Убийството на художника

ГЛАВА СЕДМА

Гамаш прекоси бистрото и кимна на Габри, който подреждаше масите. Всеки търговски обект на тази улица имаше връзка със съседния и в дъното на заведението инспекторът откри врата към Myrna’s Livres, Neufs et Usages.¹

Влезе в книжарницата и в ръцете му незнайно как се озова оръфано копие на „Създание“. Беше я чел още при излизането й преди няколко години. Заглавието винаги му напомняше за деня, когато дъщеря му Ани, тогава първокласничка, се прибра от училище с домашно по английски език, за което трябваше да изброи три вида бобови растения. Написала бе: „зелен боб, жълт боб и човешки боб“².

Обърна книгата и се вгледа в задната корица, където бе поместена кратка биография на автора - известния лекар и генетик от университета „Макгил“ доктор Винсент Гилбърт. На снимката той гледаше навъсено, което бе малко странно за писател, изпълнен с толкова състрадание. В „Създание“ Гилбърт разказваше за съвместната си работа с брат Албер Мею в болница „Ла порт“ и най-вече за лечението на мъже и жени със синдрома на Даун. Страниците на книгата бяха изпълнени с размишления за всичко, което докторът бе проумял по отношение на тези хора, човешката природа и самия себе си. Забележително изследване на арогантността, смирението и най-вече на прошката.

Стените в помещението бяха скрити зад книжни лавици - всичките подредени, надписани и запълнени с нови и употребявани книги на английски и френски език. Мирна се бе постарала да създаде атмосфера, която напомняше повече за библиотеката на културен и спокоен селски дом, отколкото за книжарница. Край откритата камина бе подредила два люлеещи се стола, а срещу тях - диван. Гамаш се отпусна в един от столовете и си припомни красотата на „Създание“.

- Наистина добра книга - рече Мирна и се стовари в съседния стол. Носеше купчина стари книги и стикери с цени. - Всъщност още не сме се запознали. Аз съм Мирна Ландерс. Видях ви на събранието в църквата.

Гамаш стана и се ръкува с нея усмихнат.

- И аз ви забелязах.

Мирна се изсмя.

- Трудно е да не ме забележи човек. Аз съм единствената чернокожа в Трите бора, а и не съм от най-слабите жени.

- Двамата с вас си приличаме - коментира Гамаш с усмивка и поглади стомаха си.

Жената взе една книга от купчината пред себе си.

- Чели ли сте я? - В ръката си държеше износен екземпляр на книга на брат Албер със заглавие „Загуба“.

Гамаш поклати глава, преценил, че произведението едва ли спада към категорията „развлекателни четива“. Мирна завъртя книгата в едрите си ръце и я погали.

- Според неговата теория животът е поредица от загуби - обясни жената след малко. -Загуба на родители, на любими хора, на работа. Така че смисълът на живота ни трябва да е нещо повече от тези неща и хора. В противен случай ще изгубим себе си.

- А вие как мислите?

- Смятам, че е прав. Работех като психолог в Монреал до-преди няколко години, когато реших да се преместя тук. Голяма част от хората, прекрачили прага на кабинета ми, преживяваха житейски кризи и повечето от тези кризи се свеждаха до различни загуби. Загуба на брак или на връзка с много важен за тях човек. Загуба на сигурност. На работа, дом, родител. Нещо ги принуждаваше да търсят помощ и да се разровят в душите си. Често пъти катализатор за тези случаи беше някаква промяна и загуба.

- Едно и също нещо ли са промяната и загубата?

- Могат да бъдат. Особено за човек, който няма необходимите умения да се приспособява към нови ситуации.

- Загуба на контрол?

- Да, това е една много съществена причина, разбира се. Повечето от нас нямат нищо против промените, стига идеята за тях да е наша. Но промяна, причинена от външен фактор, е в състояние да потопи в отчаяние някои хора. Мисля, че брат Албер е много точен в преценката си. Животът е поредица от загуби. Но, както се изтъква в книгата, тези загуби ни даряват със свобода. Ако можем да приемем, че на този свят няма нищо постоянно, че промените са неизбежни; ако сме в състояние да се адаптираме към тях, тогава ще бъдем по-щастливи.

- А вас какво ви доведе тук? Някаква загуба ли?

- Това не е много честно от ваша страна, господин главен инспектор. Да, разкрихте ме. Но не в обичайния смисъл на думата, защото аз, разбира се, винаги трябва да съм специален и различен случай. - Мирна отметна глава назад и се изсмя на себе си. - Загубих съчувствие към много от пациентите си. След като двайсет и пет години непрекъснато слушах оплакванията им, накрая нещо в мен просто се прекърши. Събудих се ядосана един ден заради свой пациент, който беше на четирийсет и три години, но имаше поведение на шестнайсетгодишен. Всяка седмица говореше едно и също: „Всички ме нараняват. Животът е несправедлив. Нямам вина“. Цели три години му предлагах какви ли не идеи и за това време той не си мръдна пръста да направи каквото и да е. И докато го слушах през онзи ден, за който ви разказвам, изведнъж проумях. Този човек не се променяше, защото просто не искаше да го направи. Нямаше никакво намерение да се променя. Така щяхме да си я караме още двайсет години. И в същия миг проумях, че повечето ми клиенти не се различават по нищо от него.

- Предполагам все пак, че някои са полагали усилия.

- О, да. Но те бързо се подобряваха. Защото работеха упорито върху проблемите си и наистина жадуваха за промяна. Другите казваха, че искат да се оправят, но аз си мисля... -Приведе се и продължи със съзаклятнически шепот: - Мисля си, че повечето хора са лудо влюбени в проблемите си. Защото те им осигуряват купища оправдания за това, че не са пораснали и не могат да се справят с живота. Тази идея впрочем не е много популярна в средите на психолозите.

Мирна отново се облегна на стола си и пое дълбоко дъх.

- Животът е една безкрайна промяна. Ако човек не израства и не се развива, остава застинал на едно място, а в това време останалата част от света профучава край него. Много от хората са съвсем незрели. Водят застинал живот, изпълнен с очакване.

- И какво чакат?

- Някой друг да ги спаси. Да ги спаси или най-малкото да ги защити от големия лош свят. Работата е там обаче, че никой друг не може да ги спаси, защото проблемът си е техен и само те могат да намерят разрешение за него. Само те са в състояние да се измъкнат от бездната, в която са се озовали.

-Не е във нашите звезди вината/за туй, че сме подвластни, драги Бруте,/а в нас самите-.

Мирна се приведе оживено към Гамаш.

