Убийството на художника

ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА

- Tabarnacle - изруга Бовоар, след което направи пауза, в която той и Гамаш затаиха дъх. -Господи!

Двамата инспектори стояха замръзнали на прага към всекидневната на Джейн, сякаш бяха свидетели на невероятно тежка катастрофа. Само дето онова, което ги задържа по местата им, не беше някакъв нещастен случай, а нещо много агресивно и целенасочено.

- На мястото на Джейн Нийл и аз не бих пускал никого тук - обади се Бовоар, след като успя да се съвземе за миг. - Дявол да го вземе.

Всекидневната на Джейн бе толкова ярка, че зашемети сетивата им. Огромни психеделични цветя искряха в неонови багри; триизмерни сребърни кули и гъби лазеха по стените; многобройни усмихнати лица, грамадни и жълти, обграждаха камината като войници на пост. Същински парад на лошия вкус.

- Отврат - измърмори Бовоар.

Помещението искреше насред падащата тъма. Дори таванът между старите греди бе покрит с тапети. Беше по-зле и от нелепа шега - чиста пародия. Всеки любител на културното наследство и архитектурата на Квебек би се почувствал омерзен в това помещение, а Гамаш, който бе ценител и на двете, усети, че му се повдига.

И в най-лошия си кошмар не би могъл да изпита това, което преживяваше в момента. Зашеметен от тази какофония от цветове, Гамаш не помнеше какво бе очаквал да види, но със сигурност не и това. С усилие откъсна поглед от маниакалните щастливи лица и се насили да огледа покрития с широки дъски под, скован от някой умел дърводелец, преследван от люта зима преди двеста години. Подове като този бяха изключителна рядкост дори за Квебек и се считаха от някои хора, в това число Гамаш, за произведения на изкуството. Джейн Нийл бе имала невероятния късмет да живее в една от каменните къщички, за изграждането на които са били използвани камъни, събирани от подготвяните за сеитба ниви. Да притежаваш такъв дом, бе все едно да бъдеш уредник на Квебекския исторически музей.

Гамаш със страхопочитание се загледа в пода.

Беше розов. И лъскав.

Гамаш нададе протяжен стон. До него Бовоар едва не го потупа по рамото. Едва. Осъзнаваше колко може да разстрои гледката един любител на културното наследство. Какво чудовищно кощунство беше.

- Защо? - запита Гамаш, но щастливите лица останаха безмълвни. Както и Бовоар. Не беше в състояние да отговори на шефа си, но англичаните открай време го изумяваха. Стаята бе поредният пример за необяснимото им поведение.

Тишината се проточи и Бовоар усети, че дължи на шефа си поне някакъв отговор.

- Може да се е нуждаела от някаква промяна. Не е ли това причината голяма част от нашите антики да се намират в домовете на чужденци? Прадедите ни са ги продавали на богатите англичани. Давали са на безценица маси от борови дъски, кресла и месингови легла в замяна на боклуци от каталога за модно обзавеждане.

- Така си е - съгласи се Гамаш, точно това се бе случило преди шейсет-седемдесет години. - Вижте обаче тук. - Посочи към един от ъглите, където удивителен шкаф от борово дърво бе натъпкан с автентична канадска керамика. - И тук. - Кимна към един голям дъбов дрешник. - А това - приближи се до маса, прилепена до стената - е копие на мебел от двореца на Луи XIV, изработка на дърводелец, който е познавал добре стила във Франция и се е опитвал да го имитира. Вещи като тази са буквално безценни. Не, Жан Ги, Джейн Нийл е била добре запозната с антиките и ги е обичала. Не мога да си представя защо ще събира тези неща, а после ще превърти и ще боядиса пода. Но не това имах предвид с въпроса си. - Гамаш се извърна бавно и огледа стаята. Усети пулсиране в дясното си слепоочие. - Чудех се защо госпожица Нийл не е пускала никой от приятелите си да стъпи тук.

- Не е ли очевидно? - запита изумен Бовоар.

- Не, не е. Ако го е направила, трябва да е харесвала този стил. Със сигурност не би се срамувала от вида на стаята. Но защо не ги е пускала вътре? И дори да приемем, че това е направено от някой друг, родителите й например, по времето, когато тези неща са били...

- Не ми се ще да ви го казвам, но те отново са на мода. - Бовоар току-що си бе купил лава-лампа, но нямаше начин да го спомене на шефа си точно сега.

„Тази побъркана стая наистина си е отврат“ - помисли си Гамаш.

- Добре, нека приемем, че нейните възрастни и вероятно страдали от деменция родители са направили всичко това, а Джейн просто е решила да го запази поради някаква причина. Финансова вероятно или пък от лоялност към паметта им... нещо подобно. Да, много лошо, но това тук не е чак толкова грозно. Смущаващо, може би, но не и срамно. Джейн десетилетия наред не е допускала приятели в най-съкровената част от дома си и причината за това трябва да е нещо повече от смущение.

Двамата мъже отново огледаха стаята. Бовоар бе принуден да признае, че тя е с хармонични пропорции. Но го стори най-вече от куртоазия. Както след предварително уговорена среща с непознат казваш, че човекът, с когото си се видял, е приятен. И все пак не би го представил на приятелите си. Бовоар разбираше напълно Джейн Нийл. Дори се замисли дали да не върне онази лава-лампа в магазина.

Гамаш бавно закрачи из помещението. Дали имаше още нещо скрито? Защо жена, която толкова е обичала приятелите си и им се е доверявала, не ги е допускала тук? И защо е променила решението си само два дни преди смъртта си? Каква тайна криеше тази стая?

- Да се качим горе - предложи Бовоар.

- След вас. - Гамаш се затътри и огледа стълбището в дъното на всекидневната. Там също имаше тапети. Виненочервени и мъхести. Не можеше да каже, че не пасват на цветята долу, защото се съмняваше, че съществува тапет, който би им отивал. И все пак от всички възможни цветове и стилове, които можеха да бъдат подбрани, този беше най-лошият избор. Стълбището, чиито стъпала също бяха боядисани (нещо, което окончателно разби сърцето на Гамаш), извеждаше до горния етаж и напомняше на възпалено гърло.

Скромният втори етаж помещаваше голяма баня и две обширни спални: едната с тъмночервени, а другата с тъмносини стени.

Нещо обаче липсваше в къщата.

Гамаш слезе по стълбите и заоглежда всекидневната, оттам мина в кухнята и антрето.

