Убийството във Феъруел

4

Изтичах до стаята да си взема шапката, палтото, фенерчето и пистолета.

Когато тръгнах да слизам, Ринго и жена му стояха на входната врата.

Той беше облякъл тъмен шлифер, закопчан плътно върху ранената ръка, левият ръкав висеше празен. С дясната ръка бе прегърнал госпожа Ринго. Двете й голи ръце бяха обвили врата му. Тя се бе извила назад, а той се беше навел над нея. Целуваха се.

Дръпнах се малко назад и вдигнах повече шум с краката си, преди да се покажа отново. Те вече се бяха разделили и ме чакаха до вратата. Ринго дишаше тежко като че ли бе тичал. Той отвори вратата.

Госпожа Ринго се обърна към мен.

— Моля ви, не позволявайте на глупавия ми съпруг да върши щуротии.

Обещах й и го попитах:

— Струва ли си да взимаме слуги или работници с нас?

Той поклати скептично глава.

— Онези, които не се крият, ще бъдат безполезни като другите. Всички са много наплашени.

Двамата излязохме, а госпожа Ринго остана на вратата и ни изпрати с поглед. Дъждът бе спрял, но тъмното небе над нас предвещаваше нов порой.

Ринго ме поведе покрай къщата по тясна пътека, която слизаше през шубраците по хълма, минаваше между група ниски постройки в плитка долчинка и отново се изкачваше косо по склона на друго, по-ниско възвишение.

Земята беше подгизнала. Пътеката свърши на върха на хълма пред мрежеста порта, минахме през нея и нагазихме в някакво стърнище, едновременно хлъзгаво и лепкаво. Вървяхме бързо. Калта по обувките, тежкият нощен въздух и палтата ни сгорещиха.

Когато прекосихме нивата, съзряхме пожара — трептящо оранжево петно зад появилите се дървета. Прескочихме ниска телена ограда и тръгнахме между тях.

Силно шумолене премина в листата над главите ни, дойде отляво и спря с тежък удар в ствола на едно дърво от дясната ни страна. После нещо пльосна в калта под дървото.

Отляво се разнесе смях — глух и зловещ.

Стори ми се, че гласът идва отблизо. Тръгнах към него.

Огънят беше малък и твърде далеч, за да ми помогне особено в тъмнината. Под дърветата цареше пълен мрак.

Препъвах се в коренища, блъсках се в дънери и не открих нищо. Фенерчето щеше да помогне повече на онзи, който се смееше, затова го държах в ръка, без да го включвам.

Играта на криеница със самия себе си ме умори и прецепих до другия край на горичката. Излязох на открито и тръгнах към огъня.

Беше стъкмен в края на нивата, на два-три метра от най-близкото дърво. Пощадените от дъжда изсъхнали вейки и счупени клони догаряха, когато стигнах до него.

От двете му страни в земята бяха забучени двувърхи колчета. Върху тях бе закрепена дълга права фиданка. Нанизан над нея, над огъня висеше труп на животно, без глава, без крака; без опашка, одрано и с разпран корем.

На няколко метра встрани се въргаляха кучешка глава, кожа, крака, опашка и вътрешности, потънали в голяма локва кръв.

Край огъня имаше струпани натрошени сухи съчки. Хвърлих ги върху жаравата. Ринго излезе измежду дърветата и дойде при мен. Носеше камък, голям колкото грейпфрут.

— Успяхте ли да го видите? — попита.

— Не. Изсмя се и изчезна. — Той ми подаде камъка.

— Това хвърли по нас.

Върху гладката сива повърхност с червено бяха нарисувани кръгли очи, триъгълен нос и ухилена, озъбена уста — нещо като череп.

Остъргах с нокът едното око и установих:

— Креда.

Ринго вторачено гледаше цвъртящото тяло на шиша и кървавата купчина на земята.

— А това? — попитах.

Той преглътна и рече:

— Мики беше много мило кученце.

— Ваше?

Той кимна.

Обиколих наоколо, осветявайки земята с фенерчето.

Открих няколко отпечатъка от стъпки, ако можеха така да се нарекат.

— Намерихте ли нещо? — попита Ринго.

— Да. — Показах му един от отпечатъците. — Имал е увити парцали около обувките. Не са ясни.

Върнахме се пак при огъня.

— Още една демонстрация — рекох. — Онзи, който е заклал и одрал кутрето, е знаел много добре, че така не може да го сготви. То ще изгори отвън, преди отвътре дори да се е затоплило, а както е сложено на шиша, веднага ще падне в огъня, ако опитате да го обърнете.

Мрачното лице на Ринго леко се разведри.

— Така е малко по-добре — обади се. — Че го е убил, е достатъчно гнусно, но представата за човек, който би изял Мики или дори само го е помислил, ме ужасява.

— Не е това — уверих го. — Демонстрация е. Такива неща ли ставаха напоследък?

— Да.

— С каква цел?

Той мрачно повтори думите на Кавалов:

— Капитан Котка-и-мишка.

Подадох му цигара, извадих една за себе си и ги запалихме със съчка от огъня. Той вдигна очи към небето.

— Пак заваля, хайде да се прибираме — промърмори. Въпреки това остана до Огъня, втренчен в набучения кучешки труп. Наоколо вонеше тежко на изгоряло месо.

— Не взимате много на сериозно тази история, нали? — попита Ринго с тих равен глас.

— Странна е.

— Той е съсипан — обясни Ринго със същия тих тон. — Опитайте се да разберете. За него честта означаваше нещо. Затова в Кайро се наложи да го преметнем, вместо да му даваме подкупи. Повече от десет години позор могат да смажат такъв човек. Имал е две възможности: или да си тегли куршума, или — това. И аз отначало мислех като вас. — Той подритна нещо към огъня. — Глупаво е наистина. Но вече не ми е до смях, шегувам се само пред Мириам и полковника. Когато се появи за първи път, въобще не предполагах, че толкова е подивял. В Кайро лесно се оправях с него. Като разбрах, че сега не става, малко се обърках. Слязох в селото и предизвиках онази разпра. Не биваше да го правя. Беше лоша постъпка, защото беше глупава. В Кайро той се сресваше, преди да се обръсне, за да е спретнат пред огледалото. Не знам дали ме разбирате.

— Първо трябва да говоря с него — отвърнах. — В селото ли живее?

— Държи една къщурка горе на хълма. Първата отляво, след като свиете по главния път. — Ринго хвърли фаса си в огъня и ме погледна замислено, прехапал долната си устна. — Не знам как ще се разберете с полковника. Той не е много по шегите. Не ги разбира, затова няма да ви се довери.

— Ще гледам да внимавам — обещах. — Не може ли да предложим на този Шери пари?

— Господи, не — каза Ринго тихо. — Той е напълно заслепен.

Свалихме останките от кучето, разрихме жаравата с крака, стъпкахме я в калта и се върнахме в къщата.