Убийството във Феъруел

5

На другата сутрин полето бе свежо и блестеше на ясното слънце. Топлият бриз сушеше земята и гонеше по небето бели облаци, пухкави като памучни къдели.

В десет часа тръгнах пеша към дома на капитан Шери. Открих го веднага — бледорозово бунгало с керемиден покрив. От пътя до него се стигаше по чакълена алея.

На верандата отпред имаше маса с бяла покривка, наредена за двама.

Слаб чернокож с почти момчешки вид, облечен в бяло сако, отвори вратата, преди да съм успял да почукам. Чертите му бяха по-фини, отколкото на повечето афроамериканци, имаше орлов нос и излъчваше приятна интелигентност.

— Ще хванеш някоя настинка, като се въргаляш по мокрите пътища — рекох му вместо поздрав, — а може и някой да те сгази.

Устата му се разпъна в усмивка чак до ушите и ми показа голям брой здрави жълти зъби.

— Прав сте, сър. — Той изсъска „с“-тата, изтъркаля „р“-тата и се поклони. — Capitaine ви чакаше за закуска. Седнете, сър. Ще го извикам.

— Кучешко ли ще ядем?

Устата му се сви, после пак се опъна до ушите и той разтърси силно глава.

— Не, сър. — Вдигна черните си ръце и започна да изброява с пръсти. — Има портокали, пушена херинга, бъбречета на скара, яйца, мармалад, препечени филийки и чай или кафе. Няма кучешко.

— Чудесно — одобрих менюто и се настаних в един от плетените фотьойли на терасата.

Имах време да запаля цигара, преди капитан Шери да се появи.

Беше сух, висок мъж към четирийсетте. Пясъчнорусата му коса бе разделена на път по средата и сресана плътно по малката му глава, над изгоряло от слънцето лице. Очите му бяха сиви, с къси мигли, прави като острие. Устата му също бе твърда права линия под късо подстриганите мустаци с цвета на косата. Дълбоки бръчки прорязваха като с нож горната му устна от ноздрите до ъглите на устата. Други, също толкова дълбоки, се спускаха по бузите чак до ръба на долната челюст. Носеше хавлиен халат на ярки райета върху светлобежова пижама.

— Добро утро — поздрави ме той приятелски с нещо като козируване. Не ми подаде ръка. — Не ставайте. Маркъс още не е приготвил закуската. Спах до късно. Сънувах нещо ужасно противно. — Той умишлено провлачваше думите — Че някой е прерязал гърлото на Теодор Кавалов оттук дотук. — Прекара кокалести пръсти от едното си ухо до другото. — Гадна работа. Квичеше, целият в кръв, свинята му със свиня.

Ухилих се и подхвърлих:

— И това не ви хареса?

— О, това, дето беше заклан, чудесно, но квиченето и кръвта бяха отвратителни. — Вдигна нос и подуши въздуха. — Отнякъде мирише на орлов нокът, нали?

— Да, нещо такова. Да го заколите ли смятахте, когато го заплашихте?

— Аз съм го заплашил? — проточи той. — Скъпи момко, нищо подобно не съм правил. Бях в Уджа, вонящо мароканско градче близо до алжирската граница, и една сутрин някакъв глас ми заговори от едно портокалово дърво: „Иди във Феъруел, в Калифорния, в Щатите, и там ще видиш как умира Теодор Кавалов.“ Страхотно хрумване, помислих си. Благодарих на гласа, наредих на Маркъс да събере багажа и дойдох тук. Щом пристигнах, казах на Кавалов за това с надеждата, че ще умре веднага и няма да се налага да вися да го чакам. Обаче не умря и вече съжалявам, че не попитах гласа за точната дата. Не ми се кисне тук с месеци.

— Затова ли сте се опитвали да ускорите нещата? - попитах.

— Моля?

— Schrecklichkeit — обясних, — каменни черепи, кучешки чевермета, изчезващи трупове.

