Убийството на художника

ГЛАВА ЧЕТИРИНАИСЕТА

Всичко се разви някак ужасно бавно. Фенерчето на Гамаш освети пода и угасна, но преди това той зърна просналия се на рухналото стълбище Бовоар. Главният инспектор се опита да избегне опасността и за малко да успее. Но хлътна до глезен между опорите на строшените стъпала с единия си крак. В този миг едновременно чу и усети как костта изпращява под тежестта на изгубилото му равновесие тяло. Другият му крак попадна върху нещо далеч по-безопасно, но не по-малко шумно. Гамаш чу, че Бовоар простена от болка, а сетне рухна и Питър. Мороу политна с главата напред като гмуркащ се лебед и главният инспектор се озова на пътя му. Пред очите на Гамаш избухна истински фойерверк и той видя толкова звезди, колкото нямаше и на небето. После изгуби съзнание.

Когато малко по-късно дойде на себе си, Клара бе надвесена над него със сгърчено от страх лице. Ужасът струеше от нея. Гамаш се опита да се изправи, да я защити, но не беше в състояние да го направи.

- Шефе? Наред ли сте? - Виждаше като през мъгла, но зърна, че Жан Ги също е надвесен над него. - Обадих се за помощ по мобилния.

Бовоар се пресегна и хвана ръката на шефа си. За миг.

- Добре съм, Жан Ги. А вие как се чувствате? - Гамаш се вгледа в разтревоженото му лице.

- Сякаш слон се е приземил върху мен.

Бовоар се усмихна измъчено. Яркочервена капка кръв изби на устната му и Гамаш вдигна трепереща ръка да я избърше нежно.

- Трябва да действаш по-внимателно, момчето ми - прошепна. - А Питър?

- Малко съм по заседнал, но иначе съм добре. Вие ме халосахте с главата си.

Не беше сега моментът да изясняват кой кого е халосал и с какво.

- Ето го пак! Нещо пълзи там. - Клара най-сетне бе открила фенерче, което вече не беше толкова трудно, защото подземието сега гъмжеше от фенерчета и мъже. Докато размахваше лъча към тавана и пода, й се прииска фенерчето да притежаваше и друга мощ, не само да осветява. Една огнехвъргачка щеше да свърши идеална работа.

Клара бе взела дланта на Питър в собствената си счупена ръка и обменяше физическа болка за емоционална утеха.

- А Бен? - попита Гамаш, като се надяваше скоро да може да формулира цели изречения. Болката в крака му беше ужасна, а главата му пулсираше, но въпреки това усещаше, че някъде там, от мрака, все още ги дебне опасност.

- В безсъзнание е - каза Клара. Имала бе възможност да ги остави. Вярно, стълбите бяха рухнали, но пък наблизо имаше сгъваема стълба, която можеше да използва, за да се измъкне навън. Но не го направи.

Клара никога не бе изпитвала такъв страх. И гняв. Не към Бен, а към некадърниците, които трябваше да я спасят. А сега се налагаше тя да ги брани.

- Чувам нещо - обади се Бовоар.

Гамаш се опита да се повдигне на лакти, но от болката в крака дъхът му секна, а силата му се изчерпа. Падна и протегна ръце настрани, за да докопа нещо, което да използва като оръжие.

- Идва отгоре - каза Бовоар. - Тук са вече.

Гамаш и Клара никога не бяха чували по-прекрасни думи.

* * *

Седмица по-късно се бяха събрали във всекидневната на Джейн, която всички бяха започнали да чувстват като свой дом, включително Гамаш. Напомняха на герои от абсурдна комедия: Гамаш - с гипсиран крак, Бовоар - превит надве, със счупени ребра, главата на Питър - цялата омотана в бинт, а ръката на Клара - в шина.

От горния етаж се носеха гласовете на Габри и Оливие, които си припяваха тихо „Валят мъже“¹. От кухнята се чуваше тананикането на Мирна, която приготвяше домашна супа и хляб. Отвън се сипеха едри мокри парцали сняг, щипеха бузите на минувачите и се топяха почти мигновено при приземяването си. Дърветата бяха изгубили и последните си есенни листа и плодове.

- Мисля, че започва да натрупва - заяви Мирна, която тъкмо внасяше приборите и ги слагаше на масата край пукащата камина.

От втория етаж долетяха бурните възклицания на Габри, който оглеждаше предметите в спалнята на Джейн.

