Убийството на художника

ГЛАВА ОСМА

- О, страхотно! - надникна от антрето Рут. - Първи пристигат селяните¹.

- Bonjour, mes amours-! - извика Габри и влезе в къщата с валсова стъпка. - Здрасти и на теб, Рут.

- Изкупихме всичката здравословна храна в магазина. - Оливие се мушна в кухнята и стовари на плота два овчарски пая и две големи хартиени торби с покупки.

- Сбъркала съм, не са селяните, а две дърти чанти - продължи да се шегува с тях Рут.

- Ау, каква мръсна уста имаш! - възмути се престорено Габри.

- Кой го казва? - ухили се Рут. - Какво ми носите?

- Сапун, за да измиеш мръсната си уста!

Габри сграбчи торбите и с жест на вманиачен фокусник ги преобърна. По пода се посипаха пакети чипс, консерви с кашу, домашни шоколади от Maison du Chocolat Marielle в Сан Реми. Имаше още бонбони асорти, сирене „Сан Андре“, желирани бонбонки и кекс, както и шоколадови десертчета.

- Злато! - изкрещя Клара, щом ги видя. Коленичи и загреба с шепи от сладките изкушения. -Мое, всичко е мое.

- Знаех си аз, че си шокохоличка - обади се Мирна и сграбчи съвършените шоколади, приготвени с любов от мадам Мариел.

- Във време на криза човек не подбира много. - Клара разкъса целофанената опаковка на десертчетата, налапа едно и като по чудо успя да задържи в уста половината от него. Останалото полепна по лицето и косата й. - Не съм ги вкусвала от години. Дори десетилетия.

- А така ти подхождат - подхвърли Габри. В лицето на Клара сякаш бе избухнала пекарна.

- И аз донесох хартиени торби - обади се Рут и посочи към кухненския плот.

Питър бе застанал тъкмо до плота. Обърнат с гръб към гостите и дори по-скован от обикновено. Ако сега го видеше, майка му определено би се гордяла със Стойката и емоционалното му състояние.

- Кой какво иска? - попита рязко, втренчен в рафтовете.

Зад гърба на Питър гостите се спогледаха. Габри изчисти косата на Клара от полепналите парченца сладко и потърси с поглед мъжа й. Клара сви рамене и осъзна мигновено, че с този наглед невинен жест е предала Питър. Само с едно движение се бе разграничила от лошото му поведение, макар че самата тя бе виновна за него. Точно преди идването на гостите бе споделила с Питър за съвместното си приключение с Гамаш. Разказа му - оживена и възбудена - за сандъка, за гората и вълнуващото изкачване към чакалото. Но сред пороя от думи така и не забеляза нарастващото мълчание на мъжа си. Пропусна мълчанието и отчуждението му, докато не стана твърде късно. Тогава Питър вече се бе усамотил на своя леден остров. Клара ненавиждаше това негово убежище. От него съпругът й само наблюдаваше, съдеше и подхвърляше саркастични забележки.

- И разплетохте ли смъртта на Джейн ти и твоят любим герой?

- Мислех, че ще си доволен. - Не беше съвсем вярно. Ако изобщо бе помислила за него, сигурно щеше да предугади реакцията му. Но тъй като Питър се чувстваше уютно на самотния си остров, тя самата също се оттегли на своя, изпълнена с праведно негодувание и убедена, че правото е на нейна страна. Повтаряше си: „Аз съм права, а ти си едно безчувствено копеле“, което я караше да се чувства още по-спокойна и по-сигурна.

- Защо не ми каза? - попита я Питър. - Защо не ме помоли да дойда с теб?

Ето го и него. Логичния въпрос. Питър никога не си губеше времето с увъртане. За нещастие, днес неговата директност не й изнасяше. Задал й бе единствения въпрос, който Клара се боеше да зададе сама на себе си. Но защо? Внезапно спасителният й остров взе да потъва.

В това състояние я завариха пристигащите гости. А сега Рут обясняваше, че също е донесла храна, която желае да сподели. Явно смъртта на Джейн я бе разтърсила до мозъка на костите, помисли си Клара. Доказателството за мъката й стърчеше на кухненския плот - истинско алкохолно съкровище от скъпи бутилки джин, вермут и скоч. А Рут не разполагаше със съкровища. Голямата поезия не плаща сметките. Клара дори не можеше да си спомни кога за последно старицата е купувала нещо за пиене със собствени пари. Днес обаче бе пътувала чак до Уилямсбърг, за да вземе тези бутилки, след което ги бе домъкнала до къщата на Клара и Питър.

- Стоп! - изръмжа Рут и размаха бастуна си към Питър, който се канеше да отвие капачката на джина. - Това е мое. Да не си го пипнал. Нямаш ли собствена пиячка, която да предложиш на гостите си, а? - попита настойчиво, изблъска го настрана и напъха бутилките обратно в хартиените торби. След това ги гушна и ги скри някъде в антрето. - Налей ми един скоч -разпореди се оттам.

Може и да беше странно, но Клара се чувстваше далеч по-удобно с тази Рут, отколкото с временната й щедра версия. Предпочиташе познатото зло.