- Няма нито статив, нито бои. Няма студио. Къде ли може да е рисувала картините си?

- Може би в мазето?

- Да, слезте долу и проверете, но ви гарантирам, че никой художник няма да рисува в мазе без прозорци. - Макар че картините на Джейн изглеждаха като рисувани на тъмно.

- Долу има бои, но не и статив - докладва Бовоар на излизане от мазето. - Студиото й със сигурност не е било там. Но има и още нещо... - Жан Ги изпитваше огромно удоволствие, когато успееше да види нещо, пропуснато от шефа му. Гамаш го изгледа с интерес. - Картини.

Никъде по стените няма картини. Никъде.

Главният инспектор зяпна от изумление. Бовоар имаше право. Гамаш обиколи къщата и заоглежда внимателно стените.

Нищо.

- И горе ли е така?

-Да.

- Главата ми не го побира. Всичко тук е много странно: тапетите, боядисаните стаи и подове, отсъствието на картини. Но не чак дотам, че да не пуска приятелите си вътре. Явно има нещо, което не е искала да бъде видяно от чужди очи.

Бовоар се отпусна на големия диван и се огледа. Гамаш се настани в коженото кресло, сплете пръсти върху корема си и се замисли, след няколко секунди се изправи и слезе долу. В недовършеното мазе имаше кашони, стара чугунена вана и хладилник, пълен с бутилки вино. Извади една. Беше от винарната „Дънам“, известна с добрата си продукция. Върна бутилката на мястото, затвори хладилника и се обърна. Друга врата водеше към шкафа със зимнина на Джейн. Яркочервени желета, алени и пурпурни конфитюри, английски туршии. Погледна датите: някои бяха от предната година, но повечето - от текущата. Нищо особено. Нищо странно. Нищо, което не бе открил в мазето на майка си след смъртта й.

Затвори вратата и направи няколко крачки назад. В момента, в който избърса грубата стена на мазето с гърба си, нещо захапа обувката му. Много силно. Беше едновременно стряскащо и познато.

- Tabarnacle - изрева Гамаш.

От горния етаж се разнесе бърз тропот, който се насочи към вратата на мазето. Само след миг Бовоар изникна до шефа си, сложил ръка на револвера в кобура си.

- Какво? Какво стана? - Толкова рядко чуваше шефа си да ругае, че му бе прозвучало като вой на сирена.

Гамаш посочи крака си. Дребна летва се бе впила в обувката му.

- Ха, доста голяма мишка се е хванала - засмя се Бовоар.

Гамаш се наведе и освободи крака си от капана. Беше намазан с фъстъчено масло да привлича мишките. Избърса малко масло от обувката си и се огледа. Откри множество капани и всичките бяха подредени до стената.

- Хванала е две мишки. - Бовоар посочи към някои от преобърнатите капани, изпод които се мятаха дребни опашки и ситни лапички.

- Не мисля, че онези са заложени от нея. Ето тези, да, явно са нейни. - Гамаш се приведе и вдигна една от дребните сиви кутии. Малка полска мишка се бе сгушила в единия ъгъл. Мъртва. - Ползвала е хуманни мишеловки. Улавяла ги е живи и после ги е пускала. Тази обаче трябва да се е хванала след убийството на Джейн. Умряла е от глад.

- Че кой тогава ще е заложил другите? Чакайте, не ми казвайте. Йоланд и Андре, разбира се. Те са пребивавали тук поне седмица. Можели са поне да проверят хуманния капан - заяви Бовоар с отвращение.

Гамаш поклати глава. Насилствената предумишлена смърт продължаваше да го удивлява, без значение дали става въпрос за човек, или за мишка.

- Ела с мен, мъниче - каза на свитата на топчица мишка, докато я носеше нагоре по стълбите. Бовоар нахвърли останалите капани в една найлонова торба и последва шефа си.

Заключиха вратата, прекосиха двора на Джейн и улица „Команс“. Слънцето вече бе залязло и тук-там из селото се мяркаха автомобили със запалени фарове. Явно беше час пик. Няколко души бяха излезли по разни задачи или да разходят кучетата си. В тишината Гамаш долавяше неясни откъси от разговори. По пътя към улица „Мулен“ чу нечий призив: „Пикай, моля те, пикай“. Много се надяваше, че молбата е отправена към куче. Двамата инспектори прекосиха селския площад и се насочиха към ярко осветения гостоприемен пансион. По средата на пътя Гамаш спря и остави мишката на тревата. Бовоар пусна торбата на земята и извади останалите капани, за да освободи телцата на другите животни.

- Някой ще си ги хапне - каза Бовоар.

- Така е. Поне някой да получи изгода. Според Аби Хофман¹ трябва да ядем само онова, което убиваме. Това би сложило край на войните.

Не за първи път Бовоар оставаше слисан от думите на шефа си. Сериозно ли говореше? Размекнал ли се беше? И кой бе този Хофман? Някой местен духовник? Неща като тези обикновено ги говореха разни християнски мистици.

На следващата сутрин екипът се събра в извънредния щаб, където всички бяха информирани за най-новите събития и получиха задачите си. На бюрото си Гамаш намери хартиена торба с еклер в нея. Вътре, на листче хартия, с едри детски букви бе изписано: „От агент Никол“.

Никол не отделяше поглед от него.

- Агент Никол, може ли да си поговорим за момент.

- Да, сър. - Еклерът явно си бе свършил работата. Гамаш не можеше да продължава с неразумното си поведение.

Главният инспектор й посочи едно бюро в дъното на стаята, достатъчно отдалечено от о станалите полицаи.

- Благодаря ви за еклера. Проверихте ли дали последното завещание на Джейн Нийл е у нотариус Стикли?

Това ли била цялата работа? Така ли й благодареше, задето се бе потрудила да отиде рано до хлебарницата на Сара и да купи сладкиша? Само едно кратко изречение?! И сега отново я подлагаше на кръстосан разпит? Никол се разбунтува. Това беше абсолютно нечестно, но тя трябваше максимално бързо да реши как да постъпи. Знаеше истината, но ако я кажеше, щеше да си навлече голяма беля. Какво да прави? Дали пък да не се опита да отклони разговора, като спомене еклера? Не, номерът нямаше да мине, Гамаш очакваше отговор.

- Да, сър, проверих. Той потвърди, че господин Стикли държи последното завещание.

- И кой е този „той“?

- Човекът от другата страна на телефонната линия.