- Алчност. Отвратително - измърмори Рут и се насочи бързо към стъпалата за горния етаж.

Клара не отделяше поглед от Питър, който се изправи и разбута без нужда въглените в

идеално горящата камина. Държала го бе в прегръдките си през цялата онази нощ, когато лежеше проснат на мръсния под. Тогава за последно го усети толкова близо до себе си. След ужасните събития преди седмица той се бе оттеглил напълно на самотния си остров. Мостът бе разрушен. Питър бе издигнал нови стени около себе си. И сега вече никой не можеше да го достигне, дори тя. Физически - да, можеше да го държи за ръка, да го прегръща, което и правеше. Но знаеше, че повече няма власт над сърцето му.

Клара наблюдаваше красивото му лице, по-което личаха бръчки от мъка и синини от падането. Знаеше, че от всички им Питър е получил най-тежката рана, че тя може никога да не зарасне.

- Аз искам това - заяви Рут, докато слизаше по стъпалата. И размаха във въздуха малка книжка, която напъха в голям джоб на износената си жилетка. В завещанието си Джейн беше приканила всички свои приятели да си изберат по един предмет от дома й. Рут бе направила своя избор.

- Как разбра, че е бил Бен? - попита Мирна и зае един стол, преди да извика момчетата от горния етаж за обяд. На масата ги очакваха купи с гореща супа и парчета ухаеща питка.

- Осъзнах го по време на празненството тук - каза Клара.

- Какво толкова видя, което ние не успяхме? - запита Оливие и зае мястото си.

- Въпросът е какво не видях. Не видях Бен. Знаех, че с „Един ден от събора“ Джейн е искала да отдаде почит на майка му. Нарисувала бе всички, които Тимър ценеше...

- С изключение на Бен! - възкликна Мирна, докато мажеше топлия хляб с масло и наблюдаваше как то се разтопява при размазването си. - Каква глупачка съм била да го пропусна!

- И на мен ми отне много време да го проумея - призна Гамаш. - Забелязах го едва след като огледах добре картината в стаята си. Бен го нямаше.

- Бен го нямаше - повтори Клара. - Знаех, че не е възможно Джейн да го пропусне. Но той просто не беше на картината. Освен ако не е бил там преди, но лицето му е било премахнато впоследствие.

- Но защо Бен е изпаднал в паника, след като е видял картината? Какво толкова е щяло да

стане, ако хората видят лицето му на нея? - недоумяваше Оливие.

- Помислете - каза Гамаш. - Беи е инжектирал майка си с фатална доза морфин в последния ден на събора, точно по време на шествието. Разбира се, първо си е подсигурил алиби, бил е в Отава на някаква изложба за антикварни вещи.

- А наистина ли е бил там? - попита Клара.

- О, да, дори е купил няколко предмета. След това е побързал да се върне обратно в селото, което е само на три часа път с автомобил от града, и изчакал шествието да започне...

- И е знаел предварително, че майка му ще остане сама? Но как? - обади се Рут.

- Познавал е добре майка си и е бил наясно, че тя ще настоява да отидете на празника.

- Тимър така и направи. Трябваше да остана при нея.

- Нямало е как да знаеш, Рут - каза Габри.

- Продължавайте - обади се Оливие, докато топеше хлебчето си в супата. - Бен е огледал картината и...

- Видял е на нея себе си - обясни Гамаш. - Там, на пейките, по време на шествието. И тогава е решил, че Джейн знае какво е направил, че той е бил в Трите бора на този ден.

- Затова откраднал картината, изтрил лицето си и нарисувал ново на негово място -довърши Клара.

- Онази странна жена беше на пейката до Питър - вметна Рут. - Най-естественото място, на което Джейн може да постави Бен.

Питър едва се спря да не сведе поглед.

- И онази нощ в пансиона всичко ми се изясни - заяви Клара. - Той не беше заключил вратата на дома си след убийството. Всички други го направихме с изключение на Бен. А и когато се захвана с разкриването на стените, беше толкова бавен. Онази нощ, когато го хванахме тук, каза, че искал да навакса с работата по стените. Тогава му повярвах, но по-късно си помислих, че оправданието е доста наивно дори за него.

- Излиза, че е претърсвал къщата на Джейн за ей това - поясни Гамаш и вдигна папката, която Бовоар бе открил в дома на Йоланд. - Тук са скиците, правени от Джейн на всеки областен събор в продължение на шейсет години. Бен е предположил, че може да има някакви чернови за „Един ден от събора“, и ги е търсил.

