.

„Той ще побеснее. Ще го отрече - пищеше изпадналият в паника глас в главата й. - Ще те обърка. Ще те накара да се чувстваш ужасно, задето си посмяла да изкажеш подозрението си. Най-добре си дръж устата затворена. Можеш да загубиш всичко и да не получиш нищо в замяна. А и никой няма да узнае. Никой никога няма да разбере, че си премълчала истината.“

Но Клара бе наясно, че гласът я лъже, винаги го правеше. Тя самата знаеше истината и това рано или късно щеше да унищожи живота й, дори ако премълчи.

Гамаш лежеше на леглото, втренчен в „Един ден от събора“. Докато гледаше стилизираните изображения на хора и животни и си припомняше кой какво е казал през изминалите две седмици, в главата му бушуваше водовъртеж от дочути разговори.

Ивет Никол имаше право. Питър Мороу беше най-вероятният заподозрян, но не разполагаха с никакви доказателства срещу него. Гамаш бе наясно, че най-удобният начин да го заловят е посредством картината и анализа, който предстоеше да й направят на другия ден. Тя беше най-силното им доказателство.

Но докато местеше поглед по картината от лице на лице, нова мисъл изплува в съзнанието му - толкова невероятна, че всичко у него се противеше срещу нея. Седна в леглото. Ключът на загадката не беше в това кой присъства в „Един ден от събора“, а кой отсъства от картината. Гамаш скочи и навлече дрехите си по най-бързия начин.

Заради проливния дъжд Клара едва виждаше какво става навън, но най-лош бе вятърът. Ураганът бе превърнал красивите есенни листа в миниатюрни снаряди, които току профучаваха покрай нея и се опитваха да се забият в лицето й. Клара вдигна ръка и наведе глава, за да предпази очите си от вятъра, докато се препъваше по неравния терен. Листа и клонки шибаха шлифера й, но целяха да се доберат до кожата й. Но пък с това се справяха ледено студените струи вода. Проникваха през ръкавите, мокреха врата и гърба й, нахлуваха болезнено в носа и в очите. Тя обаче почти бе стигнала целта си.

- Вече започвах да се притеснявам. Очаквах те по-рано - каза й той и пристъпи да я прегърне. Клара спря рязко, за да избегне прегръдката му. Той я изгледа удивен, наранен. После сведе очи към обущата й, от които се стичаше вода и кал по пода. Клара проследи погледа му, автоматично ги развърза и свали; едва не се усмихна при тази съвсем обикновена наглед проява. Може би бе допуснала някаква грешка. Може би щеше да е достатъчно само да свали обувките си и да седне, без да казва нищо. Уви, твърде късно. Думите сами се изтърколиха от устата й.

- Знаеш ли, размишлявах. - Направи пауза, неуверена какво да каже и как.

- Знам. Чета го по лицето ти. Кога разбра?

„Значи не възнамерява да отрича“ - помисли си Клара. Не знаеше дали това я радва, или ужасява.

- На празненството, но още не бях сигурна. Имах нужда да помисля още, да стигна до точния отговор.

- Затова ли намекна, че жена е подправила картината?

- Да. Исках да спечеля малко време, може би дори да дам лъжлива следа на полицията.

- Във всеки случай успя да заблудиш мен. Надявах се, че наистина го мислиш. Но после в пансиона видях колко упорито разсъждаваш над това. Познавам те прекалено добре. Какво възнамеряваш да правиш?

- Исках да разбера дали наистина ти си го направил. Чувствах, че ти го дължа, защото те обичам. - Щом го каза, Клара изтръпна.

- И аз те обичам - произнесе той с глас, който я порази с внезапната си превзетост. Винаги ли звучеше така? - И имам нужда от теб. Не е необходимо да казваш на полицията, нямат доказателства. Дори лабораторните изследвания утре няма да докажат нищо. Бях много внимателен. Взема ли веднъж решение за нещо, го върша много добре, но това ти е известно.

Наистина й беше известно. И подозираше, че е прав. Полицията трудно можеше да го обвини.

- Защо? - попита Клара. - Защо уби Джейн? Защо уби собствената си майка?

- Ти не би ли го направила? - запита Бен и пристъпи напред с усмивка.

Гамаш бе събудил Бовоар и сега двамата тропаха силно по вратата на семейство Мороу.

- Да не си забравила ключа? - запита Питър, докато отключваше. Загледа се втренчено и изумено в двамата инспектори. - Къде е Клара?

- Точно това се канехме да ви попитаме. Трябва да разговаряме с нея веднага.

- Оставих я в къщата на Джейн, но това беше - Питър погледна часовника си - преди цял час.

- Доста време за търсене на чанта - подхвърли Бовоар.

- Не беше забравила никаква чанта. Просто й трябваше оправдание да отиде до къщата на Джейн - обясни Питър. - Знаех го, но реших, че има нужда да остане сама, за да обмисли нещата.

- И още не се е върнала? - запита Гамаш. - Не се ли притеснявате?