Спокойното лице на Гамаш внезапно се промени, той се приведе към нея рязко с ядосана физиономия.

- Спрете да използвате този тон в разговорите си с мен. Ще отговаряте на въпросите ми изчерпателно, обмислено и с уважение. И още нещо... - Гтасът му стихна почти до шепот. Хората, които бяха чували този тон, рядко го забравяха. - Ще отговаряте на въпросите ми само с истината. - Гамаш направи пауза и впери строгия си поглед в нея. Почваше да му писва от това некадърно същество. Беше направил каквото може. Напук на всички логични доводи на Бовоар й бе позволил да остане в екипа, а за благодарност тя го бе излъгала не веднъж, а два пъти.

- Спрете да се въртите на този стол като някакво капризно дете. Стойте изправена и мирна, когато разговаряте с мен. Очите ви да не се отделят от моите.

Никол незабавно реагира.

- На кого телефонирахте с въпроса за завещанието, агент Никол?

- Обадих се в полицейското управление в Монреал и разпоредих на лицето, което ми вдигна, да провери тази информация. По-късно той ми телефонира и ми даде отговор. Какво лошо има в това, сър? Ако е станала грешка, не е по моя вина. Аз му се доверих. Счетох, че си е свършил работата.

Гамаш беше толкова изумен от представлението й, че би изръкопляскал, ако не беше толкова разгневен в момента.

Всъщност Ивет не бе телефонирала на никого, защото нямаше никаква представа към кого да се обърне. Най-малкото, което Гамаш можеше да направи в този случай, беше да й даде напътствия. Нали уж се хвалеше, че обича да взема млади хора под крилото си и да прави всичко за тях. Грешката си беше само негова.

- Кой прие обаждането ви в полицейското управление?

- Не знам.

На Гамаш му дойде до гуша, това си беше чиста загуба на време. Тя беше чиста загуба на време. Макар че имаше едно последно нещо, което би могъл да изпробва. Можеше да й покаже какво я очаква в бъдеще, ако не внимава.

- Елате с мен.

Къщата на Рут Зардо беше малка и тясна, пълна с вестници, списания и ръководства, натрупани на купчини почти до тавана. Плътни редици книги покриваха всяка стена, почиваха върху табуретките, масичката за кафе и кухненския плот. Бяха натъпкани дори в килера, където старицата захвърли палтата им.

- Току-що изпих последното кафе и нямам намерение да правя повече.

„Каква кучка“ - помисли си Никол.

- Имаме само няколко въпроса към вас - каза Гамаш.

- Нямам намерение дави каня да сядате, така че давайте бързо.

Никол не можеше да повярва на очите и ушите си. Какви хора имаше само.

- Разбрала ли е Джейн Нийл кой е съобщил на родителите й за Андреас Селински? - запита Гамаш и след въпроса му в къщата се възцари тишина.

Възможно бе Рут Зардо да е искала смъртта на Джейн Нийл. Може би е мислела, че ако предателството й към Джейн бъде разкрито, никой в селото няма да иска да я погледне повече. Че хората, които я обичат въпреки недостатъците й, в един миг ще прозрат истинската й същност. Да, те биха я намразили на мига, ако научат за ужасната й постъпка, а тя би останала съвсем сама. Една вечно ядосана, кисела и самотна старица. Не би могла да рискува, защото залогът е твърде голям...

През годините Гамаш бе разбрал, че зад всяко убийство се крие мотив, който често пъти няма никакъв смисъл за друг освен за самия убиец.

- Влезте - каза Рут и махна към кухненската маса. Градинска мебел, обградена от четири груби метални стола. Щом седнаха, жената видя, че Гамаш се озърта, и поясни: - Съпругът ми почина преди няколко години. Оттогава продавам различни вещи, най-вече фамилни. Оливие урежда продажбите. Така свързвам двата края.

- Андреас Селински - напомни инспекторът.

- Чух ви още първия път. Беше преди шейсет години. Кой дава пет пари какво се е случило тогава?

- Тимър Хадли.

- Какво пък знаете вие?

- Тя е била наясно със случилото се, подслушала ви е, докато сте разговаряли с родителите на Джейн. - Гамаш не отделяше поглед от каменното лице на Рут, докато произнасяше думите. - Запазила го е в тайна, за което е съжалявала до края на живота си. Но пък е възможно да го е споделила на Джейн, преди да почине. Какво мислите по въпроса?

- Мисля, че хич ви няма като медиум. Тимър е мъртва, Джейн също. Да оставим миналото на мира.

- А вие самата можете ли? Който те нарани веднъж/ така непоправимо,/ че приветстваш всяка увертюра/ със свити устни.

Рут изсумтя.

- Наистина ли мислите, че ще постигнете нещо, като използвате собствената ми поезия срещу мен? Какво, да не сте зубрили цяла нощ за това интервю като студент преди изпит? Може би се надявате да се облея в сълзи, изправена пред собствената си болка? Тъпо.

- Всъщност знам цялата поема наизуст: Кога бяха засети тез семена на гнева/ и на каква почва/ та избуяха толкова/ от сълзи на гняв или мъка поливани?

- Невинаги било е така - завършиха в един глас Рут и Гамаш.

- Да, да. Достатъчно. Съобщих на родителите на Джейн, защото считах, че допуска грешка. Тя имаше голям потенциал, но щеше да го пропилее, ако се свържеше с онова животно. Направих го заради нея. Опитах се да я разубедя, но тъй като не се получи, го направих зад гърба й. Сега смятам, че е било грешка, но нищо повече. Не е краят на света.

- Разбра ли за това госпожица Нийл?

- Доколкото ми е известно, не, а и не би имало значение. Случи се преди толкова години, че отдавна е забравено.

„Каква ужасна жена“ - помисли си Никол, докато се оглеждаше из кухнята за някакво ядене. След това изведнъж я споходи нова мисъл и попита:

- Може ли да използвам тоалетната? - Беше готова да умре, но не и да използва думата „моля“ пред тази жена.

- Намерете я сама.

Никол отвори всяка врата на първия етаж, където се натъкна на купища книги и списания, но не и на тоалетна. Наложи се да продължи търсенето и на втория етаж, докато най-сетне открие единствената тоалетна в дома. След като пусна водата, отвори крана на чешмата и се втренчи в огледалото, докато уж си миеше ръцете. От другата страна я гледаше млада жена с късо подстригана коса. Имаше и надпис. Сигурно пак някой ужасен стих.