- Спомена, че искаш да продадеш някакви книги? - вметна Мирна и се отправи към всекидневната с бутилка червено вино и торба бонбони асорти в ръце.

Клара я последва с благодарност, доволна да се отдалечи от Питър, който й бе обърнал гръб укорително.

- Онези криминалета. Ще ми се да купя още няколко, но първо трябва да разкарам тия.

Двете вървяха покрай изобилните книжни лавици и Мирна от време на време избираше по някое заглавие. Клара имаше много специфичен вкус за книги. Повечето от тях бяха на британски автори и със селска тематика. Мирна можеше с часове да се рови из библиотеката й. Усещаше, че само да надзърне в книжната сбирка на някой човек или пък в количката му за пазаруване в универсалния магазин, веднага ще добие представа що за птица е.

Не разглеждаше тези книги за първи път. Пестеливата двойка обикновено продаваше част от тях на всеки няколко месеца и ги заменяше с други, които намираше в книжарницата на Мирна, сред заглавията втора ръка. Книгите бяха най-различни. Шпионски романи, книги за градинарство, биографии, специализирана литература, но най-вече криминални романи. Библиотеката на семейство Мороу беше истински хаос. Личеше си обаче, че на някакъв етап са се опитали да въведат ред в нея - книгите за художествена реставрация например бяха подредени по азбучен ред, макар сред тях да имаше една с объркано място. Мирна несъзнателно я премести където трябва. Досещаше се кой се е опитал да подреди книгите, но е изоставил идеята в полза на артистичния хаос.

- Ето. - Щом стигнаха края на рафтовете, Мирна огледа купчината книги, която бе събрала.

Откъм кухнята се разнесе обещаващият аромат на вкусна храна. И напомни на Клара за

Питър, обърнал й гръб и застинал в гнева си. Защо не му беше казала за чакалото и еленската пътека още на момента?

- Ще ги изкупя по долар парчето - заяви Мирна.

- Какво ще кажеш да направим замяна? - предложи Клара и подхванаха старата изпитана процедура. Накрая и двете останаха доволни.

Междувременно към тях се бе приближила Рут и се бе зачела в задната корица на една книга на Майкъл Инис-.

- От мен би излязъл добър детектив - заяви Рут, но забелязала изумения поглед на събеседничките си, поясни: - За разлика от Клара, аз виждам хората такива, каквито са. Виждам мрака у тях, гнева, дребнавостта.

- Които ти предизвикваш, Рут - вметна Клара.

- Вярно е. - Рут се изсмя гръмко, след което изненадващо взе Клара в обятията си и я притисна с необичайна сила. - Неприятна съм и антипатична...

- Вярно ли, не бях забелязала - подхвърли Мирна.

- Не може да се отрече. Това са най-добрите ми качества. Останалото е само фасада. В действителност истинската загадка е защо не са повече хората, които извършват убийства. Да си човек, трябва да е ужасно. В Societe des Alcools чух, че онзи некадърник Гамаш е претърсил къщата на Крофт. Каква нелепост.

Върнаха се обратно в кухнята, където вече бе сервирана обилна вечеря в димящи тенджери, от които всеки можеше да си взема на корем. Беи наля на Клара чаша червено вино и седна до нея.

- За какво си говорихте?

- Не съм съвсем сигурна. - Клара му се усмихна. - Рут каза, че Гамаш бил претърсил къщата на Крофт. Вярно ли е?

- Той не ти ли го сподели днес следобед? - изсумтя от другия край на масата Питър.

- О, да, било голяма работа - обади се Оливие, който се стараеше да не обръща внимание, че Питър изтърсва рязко храна в чинията му с лъжицата за сервиране. - Преобърнал цялата къща с главата надолу и явно е открил нещо.

- Но няма да арестуват Матю, нали? - запита Клара и вилицата й застина във въздуха.

- Възможно ли е Матю да е убил Джейн? - подхвърли Беи, докато предаваше нататък тенджерата с печено месо и чили сос. Отправил бе въпроса към цялата група, но някак инстинктивно се бе обърнал към най-добрия си приятел.

- Не вярвам - отговори Оливие, след като Питър не каза нищо.

- Че защо не? - Беи отново се обърна към Питър. - Стават и нещастни случаи.

- Вярно - съгласи се Питър. - Но си мисля, че ако случаят беше такъв, Матю би си признал.

- Само че не става въпрос за обикновена грешка. Според мен всеки би побягнал като дявол от тамян след такова нещо.

- Нима? - обади се Мирна.

- Да - потвърди Беи. - Не съм сигурен как бих реагирал, ако случайно хвърля камък по нечия глава и убия човек, без никой да ме види. Не мога да твърдя със сигурност, че после ще отида да се предам. Не ме разбирайте погрешно, наистина се надявам, че ще повикам помощ и ще си понеса последствията. Но мога ли да съм сигурен, че ще го сторя сега, в този момент? Не. Не и докато не се случи.

- Мисля, че би си признал - изрече тихо Питър.

Беи усети буца в гърлото си. Комплиментите винаги го разчувстваха и смущаваха.