- Точно така. Вината си е наша и само наша. Съдбата, гените, лошият късмет нямат нищо общо, да не говорим за мама и тате. В крайна сметка всичко опира до самите нас и избора, пред който сме изправени. Но... но най-страхотното, най-чудното нещо е, че решението също така зависи от нас. - В очите й заблестяха пламъчета и тя направо потръпна от въодушевление. - Ние сме тези, които можем да променим живота си, да го насочим в друга посока. Никой друг не може да го стори. Така че всички тези години, прекарани в изчакване някой да го направи вместо нас, са чудовищно прахосване. Много обичах да разговарям на тази тема с Тимър. Тя беше жена с изключителен интелект. Страшно ми липсва. - Мирна отново се отпусна назад в стола си. - Повечето хора с проблеми просто не проумяват, че вината е тяхна, но решението - също. Тъкмо в това е същината на божията милост.

- Но това би означавало да признаят, че нещо не е наред с тях. А не обвиняват ли повечето нещастни хора другите за страданието си? Точно този мрачен и страшен смисъл е вложен в цитата от „Юлий Цезар“. Кой от нас би имал доблестта и смелостта да признае, че проблемът всъщност е самият той?

- Прав сте.

- Споменахте Тимър Хадли. Що за човек беше тя?

- Запознах се с нея едва към края на живота й. Нямам представа каква е била, когато е била здрава. Тимър беше интелигентна жена във всяко отношение. Винаги спретната, стройна, елегантна, уравновесена. Харесвах я.

- Помагахте ли й, когато вече не е можела да се обслужва сама?

- Да. Бях при нея в деня, преди да почине. Мислех да й почета книга, но тя поиска да гледа стари снимки, така че взех албума и двете започнахме да го прелистваме. Имаше една снимка на Джейн отпреди столетия сигурно. Трябва да е била на шестнайсет, най-много седемнайсет години тогава. Позираше с родителите си. Тимър нямаше особени симпатии към фамилията Нийл. Казваше, че са студени, бездушни хора, обсебени единствено от мисълта за кариера.

Мирна замълча внезапно, решила в последния миг да спести нещо от разказа си.

- Продължете - подкани я Гамаш.

- Това е всичко.

- Знам, че това не са били единствените й думи. Кажете ми какво още ви е споменала.

- Не мога. Беше натъпкана с морфин и знам, че никога не би произнесла и дума, ако беше в ясно съзнание. А и освен това споменатото няма нищо общо със смъртта на Джейн. Случило се е преди повече от шейсет години.

- Знаете ли, убийствата са странно нещо. Често се случват десетилетия преди формалния акт. Става нещо, което много години по-късно неизбежно води до смърт. Някой посява семе на злото. Като в онези стари филми на ужасите, където чудовището не бяга, никога не бяга, но неуморно крачи към жертвата си - без милост, без мисъл. При убийствата често е така. Започват далеч преди да бъдат осъществени в действителност.

- И въпреки това няма да ви кажа какво чух от Тимър.

Гамаш бе наясно, че е в състояние да я убеди. Но какъв беше смисълът? Ако резултатите от лабораторните изследвания изключеха семейство Крофт от кръга на заподозрените, щеше да се върне при жената, но иначе беше права - не му бе необходимо да знае за какво става дума. Но господ му беше свидетел, че жадуваше да разбере.

- Ето какво ще ви кажа - заяви инспекторът. - Няма дави принуждавам. Но някой ден може отново дави задам въпроса и тогава ще се наложи да ми отговорите.

- Така вече е честно. Тогава отново ще ме попитате и аз ще ви отговоря.

- Имам още един въпрос. Какво мислите за момчетата, хвърляли тор?

- Всички сме вършили глупави и жестоки неща като деца. Спомням си как веднъж отмъкнах кучето на едни съседи и го затворих в къщата си. След това казах на момиченцето им, че животното било прибрано от кучкар и убито. Изражението й още ме буди в три през нощта. Преди десет години успях да я издиря и да й кажа, че много съжалявам за стореното, но се оказа, че е загинала при автомобилна катастрофа.

- Трябва да си простите - каза Гамаш и повдигна книгата в ръката си.

- Прав сте, разбира се. Но може би не искам. Може би не искам да го загубя. Личния си ад. Ужасен, но мой. Главата ми е доста дебела. И не само тя. - Мирна се изсмя и изтърси невидими трошици от туниката си.

- Оскар Уайлд твърди, че глупостта е единственият грях.

- А вие как мислите? - В очите на Мирна отново заиграха пламъчета, беше щастлива да прехвърли темата на разговора върху събеседника си.

Гамаш се замисли за момент.

- Допускал съм грешки, в резултат на които убийци са отнемали живота на още хора. И като се замисля, всичките са били все глупави гафове. Някакво прибързано заключение, грешен извод, на който съм държал прекалено много. Всеки грешен избор, който правя, поставя обществото в опасност.

- А поучавате ли се от грешките си?

- Да, госпожо, считам, че го правя.

- Тогава това е всичко, което можете да искате от себе си, младежо. Предлагам ви сделка. Ще си простя, ако и вие си простите.

- Става - изрече Гамаш и страшно му се прииска да е толкова лесно.

Десет минути по-късно Арман Гамаш седеше на маса до един от прозорците на бистрото с изглед към Трите бора. Купил си бе книга от Мирна, но не беше нито „Създание“, нито „Загуба“. Жената не успя да скрие изненадата си, когато положи изданието до касовия й апарат. Сега се бе настанил удобно в стола си и четеше, а пред него имаше чаша италиански вермут и няколко геврека. От време на време Гамаш оставяше книгата и се взираше през стъклото към селото и горите зад него. Облаците се бяха разкъсали в ранната вечер и последните слънчеви лъчи обагряха ниските планински възвишения около Трите бора. Инспекторът прелисти няколко пъти книгата в търсене на илюстрации. Щом намери каквото търсеше, отбеляза страниците и продължи да чете. Много приятен начин за убиване на времето.

Внезапно пред него се стовари кафяв плик и го върна към действителността.

- Докладът от аутопсията. - Доктор Шарън Харис седна до Гамаш и си поръча питие.

Главният инспектор остави книгата си и вдигна досието. След малко попита:

- Ако стрелата не я бе улучила в сърцето, пак ли е щяла да умре?

- Стига да е достатъчно близо до сърцето, да. Но... - Доктор Харис се приведе към Гамаш и каза: - Но тя е била улучена точно в сърцето. Разбирате ли? Който и да го е направил, е бил отличен стрелец. Това не е нещастен случай.

- И все пак подозирам, че ще стигнем до обратното заключение. Че е било нещастен случай. Нещастен случай по време на лов. Едва ли ще е първият в историята на Квебек.

- Прав сте, всеки ловен сезон се случват куп нещастни случаи с ловни пушки. Но със стрели? Човек трябва да е много добър ловец, за да я улучи в сърцето, а добрите ловци не допускат подобни грешки често. Не и стрелците с лък. Сред тях не се срещат много леваци.