- А скиците показват ли нещо? - запита Оливие.

- Не, прекалено са груби.

- И за капак на всичко лукът - продължи Клара.

- Лукът ли?

- Да, когато отидох в къщата на Бен в деня след убийството на Джейн, той запържваше лук, за да приготви чили. Бен никога не готви. Но в своя егоизъм повярвах на думите му, че го прави заради мен, за да ме поразведри. По едно време влязох във всекидневната му и долових миризма на нещо, което помислих за почистващ препарат. Ухаеше на чисто и подредено, затова реших, че Нели е почиствала. Но при един по-късен наш разговор тя спомена, че Уейн бил толкова болен, че повече от седмица не била чистила. Бен сигурно е използвал някакъв разтворител и е решил да пържи лук, за да замаскира миризмата.

- Точно така - обади се Гамаш и отпи от бирата си. - Измъкнал е „Един ден от събора“ от галерията онази събота, изтрил е себе си и е нарисувал друг на свое място. Сгрешил е обаче, като си е измислил произволно лице. Освен това е използвал собствените си бои, които са различни от тези на Джейн. Сетне е върнал картината в „Артс Уилямсбърг“, но му се е наложило да убие Джейн, преди тя да е видяла подправената картина.

- Вие - Клара се обърна към Гамаш - разсеяхте всичките ми съмнения. Все питахте кой още е видял картината. Тогава си спомних, че на вечерята в петък Беи бе попитал Джейн дали има нещо против той да отскочи до галерията да види „Един ден от събора“.

- Мислиш ли, че е подозирал нещо още тогава? - обади се Мирна.

- Възможно е да се е разтревожил. Да си е внушил нещо заради вината си. Спомням си погледа му, когато Джейн каза, че картината изобразява шествието и има някакво специално послание. В онзи момент тя погледна право към него.

- Видът му беше странен и когато тя цитираше онази поема - вметна Мирна.

- Коя? - попита Гамаш.

- На Одън. Ей я там книгата, в купчината до стола на Клара. Виждам я - каза Мирна. -„Събрани съчинения на У. X. Одън“.

Клара й подаде тежкия том.

- Ето я - посочи Мирна. - Джейн прочете част от думите, с които Одън изказва почит към Херман Мелвил: Злото е скучно и винаги с човешки образ, то споделя леглото ни и се храни на масата ни.

Питър се пресегна за книгата и прегледа началото на поемата, частта, която Джейн бе пропуснала:

Към края той се сблъска с невъобразима кротост и хвърли котва в своя дом, и достигна своята жена, и негов пристан вечен стана нейната ръка, и всяка сутрин пътуваше до офис, сякаш професията му бе друг остров.

Добротата съществуваше: наясно бе с това.

Оставаше и ужасът му да изтлее докрай.

Питър се загледа в пламъците на камината, заслушан в тихата реч на познатите гласове. Полека сложи лист хартия в книгата и я затвори.

- Заради параноята си е виждал скрити послания във всичко - обясни Гамаш. - Беи е разполагал с възможността и умението да убие Джейн. Живее зад училището и може да влезе в сградата, без никой да го види; лесно може да се вмъкне, да вземе дървен лък и няколко стрели, да смени върховете им с ловни, след което да примами Джейн и да я убие.

Питър си го представи ясно като на филм. Притвори очи. Не можеше да погледне останалите. Как беше възможно да не знае всички тези неща за най-добрия си приятел?

- Как е успял да примами Джейн там? - запита Габри.

- По телефона - отвърна Гамаш. - Джейн му се е доверявала напълно. Не се е усъмнила в нищо, когато я е помолил да се срещнат при еленската пътека. Казал й е, че има бракониери и е по-добре да остави Люси у дома. И тя е тръгнала натам, без изобщо да се замисли.

„Ето какво причиняват доверието и дружбата, лоялността и любовта - помисли си Питър. -Мамят те. Предават те. Нараняват те толкова дълбоко, че едва дишаш. Понякога дори те убиват. Или по-лошо. Убиват хората, които обичаш най-много.“ Беи за малко да погуби Клара. А той му вярваше. Обичаше го. И ето какво се случи. Не, никога повече. Онзи цитат на Гамаш от евангелието на Мат ей се бе оказал верен.