- Това ме връща към разговора ни от петък вечер. Към онова, което Клара каза - поясни Мирна, - че съзнанието и страхливостта са едно и също.

- Всъщност цитирах Оскар Уайлд, който е бил далеч по-циничен от мен. Мисля, че теорията му я вярна за някои хора, но не и за повечето, слава богу. Според мен мнозина се водят от доста добър морален компас. - Клара чу, че Рут шумно изсумтя от лявата й страна. -Понякога на човек му е нужно време да се съвземе, особено след силен шок. Виждам логиката в разсъжденията на Гамаш. Матю е много добър с ловния лък. И знае отлично, че елените се навъртат в онзи район. Притежава както умението, така и знанието.

- Но защо не иска да си признае? - възкликна Мирна. - Съгласна съм с Бен, разбира се. Съвсем разбираемо е Матю да е побягнал в първия момент, но не би ли отишъл да се предаде, след като се опомни? Аз поне не бих могла да живея с такава тайна.

- Просто трябва да се научиш да пазиш по-добре тайните си - вметна Габри.

- Според мен е бил чужд човек, не местен - заяви Бен. - Сега в гората гъмжи от пришълци. Всички тия ловци от Торонто, Бостън и Монреал гърмят навред като побъркани.

- Но как би могъл ловец от Торонто да знае къде да застане? - попита го Клара.

- Какво искаш да кажеш? Те просто отиват в гората, спират някъде и чакат. Не е кой знае каква философия, затова и гъмжи от некадърни ловци.

- Но в този случай ловецът е знаел точно къде да застане. Днес следобед отскочих до чакалото, знаете го - онова зад училищната сграда, точно до мястото, където е убита Джейн. Качих се и огледах околността отгоре. Еленската пътека се вижда идеално, нали заради нея са построили чакалото на това място...

- Да, бащата на Матю Крофт го е направил - вметна Бен.

- Наистина ли? - Клара се почувства замаена. - Не знаех за това. А вие?

- Какъв беше въпросът? Аз не слушах - призна Рут.

- Ама и ти си един детектив - рече развеселено Мирна.

- Значи бащата на Матю е построил чакалото - каза Клара. - Както и да е, Гамаш е сигурен, че то не е използвано от доста време.

- Ловците с лък обикновено не използват чакало - заяви Питър равно. - Тези с пушки - да.

- И какво ще рече това? - Рут вече не криеше отегчението си.

- Непознат ловец от чужд град просто няма откъде да знае за това място. - Клара направи пауза, за да даде време на присъстващите да осмислят думите й.

- Искаш да кажеш, че който и да е убил Джейн, е бил местен? - запита Оливие. Досега всички вярваха, че убиецът е ловец от друг град, който отдавна е избягал. Сега вече не бяха толкова сигурни.

- Значи все пак е възможно да е бил Матю Крофт - обади се Бен.

- Не мисля така - възрази разгорещено Клара. - Всичко, което свидетелства, че Матю е убиецът, го и оправдава. Един опитен ловец с лък никога не би убил човек погрешка. Просто не е възможно. Ако е стрелял от еленската пътека, значи е бил достатъчно близо. В никакъв случай не би сбъркал елен с... нещо друго.

- С Джейн, искаш да кажеш. - Гтасът на Рут бе дори по-твърд от обичайно. Клара кимна. -Копеле - изруга старицата. Габри я улови за ръка и тя за първи път в живота си не я издърпа.

От другата страна на масата Питър остави ножа и вилицата си върху блюдото и се втренчи в жена си. Клара не успя да разчете погледа му, но той определено не бе изпълнен с възхищение.

- Сигурно е само, че убиецът на Джейн е много добър с ловния лък - каза Клара. - Никой начинаещ не е способен на такъв изстрел.

- Уви, наоколо живеят немалко добри ловци, които си служат с лък - обади се Бен. -Благодарение на Клуба по стрелба с лък.

- Значи е убийство - рече Габри.

- Убийство - потвърди Клара.

- Но на кого му е притрябвало да убива Джейн? - възкликна Мирна.

- Убиецът обикновено печели нещо от смъртта на жертвата, нали така? - вметна Габри. -Пари, власт...

- Или пък се опитва да запази нещо, което се бои да не загуби - обади се Мирна. До този момент просто слушаше разговора и го приемаше като отчаян опит на група скърбящи приятели да прогонят от съзнанието си усещането за загуба; да го превърнат в нещо като интелектуална игра. Но сега започваше да се съмнява. - Ако е заплашено нещо много важно за него, например семейството, наследството, работата или къщата му...

- Схванахме идеята - прекъсна я Рут.

- Тогава човек може да си внуши, че убийството е оправдано.

- В такъв случай, ако убийството е извършено от Матю Крофт, значи е било преднамерено -заключи Беи.

Сюзън Крофт заби поглед в блюдото с вечерята си. Клисави миниравиоли насред локвичка студен гъст сос. От едната страна на чинията й се мъдреше филия фабрично нарязан кафяв хляб, който едва ли щеше да докосне. Надяваше се, че свитият й стомах ще се отпусне и ще й позволи да хапне нещо.