Наведе се по-близо и видя, че там е залепен стикер, на който пише: „В момента гледаш проблема“.

Никол веднага заоглежда пространството зад себе си, отразено в огледалото, защото проблемът беше там.

- А каза ли ви Тимър Хадли, че знае за постъпката ви?

Рут се чудеше дали ще се стигне до този въпрос. Надяваше се, че няма. Но ето, че стана.

- Да. В деня, когато умря. И ми каза какво точно мисли по въпроса. Беше доста рязка с мен. Аз много уважавах Тимър. Трудно е да чуеш такива думи от човек, когото уважаваш и от когото се възхищаваш. А най-лошото бе, че тя умираше и нямаше как да се изясним впоследствие.

- Вие какво направихте?

- Беше следобедът с финалния парад и Тимър ми каза, че иска да остане сама. Аз започнах да се обяснявам, но тя беше уморена и ми каза, че има нужда от почивка; че мога да отида на парада и да се върна след час. После можело да си поговорим. Но когато се върнах един час по-късно, я заварих мъртва.

- Дали госпожа Хадли е разказала за това на Джейн Нийл?

- Не знам. Възможно е да го е планирала, но може би е усещала, че трябва да говори първо с мен.

- А вие признахте ли го на госпожица Нийл?

- Откъде-накъде? Случи се преди толкова години. Джейн вероятно отдавна го е забравила.

Гамаш се зачуди до каква степен Рут Зардо се опитва да убеди себе си в правотата на думите си. Него със сигурност не бе успяла да убеди.

- Имате ли представа кой би могъл да желае смъртта на госпожица Нийл?

Рут постави ръце на бастуна, след което внимателно подпря брадичката си на тях. Погледът й бе вперен някъде далеч зад Гамаш. Проточи се цяла вечност, преди да отговори:

- Казах ви и преди, че според мен едно от онези три момчета, хвърляли тор, може да е желало смъртта й. Тя ги изненада и засрами. Все си мисля, че в мрачния ум на един тийнейджър се ражда най-много отрова. Това обаче обикновено изисква време. Казват, че времето лекува. Пълни глупости, ако питате мен. Времето не лекува каквото и да било. Освен ако самият човек не го пожелае. Ставала съм свидетел как времето може да влоши още повече дадена ситуация, особено в ръцете на някой с болен ум. Такива хора могат да превърнат един малък инцидент в катастрофа, стига да разполагат с достатъчно време.

- Мислите ли, че може да си имаме работа тъкмо с такъв случай? - Думите на Зардо до такава степен съвпадаха с неговите разсъждения, че Гамаш се запита дали тази жена не умее да чете чужди мисли. А дали бе проумяла, че всичко това я превръща в перфектния заподозрян?

- Възможно е.

На връщане Никол сподели на инспектора за стикера върху огледалото на Рут и как бе претърсила всичко в тоалетната, но единственото, което откри, бяха шампоан, сапун и постелка за баня. Увери се, че Гамаш не разбира абсолютно нищо, тъй като единствената му реакция беше бурен смях.

- Да започваме - обяви Соланж Френет няколко минути след пристигането на Гамаш, Бовоар и Рут. Клара и Питър вече бяха заели местата си. - Обадих се в нотариата в Квебек и те провериха кои са официално регистрираните завещания. Според тях последното завещание на мис Нийл е направено в моя офис на 28 май тази година. Предишното е отпреди десет години. И е анулирано. - След кратка пауза нотариусът продължи: - Завещанието е много просто. След покриването на разходите по погребението и други задължения като сметки по кредитни карти, данъци и т.н. тя завещава дома си и всичко в него на Клара Мороу.

На Клара й прималя. Не искаше дома на Джейн. Искаше да чува гласа й, да усеща как ръцете й я прегръщат. Да се радва на смеха й. Жадуваше компанията на Джейн.

- Госпожица Нийл моли Клара да организира празненство, да покани определени хора, в завещанието има техен списък, и да помоли всеки от тях да си избере по един предмет от дома й. Завещава колата си на Рут Зардо, а колекцията си от книги на Мирна. Останалото е за Клара Мороу.

- За каква сума става въпрос? - обади се Рут и Клара изпита облекчение. Тя също искаше да разбере, но не искаше да изглежда алчна.

- Тази сутрин набрах няколко телефона и направих някои пресмятания. Сумата възлиза приблизително на четвърт милион долара след изплащане на данъците.

Въздухът в стаята като че ли застина. Клара не вярваше на ушите си. Богати. Щяха да бъдат богати. Отвращаваше се от себе си, но си представи нова кола, нови завивки, хубава вечеря в някой монреалски ресторант...

- Има и още две неща, всъщност са пликове. Единият е за вас, госпожо Зардо. - Рут го пое и стрелна с поглед Гамаш, който наблюдаваше всичко напрегнато. - Другият е за Йоланд Фонтен. Кой би искал да й го отнесе?

Никой не се обади.

- Аз ще й го предам - обади се Клара.

Долу, пред кантората на нотариуса, главен инспектор Гамаш се приближи до Питър и Клара.

- Имам нужда от помощта ви в дома на госпожица Нийл. Всъщност той вече е ваш, както разбирам.

- За мен винаги ще си остане къщата на Джейн.

- Надявам се да не е така - каза Гамаш на Клара с лека усмивка.

- Разбира се, че ще помогнем - обади се Питър. - Какво можем да направим?

- Ще помоля и двама ви да дойдете с мен в къщата и само да огледате. - Нямаше желание да обяснява подробно.

Съвсем неочаквано онова, което въздейства най-силно на Клара, бяха миризмите в къщата. Онзи непогрешим аромат на Джейн: кафе и пушек от изгорели дърва; прясно изпечени курабийки и мокро куче. И „Флорис“ - единственият й парфюм. Джейн го обожаваше и си го поръчваше от Лондон за всяка Коледа, за да се поглези.

Служителите на Surete бяха изпълнили къщата. Снемаха пръстови отпечатъци, вземаха проби, правеха снимки. Всичко беше много странно, но при все това Клара някак знаеше, че Джейн също е тук - провираше се в пространствата между непознатите хора. Гамаш преведе Клара и Питър през познатата им вече кухня. Спряха до вратата в дъното, чийто праг още не бяха прекрачвали. В този миг Клара жадуваше да се обърне и да се прибере у дома. За да не види никога онова, което Джейн преднамерено бе крила от тях толкова време. Нямаше ли да предаде доверието й, ако премине през вратата? Това й се струваше като нарушение, като признание, че нея вече я няма, че не може да ги спре.