— Петнайсет години бях в Африка — каза той, — Много вярвам на гласове, които идват от портокалови дървета и в които никой не се вслушва. Не си въобразявайте, че имам пръст в станалото, каквото и да е то.

— А Маркъс?

Шери поглади току-що обръснатите си страни и отвърна:

— Възможно е. Той има непоправима склонност към първобитни африкански дивотии. С удоволствие ще му нашаря черния задник за всяка неприлична постъпка, за която имате убедително доказателство.

— Нека да го хвана, сам ще му го нашаря.

Шери се наведе към мен и предпазливо прошепна:

— Гледайте да не заподозре нещо, преди да го спипате. И с двата си ножа прави чудеса.

— Ще се опитам да го запомня. Гласът не каза ли нещо за Ринго?

— Не беше необходимо. Когато умре тялото, умира и ръката.

Черният Маркъс се появи с храната. Преместихме се на масата и аз започнах втората си закуска.

Шери се чудеше дали гласът, който му е говорил от портокаловото дърво, е говорил и на Кавалов. Каза, че питал Кавалов, но не получил много задоволителен отговор. Беше убеден, че гласовете, които предричат смърт на враговете на хората, обикновено предупреждават и самия обречен какво го чака.

— Така се прави, доколкото знам — недоумяваше той.

— Нямам понятие — признах. — Но ще опитам да разбера и ще ви кажа. Също така може би трябва да го попитам какво е сънувал тази нощ.

— Сутринта изглеждаше ли зле?

— Не зная. Когато излязох, още не беше станал. Сивите очи на Шери пламнаха.

— Искате да кажете, че нямате представа в какво състояние е той тази сутрин, дали е жив, или не, дали сънят ми е верен, или не?

— Да.

Твърдата линия на устата му се отпусна в самодоволна усмивка.

— Света Дево! — зарадва се той. — Това е чудесно! А аз помислих… от вас останах с впечатление, че сънят ми е празна работа, че няма никакъв смисъл.

Той плесна силно с ръце.

Черният Маркъс се показа от вратата.

— Събирай багажа — нареди Шери. — Плешивият е хвърлил топа. Изчезваме.

Маркъс се поклони и ухилен хлътна вътре.

— Не е ли по-добре да почакате, за да сте сигурен? — попитах.

— Но аз съм сигурен — заяви той. — Както бях сигурен и когато чух гласа от портокаловото дърво. Няма какво да чакам повече — видях го как умира.

— Насън.

— Насън ли? — попита той безгрижно.

Когато след десетина минути си тръгнах, отвътре се чуваше шум, сякаш Маркъс наистина събираше багажа. Шери ми стисна ръката.

— Много се радвам, че закусихте с мен. Може пак да се срещнем, ако работата ви довее в Северна Африка. Поздравете от мое име Мириам и Долф. Не мога искрено да им изпратя съболезнования.

Щом излязох от полезрението на бунгалото, свих от пътя и тръгнах по една пътека нагоре по хълма и потърсих място, от което бих могъл да наблюдавам къщичката на Шери. Намерих полусрутена колиба на североизточната част на билото. От нея се разкриваше като на длан бунгалото и пространството пред него, и голяма част от чакълената алея заедно с мястото, където тя се събираше с пътя. Разстоянието беше голямо за невъоръжено око, но с бинокъл всичко щеше да се вижда идеално въпреки високите храсталаци наоколо.

Когато се върнах в къщата на Кавалов, заварих Ринго с книга в ръка, облегнат на няколко пъстри възглавници в тръстиков стол под едно от дърветата.

— Е, как ви се стори? — посрещна ме той. — Откачен ли е?

— Не толкова. Каза да поздравя вас и госпожа Ринго. Как е ръката тази сутрин?

— Ужасно. Сигурно е от влагата снощи. Цяла нощ не съм мигнал от болки.