Убийството във Феъруел

1

Бях единственият, който слезе от влака във Феъруел.

Изпод навеса за чакащите през дъжда се зададе мъж. Беше нисък. Имаше мрачно и плоско лице. Носеше сива непромокаема шапка и сиво палто с кройка на шинел.

Въобще не ме погледна. Гледаше куфара и чантата в ръцете ми. Вървеше бързо, с резки къси крачки.

Докато поемаше багажа ми, не обели дума. Попитах:

— От Кавалови ли?

Той вече ми бе обърнал гръб и носеше куфара и чантата към жълтокафяв автомобил, паркиран в алеята до настлания с чакъл перон. Вместо отговор кимна два пъти към колата, без да се оглежда или да забави нервния си полутръс.

Качих се с него.

Три минути карахме през селото. Излязохме на шосе, което се изкачваше на запад между хълмовете. На дъжда настилката изглеждаше като гръб на тюлен.

Мъжът с плоското лице бързаше. Бръмчеше с такава скорост, че скоро отминахме и последните къщурки, пръснати по склоновете.

След малко от лъскавия черен път свихме по по-светъл, който криволичеше на юг по залесено било. От време на време шосето влизаше в трийсетметрови тунели от високи дървета, плътно сплели листати клони над нас.

Дъждът се събираше върху тях на тежки капки и думкаше по покрива на колата. В тунелите здрачът на ранната дъждовна вечер се превръщаше почти в нощен мрак.

Мъжът с плоското лице включи фаровете и увеличи скоростта.

Беше се изпънал вдървено зад волана. Аз седях зад него. Над яката на шинела, в късите косми на врата му, блестяха ситни капчици. Може би бяха от дъжда. Или пот.

Стигнахме средата на един от тунелите. Плоското лице на мъжа се стрелна наляво и той изрева:

— Аааааа!

Беше дълъг, силен, пронизителен рев, изтънял от ужас.

Скочих и се наведох да видя какво става с него.

Колата кривна рязко, втурна се още по-бясно напред и ме хвърли назад върху седалката.

През страничното стъкло зърнах с крайчеца на окото си нещо тъмно, което лежеше на пътя.

Извърнах се към задното стъкло, по-слабо замъглено от дъжда.

Видях чернокож мъж, проснат по гръб в лявата страна на пътя. Тялото му бе извито в дъга, сякаш се държеше само на петите и тила. От лявата страна на гърдите му стърчеше дръжка на нож, дълга поне петнайсет сантиметра.

Докато видя всичко това, бяхме направили завой и излязохме от тунела.

— Спри — казах на мъжа с плоското лице.

Той се направи, че не ме чува. Колата летеше с всичка сила. Сложих ръка на рамото му.

Рамото се измъкна изпод ръката ми и той пак извика:

— Ааааа! — сякаш чернокожият мъртвец го бе стиснал за гърлото.

Протегнах се през него и изключих двигателя.

Той пусна волана и се вкопчи в мен с двете ръце. От устата му излизаха звуци, но от тях не се събра нито една дума, която да ми е позната.

Сложих ръка на волана. С другата го хванах под брадата. Наведох се над облегалката и с тялото си го притиснах към кормилото.

Докато се кълчех, благодарение на Божията помощ колата не изхвръкна от пътя и накрая спря.

Вдигнах се от главата на плосколикия мъж и попитах:

— Какво ти става бе, човек?

Той ме гледаше с ококорени бели очи, трепереше и мълчеше.

— Обръщай! — наредих му. — Ще се върнем там.

Той заклати отчаяно глава и издаде още от онези звуци, които може би означаваха нещо, но на език, който не разбирах.

— Познаваш ли го? — попитах.

Той кимна.

— Познаваш го — изръмжах.

Пак кимна.

Започнах да подозирам, че каквото и да кажа, той само ще кима срещу мен.

— Тогава се махай от кормилото. Аз ще карам.

Той отвори вратата и се изхлузи навън.

— Върни се — викнах му.

Той се отдръпна, клатейки глава.

Наругах го и седнах зад волана.

— Добре, чакай ме тук — казах и тръшнах вратата.

Онзи бавно отстъпи назад и с изскочили от ужас очи ме наблюдава, докато обръщах колата:

Трябваше да карам повече, отколкото предполагах, някъде към километър и половина.

Чернокожия го нямаше. Тунелът беше пуст.

Ако знаех точно къде бе лежал, можех да огледам мястото и да разбера как е бил преместен. Но не бях имал време да запомня никакъв ориентир и сега четири или пет места ми изглеждаха като онова.

На светлината на фаровете огледах внимателно лявата половина на пътя от единия край на тунела до другия.

Не видях кръв. Не намерих отпечатъци от обувки. Не забелязах никакви следи, че някой е лежал на пътя. Не открих нищо.

Беше вече твърде тъмно, за да претърсвам гората.

Върнах се там, където бях оставил мъжа с плоското лице.

Беше изчезнал.

Изглежда, рекох си, господин Кавалов е бил прав да мисли, че му трябва детектив.