„О, какво пък.“ Накрая любопитството й все пак взе връх, сякаш изобщо не бе изпитвала колебание, и тя смело премина през онази врата. Отведе я право в някаква наркотична халюцинация.

Смехът бе първата реакция на Клара. Остана зашеметена за миг, след което бурно се разсмя. И се смя. И се смя, до като в един момент се изплаши да не припадне. Скоро зарази Питър и той също се засмя. Дори Гамаш, който досега виждаше наоколо си само пародия и кощунство, се усмихна, сетне се изкикоти, а накрая изригна в такъв смях, че от очите му бликнаха сълзи.

- Леле, какъв кич! - каза на мъжа си Клара.

Питър, който се бе превил надве и се раздираше от смях, успя да изпъшка в отговор:

- Направо кърти! - И изпъна два пръста в знака за мир, преди да му се наложи да се подпре, за да не падне. - Все едно Джейн е разпускала с вълшебни гъбки.

Клара гледа невярващо безумните щастливи лица на тапета и се смя, докато остана без сили. Вкопчи се в Питър, за да не се свлече на пода.

Стаята беше безкрайно нелепа, но даряваше облекчение. След няколко минути успяха да се съвземат и се качиха на горния етаж. До леглото на Джейн в спалнята Клара намери доста износена книга - „Изненадан от радостта“² на К. С. Луис. Тя излъчваше аромат на „Флорис“.

- Не разбирам - започна Питър, когато слязоха долу и се разположиха край камината. Клара не можа да се сдържи. Протегна ръка и докосна яркия жълт тапет. Наподобяваше кадифе. От гърлото й се изтръгна неволен кикот и тя се изплаши да не изригне отново в смях. Всичко това беше твърде смешно. - Защо Джейн не е искала да видим тази стая? Не е чак толкова зле. - Гамаш и Клара изгледаха Питър с изумление. - Е, разбирате какво имам предвид.

- Много добре ви разбирам - потвърди главният инспектор. - Същото се питам и аз. Ако не е изпитвала срам, тогава би трябвало да пуска хора тук. А ако се е срамувала, защо просто не е сменила тапета? Не, мисля, че това просто ни разсейва от правилната насока, може би дори целенасочено...

Гамаш замълча. Дали пък ужасният тапет не бе тъкмо това? Някаква хитрост, примамка, поставена съзнателно, за да скрие онова, което Джейн не е искала да видят. Най-сетне почувства, че може би разполага с отговор на загадката.

- В тази стая има още нещо. Някаква мебел, може би, керамичен съд, книга... Тук трябва да е.

Четиримата се пръснаха и отново започнаха да претърсват стаята. Клара се насочи към ценната керамика, за която бе научила от Оливие. Старите глинени кани и купи, произведени в Квебек, бяха едни от първите индустриални продукти от осемнайсети век. Примитивни изображения на крави, коне, прасета и цветя красяха грубите глинени съдове. Те бяха ценна придобивка за всяка частна колекция и Оливие сигурно би се побъркал от радост, ако ги види. Джейн обаче едва ли би ги държала скрити.

Гамаш се бе заел с малко бюро, обърнато с краката нагоре, което претърсваше за скрити чекмеджета, докато Питър оглеждаше внимателно голям сандък от борови дъски. Клара отваряше чекмеджетата на гардероба едно по едно, но те бяха натъпкани с дантелени покривчици и пъстри подложки за чаши. Извади подложките. Рисунките по тях представляваха репродукции на стари картини със сцени от селския живот в Квебек и ландшафти от средата на деветнайсети век. Виждала ги бе и преди върху кухненската маса на Джейн по време на вечерите им, а и ги имаше навсякъде. Бяха нещо обичайно. Но може би тези тук не бяха репродукции? Възможно ли бе да са оригинали? Или да са били изменени някак и в тях да е скрит код?

Нищо не откри.

- Елате тук, май намерих нещо. - Питър отстъпи встрани от раклата, която оглеждаше. Сандъкът бе с височина половин човешки ръст и имаше къси дървени крачета. Ковани метални дръжки стърчаха от двете му страни, а отпред - две малки квадратни чекмеджета. Доколкото се виждаше, за направата му не бе използван нито един гвоздей, всички съединения представляваха плътни сглобки. Изключително фина изработка, която можеше да подлуди човек. Основното отделение на сандъка бе скрито от капак, който не можеше да се вдигне. Очевидно бе заключен някак си по някаква неясна причина. Питър отново се опита да го отвори, но напразно. Бовоар го бутна встрани и направи опит да го отвори сам, което подразни Питър - да не би да съществуваше повече от един начин за повдигане на капак?!

- Може би има нещо като вратичка отпред, която се отваря с таен механизъм - предположи Клара и всички се вгледаха по-отблизо. Нищо. След малко се изправиха и останаха втренчени в сандъка. Клара си пожела той да й проговори, както бяха сторили неотдавна някои негови събратя.

- Оливие сигурно ще знае - обади се Питър - дали има някакъв скрит механизъм.

Гамаш помисли върху предложението му и кимна. Не разполагаха с голям избор. Изпратиха Бовоар и след десет минути той се върна с търговеца на антики.

- Къде е пациентът? Майчице мила! - Оливие огледа стените с вдигнати в почуда вежди, гладкото му красиво лице изглеждаше едновременно по момчешки привлекателно и присмехулно. - Кой е направил това?

- Ралф Лорен. Ти как мислиш? - отвърна Питър.

- Със сигурност не е бил гей. Това ли е антиката? - Приближи се до тях. - Красота. Ракла за чай, копие на британски модел, използван през седемнайсети век, квебекска изработка. Много простичко, но далеч не примитивно. Искате да го отворите ли?

- Ако нямате нищо против - изрече Гамаш и Клара се удиви на търпението му. Самата тя едва се сдържаше да не шамароса Оливие.

Търговецът на антики обиколи сандъка, почука го на няколко места, допря ухо до полираната дървесина и застана точно пред него. Сложи двете си ръце върху капака и рязко дръпна. Гамаш завъртя очи.

- Заключен е - обобщи впечатленията си Оливие.

- Е, това вече ни е известно - каза Бовоар. - Как да го отключим?

- Нямате ли ключ?

- Ако имахме, нямаше дави търсим.