- Но защо е убил собствената си майка? - попита Рут.

- Това е история, древна като света - отвърна Гамаш.

- Беи е бил мъжка проститутка? - възкликна Габри.

- Това е най-древната професия. Ти на кой свят живееш? - тросна се Рут. - Няма значение, не искам да знам.

- Алчност - поясни Гамаш. - Трябваше всичко да ми се изясни още след разговора ни в книжарницата - обърна се към Мирна. - Вие описахте един интересен типаж. Хора, които водят „застинал“ живот. Спомняте ли си?

- Да, помня. Онези, които не израстват и не узряват, които остават инфантилни цял живот. Такива хора рядко успяват да се променят към по-добро.

- Точно така - съгласи се Гамаш. - Живеят в очакване животът да им се случи. В очакване някой друг да ги спаси. Или да ги изцери. Никога не полагат усилия да се променят към по-добро.

- Бен - промълви Питър. Първата му дума за деня.

- Бен. - Гамаш кимна едва. - Мисля, че Джейн го е знаела. - Стана и почука по стената. -Ето тук. Нарисуваният Бен. Забелязахте ли, че е обут с къси панталонки? Като малко момче. И е статуя, направен е от камък. Заседнал. Обърнат към къщата на родителите си с лице към миналото. Сега всичко това изглежда логично, разбира се, но тогава не го видях.

- Но защо ние не успяхме да го видим? Прекарвахме с него всеки ден - недоумяваше Клара.

- Защо да го видите? Всеки си има свой живот, свои проблеми. Освен това изображението на Бен показва и още нещо. - Гамаш направи пауза, за да осъзнаят значението на думите му.

- Сянката - обади се Питър.

- Да. Бен хвърля дълга и тъмна сянка. Мракът в него влияе и на другите.

- Искате да кажете, че е повлиял на мен - вметна Питър.

- Да. И на Клара. И на почти всички останали. Бен е хитър, създава впечатление за човек, който е много толерантен и внимателен, но всъщност е много черна, много лукава натура.

- Но защо е убил Тимър? - запита отново Рут.

- Защото е възнамерявала да промени завещанието си. Не да го лиши от всичко, а просто да му остави толкова, колкото да преживява. За да му се наложи за първи път в живота си да започне да прави нещо за себе си. Знаела е в какъв мъж се е превърнал, знаела е за всичките му лъжи, леност, извинения. Но винаги се е чувствала отговорна за него. До момента, в който се е запознала с вас, Мирна. Вие и Тимър сте разговаряли много за тези неща. Смятам, че онова, което споделихте и с мен за мнозинството от пациентите ви, я е накарало да се замисли по-дълбоко за Бен. Тя отдавна е съзнавала, че той е проблем, но е гледала на него като на пасивен проблем. Като на човек, който е опасен само за себе си. А при неговите лъжи за нея...

- Била е наясно какво говори Бен за нея зад гърба й, така ли? - запита Клара.

- Да. Бен ни го каза по време на разпита. Призна, че още в детските си години е разказвал лъжи за майка си, за да печели съчувствие, но не счита, че това е нещо погрешно. „Би могло и да е истина“, така се изрази. - Гамаш продължи: - На вас, Питър, е казал например, че майка му е настоявала за изпращането му в „Абът“, но истината е, че той самият я е молил за това. Искал е да я накаже, като я накара да се чувства ненужна. Според мен общуването й с вас, Мирна, е било истинска повратна точка в живота на Тимър. Дотогава тя е обвинявала себе си за онова, в което се е превърнал Бен. Почти е повярвала на обвиненията му, че е ужасна майка. И е чувствала, че му е длъжница. Затова му е позволила цял живот да живее в дома й.

- Това не ти ли се струваше странно? - обърна се Мирна към Клара.

- Не. Но сега, като си припомня някои неща, най-после виждам цялата картинка. Невероятно е. Бен казваше, че Тимър не му позволява да напусне онази къща. И аз си мислех, че става въпрос за някакъв емоционален шантаж. Вярвах на всяка негова дума. - Клара поклати глава в изумление. - Когато се премести да живее във вилата на пазача, Бен ни каза, че майка му го изритала, защото най-сетне събрал кураж да й се опълчи.