- Какво имате предвид, докторе?

- Ако смъртта на госпожица Нийл е била нещастен случай, тогава убиецът й явно е имал много лоша карма. Сред всички случаи на смърт при лов, които съм разследвала като съдебен лекар, не е имало и един, в който да е замесен добър стрелец с лък.

- Искате да кажете, че ако това е направено от добър стрелец с лък, със сигурност е било пред умишлено ?

- Искам да кажа, че това е сторено от добър стрелец с лък, а такива ловци не допускат грешки. Вие си направете необходимите изводи.

Жената се усмихна топло, а след това кимна към хората на съседната маса. Гамаш си спомни, че доктор Харис живее в околността.

- Имате къща в Клегхорн Холт, нали така? Близо ли е?

- На двайсетина минути път оттук в посока абатството. Познавам добре Трите бора от Tours Des Arts. Питър и Клара Мороу живеят тук, нали? Ей там? - Посочи през прозореца към червената тухлена къща отвъд площада.

- Точно така. Познавате ли ги?

- Само картините им. Питър Мороу е член на Кралската академия, много изтъкнат художник. Рисува изумителни картини с много мрачна атмосфера. На пръв поглед изглеждат абстрактни, но в действителност са свръхреалистични. Той взема даден предмет, тази чаша вермут, да речем - доктор Харис вдигна чашата, - и го доближава много. - Приведе се напред така, че миглите й докоснаха капчиците по външната страна на чашата. - После с помощта на микроскоп навлиза още по-навътре в нещата. И в резултат се получава ето това. -Постави чашата обратно на масата. - Творбите му са направо изумителни. А рисуването на всяка картина, изглежда, му отнема цяла вечност. Не знам откъде намира това търпение.

- А какво ще кажете за Клара Мороу?

- Притежавам една от картините й. По мое мнение е страхотен художник, но се различава много от него. Изкуството й е много женско, с множество голи женски тела и алюзии за богини. Направи чудесна серия картини на тема „Дъщерите на София“.

- Трите светици Вяра, Надежда и Любов?

- Впечатлявате ме, господин инспектор. Притежавам една от тези картини. „Надежда“.

- А познавате ли Беи Хадли?

- Оня Хадли с мелниците ли? Не съвсем. Работили сме заедно на няколко пъти. „Артс Уилямсбърг“ всяка година организира градинско парти и то често пъти е в имота на майка му. Така че той винаги присъства. Предполагам, че сега имотът е негов.

- Никога ли не се е женил?

- Не. Наближава петдесетте и още е ерген. Чудя се вече дали изобщо ще се ожени.

- Кое ви кара да мислите така?

- Просто е често срещано явление. Никоя жена не е в състояние да застане между майка и син, макар да не мисля, че Беи Хадли гореше от синовна обич към майка си. Всеки път, когато говореше за нея, споменаваше как го е унижавала по един или друг начин. Някои от историите му бяха ужасни, но той като че ли не си даваше сметка. Винаги съм се възхищавала на такива прояви.

- А какво работи?

- Беи Хадли ли? Не знам. Открай време ми се струва, че не се занимава с нищо. Според мен е последица от ужасното отношение на майка му към него. Колко тъжно само.

- Трагично. - Пред погледа на Гамаш изплува високият слаб симпатичен мъж, който приличаше на леко замаян професор.

Шарън Харис вдигна книгата от масата и прочете текста на задната корица.

- Добра идея. - Изглеждаше впечатлена от прочетеното.

Гамаш имаше усещането, че е чул от доктора все неща, които вече му бяха известни. Вероятно не за първи път. Жената си тръгна и инспекторът се върна към книгата. Прелисти до отбелязаната страница и отново се втренчи в илюстрацията. Не беше изключено. Имаше вероятност да е така. Плати сметката, навлече служебното си палто и напусна топлия уют на помещението. Отвън го връхлетяха студът, влагата и спускащият се мрак.

Клара стоеше вторачена в сандъка пред себе си и се молеше той да й заговори. Нещо й бе казало да започне работа върху голям дървен сандък. И тя го направи. Сега бе в студиото си и го гледаше втренчено, докато се опитваше да си припомни защо изработването на голям сандък й се бе сторило добра идея. Нещо повече. Защо й се бе сторило като артистична идея? И каква изобщо беше проклетата идея?

Чакаше сандъкът да й проговори. Да изрече нещо. Каквото и да е. Дори някоя глупост. Друг е въпросът защо смяташе, че един сандък - дори да продума - ще й каже нещо умно. Кой изобщо се вслушваше в разни сандъци?

Изкуството й беше интуитивно, а Клара имаше умения и образование. Завършила бе най-добрия колеж за изобразителни изкуства в Канада, дори бе преподавала известно време там, преди тясната му дефиниция за изкуство да я прогони. От центъра на Торонто в центъра на Трите бора. Случи се преди десетилетия и до този момент още не бе успяла да взриви света на изкуството. Но пък това може би се дължеше отчасти на факта, че очаква съобщения от сандъци. Прочисти ума си и призова вдъхновението. Пухкав кроасан се стрелна в мислите й, последван от градината й, която се нуждаеше от косене. След това проведе мислен спор с Мирна относно цените, на които сигурно щеше да изкупи някои от старите книги на Клара. Сандъкът, от своя страна, продължаваше да мълчи.

Ставаше все по-хладно и Клара се зачуди дали Питър също усеща студа в своето студио. Със завист си помисли, че навярно е така вглъбен в работата си, че не го и забелязва. Несигурността, която я смразяваше и караше да блокира, сякаш никога не тормозеше мъжа й. Питър само премяташе единия си крак върху другия, докато рисуваше изумително подробните си картини, които се продаваха за хиляди долари в Монреал. Всяко платно му отнемаше по няколко месеца - до такава степен бе отдаден и на най-малката подробност. За един рожден ден му бе подарила валяк с пожелание да почне да рисува по-бързо. Той, изглежда, не оцени шегата й. Може би защото не беше съвсем шега. Постоянно имаха финансови затруднения. Дори сега, когато есенният хлад се просмукваше през прозорците, не й се щеше да пали печката. Вместо това навлече още един пуловер - износен и избелял. Жадуваше за чисто нови завивки за спалнята и маркова кана в кухнята, и достатъчно дърва за огрев, с които да се топлят цяла зима без тревоги. „Тревогата износва човек“ - помисли си, след което отново се върна при големия мълчалив сандък.