Но не ставаше.

Седнал точно срещу нея, Матю бе подредил собствените си миниравиоли в някакво подобие на път, който прекосяваше блюдото му. Сосът образуваше малки езерца от двете страни на пътя. Децата получиха по-големите порции, а родителите си сипаха каквото бе останало. Сюзън си казваше, че това е проява на майчин инстинкт. Дълбоко в себе си обаче знаеше, че разпределянето на порциите е свързано по-скоро с личния й инстинкт за мъченичество. Че е част от негласно, но подразбиращо се семейно споразумение. Бяха й длъжници.

Филип седеше на обичайното си място до Матю. Чинията му бе празна, всички равиоли -погълнати, а сосът - отопен с хляб. Сюзън се запита дали да не размени недокоснатата си вечеря с празната му чиния, но някаква невидима преграда спря ръката й. Погледна Филип. Синът й беше със слушалки на уши и затворени очи; устните му бяха свити с дързост, която бе възприел през последните шест месеца. Реши, че споразумението отпада. Нещо й подсказа, че всъщност не харесва сина си. Обичаше го. Най-вероятно. Но дали го харесваше?

През последните няколко месеца тя и Матю често се разправяха с Филип и го караха да свали слушалките от ушите си. Матю - на английски, Сюзън - на майчиния си френски. Филип бе израснал в двуезична среда, с две култури, но беше еднакво глух и към двата езика.

- Ние сме семейство - каза му веднъж Матю - и не сме канили на вечеря „Ен Синк“-.

- Кой? - изсумтя Филип. - Това е Еминем. - Като че ли имаше значение. После изгледа баща си с поглед, който не бе изпълнен с гняв или сприхавост, а просто с пренебрежение. Сякаш Матю беше... какво? Не хладилника във всеки случай. Филип се разбираше отлично с хладилника, леглото, телевизора и компютъра си. Не, той гледаше на баща си като на „Ен Синк“. Отживелица. Боклук. Кръгла нула.

Накрая всичко приключваше със сваляне на слушалките в замяна на храна. Но тази вечер беше различно. Тази вечер и двамата му родители бяха щастливи, че Филип е със слушалки на уши, а мислите му витаеха някъде далеч. Беше се нахвърлил върху вечерята си с такава ненаситност, сякаш тази помия е най-добрата храна, която някога е вкусвал. Сюзън дори се подразни от поведението му. Всяка вечер полагаше усилия да приготвя хубава вечеря за семейството си. Днес обаче успя само да отвори две консерви от аварийния им запас и да ги стопли. А Филип се нахвърли като вълк на храната, все едно беше страхотен деликатес. Загледа се в сина си и се запита дали не го е направил нарочно - за да я оскърби.

Матю се приведе над чинията си и продължи да намества внимателно пътечката от равиоли.

Какво би станало, ако не оправи тази сложна конструкция? Вселената ще избухне в адски огън, а той ще види ужасната смърт на цялото си семейство, мигове преди да умре в агония. Колко много зависело от порция равиоли...

Вдигна очи и улови погледа на съпругата си, която бе като хипнотизирана от прецизността на движенията му. Внезапно в паметта му изплува цитат: „... затънал в блатото на неумолима десетична дроб“. Харесваше го открай време, още от мига, когато го прочете в една от книгите на госпожица Нийл. Беше от едно произведение на Одън-. Възрастната жена го бе накарала да го прочете - нали открай време си беше влюбена в Одън. Харесваше дори тази недодялана и странна негова творба. И я разбираше. Матю се бе насилил да я изчете цялата само от уважение към госпожица Нийл. Но иначе хич не му допадна. С изключение на онзи стих. Не можеше да си обясни с какво толкова го бе впечатлил сред безбройните други стихове в тази дълга творба. Не знаеше дори какво означава. До този момент. Когато самият той се оказа в подобно положение - „затънал в блатото“. Ето в какво се бе превърнал животът му. Вдигнеше ли очи, щеше да се изправи пред катастрофа. А не беше готов за нея.

Знаеше какво предстои на следващия ден. Знаеше какво го очаква оттук насетне. Неизбежно. Чакаше го без каквато и да е надежда за спасение. И то вече чукаше на вратата. Матю погледна сина си, своето малко момче, което се бе променило толкова много през последните няколко месеца. Отначало бяха решили, че се дрогира. Заради постоянната му сприхавост, спадналия успех, отхвърлянето на всичко, което бе обичал дотогава - като футбола, ходенето на кино и „Ен Синк“. И родителите му. Особено него. Матю усещаше, че незнайно защо гневът на Филип е насочен тъкмо срещу него. Зачуди се какво ли крие превъзбуденото му лице. Възможно ли е синът му да знае за надвисналата опасност и тя да го радва?

Донамести равиолите в чинията си точно преди светът му да се взриви.

Зазвънеше ли телефон в аварийния щаб, всичко замираше. Случваше се често. Обаждаха се различни полицейски служители. Но също и магазинери, съседи, бюрократи и прочие хора, които отговаряха на различни обаждания.