- И вие му повярвахте? - запита тихо Рут. - Кой купи достатъчно от картините ви, за да си позволите собствен дом? Кой ви даде мебели? Кой ви канеше на вечеря през всичките онези ранни години, за да ви запознае с местните хора и да ви нахрани, понеже знаеше, че буквално гладувате? Кой ви даваше чанти, пълни с остатъци от онези вечери? Кой ви слушаше внимателно всеки път, когато говорехте, и ви задаваше интересни въпроси? Мога да продължа така цяла нощ. Нищо ли от това не ви направи впечатление? Толкова ли сте били слепи?

„Ето пак - помисли си Клара. - Слепотата.“ Тя бе по-лоша от всички рани, които й бе причинил Беи. Рут ги гледаше втренчено с каменно лице. Как може да са били толкова лековерни? Как е възможно думите на Беи да са имали по-голяма тежест от действията на Тимър? Рут беше права. Тимър винаги се бе проявявала като толерантна, мила и щедра жена.

Клара с ужас проумя, че Беи е планирал и започнал убийството на майка си много отдавна.

- Права си. Толкова съжалявам. Дори за змиите. Аз му бях повярвала и за оная история със змиите.

- Змии ли? - обади се Питър. - Какви змии?

Клара поклати глава. Беи я беше излъгал и бе използвал името на Питър, за да приспи подозренията й. Защо й беше разказал, че в мазето на майка му има змии? Защо беше съчинил онази история за себе си и Питър като деца? Защото това го превръщаше в още по-голяма жертва, в герой, проумя сега. И тя бе приела с готовност скалъпената история. Всички го жалеха и наричаха „бедния Беи“. Той самият бе желал да изглежда такъв в очите им, макар да се бе оказало, че не иска да е действително беден.

Мазето на Тимър се бе оказало абсолютно чисто, след като възстановиха електричеството. Не откриха никакви змии там. Никакви змийски гнезда. По нищо не личеше в него да са влизали други отровни създания освен Беи. Провисналите от тавана и гредите „змии“ се оказаха кабели, а Клара бе ритала и мятала парчета градински маркуч в страха си. Силата на въображението никога не преставаше да изумява Клара.

- Една от причините разследването да се забави беше, че допуснах грешка - призна Гамаш. - Наистина голяма грешка. Помислих си, че Беи е влюбен във вас, Клара. Романтично влюбен. Дори го запитах дали е така. И сгреших много. Вместо откога е влюбен във вас, трябваше да го питам какви са чувствата му към вас. С което му дадох идеалната възможност да затвърди позицията си на жертва. Той не ви е хвърлял погледи крадешком заради някаква скрита страст, а от страх. Знаел е колко интуитивна личност сте; че има най-голям шанс тъкмо вие да проумеете всичко. Но с идиотския си въпрос аз му дадох картбланш и се проявих като най-големия глупак.

- Но в крайна сметка разнищихте всичко - възрази Клара. - Беи проумя ли какво е сторил?

- Не. Убеден е, че е постъпил абсолютно правилно. Смята, че парите на Хадли по право му принадлежат. Както и имотите. Майка му просто временно била тяхна притежателка до момента, в който те станат негова собственост. Самата мисъл, че е възможно да не получи в наследство всички имоти и пари на семейството, била толкова непоносима, че Тимър не му оставила друг избор, освен да я убие. И след като тя го поставила в такова положение, значи вината не била негова. Тя сама си го била изпросила.

Оливие потръпна.

- Изглеждаше толкова деликатен.

- И е такъв - потвърди Гамаш - до момента, в който някой изкаже несъгласие с него или не му даде онова, което иска. Като едно голямо дете. Убил е майка си заради парите. А Джейн, защото е считал, че ще разкрие истината за него пред целия свят с картината си.

- Каква ирония - обади се Питър. - Мислел е, че присъствието му в „Един ден от събора“ ще го издаде. А всъщност го издаде тъкмо това, че е заличил лицето си. Ако не беше пипал картината, никога нямаше да бъде заловен. През целия си живот беше пасивен и инертен. И когато най-сетне прояви активност, допусна най-голямата си грешка.

Рут Зардо бавно и с усилие се изкачваше по хълма, повела на каишка Дейзи. Сама бе изявила желание да разхожда кучето на Беи, с което изненада най-вече себе си. Но усети, че е взела правилното решение. Две куци стари дами. Те бавно пристъпваха по неравната пътека, като внимаваха да не се хлъзнат по натрупалия сняг.