Клара отново прочисти ума си, открехна го още по-широко. И ето! Най-сетне й хрумна идея. Напълно оформена. Цялостна и завършена, и обезпокоителна. След няколко секунди изхвърча през входната врата и затича по улица „Мулен“. Щом приближи дома на Тимър, инстинктивно се прехвърли на отсрещния тротоар и изви поглед встрани. Къщата остана зад гърба й и тя отново прекоси улицата. Подмина старата училищна сграда, опасана с жълта полицейска лента. Навлезе в гората и за миг се запита дали не действа безразсъдно. Падаше здрач. Времето, когато смъртта дебне в гората. Не под формата на призрак, надяваше се Клара, а с дори по-зловеща маскировка. Приела лика на мъж с оръжие, чието предназначение бе да превръща хората в призраци. Ловци се прокрадваха из гората на здрачаване. Един от тях бе убил Джейн. Клара забави ход. Тази идея вероятно не бе от най-блестягците, които я бяха спохождали. Всъщност идеята бе на сандъка, така че можеше да хвърли вината върху него, ако я убиеха. Долови движение някъде напред. И замръзна.

В гората беше по-тъмно, отколкото Гамаш очакваше. Навлязъл бе в нея по някакъв непознат маршрут и известно време се оглежда, за да се ориентира. Взел си бе мобилния телефон, в случай че се загубеше, но знаеше, че в планината обхватът бе, меко казано, ненадежден. И все пак му осигуряваше някакво спокойствие. Бавно описа кръг и мярна нещо жълто. Полицейската лента, с която бе заградено мястото на убийството. Тръгна натам. Гората бе все още прогизнала от проливния дъжд през деня и влагата се просмука в обувките му. Гамаш спря точно до лентата и се заслуша. Знаеше, че е време за лов, така че му оставаше само да се надява, че редът му още не е дошъл. Да се надява, но и да бъде много, много внимателен. Минаха още десетина минути, преди да го открие. Усмихна се, докато крачеше към дървото. Колко пъти само го бе упреквала майка му като дете, че гледа в краката си вместо нагоре? Е, за пореден път се оказваше права. При първото претърсване на мястото Гамаш бе оглеждал земята, но онова, което му трябваше, не беше там. А горе, в короните на дърветата.

Сандък.

Инспекторът се загледа в дървената конструкция шест метра над главата му. По дървото, до което бе застанал, бяха заковани дървени дъски с отдавна ръждясали гвоздеи, обагрили дървесината в тъмно оранжево. Гамаш се замисли за топлото си място до прозореца в бистрото. За чашата с кехлибарен вермут и гевреците. За веселите пламъци в камината. И се закатери по импровизираната стълба. Изкачваше стъпалата едно по едно, като ги напипваше с трепереща ръка и се вкопчваше в следващата летва. Но в паметта му нещо се размърда. Боеше се от високото. Как бе могъл да го забрави? Или се бе надявал, че този път ще е различно? Сграбчил бе скърцащите тесни летви, извил глава към отдалечената сякаш на милиони километри над него дървена платформа, когато застина внезапно.

Шумът отпред ли се бе разнесъл, или отзад, зачуди се Клара. Напомни й за звука на сирените в града, идещ сякаш от всички страни. И сега отново го чу. Огледа се зад себе си. С тъмните си игли преобладаващите иглолистни дървета превръщаха гората зад нея в настръхнал черен таралеж. Осветена от аления залез, напред гората бе смесена - кленове и череши правеха компания на иглолистните дървета. Клара посегна инстинктивно към фенерчето си, не беше сигурна дали е по-разумно да вдига шум, както се правеше през пролетта, за да се прогонят мечките, или да се спотаи. Зависеше от невидимата опасност, която я дебнеше в гората. Мечка, елен, ловец или призрак. Прииска й се сандъкът да е до нея, за да се консултира с него. Или Питър. Да, Питър обикновено бе по-добрият избор.

Гамаш протегна ръце към следващото стъпало. Напомни си да диша и дори си затананика някаква току-що измислена песничка. За да прогони страха. Продължи да се катери към неясния правоъгълник над главата си. Вдишване, посягане, изкачване на следващото стъпало. Издишване, протягане, изкачване на следващото стъпало. Накрая се добра до целта и промуши глава през малкия квадратен отвор на пода. Точно така го описваше книгата. Чакало. Гамаш си помисли, че само някой пиян до козирката може да изпитва желание да седи на такова място. Провря се през отвора и се изправи на крака. Заля го вълна на облекчение, която само след миг бе пометена от пристъп на ужасяваща паника. Рухна на колене и задрапа към стъблото на дървото, в което се вкопчи отчаяно. Крехката дървена конструкция се издигаше шест метра над земята и бе издадена метър и половина встрани, само някакъв разнебитен парапет делеше Гамаш от края му. С удвоени усилия инспекторът се вкопчи в кората. Усещаше как тя се врязва в дланите му - болка, за която бе благодарен, тъй като прогонваше сграбчилия го ужас. Не го бе страх, че може да се спъне и да падне, нито че дървената колиба може да рухне на земята. Изпитваше панически ужас, че може сам да се хвърли от горе. Ужас, породен от световъртежа му. Ръбът го привличаше неудържимо, сякаш краката му бяха привързани към невидима котва. Макар и нищо да не го заплашваше, без нечия помощ той щеше просто да се убие сам. Въображението му обрисуваше пълния развой на събитията; ужас стягаше гръдния му кош така, че дъхът му секна. Гамаш се вкопчи като обезумял в дървото, затвори очи и се опита да диша с пълни гърди.

Успя. Ужасът бавно се оттегли, ирационалното желание да се хвърли от ръба намаля. Отвори очи. И го видя. Онова, заради което бе дошъл. За което бе прочел в купената от Мирна книга. „Голяма момчешка книга за лова“. В нея пишеше за конструкции като тази, които ловците изграждаха, за да могат незабелязани да стрелят по приближаващи елени. Не това обаче бе измъкнало Гамаш от топлината и безопасността на селото. Дошъл бе да търси още нещо, споменато в книгата. Обект, който се намираше недалеч от мястото, където стоеше инспекторът.

В този момент обаче долови някакъв шум. Отчетлив звук, по всяка вероятност човешки. Щеше ли да събере смелост да погледне надолу? Беше ли способен да се отдели от дървото и да пропълзи до края на чакалото, за да погледне към земята? Ето го пак. Нещо като тананикане. Позната мелодия. Какво ли беше? Гамаш внимателно се пусна от ствола и легнал по корем, пропълзя бавно до ръба.

Пред погледа му се откри темето на позната глава. По-точно видя нечия буйна коса.

Клара реши да заложи на най-лошия вариант, но така и не можа да определи кой е той. Да срещне мечка, ловец или призрак? Мечката я подсети за Мечо Пух и муфлона. Затананика си една от любимите мелодии на Джейн.

- „Какво да правиш с пиян моряк“ - извика Гамаш отгоре.

Долу Клара замря. Нима беше бог? Но той със сигурност щеше да знае какво се прави с един пиян моряк, нали така? Освен това Клара бе сигурна, че първите думи на бог към нея ще са: „Какви ги вършиш?!“

Вдигна очи нагоре и видя един сандък. Говорещ сандък. Коленете й се подкосиха. Значи сандъците в крайна сметка говореха.