Старата гара на Канадските държавни железници отговаряше напълно на нуждите на полицейския екип. С помощта на пожарникарите доброволци полицаите бяха разчистили пространство в центъра на нещо като чакалня. Лъскава ламперия покриваше четвърт от височината на стените, а самите те доскоро бяха накичени с плакати. Някои даваха противопожарни съвети, други бяха с ликовете на бивши победители на Литературните награди на генерал-губернатора - намек за това кой е шефът на противопожарната команда. Служителите на Surete замениха плакатите със схеми, карти и списъци на заподозрени. Сега помещението изглеждаше като всеки друг авариен щаб на полицията, па макар и разположен в стара и изпълнена с носталгична атмосфера гара. Пространство, чието естествено състояние е на очакване. Стотици хора бяха седели тук някога в чакане на влака си. За да ги отведе далеч или да доведе най-близките им хора. Сега мястото бе отново изпълнено с насядали в очакване мъже и жени. Чакаха доклада от лабораторията на Surete в Монреал. Онзи, който щеше да ги прати обратно по домовете им. Същият, който щеше да разруши семейство Крофт.

Гамаш се изправи, имитира протягане и закрачи из помещението. Когато изпитваше нетърпение, главният инспектор винаги крачеше така - с ръце, сключени зад гърба, наведена надолу глава и втренчен в краката поглед. Докато останалите се преструваха, че работят и събират информация, Гамаш кръжеше около тях с премерена крачка. Бавно, невъзмутимо, неудържимо.

Тази сутрин бе станал преди изгрев. Малкият му будилник показваше 5,55. Винаги изпадаше във възторг, когато видеше на циферблата само еднакви цифри. Половин час по-късно, облечен в най-топлите си дрехи, слезе на пръсти по стълбите към предната врата на пансиона и в този момент откъм кухнята се разнесе някакъв шум.

- Bonjour, господин инспектор - поздрави Габри. Пристъпи напред в тъмно пурпурния си халат и пухкави чехли и му подаде термос. - Струва ми се, че ще ви дойде добре един термос cafe аи lait за през деня. - Гамаш едва не го разцелува. - И няколко кроасана! - Иззад гърба си Габри със замах извади хартиена торбичка.

Гамаш беше на косъм да се ожени за него.

- Merci, infiniment, patron-l

Няколко минути по-късно Арман Гамаш седна на заскрежена дървена пейка на селския площад. Прекара на нея следващия половин час от тъмното спокойно утро, втренчен в променящото се небе. Мракът се оцвети в кралско синьо, а после го замени златисто сияние. Синоптиците най-после бяха познали. Зората идваше - ослепителна, кристална, ясна и студена. Селището се пробуждаше. Тъмните доскоро прозорци един по един се превръщаха в жълти кутийки. Гамаш се наслаждаваше на този рядък миг покой. Сипваше си в метална чашка гъсто и силно cafe аи lait от термоса и бъркаше в хартиената торба за поредния препечен кроасан, все още топъл от фурната.

Отпиваше от кафето и дъвчеше ронливия кроасан. Но най-вече наблюдаваше. В седем без десет прозорец светна и в къщата на Бен Хадли. След няколко минути в двора се появи накуцващата Дейзи и замаха с опашка. От собствен опит Гамаш знаеше, че за повечето кучета най-важното е да близнат господаря си и да размахат опашка. Следеше движенията на Бен през прозореца, докато той приготвяше закуска.

Гамаш чакаше.

Селото се събуждаше и към седем и половина повечето домове оживяха. От къщата на семейство Мороу излезе Люси, завъртя се отпред и задуши наоколо. Вирна муцуна във въздуха, после бавно се обърна и тръгна напред, сетне премина в лек тръс и накрая се втурна към пътеката през гората, която щеше да я отведе у дома. При майка й. Гамаш проследи с поглед как златистата опашка изчезва в гъсталака от кленове и диви череши. Сърцето му се късаше за това куче. Няколко минути по-късно Клара излезе пред къщата и повика Люси. Отговори й еднократен отчаян лай, жената навлезе в гората и след малко се върна обратно. Люси я следваше бавно с клюмнала глава и провиснала опашка.

Клара бе спала на пресекулки през нощта, пробуждаше се през няколко часа с онова ужасно чувство, което се превръщаше в неин неотменен спътник. Загубата. Вече не толкова писък, колкото стон в нея. Докато миеха чиниите предната вечер, тя и Питър разговаряха отново. В това време гостите им седяха във всекидневната и обсъждаха вероятността някой преднамерено да е убил Джейн.

- Съжалявам - рече Клара и пое няколко топли влажни чинии от Питър, за да ги подсуши. -Трябваше дати кажа за разговора си с Гамаш.

- Защо не го направи?

- Не знам.

- Това не е достатъчно, Клара. Възможно ли е да ми нямаш доверие?

Сините му очи - едновременно горящи и леденостудени - обходиха лицето й. Клара знаеше, че трябва да го прегърне, да му каже колко много го обича и му вярва, и се нуждае от него. Но някаква невидима преграда й попречи да го стори. За пореден път. Помежду им надвисна мълчание. Нещо недоизказано ги разделяше. Така ли започваше най-лошото? Клара се замисли за двойките, между които имаше не спокойствие и доверие, а прекалено много недоизречени неща и твърде много приказки.