- Добър довод. Тогава единственото, което ми идва наум, е да развием пантите отзад. Ще отнеме време, защото са стари и корозирали. Не искам да ги строша неволно.

- Моля, започвайте - заяви Гамаш. - А ние ще продължим с претърсването.

Двайсет минути по-късно Оливие обяви, че е свалил последната панта.

- Извадихте страшен късмет, че съм гений.

- Да, невероятни късметлии сме - съгласи се Бовоар, докато го съпровождаше до вратата.

Гамаш и Питър застанаха от двете страни на капака и го вдигнаха. Всички се вторачиха в отворения сандък.

Нищо. Раклата беше празна.

Прекараха още няколко минути в търсене на тайни чекмеджета, след което обезсърчени рухнаха отново в столовете си около камината. След малко Гамаш се надигна.

- Какво запита одеве Оливие? - обърна се той към Бовоар. - Кой е декорирал тази стая ли?

-Е, и?

- Добре, откъде да знаем, че е била Джейн Нийл?

- Мислите, че е наела някой друг да свърши тази работа ли? - запита изумен Бовоар. Гамаш го гледаше втренчено. - Не, смятате, че го е направил някой, който е живял тук. Господи, какъв съм идиот само! - възкликна Бовоар. - Йоланд! Вчера, когато я разпитвах, спомена, че е декорирала къщата.

- Точно така - вметна Клара и се приведе напред. - Видях я да внася сгъваема стълба и торби с покупки от универсалния магазин в Ковънсвил. Двамата с Питър дори обсъждахме кога Йоланд планира да се нанесе в къщата. - Питър потвърди думите й с кимане.

- Значи Йоланд е налепила тези тапети? - Гамаш стана и отново се втренчи в тях. - Домът й трябва да е ужасен, ако и него е декорирала по същия начин.

- Нищо подобно- заяви Бовоар. - Даже обратното. Пдлият е в бяло, бежово и меки цветове като от рекламен каталог на мебелна къща.

- И не се мяркат никакви щастливи лица? - запита Гамаш.

- Никакъв шанс.

Гамаш закрачи бавно, със сведена глава и сплетени зад гърба ръце. Направи две бързи крачки към старите глинени съдове и застана втренчен пред стената като наказан ученик.

После се обърна към Бовоар и останалите.

- Йоланд. Какво представлява тази жена? Какъв е мотивът й?

- Пари, може би? - предположи Питър след няколко секунди мълчание.

- Признание? - подхвърли Бовоар и се приближи към Гамаш, ентусиазмът на шефа му се предаваше на всички в стаята.

- Близо сте, но според мен е нещо по-дълбоко. И идва от самата нея.

- Може би гняв? - опита отново Питър. Не обичаше да греши, но пак допусна грешка, ако съдеше по реакцията на Гамаш.

След кратко мълчание Клара изказа на глас мислите си:

- Йоланд живее в някакъв собствен свят. Съвършен свят като от списание за интериорен дизайн, въпреки че съпругът й е престъпник, синът й - побойник, а тя лъже, мами и краде. И не е истинска блондинка, в случай че се чудите. По мои наблюдения в нея няма нищо истинско. Животът й е безкрайно отрицание...

- Точно това е! - Гамаш едва не се разскача из стаята като водещ на телевизионна игра. -Отрицание. Животът й е отрицание. Видимата фасада и скритото под нея нямат нищо общо. Затова носи всичкия този грим. Лицето й е маска, домът й е маска - тъжен опит да скрие с грим и тапети нещо безкрайно грозно. - Отново се загледа в стената, приклекна и докосна мястото, където се припокриваха две ивици тапет. - Хората обикновено са последователни в действията си. А случаят тук не е такъв. - Обърна се към Бовоар. - Ако Йоланд бе налепила подобен тапет у дома си, нещата щяха да са ясни, но случаят не е такъв. Защо й е да лепи цяла седмица тези гадости?

- За да скрие нещо - заяви Клара и приклекна до него. Пръстите му бяха напипали едно разлепено ъгълче на тапета.

- Точно. - Гамаш внимателно дръпна ъгълчето и оголи около трийсет сантиметра от стената, отдолу личаха други шарки.

- Възможно ли е да е налепила два слоя тапети? - възкликна Клара.

- Не мисля, че е имала време - каза Гамаш.

Клара се приведе съвсем близо.

- Питър, я виж тук. - Мъжът й приклекна до тях и се вгледа в оголената стена.

- Не е тапет! - заяви изумен, втренчен в очите на съпругата си.

- И аз не мисля така - съгласи се Клара.

- Добре, какво е тогава, за бога? - попита нетърпеливо Гамаш.

- Картина на Джейн - каза Клара. - Тя е нарисувала това.

Гамаш отново се втренчи в стената и се убеди в думите й. Ярките цветове, детинските мазки. Не можеше да различи какво точно представлява - прекалено малка част от картината беше открита, но определено беше нарисувана от госпожица Нийл.

- Възможно ли е? - запита той Клара, след като двамата се изправиха и отново заоглеждаха стаята.

- Какво по-точно? - намеси се Бовоар. - За какво говорите?

- За тапета - поясни Гамаш. - Не бях прав. Не е сложен, за да ни разсее или заблуди, а да скрие нещо. Нейната картина.

- Но да продължава под целия тапет! - запротестира Бовоар. - Не е възможно, тя... - Спря се, видял изражението на шефа си. А може би го е направила. Зачуди се дали е възможно, докато се заемаше с поредния оглед на стаята заедно с останалите. Целите стени? Тавана? Дори подовете? Проумя, че сериозно е подценил англичаните и тяхното безумие. - И горе ли? - попита. Гамаш улови погледа му и сякаш светът замря за миг, сетне кимна.

- C’est incroyable - прошепнаха едновременно двамата мъже.

Клара бе изгубила дар слово, а Питър беше приклекнал пред друго място, където два тапета се застъпваха, и дърпаше краищата им.

- Тук има още - обади се, докато се изправяше.

- Ето от какво се е срамувала - заяви Гамаш и Клара разбра, че е прав.

След около час Питър и Клара бяха застлали пода с брезент и преместили мебелите. Преди да излезе, Гамаш им даде разрешение да свалят тапетите и колкото могат от покриващата боя. Клара извика Беи и той с готовност се съгласи да помогне. Тя беше във възторг. Би извикала и Мирна, която със сигурност щеше да е далеч по-съвестна в работата си от него, но тук се изискваше деликатност и усет на художник, така че им трябваше някой като Беи.