- Клара? Аз съм, Арман Гамаш. Горе, на чакалото.

Дори от такава височина инспекторът различи обърканата й физиономия в здрача. След малко тя разцъфна в широка усмивка.

- Чакалото ли? Съвсем бях забравила за съществуването му. Може ли да се кача? - И в следващия миг вече се катереше с бързината на безсмъртно шестгодишно дете, без дори да е получила разрешението му.

Гамаш беше едновременно ужасен и силно впечатлен. Тежестта на още едно човешко тяло - без значение колко малка - лесно можеше да срути цялата конструкция.

- Еха, това е страхотно! - Клара се настани на платформата със скок. - Каква гледка само. Добре че времето се оправи. Чувам, че синоптиците го дават слънчево утре. Какво правите тук?

- А вие?

- Ами, не успях да се съсредоточа върху работата си и внезапно ми се прииска да отскоча насам. Е, не точно дотук, а до мястото, където Джейн е изгубила живота си. Чувствам, че й го дължа.

- Трудно е да продължиш да живееш, без да изпитваш вина.

- Сигурно е така. - Клара се извърна и го изгледа силно впечатлена. - А вас какво ви доведе тук?

- Дойдох да потърся онова нещо. - Инспекторът посочи края на платформата и се опита да прозвучи безгрижно. Но пред очите му вече танцуваха бели петна - познатата увертюра към световъртежа. Стисна зъби и се насили да погледне към ръба. Колкото по-скоро приключеше всичко това, толкова по-добре.

- Какво? - Клара се втренчи в гората, отвъд мястото, където Джейн бе намерила смъртта си.

Гамаш усети, че у него се надига раздразнение. Разбира се, че можеше да го види. Да не би да си правеше майтап с него? Слънцето хвърляше дълги сенки и причудлива светлина; част от нея осветяваше покрайнините на гората. В този миг Клара зърна онова, за което говореше инспекторът.

- Пътеката в гората ей там. Нея ли имате предвид?

- Еленската пътека, да - потвърди Гамаш, докато се отдалечаваше сантиметър по сантиметър от края на платформата и посягаше крадешком към спасителния ствол на дървото. - Елените я отъпкват всяка година. Те са като швейцарските железници. Абсолютно предсказуеми. Н,ели поколения използват една и съща пътека. Затова и ловците са построили чакалото точно тук. - Паниката почти бе напуснала съзнанието му. - За да следят движението на животните по пътеката и да ги отстрелват. Пътеката е направо невидима. Вчера цял екип от специално обучени следователи претърси мястото и никой не я видя. Никой не успя да забележи тази дребна пътека между дърветата. Аз също не можах. Вие обаче трябва да сте знаели за съществуването й.

- Знам за нея, но съвсем ми беше излязла от ума - каза Клара. - Питър ме е водил тук преди доста години. Точно на това чакало. Но вие имате право. Само на местните е известно, че тук можеш да се натъкнеш на елен. Нима убиецът на Джейн е стрелял оттук?

- Не, това чакало не е използвано от години. Ще кажа на Бовоар да дойде да огледа, но съм сигурен в това. Убиецът я е прострелял, докато се е криел зад някое дърво. Намирал се е там или защото е дебнел елени...

- Или защото е дебнел Джейн. Ама и гледката си я бива. - Клара обърна гръб на еленската пътека и се загледа в противоположната посока. - Оттук се вижда къщата на Тимър.

Бавно и предпазливо Гамаш също се обърна, беше изненадан от рязката промяна на темата. Пред взора му се откри покритият с плочи покрив на старата викторианска къща. Със стените си от червен камък и просторните си прозорци тя изглеждаше солидна и красива по свой си начин.

- Отвратително. - Клара потрепери и се обърна към стълбата. - Ужасно място. А в случай че се чудите, разбрах ви добре. - Понечи да се спусне, но спря и изгледа Гамаш със скрито в полумрака лице. - Който и да е убил Джейн, е бил местен. И навярно е съгрешил.

- Когато прибереш тази душа, Господи, това не ще е краят, защото аз пак ще съгреша -изрецитира Гамаш. - Джон Дън- - поясни, усетил леко замайване при мисълта за слизане.

Клара междувременно се бе промушила до половината през отвора в пода.

- Помня го от училище. Да ви призная, тези стихове на Рут Зардо ми звучат тто-ттодходящо: Аз нищо не издавам;/ нека гние и да се разлага в мене скрито; но всъщност съм много приятен човек, нежен,/любящ. Изчезвай от пътя ми, шибаняк такъв! О, извинете...

- Рут Зардо ли казахте? - възкликна зашеметен Гамаш. Клара току-що бе цитирала една от любимите му поеми. Инспекторът коленичи и продължи стиха: - ... тази ругатня просто ми се изплъзна, аз ще/ полагам усилия по-големи, само гледай. Не ме карай/ да призная, не можеш.

Просто ще избягам далече,/ където не ще ме намериш, нито нараниш или принудиш да говоря. - След това я попита: - Искате да кажете, че Рут Зардо е автор на тези стихове? Чакайте малко... - Гамаш се върна мислено в офиса на нотариуса, когото бяха посетили по-рано през деня; към онова безпокойство, което бе изпитал, когато научи имената на изпълнителите на завещанието. Рут Зардо, по баща Кемп. Нима Рут Зардо бе поетесата Рут Кемп, спечелила наградата на генерал-губернатора? Талантливата авторка, дефинирала великата канадска амбивалентност на нежност и гняв? Огласила неогласяемото? Рут Зардо. -А защо тъкмо тази поема изплува в съзнанието ви?

- Защото, доколкото ми е известно, в Трите бора живеят добри хора. Но тази еленска пътека навежда на мисълта, че някой от нас е прогнил отвътре. Който и да е убил Джейн, е бил наясно, че ще търсят конкретна личност. Затова е искал да нагласи работата така, че да изглежда като нещастен случай при лов. Все едно е дебнел някой елен да се покаже на пътеката и неволно е прострелял Джейн. Проблемът при стрелбата с лък обаче е, че трябва да се намирате много близо до целта. Достатъчно близо, за да видите в какво се целите.

Гамаш кимна. Значи все пак бе проумяла всичко. По някаква ирония на съдбата и двамата бяха прогледнали в някакво подобие на сандък - чакало.-

След завръщането им в бистрото Гамаш си поръча горещ сайдер и отиде да се измие. Пусна силна струя гореща вода върху измръзналите си ръце и изчопли късчета кора от драскотините си. После се присъедини към Клара и седна в едно от креслата до камината. Госпожа Мороу отпиваше от бирата си и прелистваше „Голяма момчешка книга за лова“. Остави я на масата и я плъзна към него.