За пореден път любимият й бе издигнал стена помежду им. Превърнал се бе в камък. Застинал и леден.

В този момент Бен се приближи до тях. Залови ги в положение, далеч по-интимно от секс. Гневът и болката им вече бяха видими за околните. Бен заекна в някакво неясно оправдание, препъна се, обърна се и накрая излезе с вид на дете, което току-що е станало неволен свидетел на нещо безкрайно лично между родителите си.

Късно същата нощ, след като гостите им си бяха отишли, Клара каза нещата, които Питър жадуваше да чуе. Колко много го обича и му се доверява. Колко ужасно се чувства и колко му е благодарна за проявеното търпение и разбиране към нея и болката й. Помоли го за прошка. И той й прости, след което двамата се прегръщаха дълго, докато дишането им стана дълбоко, равно и синхронизирано.

И все пак нещо отново остана недоизказано.

На сутринта Клара стана рано, пусна Люси и направи на мъжа си палачинки с кленов сироп и бекон. Неочакваният аромат на пушен бекон, прясно кафе и пушек събудиха Питър, който реши твърдо да надвие лошото си настроение от предния ден. За пореден път се бе убедил обаче, че разкриването на чувствата е нещо прекалено опасно. Изкъпа се, облече чисти дрехи, надяна весела усмивка и слезе в кухнята.

- Кога ще се настани в къщата Йоланд според теб? - попита го Клара, докато закусваха.

- След като отворят завещанието, предполагам. Сигурно ще минат още няколко дни, може би седмица.

- Не мога да повярвам, че Джейн би завещала дома си на Йоланд, най-малкото знаеше колко я ненавиждам.

- Може би решението й няма нищо общо с теб.

Бум. „Или пък на теб още не ти е минало“ - помисли си Клара.

- Следя Йоланд през последните два дни. Постоянно трупа някакви вещи в къщата на Джейн.

Питър сви рамене. Постоянните усилия да успокоява Клара започваха да му дотежават.

- Не направи ли Джейн ново завещание? - продължи жена му.

- Не помня. - Достатъчно добре познаваше Клара и беше наясно, че просто се опитва да го разсее от болката му и да го привлече на своя страна. Но Питър твърдо отказваше да участва в тази игра.

- Не, наистина - упорстваше Клара. - Сега се сетих, че когато лекарите откриха рака на Тимър и се разбра, че е в последен стадий, двете с Джейн започнаха да обсъждат промяна на завещанията си. Сигурна съм, че ходиха при онзи нотариус в Уилямсбърг. Как й беше името? Знаеш я. Онази, която току-що беше родила. Ходехме на упражнения заедно...

- Ако Джейн е правила ново завещание, полицията ще разбере. Това им е работата.

Гамаш се надигна от пейката. Видял бе всичко, което му трябва. Което бе подозирал. Не всичко беше на фокус още, но ставаше интересно. Лъжите винаги са интересни. Реши отново да отскочи до дървеното чакало, преди денят да го оплете в неотложности. Този път обаче мислеше да си спести катеренето. Тръгна напряко през площада; ботушите му оставяха отпечатъци в заскрежената трева. Изкачи хълма, мина край старата училищна сграда и навлезе в гората. За пореден път застана под онова дърво. При първото си изкачване в чакалото -което се надяваше, че ще бъде и последно - се убеди, че конструкцията не е използвана от убиеца. И все пак...

- Бум. Убит сте.

Гамаш се извърна рязко, но вече бе разпознал гласа.

- Ама и вие сте същински индианец, Жан Ги. Ще взема да ви вържа една хлопка на врата.

- А не, стига вече. - Не му се удаваше често да изненада така шефа си. Но отскоро бе започнал да се притеснява за него. Ами ако при следващата подобна изненада Гамаш получеше инфаркт? Майтапът нямаше да е никак весел. Бовоар се тревожеше за главния инспектор, макар отлично да знаеше, че това е глупаво. Вярно, главният инспектор бе с леко наднормено тегло и прехвърляше петдесетте, но същото можеше да се каже за доста хора, повечето от които си я караха добре без каквато и да е помощ от страна на Бовоар. Но! Но работата на главния инспектор беше толкова напрегната, че стресът от нея можеше да тръшне и слон. А Гамаш се убиваше от работа. Чувствата на Жан Ги Бовоар не бяха чудни. Той просто не желаеше да изгуби главния инспектор.

Гамаш го потупа по рамото и му предложи остатъка от кафето в термоса, но Бовоар отказа, вече бе закусил в пансиона.

- Май сте хапнали закуската и обяда в едно.

- Ммм. Яйца по бенедиктински, кроасани, домашно сладко... - Бовоар изгледа смачканата хартиена торба в юмрука на Гамаш. - Направо ужасно. Добре, че пропуснахте. Никол е още там. Слезе след мен и седна на друга маса. Странно момиче.

- Жена, Жан Ги.