Долови звука, преди да види предмета - молитвената пръчка с нейните яркоцветни панделки, развети на вятъра. Даровете им се мятаха във въздуха и се блъскаха един друг като истински приятели. Такива, които се сдърпват и си причиняват взаимно болка понякога, но никога нарочно. Рут улови старата фотография, съвсем избледняла от дъжда и снега. Не беше виждала снимката от шейсет години, от деня, когато я бе направила на събора. Джейн и Андреас бяха на нея със сияещи лица. А зад тях бе Тимър, втренчена в обектива на Рут и оголила зъби срещу нея. Още преди години Рут бе проумяла, че Тимър знае за предателството й към Джейн. Сега тя беше мъртва. Андреас беше мъртъв. Джейн беше мъртва. И Рут почувства, че може би е дошъл и нейният час. Пусна старата снимка, която бързо се върна при другите танцуващи предмети.

Рут пъхна ръка в джоба си и извади оттам книжката, която си бе избрала за подарък от къщата на Джейн. Извади и плика, който бе оставила за нея старата й приятелка. В него имаше картичка, изрисувана от Джейн. Образът на нея бе почти двойник на онзи от всекидневната на Джейн. Само дето двете прегърнати момичета тук бяха стари и хилави. Две старици, хванати за ръце. Рут пъхна картичката в износената книжка, от която се носеше дъх на „Флорис“.

Зачете от нея с треперещ глас, а вятърът отвяваше думите й при снежинките и ярките панделки. Дейзи я гледаше с обожание.

Гамаш седеше в бистрото, където се бе отбил да се сбогува с приятелите си и може би да си купи сладкиш или два, преди да се прибере в Монреал. Оливие и Габри водеха разгорещен спор на тема къде да поставят великолепния уелски дрешник, който си бе харесал Оливие. Той се бе съпротивлявал на този избор. Казал си бе, че алчността е лошо нещо; че не е никак хубаво да взема най-красивото нещо от дома на Джейн.

„Поне този път вземи нещо символично - умолявал бе себе си. - Нещо дребно, което да ти напомня за нея. Роза например или някой малък сребърен поднос. Но не и уелския дрешник. Не и него.“

- Защо пък да не можем да слагаме красиви неща в пансиона? - оплакваше се Габри, докато той и Оливие обикаляха бистрото в търсене на подходящо място за дрешника. Забелязаха Гамаш и отидоха при него. Габри искаше да попита нещо.

- Подозирахте ли нас в някакъв момент?

Инспекторът вдигна поглед към тях: единият - едър и жизнерадостен, другият - слаб и сдържан.

- Не. Вие и двамата сте получили прекалено много рани в живота си, за да проявите каквато и да било жестокост. От опит зная, че дълбоко наранените хора или започват да причиняват болка на другите, или стават по-добри. Вие не бихте стигнали до убийство. Ще ми се да можех да кажа същото за всички останали тук.

- Какво имате предвид? - запитаха Оливие и Габри в един глас.

- Нима очаквате да ви кажа? Въпросното лице може никога да не направи нищо. - Габри забеляза неубедителното изражение на Гамаш, което излъчваше известен страх.

В този момент Мирна дойде за поредната си порция горещ шоколад.

- Имам един въпрос към вас - каза на Гамаш, щом поръча. - Какво му е на Филип? Защо така се е настървил срещу баща си?

Инспекторът се зачуди доколко има право да сподели тази служебна информация. Изабел Лакост бе изпратила в лабораторията предмета, който намери в стаята на Бернар, и резултатите от изследванията бяха дошли. По него бяха отпечатъците на Филип. Гамаш не се изненада. Бернар Маланфан бе шантажирал младежа през цялото време.

Знаеше обаче, че поведението на Филип се е променило още преди това. Превърнал се бе от щастливо и добро момче в жесток, мрачен и нещастен младеж. Гамаш се бе досетил за причината, а списанието я потвърди. Филип не ненавиждаше баща си. Не. Той ненавиждаше самия себе си, но си го изкарваше на Матю.

- Съжалявам - отвърна. - Не мога дави кажа.

Докато Гамаш обличаше палтото си, Оливие и Габри се приближиха до него.

- Ние май знаем защо Филип се държи по този начин - каза Габри. - Написахме го на ей това листче. Ако се окаже, че сме прави, ви молим само да кимнете.