- Имате ли представа колко време ще отнеме? - запита Гамаш.

- Заедно с тавана и пода? Ако трябва да съм честен, около година.

Гамаш се навъси.

- Това е важно, нали? - попита го Клара, разчела изражението му.

- Вероятно. Не мога да кажа със сигурност, но така мисля.

- Ще действаме максимално бързо и възможно най-внимателно. Не бихме искали да унищожим картините отдолу. Мисля си обаче, че можем да свалим достатъчно от тапетите и боята, за да разберем какво има отдолу.

Останала вярна на импулсивността си, Йоланд не бе грундирала стената, така че - за голямо облекчение на Питър и Клара - тапетът и боята се сваляха лесно. Започнаха работа следобед и прекъснаха само за по бира и чипс в средата на следобеда. Вечерта Питър изрови отнякъде няколко фенера и продължиха, само Беи изостави работата с извинението, че лакътят го бил заболял.

Уморени и мърляви, към седем Питър и Клара решиха да направят кратка почивка, за да хапнат нещо, и се присъединиха към Беи край камината. Той бе успял да я зареди и запали, така че го завариха да отпива от чаша червено вино, сложил крака върху една възглавничка и зачетен в последния брой „Гардиън уикли“. Габри донесе китайска храна, която беше поръчал специално. Дочул бе последните новини и отчаяно искаше да се убеди със собствените си очи какво става в дома на Джейн. Дори беше отрепетирал появата си.

Връхлетя в стаята, увит в палто и шалове, с които изглеждаше още по-огромен, замря в средата на помещението и след като се увери, че е грабнал вниманието на всички присъстващи, се огледа и гръмко заяви:

- Или тези тапети изчезват, или аз!-

Публиката изригна в одобрение, след което взе храната и го изрита, преценила, че Джейн и Оскар Уайлд са твърде много мъртъвци за едно толкова малко помещение.

Клара и Питър продължиха работа до късно през нощта и накрая, към полунощ, се предадоха. Бяха твърде уморени, за да разчитат на ръцете си, пък и на двамата леко им се виеше свят от препарата за чистене на боя. Беи отдавна се бе прибрал.

На следващата сутрин - вече на дневна светлина - видяха, че са изчистили около един квадратен метър на горния етаж и приблизително четвърт стена на долния. Гамаш, изглежда, бе прав. Джейн беше изрисувала всеки квадратен метър от къщата си. А Йоланд беше покрила картините й. Към обяд вече се виждаше малко повече от тях. Клара направи няколко крачки назад и се възхити на частичните рисунки на Джейн. От видяното личеше, че цялото произведение е много вълнуващо. Все още не беше ясно обаче какво представлява в своята цялост.

- За бога, Бен, само толкова ли си свършил?!

Клара бе обезсърчена и не можа да се сдържи. На втория етаж Питър бе успял да изчисти известна част от стената, но Бен не бе свършил почти нищо, макар че трябваше да му се признае, че иначе се справя брилянтно. Онова, което бе свършил, бе абсолютно чисто и красиво. Но съвсем недостатъчно. След като възнамеряваха да разрешат убийството, се налагаше да разкрият всички стени на къщата. По най-бързия начин. Клара усети, че в нея се надига тревога и я обсебва.

- Съжалявам - изрекоха тя и Бен едновременно, след което той се изправи и я погледна гузно.

- Съжалявам, Клара. Знам, бавен съм, но ще подобря работата си. Малко да свикна само.

- Няма нищо. - Тя постави ръка около тънкия му кръст. - Скоро ще се върнем към работа.

Бен се изпъна и положи ръка около рамото й. Двамата минаха покрай Питър, който проследи гърбовете им с поглед и слезе сам по стълбите.

До вечерта една значителна част от стените на всекидневната вече бяха изчистени. Обадиха се на Гамаш, който взе със себе си бира, пица и Бовоар.

- Отговорът е тук - заяви простичко Гамаш, докато се протягаше за следващата бира. Ядяха пред камината във всекидневната, а ароматът на три грамадни пици с всевъзможни подправки притъпяваше миризмата на препаратите, които бяха използвали за сваляне на боята. - В тази стая, в тези картини. Отговорът е тук, усещам го. Не е някакво съвпадение, че Джейн е решила да покани приятелите си тук същата вечер, когато картината й е била одобрена за изложбата. Нито пък, че е била убита само часове след като го е споделила с всички.

- Искаме да ви покажем нещо - каза Клара и изтупа дънките си, докато се изправяше. -Разкрихме още от стените. Защо не започнем от втория етаж?

Затрополиха нагоре, всеки грабнал по парче пица. Светлината в стаята, където работеше Питър, беше прекалено слаба, за да оценят сътвореното от Джейн там, но изчистената от Бен площ разкриваше нещо много интересно. Участъкът бе неголям, но великолепен. Хора и животни, изрисувани с брилянтни смели мазки, оживяваха върху стената. В някои случаи хората бяха превърнати в животни.

- Това Нели и Уейн ли са?

Гамаш се бе втренчил в участък от стената, където съвсем ясно се виждаше пръчкоподобна женска фигура, която води крава. Много дебела пръчка и много мършава, но щастлива крава с брада:

- Красота - промълви той.

Върнаха се обратно на мрачния първи етаж. Питър беше изключил прожекторите, които бе свързал по-рано през деня, за да им осигуряват достатъчно светлина. Вечеряха на топлия блясък на две настолни лампи и пламъците на камината. Стените се криеха в полумрака. Но Питър отиде до ключа и след миг в стаята нахлу ослепителна светлина.

Гамаш присви от болка очи. След няколко секунди ги отвори.

Като че ли бе в пещера - една от онези чудновати пещери, изпълнени с древни символи и изображения, на които изследователите се натъкваха понякога. С рисунки на препускащи елени и плуващи хора. Гамаш бе изчел всичко за тях в „Нешънъл джиографик“ и сега имаше усещането, че по някакъв вълшебен начин се е пренесъл там, макар да бе в сърцето на Квебек, в едно закътано старо селце. Знаеше, че историята на Трите бора и жителите му е изобразена по стените на тази стая, както бе с пещерните рисунки.

Инспекторът бавно закрачи покрай почистените от тапети стени. Бяха покрити от пода до тавана със сцени от селския и провинциален живот, с училищни стаи, деца, животни, възрастни; всички пееха, играеха, работеха. Някои от сцените изобразяваха нещастни случаи, а на едно място личеше и погребение.