- Винаги се тревожа за Клара. Започвам да се тревожа още в мига, когато излезе от къщата.

Гамаш се извърна и хукна през гората към къщата на Джейн.

Когато Клара дойде на себе си, главата й пулсираше. Всъщност дори не беше сигурна, че е дошла на себе си. Всичко беше черно. Ослепително черно. Лицето й бе забито в пода. В носа й се бе набил прах, полепнал и по цялата й кожа, все още мокра от дъжда. Подгизналите дрехи под шлифера й бяха залепнали за тялото. Беше й много студено и не се чувстваше никак добре. Не спираше да трепери. Къде се намираше? И къде беше Бен? В този миг осъзна, че ръцете й са вързани зад гърба. Отишла бе в дома на Бен, така че това вероятно бе неговото мазе. Имаше някакъв смътен спомен как я носят, как ту губи съзнание, ту идва на себе си. И за Питър. За гласа му. Не. За дъха му. Питър със сигурност е бил близо. Той трябва да я е носил.

- Виждам, че си се събудила. - Бен се изправи над нея с фенерче в ръка.

- Питър? - промълви едва Клара. Незнайно защо това се стори смешно на Бен.

- Добре. Така се и надявах, но новините не са добри, Клара. Питър не е тук. Всъщност нощта ти готви много лоши новини. Опитай се да познаеш къде се намираме.

Понеже Клара не отвърна, Бен бавно премести лъча на фенерчето. То хвърли светлина по стените, тавана и пода и ги изтръгна от мрака. Което се оказа повече от достатъчно за Клара. Тя може и да го бе разбрала още преди това, но мозъкът й отказваше да го приеме.

- Чуваш ли ги, Клара? - Бен отново замълча и този път тя наистина ги чу. Нещо се хлъзгаше в мрака. Нещо пълзящо. Долови и миризмата им. Миришеха на мускус и блато.

Змии.

Намираха се в къщата на Тимър. В мазето на Тимър.

- Добрата новина е, че няма да се притесняваш за тях дълго. - Бен насочи лъча на фенерчето нагоре, за да й позволи да види лицето му. Клара забеляза, че той носи едно от палтата на Питър. - Ти си дошла тук и си паднала по стълбите. - Каза го с логичен и убедителен тон, сякаш очакваше тя да се съгласи с думите му. - Гамаш може и да има някакви подозрения, но никой друг няма дори за миг да се усъмни в мен. Питър никога не би ме заподозрял, аз ще съм единственият човек, който ще го утешава в този труден момент. А всички останали знаят, че аз съм добър човек. И наистина съм. Това сега не се брои.

Бен тръгна към дървената стълба, а лъчът на фенерчето му описваше фантастични фигури по мръсния под.

- Електричеството е било изключено, ти си се препънала и си паднала. Тъкмо оправям стъпалата. Те са стари и прогнили, с години молех майка да ги оправим, но тя беше твърде стисната, за да хвърли пари за това. И ето, че сега ти плащаш трагичната цена. Ако пък Гамаш откаже да приеме тази версия, съм заложил достатъчно улики, за да бъде обвинен Питър. По дрехите ти вече има купища влакна от палтото му. Някои от по-ситните вероятно вече са проникнали и в белите ти дробове. Ще ги открият при аутопсията. Така ще помогнеш за осъждането на съпруга си.

Клара се затъркаля бясно, като се опитваше да седне. Виждаше как Бен работи по стъпалата. Знаеше, че разполага с минути, може би дори по-малко. Напрегна всички сили да разхлаби въжетата, с които бяха завързани китките й. За щастие, Бен не ги бе стегнал много. Вероятно не бе искал дай причинява охлузвания, но благодарение на това тя успя да ги разхлаби, макар и не да ги освободи напълно.

- Какво правиш там?

Бен насочи лъча на фенерчето към Клара и тя се облегна назад да прикрие движенията си. Гърбът й докосна стената и нещо премина по косата и врата й. След това изчезна. „О, господи! Божичко!“ Щом лъчът се насочи отново към стъпалата, Клара бясно продължи опитите си да се развърже. Искаше да избяга от змиите повече, отколкото от самия Бен. Долавяше тяхното пълзене, как се провесваха около гредите и вентилационните шахти. Накрая ръцете й се освободиха и тя запълзя в сумрака.

- Клара? Клара! - Лъчът на фенерчето се замята бясно напред-назад. - Нямам никакво време за глупости.

Бен слезе от стълбата, затърси я като обезумял из цялото помещение. Клара напредваше към вътрешността на мазето, към източника на онази отвратителна миризма. Нещо докосна бузата й и падна върху крака й. Тя прехапа устни, за да не изпищи, и усети металическия вкус на кръв в устата си. Зарита отчаяно и дочу глух трясък, когато кракът й се удари в близката стена.

Питър и двамата инспектори минаха като вихрушка през къщата на Джейн, но Гамаш беше наясно, че няма да я намерят там. Ако й се беше случило нещо лошо, едва ли щеше да е в тази къща.