Бовоар се изкашля - шефът му държеше твърде много на политическата коректност и това го дразнеше. Гамаш се усмихна.

- Нямах предвид това. - Отгатнал бе причината за изкашлянето на заместника си. - Не виждате ли? Тя иска да гледаме на нея като на момиченце, дете; някой, който се нуждае от деликатно отношение

- Ако е така, значи е някакво разглезено дете. Направо тръпки ме побиват от нея.

- Не й позволявайте да ви влияе. Тя умее да манипулира хората и е натрупала в себе си много гняв. Просто се отнасяйте към нея като към всеки друг агент. Това ще я подлуди.

- Но защо изобщо е тук? Нямаме никаква полза от нея.

- Вчерашният й анализ беше много добър; помогна ни да се убедим във вината на Филип Крофт.

- Вярно, но тя е много опасна личност.

- Опасна ли, Жан Ги?

- Не физически. Едва ли ще извади пистолета си и ще ни изпозастреля всичките. Поне се надявам, че не би го сторила.

- Дано не успее да гръмне всички ни. Все някой трябва да я спре преди това - изсмя се Гамаш.

- Надявам се да съм аз. Опасна е, защото внася разделение в екипа.

- Да. Има логика. От известно време си блъскам главата над този проблем. Бях силно впечатлен, когато ме взе от къщи в неделя сутрин. Беше възпитана, умна, отговаряше изчерпателно на всеки мой въпрос, но без да се натрапва или да се опитва да ме впечатли.

Реших, че сме извадили голям късмет с нея.

- Донесла ви е кафе и понички, нали?

- Всъщност кифла. Малко остана да я повиша в сержант в онзи момент.

- Аз така станах инспектор. Онзи еклер ми спечели повишението. Но нещо се е променило след пристигането й... - подхвърли Бовоар.

- Единственото, което ми идва наум, е, че тук Никол се озова в многоброен екип, може би това я изкарва от равновесие. При някои хора е така. Когато работят с един партньор, всичко е наред. Дори са брилянтни. Но са годни само за индивидуални спортове. Сложиш ли ги в екип, настава ад. Мисля, че случаят с Никол е точно такъв. Опитва да се състезава с колегите си, вместо да е част от отбора.

- Според мен отчаяно се стреми да се докаже, както и да заслужи одобрението ви. В същото време посреща на нож всеки полезен съвет, а критиките приема като обявяване на война.

- В такъв случай е имала катастрофална вечер. - Гамаш му разказа за разговора си с Никол.

- Освободете я, сър. Направили сте всичко, което е по силите ви. Ще се качите ли с мен? -Бовоар вече се катереше към чакалото. - Направо е страхотно. Като къщичка на дърво.

Гамаш рядко го виждаше толкова оживен. И въпреки това нямаше намерение да го последва.

- Вече бях горе. Виждате ли еленската пътека? - Предната нощ бе обяснил на Бовоар за чакалото и му бе възложил да вземе проби. Но не бе предполагал, че заместникът му ще прояви такъв ентусиазъм още от сутринта.

- Разбира се. Оттук лесно се вижда. Снощи обаче ми хрумна нещо. - Бовоар го изгледа от стълбата.

„Господи, пак ще трябва да се катеря“ - помисли си Гамаш. Протегна ръка към хлъзгавите дървени стъпала. И когато най-сетне се домъкна до платформата, притисна гръб към дървото и сграбчи перилата.

- Дрога.

- Не ви разбрах? - За миг Гамаш помисли, че Бовоар е отгатнал тайната му².

- Мери Джейн. Марихуана. Сега е сезонът за бране на дрога в тоя район, не само на тикви. Възможно е Джейн Нийл да е убита, защото се е натъкнала на насажденията. Жената си е падала по разходките в гората, нали така? Отглеждането на трева е бизнес за милиони и се случва хора да загубят живота си заради него.

- Така е. - Макар да имаше резерви, Гамаш бе заинтригуван от предположението. - Но повечето насаждения са на рокерските банди „Ангелите на ада“ и „Рок машина“.

- Точно. В момента сме на територията на „Ангелите на ада“. Не ми се ще да се захващаме с тях. Те са убийци. Дали не можем да прехвърлим Никол в отдел „Наркотици“?

- Съсредоточете се, Бовоар. Джейн Нийл е убита с четирийсетгодишна стрела. Кога за последен път сте виждали някой моторист да стреля с лък?

Бовоар се съгласи, че това е добър довод, не се беше сетил за него. Радваше се, че е изказал теорията пред шефа си, на няколко метра над земята, а не в претъпкания щаб за извънредни случаи.

Главният инспектор стоеше вкопчен в парапета на чакалото и се чудеше как ще слезе долу, ако изпита внезапна нужда да посети тоалетната. Докато заместникът му слизаше, Гамаш изрече малка молитва, добра се до ръба и протегна крак в отчаян опит да достигне стълбата. В този момент нечия ръка го сграбчи за глезена и допря петата му към първото стъпало.

- Дори вие се нуждаете от малко помощ понякога - заяви с усмивка Бовоар, вдигнал глава към него, след което продължи да слиза надолу.