Гамаш вече не се чувстваше като в пещера. Сега бе обграден от кипящ живот. Отстъпи две крачки и усети, че сълзи напират в очите му. Стисна ги силно с надеждата, че ще изглежда като че ли силната светлина му пречи. В известен смисъл беше така. Беше преизпълнен от чувства. Тъга и меланхолия. И възторг. Радост. Сякаш душата му за миг се бе издигнала над тялото. Неземно усещане.

Това беше дългата къща на Джейн. Домът й се бе превърнал в нейната дълга къща, където присъстваха всеки човек, всяко събитие, всяко нещо, всяка емоция от живота й. И Гамаш бе абсолютно сигурен, че убиецът й също е тук. Криеше се на някоя от стените.

На следващия ден Клара занесе плика за Йоланд в дома й. Натисна лъскавия бронзов звънец и когато до слуха й достигна мелодия на Бетовен, се стегна като навита пружина. „Трябва да направиш и това за Джейн, да свършиш едно последно нещо за нея.“

- Кучка! - изкрещя бясна Йоланд, след което изсипа порой от оскърбления и обвинения, които завършиха с обещание да съди Клара за всичко, което е получила.

„Трябва да направиш и това за Джейн, да свършиш едно последно нещо за нея.“

- Ти си проклета крадла, tete carree. Онзи дом ми принадлежи. Принадлежи на семейството ми. Как въобще спиш нощем, мръсна кучко?

„Едно последно нещо за Джейн.“

Клара вдигна плика и го задържа в ръка, докато улови вниманието на Йоланд. Подобно на дете, възнаградено с нещо лъскаво и ново, тя мигом спря да крещи и се втренчи като хипнотизирана в тънкия бял плик.

- За мен ли е? Мое ли е? Това е почеркът на леля Джейн, нали така?

- Имам въпрос към теб. - Клара размаха плика.

- Дай ми го! - Йоланд се хвърли напред, протегнала ръка, но Клара ловко го дръпна.

- Защо си покрила всичките й рисунки?

- Значи си ги открила - изплю се в лицето й Йоланд. - Мръсни, налудничави изображения. Всеки мислеше леля ми за светица, но ние си знаехме що за откачалка е. Баба и дядо са разбрали, че е побъркана, още в тийнейджърските й години, когато е започнала да дращи онези ужасни картини. Срамували се много от нея. Всичките й картини изглеждали като надраскани от някой олигофрен. Майка ми казваше, че Джейн искала да учи изобразително изкуство, но баба и дядо сложили край на това. Казали й истината. Обяснили й, че това не е изкуство. А някакъв страшен срам. Казали й никога и на никого да не показва драсканиците си. Казали й истината. Било е техен дълг. Понеже ние, членовете на семейството й, не сме искали тя да пострада. Било е за нейно добро. И какво получихме за благодарност? Бяхме изхвърлени от семейната къща. А тя имаше наглостта да ми каже, че мога да се върна там, стига само да се извиня. Отвърнах й, че единственото нещо, за което съжалявам, е, че е съсипала дома ни. Побъркана дъртачка.

Пред очите на Клара отново изникна Джейн, седнала в бистрото с обляно от сълзи очи. Сълзи на радост, че най-накрая някой е одобрил изкуството й. Клара знаеше какво е струвало на приятелката й да разкрие една от картините си.

- Тя успя всички ви да заблуди, нали? Вие и понятие си нямахте, че приятелката ви е откачалка. Е, сега знаете какво ни се е налагало да търпим през всичките тези години.

- Ти си нямаш и представа, нали? Никаква представа какво си захвърлила? Ти си една тъпа,

тъпа жена, Йоланд.

Клара блокира, както обикновено й се случваше при конфликт с Йоланд. Цялата трепереше и всеки миг щеше напълно да изгуби контрол. Наложи се да плати за избухването си, като изслуша поредица от обвинения и заплахи. Странно, но гневът на Йоланд бе толкова грозен, че Клара усети как собственият й гняв се уталожва.

- И защо ти трябваше да използваш тоя гаден тапет? - изкрещя в зачервеното от гняв лице на Йоланд.

- Отвратителен е, нали? Стори ми се подходящо да скрия една грозотия с друга. Пък и беше евтин.

Вратата се затръшна. Клара осъзна, че още стиска плика, затова го плъзна под вратата. Готово. Свърши едно последно нещо за Джейн. Пък и в крайна сметка не се оказа чак толкова трудно да се изправи срещу Йоланд. През всичките тези години бе мълчала, вместо да отвърне на атаките й, но най-после бе намерила начин да й отговори подобаващо. Клара се зачуди дали Джейн е знаела предварително какво ще се случи, когато е надписвала плика. Дали е предполагала, че тъкмо Клара ще е човекът, който ще го занесе; че Йоланд ще реагира по този грозен начин. Съзнавала ли е, че дава на Клара последен шанс да се противопостави на племенницата й.

Докато се отдалечаваше от тази съвършена няма къща, Клара благодари мислено на Джейн.

Йоланд зърна плика. Скъса го и извади оттам една-единствена карта за игра. Дама купа. Същата, която леля й поставяше върху кухненската маса вечер, когато малката Йоланд я посещаваше. Леля Джейн обещаваше, че на сутринта картата ще се различава от тази. Че ще е променена.

Йоланд отново разтвори плика. Нали не беше възможно да съдържа само тази идиотска карта? Трябваше да има и някакво наследство от леля й. Може би чек? Или ключ за някой банков сейф? Пликът обаче бе празен. Йоланд огледа внимателно картата в опит да си припомни дали е същата като онази от детските й години. Същите ли бяха елементите върху робата на дамата? Едното или двете очи се виждаха? Накрая Йоланд реши, че не е същата. Картата беше различна.

Някой ги бе разменил. Отново я бяха измамили. Докато отиваше с кофа вода към предното стъпало, където допреди миг бе стояла Клара, за да го измие, Йоланд захвърли Дама купа в камината.

Безполезен боклук.

¹ Абът Хауърд „Аби“ Хофман (1936-1989) - американски политически и социален активист. - б. р.

² Мемоар на K. С. Луис, в който северноирлацдският писател разкрива как е преоткрил християнството. - б. р.

³ „Този тапет и аз водим смъртоносна битка. Или той ще си отцце, или аз“ - известни думи на Оскар Уайлд. - б. р.