- Вие сте много мъдър човек. Аз съвсем бях забравила за чакалото, ловните пътеки и прочее.

Гамаш сключи длани около каничката с горещ дъхав сайдер и зачака. Усети, че Клара има нужда да говори. Измина приятна минута тишина, преди събеседницата му да се обади отново:

- Питър е там с Беи. - Кимна към масата им. - Не съм сигурна дали изобщо е усетил, че съм излизала.

Инспекторът проследи погледа й. Питър разговаряше с една сервитьорка, а Беи гледаше към тях двамата. Всъщност не точно. Гледаше Клара. Бързо се обърна към Питър, усетил погледа на Гамаш.

- Трябва дави кажа нещо - рече Клара.

- Надявам се да не е прогнозата за времето - ухили се Гамаш.

Клара се смути.

- Нищо, продължете - окуражи я. - Да не е за чакалото или за еленската пътека?

- Не, за тези неща ще се наложи да помисля малко. Обезпокоиха ме, а аз дори не изпитвам замайване.

Клара го дари с топла усмивка и Гамаш изпита надежда, че не се е изчервил. Явно все пак не бе успял да прикрие слабостта си в гората. Е, списъкът с хората, които го считаха за перфектен, намаляваше с един човек.

- Какво искахте да ми кажете?

- Става дума за Андре Маланфан. Съпруга на Йоланд. Когато разговарях с жена му на обяд, чух смеха му. Беше много необичаен. Едновременно кух и пронизващ. Жлъчен. Джейн ми е описвала подобен смях. Чула го от едно от момчетата, които хвърляли тор.

Гамаш обмисли тази информация, докато отпиваше от питието си, загледан в камината. Топлата течност премина през гърдите му и се плъзна към стомаха.

- Мислите, че синът му Бернар е бил с онези момчета.

- Там е работата. Едно от момчетата е липсвало. Но Бернар е бил там.

- Разпитахме Гюс и Клод. И двамата отричат да са били там, което не е изненадващо.

- Филип се извини за хвърлянето на тор, но това нищо не значи. Всяко местно хлапе се бои от Берни. Мисля си, че Филип би признал и убийство, ако това ще го спаси от тормоза на онова момче. Всички изпитват ужас от него.

- Възможно ли е Филип дори да не е бил там?

- Възможно е, макар и не много вероятно. Абсолютно сигурна съм обаче, че Бернар Маланфан е замерял с тор Оливие и Габри и се е наслаждавал на това.

- Бернар е внук на сестрата на Джейн Нийл - каза бавно Гамаш, докато мислено навързваше нещата.

- Да - потвърди Клара и загреба цяла шепа бирени фъстъци.

- Но те всъщност не бяха близки, както знаете. Не мога да си спомня кога Джейн се е срещала за последно с Йоланд по неофициален повод. Между тях имаше пропаст.

- Какво се е случило?

- Не съм запозната с подробностите. - Клара прозвуча колебливо. - Знам само, че беше нещо, свързано с къщата. Домът на Джейн е бил собственост на родителите й, имало е някаква разправия. Джейн твърдеше, че двете с Йоланд били много близки навремето. Гостувала й като дете. Играели карти. Едната игра била с Дама купа. Всяка нощ Джейн поставяла картата на кухненската маса и карала Йоланд да я запомни, защото на сутринта щяла да се промени.

- И променяла ли се?

- Там е работата. Наистина се променяла. Всяка сутрин Йоланд слизала в кухнята и била убедена, че картата е различна от онази, поставена на масата предната вечер. Пак била Дама купа, но самото изображение било различно.

- Но картата наистина ли е била различна? Искам да кажа, Джейн наистина ли я е променяла по някакъв начин?

- Не. Но е била наясно, че едно дете не е способно да запомни всяка подробност. А има и нещо друго. Знаела е, че всяко дете жадува да повярва в магията. Много е тъжно.

- Кое? - запита Гамаш.

- Йоланд. Чудя се в какво ли вярва днес.

Гамаш си припомни разговора с Мирна и се зачуди дали Джейн не е искала да научи на нещо друго малката Йоланд. Че животът е изпълнен с промени, но човек не бива да се страхува от тях.

- Виждала ли се е Джейн с Бернар? Би ли го разпознала?

- Може да го е виждала доста често през последната година и нещо, но от разстояние -отвърна Клара. - Бернар и другите хлапета от областта хващат училищния автобус от Трите бора.

- Къде по-точно?

- Горе, до старото училище, за да не се налага автобусът да прекосява цялото село. Някои родители оставят децата си на спирката доста преди това, когато са заети с нещо, и хлапетата трябва да чакат. Така че понякога слизат в селото да се поразходят.

- А какво става, когато е студено или има буря?

- Повечето родители остават в колата с децата си, държат ги на топло, докато пристигне автобусът. Но други просто ги изтърсват на спирката и ги зарязват. Тимър Хадли

подслоняваше такива хлапета в къщата си, докато им дойде превозът.

- Много мило - вметна Гамаш.

Клара видимо се изненада.

- Така ли? Сега, като се замисля, предполагам, че да. Но подозирам, че е имало и друга причина. Тимър се страхуваше да не я осъдят, ако някое дете почине от измръзване или се случи нещо подобно. Да ви кажа честно, бих предпочела да умра от студ пред това да пристъпя прага на онази къща.

- Защо?

- Тимър Хадли бе отвратителна жена. Само вижте бедния Беи. - Клара рязко кимна към приятеля си и Гамаш се обърна точно навреме, за да улови втренчения в тях поглед на Беи Хадли. - Тя го осакати така. Беше егоистична и манипулативна жена. Дори Питър изпитваше ужас от нея. Някога е прекарвал училищните ваканции у Беи, за да му прави компания и да опита да го защити от онази жена в онова чудовищно подобие на къща. Нищо чудно, че го обичам толкова. - За миг Гамаш не бе сигурен кого имаше предвид Клара, Питър или Беи. -Питър е най-чудесният мъж на света и щом дори той ненавиждаше Тимър и се страхуваше от нея, значи е имало много сериозна причина.

- Как са се запознали двамата?

- В „Абът“, частното мъжко училище до Ленъксвил. Изпратили са Беи там на седемгодишна възраст. Питър също е бил на седем. Двамата са били най-малките хлапета там.

- Какво толкова страшно е сторила Тимър? - Гамаш се опита да си представи двете изплашени до смърт момчета.

- Най-малкото е откъснала едно наплашено малко момче от къщата му и го е захвърлила в училищен пансион. Бедният Беи е бил напълно неподготвен за живота там. Живели ли сте някога в училищен пансион, инспекторе?

- Не. Никога.