- Така, нека чуем докладите ви. - Минути по-късно Бовоар вече указваше реда на докладчиците. - Лакост, вие сте първа.

- Матю Крофт. Трийсет и осем годишен - започна Изабел, щом измъкна молива от устата си. - Началник на пътното управление в Сан Реми. Разговарях с областния ръководител и той не спря да го хвали. Не съм чувала такива похвали от собственото си оценяване насам.

Залата се разшумя. Жан Ги Бовоар, който отговаряше за служебното им оценяване, беше пословичен със своята безкомпромисност.

- Веднъж обаче един уволнен работник завел оплакване. Казал, че бил малтретиран от Крофт.

- Кой е бил този работник? - попита Гамаш.

- Андре Маланфан. - Разнесе се хорово одобрение. - Крофт печели безпроблемно делото. Работникът е изритан. Но Маланфан вече бил отнесъл случая до местните вестници. Бива си го тоя. Следва Сюзън Беланже. Също на трийсет и осем. Омъжена за Крофт от петнайсет години. Работи на половин работен ден в Les Reproductions Doug в Сан Реми. Да видим, какво остана още... - Лакост прегледа бележките си за нещо важно във връзка с жената, която бе водила толкова спокоен и незабележителен живот.

- И никакви арести? - обади се Никол.

- Само един от миналата година за убийство на старица.

Никол направи кисела физиономия.

- Нещо за Филип?

- На четиринайсет години е, в девети клас. Ученик с много добър успех до миналата Коледа. Тогава нещо се променя. Успехът му се срива, а поведението му рязко се променя. Разговарях с педагогическия съветник. Тя твърди, че няма никаква представа какво се е случило. Може би е нещо, свързано с наркотици. Или проблеми в семейството. Казва, че на неговата възраст повечето момчета стават малко странни. Не ми изглеждаше да е особено притеснена.

- А дали е в някой от училищните отбори? - поинтересува се Гамаш.

- Участвал е в отборите по баскетбол и хокей, но този срок се е отказал от баскетбола.

- Имат ли отбор по стрелба с лък?

- Да, сър. Но Филип никога не е бил част от него.

- Добре - каза Бовоар. - Никол, а какво става със завещанието?

Ивет прегледа бележника си. Или по-точно се престори, че го прави. Направо й беше изхвърчало от ума. Е, не напълно. Сетила се бе за завещанието вчера следобед, но понеже вече бе разрешила случая, реши, че ще е чиста загуба на време да се занимава с него. Освен това нямаше представа как се търси ново завещание, а нямаше никакво намерение да разкрива невежеството си пред своите тъй наречени колеги, които с нищо не й бяха помогнали до този момент.

- Завещанието при Стикли е последното - заяви Никол и изгледа Бовоар право в очите. Той се поколеба за момент, преди да сведе поглед.

Докато слушаха следващите доклади, напрежението в щаба продължи да се покачва, тъй като единственият телефон, който всички жадуваха да чуят, оставаше ням в едрата ръка на Гамаш.

Според данните Джейн Нийл била самоотвержена и уважавана учителка. Грижела се за учениците си, макар че понякога ги късала на изпити. Личните й финанси били в отлично състояние. Била църковен настоятел в храма „Свети Тома“ и активен член на женското дружество към англиканската църква; организирала разпродажби на вещи за благотворителни цели и социални мероприятия. Играела бридж и с удоволствие обработвала градината си. В неделната сутрин съседите й нито чули, нито видели нещо особено.

„На Западния фронт нищо ново“ - помисли си Гамаш, заслушан в описанието на този спокоен живот. Благодарение на по-особеното си мислене инспекторът все още се изненадваше, когато смъртта на такава добра душа останеше незабелязана. Камбаните на църквите не биеха. Мишките и елените не надаваха стон. Земята не трепереше. А би трябвало. Ако той беше господ, със сигурност щеше да го направи. Вместо това в официалния доклад пишеше, че съседите й не са забелязали нищо подозрително.

Докладите приключиха и екипът се върна към телефоните и документите. Арман Гамаш отново закрачи из помещението. Клара Мороу се обади да му каже, че бащата на Матю Крофт е построил дървеното чакало - факт от определен интерес, като се имаха предвид подозренията им.

В десет и петнайсет телефонът му най-сетне иззвъня. Обаждаха се от лабораторията.

¹ Игра на думи. Village People (в превод „селяните“) е диско група от края на 70-те години, особено популярна в гей средите. - б. Р-

² Здравейте, любими мои! (фр.) - б. пр.

³ Джон Инис Стюърт (1906-1994) - шотлавдски писател и критик; криминалните си романи е публикувал под псевдонима Майкъл Инис. - б. р.

⁴ Петчленна момчешка поп бавда, радвала се на голяма популярност сред тийневджърите от средата на 90-те години до началото на новото хилядолетие. - б. р.

⁵ Произведението е For the Time Being: A Christmas Oratorio. - 6. p.

⁶ Благодаря безкрайно, хазяино! (фр.) - б. р.

⁷ Игра на думи. На английски dope означава както „наркотично средство“, така и „глупак“, „неудачник“. - б. р.