Гамаш отвори бележката и я прочете. После я сгъна и пъхна в джоба си. Когато стигна до вратата, се обърна и изгледа двамата мъже, застанали един до друг. И кимна, макар да не беше в правото си. Никога нямаше да съжали за това.

Двойката изпрати с поглед куцукащия Гамаш до колата му, която скоро потегли и се скри в далечината. Габри изпита дълбока тъга. От известно време знаеше какво става с Филип. И колкото и да бе странно, замерянето им с тор го бе потвърдило. Тъкмо затова бяха решили да поканят момчето да отработи дълга си в бистрото. Където можеха да го наблюдават и - още по-важно - където той можеше да наблюдава тях. И да се убеди, че всичко е наред.

- За теб е. - Клара извади ръката, която бе държала зад гърба си, и поднесе една голяма фотография, която бе обработила на компютъра си и разпечатала. Засия, щом Питър се загледа в нея. Но усмивката й угасна. Явно не я беше разбрал. Не беше нещо необичайно за него, той рядко схващаше творбите й. Но се беше надявала, че този път ще е различно. Подаръкът й беше едновременно снимката и доверието, което му гласува, като му я показа. Творбата беше толкова болезнено интимна, че я разголваше напълно пред него. След като не бе споменала на Питър за чакалото край еленската пътека и за някои други неща, сега искаше да признае, че не е постъпила правилно. Че го обича и му се доверява.

Той се втренчи в странната фотография. На нея бе изобразен сандък върху кокили, който напомняше за къща на дърво. Вътре имаше някакъв камък или яйце, Питър не беше сигурен кое от двете. Както обикновено творбата бе двусмислена. И започваше да му се вие свят от нея.

- Това е къща чакало - заяви Клара, сякаш думите й обясняваха всичко.

Питър не знаеше какво да каже. Напоследък, особено през последната седмица, не беше имал кой знае какво да каже на когото ида било.

Клара се чудеше дали ще й се наложи да обяснява символиката на камъка и връзката му със смъртта. Беше възможно също предметът да е яйце. Символ на живота. Кое от двете? Доброто изкуство винаги беше двузначно. До тази сутрин къщата на дървото беше неподвижна, но всички тези разговори за хора, застинали в развитието си, бяха дали на Клара идеята да я завърти. Като малка планета със своя собствена гравитация и реалност. В нея имаше и живот, и смърт - неделими, както у повечето домове. И последната алюзия: домът като алегория на личността. Като автопортрет на всеки наш избор. И на слепотата, която понякога проявяваме.

Питър не успя да я схване. Не направи и опит. Просто се обърна и остави Клара сама със снимката в ръка. Никой от двамата не знаеше, че един ден тази творба ще я направи известна.

Клара проследи с поглед как Питър се понесе безцелно към студиото си и хлопна вратата зад себе си. Знаеше, че един ден той ще напусне сигурното и стерилно убежище на своя остров и ще се завърне в хаотичната реалност. И когато го направеше, тя щеше да го чака с отворени обятия както винаги.

Клара седна във всекидневната и извади лист хартия от джоба си. Послание до свещеника на църквата „Свети Тома“. Зачеркна първия ред от написаното. Под него внимателно и с печатни букви написа друго, след което навлече палтото си и изкачи хълма до бялата църква. Подаде листа на свещеника и излезе на чист въздух.

Преподобният Джеймс Морис разгърна листчето хартия и зачете. То съдържаше инструкции какво да се гравира върху надгробния камък на Джейн Нийл. Най-отгоре на листчето беше написано: „Матей 10:36“. Но това бе зачеркнато и под него с печатни букви беше написано друго. Той извади Библията и намери Матей 10:36.

И неприятели на човека ще бъдат домашните му.

Отдолу пишеше:

Изненадана от радостта.

На върха на хълма Арман Гамаш паркира колата и излезе. Загледа се към селото и сърцето му се сви. Гледаше къщите и си представяше как добрите, внимателни и несъвършени хора в тях се борят с живота. Някои от местните разхождаха кучетата си, събираха есенни листа и чистеха натрупалия по улиците сняг. Други пазаруваха от универсалния магазин на господин Беливо и си купуваха франзели от хлебарницата на Сара. Оливие изтръскваше покривка за маса на входа на бистрото. Животът тук не бе особено забързан. Но в никакъв случай не беше застинал.

¹ It‘s Raining Men - песен, записана за първи път от The Weather Girls през 1982 г. - б. р.