- Тя е в къщата на Хадли - заяви Гамаш, устремен към вратата. Навън Бовоар бързо го зад мина, както и Питър. Докато препускаха през бурята към къщата с гостоприемни светлини, краката им трополяха като копита на галопиращи коне.

Клара не беше сигурна дали чува грохота на урагана Кайла, или собственото си учестено дишане. Сякаш цялата къща над нея трепереше и стенеше. Затаи дъх, но след малко тялото й закрещя за кислород и тя се принуди да задиша шумно и жадно.

- Чух те. - Бен се извърна, но толкова рязко, че изтърва фенерчето и то се приземи с двоен трясък. В първия миг лъчът буквално заслепи Клара. Сетне светлината угасна и мазето потъна в пълен мрак.

- По дяволите - изсъска Бен.

„Боже мой, боже мой“ - повтаряше си мислено Клара. Отвсякъде я обгръщаше мрак, пълен и безнадежден. Замря ужасена. Долови движение отдясно и то се оказа достатъчно да я извади от вцепенението. Запълзя тихо и бавно наляво, опипваше основата на грубата каменна стена в търсене на някакъв камък, тръба, тухла, каквото и да е. Освен...

Ръката й се вкопчи в нещо, а то на свой ред се сгърчи и обви около нея. Клара с ужас го захвърли в мрака и чу как се блъска в нещо в дъното на помещението.

- Ето ме и мен - прошепна Бен.

Клара осъзна, че е пропълзяла точно до него в мрака. Беше само на крачка разстояние от нея, но вече без фенерчето. Тя замря ужасена, очакваше всеки миг ръцете му да я сграбчат. Вместо това долови шум от отдалечаващи се крачки. Бен отиваше към мястото, където бе захвърлила змията.

- Къде е тя? - извика Питър с умоляващ глас.

Бяха претърсили къщата на Бен, но откриха само някаква локва. Сега Питър описваше концентрични кръгове из всекидневната и с всеки следващ приближаваше все повече Гамаш, който бе застанал точно в центъра на стаята.

- Моля ви, успокойте се, господин Мороу.

Питър спря. Думите бяха изречени спокойно, но авторитетно. Гамаш се бе втренчил в някаква въображаема точка, като че ли не си даваше сметка нито за урагана навън, нито за ужаса, който Питър изпитваше.

Клара знаеше, че разполага с две възможности, което бе доста по-добре от ситуацията преди няколко минути. Трябваше да стигне до стълбите или да намери някакво оръжие, с което да порази Бен, преди той да се добере до нея. Познаваше го много добре. Беше силен, но бавен. Бързината в случая нямаше голямо значение, но все пак й даваше някакъв шанс.

Нямаше представа къде да търси предмет, който да използва като оръжие, освен на земята. Вярно, можеше да се натъкне на тухла или тръба, но поне знаеше със сигурност за един предмет на пода. Дочула бе как Бен се препъва в него няколко крачки напред. Клара се обърна и падна на колене; запълзя по мръсния под, като размахваше ръце пред себе си с надеждата да хване нещо, което няма да се опита да сграбчи нея. Отново дочу някакъв грохот и й се прищя сърцето й да бие по-тихо. Докосна нещо с ръка и само след миг проумя какво е. Прекалено късно. Мишеловката с трясък се захлопна и строши два от пръстите й; Клара нададе писък на болка и ужас. Приливът на адреналин й вдъхна сили, тя изтръгна мишеловката от наранената си ръка и я метна настрани. Хвърли се в другата посока, спомнила си, че мишеловките са подредени край стените. Значи точно срещу нея трябваше да има стена. Ако Бен се втурнеше в мрака към нея, за да я сграбчи...

Питър чу отчаяния писък на Клара и внезапното му прекъсване. Тримата бяха пристигнали секунди по-рано пред къщата на Тимър, чиято предна врата се удряше в стената, подмятана от безмилостния вятър. Гамаш и Бовоар извадиха фенерчета и насочиха лъчите им към дървения под. Следи от мокри обувки водеха към вътрешността на тъмната къща. Последваха ги тичешком. Миг след като се добраха до кухнята, дочуха писъка.

- Оттук! - Питър отвори една врата, зад която се виждаше само мрак. Втурнаха се един след друг по стъпалата към мазето.

Клара спря да се търкаля в мига, когато Бен заби глава в каменната стена. Удари се в нея с все сила и Клара откри, че е сгрешила. Бен беше бърз. Но сега вече не толкова. Сблъсъкът бе отекнал в цялото мазе. След това Клара дочу друг шум.

Стълбището се сгромолясваше.

¹ Подходящия момент (фр.). - б. р.

² Маргарет Атууд (1939) - известен канадски поет, писател, литературен критик, есеист и природозащитни?. - б. р.

³ Мартин Брайьн Мълрони (1939) - министър-председател на Канада от септември 1984 г. до юни 1993 г. - б. р.