- Имате късмет. На такива места властва дарвинизмът в най-чистата му форма. Приспособяваш се или умираш. Там човек се научава на уменията, които му позволяват да оцелее, като лъжа, измама, грубост. А ако е неспособен на това, просто се крие в миша дупка. Но в крайна сметка дори това не го спасява.

Питър бе обрисувал повече от ярко живота в „Абът“. Дори сега Клара си представяше ясно как бравата бавно, бавно се завърта. Как вечно отключената врата към спалнята на момчетата бавно, бавно се отваря. Как ученици от по-горните класове се промъкват на пръсти в стаята с идеи за всевъзможни гаври. Питър в крайна сметка бе проумял, че чудовищата не се крият под детските легла. Всеки път, щом Клара се сетеше за двете малки беззащитни момчета, сърцето й се късаше. Вдигна поглед към масата им и видя двама възрастни мъже, привели толкова близо една до друга побелелите си глави, че почти се докосваха. Прииска й се да се втурне към тях и да ги защити от всичко лошо.

- Матей 10:36.

Клара се извърна рязко към Гамаш, който я наблюдаваше с такава нескрита нежност, че тя се почувства едновременно беззащитна и защитена. Вратата на спалнята се затвори.

- Не ви разбрах?

- Цитат от Библията. Беше сред любимите на първия ми началник, инспектор Комо. Евангелие на Матей, глава десета, стих трийсет и шести-.

- Никога няма да простя на Тимър Хадли онова, което е сторила на Беи - изрече тихо Клара.

- Но Питър също е бил там - напомни също толкова тихо Гамаш. - Родителите му са го изпратили там.

- Прав сте. Неговата майка също си я биваше. Но той е имал повече съпротивителни сили. И все пак е преживял истински кошмар. Да не говорим за случая със змиите. Един ден Беи и Питър си играели на каубои в мазето, когато се натъкнали на змийско гнездо. Беи твърди, че пълзели навсякъде по пода. Имало и мишки. Тук няма къща без мишки, но не във всяка има змии.

- Има ли още змии там?

- Не знам. - Стъпеше ли в къщата на Тимър, Клара виждаше змии навсякъде: свили се на кълба в тъмни ъгли, проврели се под столовете, провиснали от гредите. Може би всичко бе плод на въображението й. А може би не. Накрая категорично бе отказала да влиза в къщата на Тимър чак до последните няколко седмици от живота й, когато бяха нужни доброволци. Но дори и тогава Клара ходеше там заедно с Питър и стоеше далеч от тоалетната. Знаеше си, че зад казанчето се бе свило кълбо змии. Така и не посмя да стъпи в мазето. Дори не доближи онази врата до кухнята, зад която се долавяше хлъзгането на змиите и вонята на блатото.

Клара мина на скоч, след което и двамата се загледаха през прозореца към викторианските кули, които едва се подаваха иззад дърветата на склона.

- Но нали Тимър и Джейн са били много добри приятелки? - подхвърли Гамаш.

- Прав сте. Но Джейн се разбираше с всеки.

- С изключение на племенницата си Йоланд.

- Което нищо не значи. Йоланд се погажда трудно и със самата себе си.

- Имате ли представа защо Джейн не е позволявала на никого да влиза в другите стаи на дома й освен кухнята?

- Ни най-малка. Но тя ни покани да отпразнуваме включването й в изложбата. Искаше да се съберем във всекидневната й вечерта след изложбата - отвърна Клара.

- Кога се случи това? - попита Гамаш и се приведе напред.

- В петък, по време на вечеря. След като научи, че картината й е одобрена.

- Чакайте малко! - изрече възбудено Гамаш и плъзна лакти по масата. - Казвате, че в петъка, преди да умре, е поканила всички на парти в дома си? За първи път в живота си?

- Да. Ние сме ходили на вечеря и на празненства у тях хиляди пъти, но винаги ни е посрещала в кухнята. Този път искаше да направи събирането във всекидневната. Толкова ли е важно?

- Не знам. Кога е откриването на изложбата?

- След две седмици.

И двамата замълчаха, бяха потънали в размисъл за предстоящото събитие. В този момент Клара обърна внимание на часа.

- Трябва да тръгвам. Ще имаме гости за вечеря. - Двамата станаха и госпожа Мороу се усмихна. - Благодаря ви, че открихте чакалото.

Гамаш се поклони леко и проследи с поглед как жената се провира между масите. Кимаше и махаше на разни хора, докато стигна до масата на Питър и Беи и целуна съпруга си по челото. Двамата мъже се изправиха едновременно, като един, и излязоха от бистрото заедно с Клара, сякаш бяха семейство.

Гамаш вдигна „Голяма момчешка книга за лова“ от масата и отгърна предната корица. От вътрешната й страна с големи, тумбести и малко детински букви бе изписано: „Б. Маланфан“.

В пансиона Гамаш завари Оливие и Габри да се приготвят за вечеря у семейство Мороу, за която всеки трябваше да си носи храна.

- Във фурната има овчарски пай⁷, ако сте гладен - подхвърли Габри на излизане.

Инспекторът се качи на втория етаж и почука на вратата на агент Никоя. Предложи й да се срещнат долу след двайсет минути, за да продължат сутрешния си разговор. Никоя се съгласи, а Гамаш поясни, че тази вечер ще вечерят в пансиона, така че не е нужно да се гласи. Младата жена кимна, благодари му и затвори вратата, след което се върна към заниманието си от последния половин час. И по-точно - продължи да си блъска главата над въпроса какво да облече. Кой от всички костюми, взети назаем от сестра й Анджелина, бе най-подходящ за случая? Кой от тях щеше да внуши на околните, че Ивет е интелигентна и силна, че един ден ще бъде главен инспектор и е най-добре да не застават на пътя й? Кой казваше: „Харесвайте ме“? Кой беше правилният избор?

Гамаш се добра до стаята си и щом отвори вратата, изпита силното желание да се хвърли върху покритото с чисти бели завивки месингово легло. Искаше само да потъне в него, да затвори очи и да се унесе бързо в дълбок сън. Помещението бе обзаведено простичко -скромни бели стени и вишневочервен дървен шкаф с чекмеджета. Едната стена мамеше погледа със стар маслен портрет; избелял персийски килим покриваше дървения под. Стаята бе уютна и спокойна. Поколеба се за миг, но с решителна крачка се отправи към банята. Душът го освежи. Облече домашни дрехи и се обади на Рен-Мари, след което събра записките си и слезе във всекидневната. Всичко това вмести в двайсет минути.

Ивет Никоя се появи половин час по-късно. Решила бе да сложи костюм, който излъчва власт. При влизането й Гамаш не вдигна поглед от записките си.

- Имаме проблем. - Инспекторът остави бележника си и изгледа Никоя, която седеше срещу него с кръстосани крака и ръце. Беше самата отдаденост. - Всъщност вие имате проблем. Който обаче е и мой, тъй като засяга разследването ни.

