Убийството във Феъруел

10

Когато минах покрай бунгалото, прозорците му светеха. Изкушавах се да изляза от моята таратайка и да надзърна, но се боях, че няма да мога да надцакам Маркъс на негова собствена територия.

Щом свих по черния път към изоставената хижа, която бях открил при предишното ми идване, изгасих фаровете и запъплих нагоре на светлината на ослепително бялата луна.

Преди хижата отбих встрани от пътя.

Изкачих се на порутената веранда, съзрях бунгалото и започнах да нагласям бинокъла си.

Още преди да го фокусирам като хората, вратата на бунгалото се отвори и на жълтата светлина отвътре видях да излизат две човешки фигури.

Едната беше на жена.

Завъртях леко регулатора и лицето й изплува ясно пред очите ми. Госпожа Ринго.

Тя вдигна яката на палтото около лицето си и забърза надолу по чакълената алея. Шери остана на верандата и я изпрати с поглед.

Когато стигна пътя, тя се затича нагоре по хълма към своята къща.

Шери влезе обратно и хлопна вратата.

Два часа и половина по-късно по алеята се зададе мъж. Вървеше бързо към бунгалото и току се оглеждаше предпазливо.

Почука на вратата.

Светлината отвътре плисна право в лицето му — лицето на Долф Ринго.

Той влезе. Вратата се затвори.

Прибрах бинокъла, слязох от терасата и тръгнах към бунгалото. Не знаех дали ще намеря друго подходящо място за бричката си, затова я оставих под хижата.

Беше рисковано да мина по алеята.

Десетина метра над нея свих от черния път и се запромъквах колкото може по-тихо през храсталаците и тревите. Знаех с кого си имам работа и държах пищова си в ръка.

Всички прозорци на бунгалото откъм мен светеха, но бяха затворени, а щорите спуснати. През тях се процеждаха лъчи и помагаха на луната да осветява земята наоколо. Това бе прекрасно, докато се кокорех отгоре с бинокъла. Сега ми пречеше да приближа достатъчно и да чуя нещо полезно отвътре.

Спрях на най-близкото тъмно място, на около пет метра от бунгалото, да обмисля положението.

Свит така, наистина чух нещо.

Но не дойде откъдето трябва. И не това исках да чуя. Беше шум от стъпки, които приближаваха към къщата.

Не знаех дали не се виждам откъм алеята. Обърнах се да се уверя. И така се издадох.

Госпожа Ринго подскочи и замръзна на алеята, после извика:

— Долф вътре ли е? А? Вътре ли е?

Опитах се с кимане на глава да й покажа, че е вътре, но тя вдигна такъв шум с това „вътре ли е“, че трябваше и аз да извикам „да“, за да ме чуе.

Не знам дали нашата олелия раздвижи онези вътре, но в бунгалото започна пукотевица.

В такива случаи изстрелите се броят, но сега трещяха едновременно и изтървах сметката, ала имах чувството, че станаха поне петдесет, докато стигна до входната врата.

За късмет не беше от здравите. При втория удар с рамо отиде.

Озовах се в малко антре, свързано чрез сводест портал с дневна стая. В нея беше задимено и миришеше остро на изгорял барут.

Шери бе паднал на лъскавия под до портала, сгърчен на една страна на лакът и коляно и се опитваше да докопа тежък пистолет, който лежеше върху кехлибарения килим на около метър от него.

В другия край на стаята Ринго бе застанал на колене и трескаво натискаше спусъка на черния револвер в здравата си ръка. Патлакът беше празен. Щрак, щрак, тцрак, щрак, изглеждаше глупаво, но Ринго продължаваше да работи здравата. Болната му ръка си беше с шините, но бе измъкната от превръзката на врата и висеше. Лицето му бе подуто и налято с кръв. Очите му се блещеха кухо. От гърба му стърчеше бяла кокалена дръжка на нож. Острието бе забито до дъно точно над бедрото. Той продължаваше да щрака с празния револвер срещу Маркъс.

Негърът стоеше прав, широко разкрачен, със свити колене. Беше разперил лявата ръка върху гърдите си и между черните му пръсти бликаше кръв. В дясната ръка държеше друг нож с бяла кокалена дръжка и трийсетсантиметрово острие. Държеше го професионално — насочен напред като шпага. Опитваше се да стигне до Ринго, приближаваше го със залитане, влачеше крака, въртеше неспокойно ножа, но върхът му бе винаги към Ринго.

Не ни виждаше. Не ни чуваше. Цялото му съзнание беше насочено единствено към мъжа, паднал на колене, в чийто гръб бе забит ножът — близнак на този в ръката му.

Ринго също не ни виждаше. Предполагам, че не виждаше дори и Маркъс. Крепеше се на колене и упорито щракаше с празния револвер.

Прескочих Шери и замахнах с пистолета си към тила на Маркъс. Прас. Негърът се строполи.

Ринго спря да мъчи празния револвер и се втренчи изненадано в мен.

— Тия играчки не стават за нищо, ако не им сложиш патрони — обясних му, после измъкнах ножа от ръката на Маркъс и се върнах да прибера пистолета, който Шери вече не се опитваше да стигне.

Сега Шери лежеше по гръб. Очите му бяха затворени.

Изглеждаше мъртъв и с толкова много куршуми в тялото най-вероятно беше.

С надеждата да не е издъхнал, коленичих до него с лице към Ринго и леко повдигнах главата му от пода.

— Шери — казах остро. — Шери.

Той не реагира. Дори клепачите му не трепнаха. Повдигнах с пръсти главата му и съвсем леко я помръднах.

— Ринго ли уби Кавалов? — попитах мъртвия или умиращ мъж.

Дори да не знаех, че Ринго ме наблюдава, можех да усетя погледа му върху мен.

— Той ли беше, Шери? — изкрещях в застиналото лице.

Мъртвият или умиращ мъж не мръдна.

Незабелязано поклатих с пръсти мъртвата или умираща глава, все едно, че кима. Два пъти.

После я отпуснах назад и внимателно я положих на пода.

— Е — изправих се и застанах срещу Ринго, — най-после те спипах.