- Наистина ли, сър? И какъв е той?

-Добре разсъждавате, агент Никоя.

- Нима това е проблем?

- Всъщност е основният ви проблем. Вие сте самодоволна и арогантна. - Тихите му думи сякаш я халосаха по главата. Никой досега не си бе позволявал да й говори така. - Започнах с факта, че разсъждавате добре. На съвещанието днес следобед демонстрирахте отлични дедуктивни умения. - Никоя се изпъна в стола си. По-спокойна, но нащрек. - Но това не е достатъчно - продължи Гамаш. - Трябва да използвате ума си. А не го правите. Гледате, но не виждате. Слушате, но не чувате.

Никоя бе почти сигурна, че е виждала тези думи върху чаша за кафе в отдел „Пътна полиция“. Бедният Гамаш се водеше от банални философийки, които ставаха само за украса на евтини чаши.

- Гледам и слушам достатъчно добре, за да реша случая.

- Възможно е. Ще видим. Както вече казах, свършихте добра работа и умеете да разсъждавате добре. Нещо обаче липсва. Сигурен съм, че го усещате. Никога ли не се чувствате объркана, сякаш хората говорят на чужд език, сякаш става нещо, което е ясно на всеки друг, но не и на вас?

Никоя много се надяваше, че шокът не се е изписал на лицето й. Откъде беше разбрал?

- Единственото, което не разбирам, сър, е как може да ме укорявате за разрешаването на конкретен случай.

- Липсва ви дисциплина. - Гамаш упорито се опитваше да отвори очите й. - Какво ви казах например, преди да влезем в къщата на Крофт?

- Не помня. - Дълбоко в съзнанието й проблесна бегъл спомен. Май наистина беше загазила.

- Казах ви да не говорите, само да слушате. И въпреки това заговорихте госпожа Крофт при

влизането й в кухнята.

- Ами, все някой трябваше да покаже любезност към нея. По-рано ме бяхте обвинили, че съм груба, а това не е вярно.

„О, боже, само да не се разплача сега“ - помисли си Ивет, но очите й вече се наливаха със сълзи. Сви в юмруци ръцете в скута си.

- Аз съм мила.

- Затова ли било всичко? В момента разследваме убийство. Длъжна сте да изпълнявате разпорежданият а ми. Не може да има едни правила за вас и други за всички останали. Разбирате ли? Кажа ли ви да пазите тишина и да си водите бележки, вие изпълнявате. -Последните думи изрече бавно, отчетливо и хладно. Гамаш се зачуди дали Никол изобщо си дава сметка що за манипулативно същество е. Много се съмняваше.

- Тази сутрин ви дадох три от четирите изречения, които водят към пътя на мъдростта.

- Казахте ми всичките четири изречения. - Никол започваше да се пита дали шефът й е наред с главата.

Гамаш я гледаше втренчено - без гняв, но и без следа от топлина.

- Повторете ги, ако обичате.

- Съжалявам; не знам; нуждая се от помощ; забравил съм.

- „Не помня“ ли? Това пък откъде ви хрумна?

- Ами, вие ми го казахте тази сутрин.

- Наистина ли мислите, че „не помня“ може да е житейски урок? Просто бях забравил последното изречение. Да, така е, казах „не помня“. Но помислете за контекста, в който го изрекох. Ето ви идеален пример за това, че не използвате ума си в пълна степен. Не мислите. Не е достатъчно само да чувате думите.

„Ох, пак се почва - помисли си Ивет. - Дрън, дрън, дрън... трябва да се вслушвате.“

- Трябва да се вслушвате. Думите винаги имат контекст, сами по себе си са нищо. Когато госпожа Крофт отрече в мазето да има нещо, вие обърнахте ли внимание на начина, по който го изрече, на интонацията й? Отчетохте ли какво предшестваше тези думи, какво казваха езикът на тялото й, движенията на ръцете, погледът? Припомнихте ли си предишни разследвания, при които заподозрените са заявили същото?

- Това е първото ми разследване - заяви Никол победоносно.

- И защо, мислите, ви казах само да слушате и да си водите бележки? Защото нямате опит. Можете ли сега да отгатнете кое е последното изречение?

Никол бе потънала в мисли.

- Не бях прав. - Гамаш подозираше, че говори на вятъра, но бе длъжен да опита. Самият той бе чул нещата, които предаваше на Никол сега, като двайсет и пет годишен новобранец в отдел „Убийства“. Инспектор Комо го накара да седне един ден и му изнесе накуп всички тези уроци в лекция, която никога не се повтори. Огромен подарък, който Гамаш продължаваше да използва и днес. Преди дори лекцията на Комо да е приключила, проумя, че е получил дар, който трябва да предава нататък. И след като го повишиха в инспектор, така и направи - започна да учи следващото поколение. Наясно беше, че може само да изнесе необходимите уроци на младите си колеги. Какво щяха да правят те с тях, си беше тяхна грижа. Оставаше да каже на Никол едно последно нещо. - Тази сутрин ви зададох въпрос за начините, по които се учите. Е, какъв е отговорът ви?

- Не знам.

В паметта му изплуваха стихове от знаменитата поема на Рут Зардо: Просто ще избягам далече,/ където не ще ме намериш, нито нараниш или принудиш да говоря.

- Какво? - попита Никоя. Не беше честно! Даваше всичко от себе си. Следваше го навсякъде, дори се съгласи да остане в това затънтено село заради разследването. И даже реши онзи дяволски проблем. А получи ли някакво признание в замяна? Не. Може би Гамаш вече не го биваше толкова и когато тя разреши случая вместо него, го е накарала да осъзнае колко е жалък отстрани.

„Точно това е - помисли си, зърнала спасителен пояс. - Гамаш изпитва професионална ревност. Нямам вина за това.“ Успя да издрала от бурното море и да се добере до суша. В последния момент нечии ръце се бяха вкопчили в глезените й в опит да я повлекат обратно, но тя бе успяла да се добере до своя спасителен остров.

- Хората се учат от грешките си, агент Никоя.

»Да, да.“

¹ Книгите на Мирна. Нови и употребявани (фр.). - б. р.

² Грешката се дължи на близкото произношение на английските думи beans (боб) и beings (същества); human beings - човешки същества. - б. пр.

³ Популярен цитат от Шекспировата трагедия „Юлий Цезар“; превод от англ. Валери Петров, 1973 г. - б. р.

⁴ Джон Дън (1572-1631) е английски поет и англикански проповедник. - б. р.

⁵ Думата за чакало на английски - blind, означава също и „сляп“. - б. р.

⁶ „И неприятели на човека ще бъдат домашните му“. - б. р.

⁷ Пай с месо и картофено пюре. - б. р.