Удряй и бягай

I

Роджър Ейткън беше от тези шефове, които никога не смесват личния си живот с бизнеса. Чак когато падна на стълбите на Плаза Грийн и си счупи крака, отидох у тях и видях жена му.

Никога не ме беше притеснявал фактът, че не ме кани в къщата си. Според мен няма нищо по-лошо от господин Важна Клечка, който възприема подчинените си като членове на своето семейство. Винаги съм считал мъжа, който кани подчинените си у дома на ежемесечната кошмарна вечеря, където никой не смее да пие или да повиши глас, за шеф, от когото трябва да се пазиш като от чума.

Роджър Ейткън нямаше нищо общо с този тип. Той беше абсолютен феодал. Избираше мъжете и жените, които работеха за него, с педантична взискателност, плащаше им с една четвърт повече от всяка друга рекламна агенция и ако те не оправдаеха доверието му през първата седмица, им удряше един ритник под опашката и те изхвърчаха на улицата. При Ейткън никой нямаше право на втори опит — или ставаш, или не!

Преди да започна работа в ръководената от Ейткън „Интернешънъл енд Пасифик Ейджънси“ — най-голямата и най-добрата агенция на Западния бряг, аз работех в една пропаднала малка фирма, влязла с единия крак във финансовия, гроб, с шеф, когото по-късно тикнаха в клиника за неизлечими алкохолици. Това беше преди около две години. Доколкото си спомням, седях на бюрото си и се борех с рекламата на една нова съдомиячна машина, която дори не можеше да измие мазнината от чиниите когато ми се обади секретарката на Роджър Ейткън. Тя каза, че Ейткън иска да разговаря с мен по личен въпрос, дали не бих могъл да отида към шест часа.

Познавах Ейткън, разбира се, като име в бизнеса. Знаех, че ръководи агенцията за няколко богати бизнесмени и беше направил чудеса с нея. Съвсем естествено аз се зачудих дали няма да ми предложи работа и бях доста развълнуван — да работиш в „Интернешънъл“ беше амбицията на всеки рекламен агент на Западния бряг.

В шест, точно на секундата, бях при секретарката му, а в шест и пет стоях пред бюрото му, подложен на проучване от чифт стоманесини очи, които ме пронизваха както пословичният горещ нож небезизвестната бучка масло.

Ейткън беше едър мъж, почти метър и деветдесет, с масивна конструкция и тен с цвят на уиски, уста като капан и агресивна челюст на властник. Беше на около петдесет и седем, пълен в кръста, но ако това беше тлъстина, тя беше твърда, солидна тлъстина.

Той ме фиксира може би десет секунди, преди да стане и да стисне ръката ми така, че кокалчетата ми изпукаха.

— Вие ли сте Честър Скот? — попита той с глас, който можеше да чуе и секретарката, без да долепя ухото си до слушалката.

Не знам за кой друг би могъл да ме вземе, след като бях съобщил името си поне на четирима негови служители, преди да вляза в кабинета му.

Казах, че съм Честър Скот.

Той отвори една папка на бюрото си и почука върху нея с дебелия си пръст.

— Това ваша работа ли е?

Папката съдържаше около две дузини реклами от различни вестници и списания, върху които бях работил през последните четири-пет месеца.

Казах, че са моя работа.

Той затвори папката и започна да крачи из стаята.

— Не са лоши. Мога да използвам човек като вас. Колко ви плащат?

Казах му.

Той спря да обикаля и ме изгледа така, сякаш не беше сигурен дали е чул добре.

— Знаете ли, че струвате повече?

Казах, че знам.

— Тогава защо не сте направили нищо за това?

Отговорих му, че съм бил много зает и не съм имал време да се захвана с това.

— За вас работата е по-важна от парите, а?

— Не бих казал. Просто бях много зает.

Той пак се втренчи в мен, после мина зад бюрото си и седна.

— Ще ви давам на седмица още сто върху това, което получавате сега. Можете да започнете в понеделник.

Така започнах работа в „Интернешънъл“.

Сега, две години след тази среща, бях втори шеф и отговарях единствено пред самия Ейткън. Изкарвах заплата, която преди две години щеше да ми се стори като мираж. Имах кадилак кабриолет, едноетажна къща с три спални, с изглед към морето, един филипинец, който да се грижи за мен и порядъчна сметка в банката.

Не си мислете, че преминах към тази класа с клатене на крака и пушене на цигари. Когато работиш за Ейткън, работиш здравата. Бях на бюрото си в девет часа всяка сутрин, включително и съботите, а понякога се случваше да остана там до полунощ. Ако „Интернешънъл“ плащаше добре, Ейткън се грижеше усърдно да получи своето в жива сила. Не мисля, че някога съм работил толкова много, но това ми доставяше удоволствие, а имах и добър екип — всеки един от тях беше лично избран от Ейткън мъж или жена, които означаваха нещо. Аз стоях на върха на целия свят. Изглеждах създаден да продължа да стоя точно там, но в края на краищата не се получи така.

Една гореща юлска вечер цялата система изгърмя пред очите, ми. Бях останал в кабинета си до късно. Минаваше девет. С мен бяха само Пат Хенеси — моята секретарка и Джо Фелоуз — моят художник. Всички останали си бяха отишли у дома. Работехме върху рекламата на един нов тоалетен сапун. Беше голяма работа с участието на телевизията и с бюджет от два милиона долара.

Фелоуз ми показваше рекламите, които смяташе да пусне в седмичниците — добър материал, а Пат и аз ги разнищвахме, когато телефонът на бюрото й иззвъня.

Тя отиде до него и вдигна слушалката.

Пат беше хубаво момиче: висока, дългокрака, с медено руса коса, големи сини очи и тен, който изглеждаше прекалено хубав, за да е истински, какъвто си беше. Беше на около двайсет и шест, а умът й режеше като бръснач. Аз и тя работехме като екип. Ако тя не смушкваше паметта ми, щях да бъда силно затруднен да вървя в крак със задачите, които Ейткън непрекъснато трупаше на гърба ми.

Не обърнах никакво внимание на това, което тя казваше по телефона. Джо и аз променяхме една от рекламите. Не бях много доволен от момичето, което беше избрал за модел.

— Слушай, Джо, ако някое момиче наистина има гърди като тези, ще се заклещи в първата въртяща се врата, през която се опита да мине.

— Това е идеята — простичко каза Джо — Точно това искам да кажа. Искам хората, щом видят рекламата, да се запитат какво ли прави маце като това, когато попадне във въртяща се врата. Това е психологически скеч.

Замерих го с рекламата, като това не ми попречи да се засмея. Тогава Пат затвори телефона и каза със своя спокоен, тих глас:

— Господин Ейткън си е счупил крака.

— Е, хайде, ако беше казала, че си е счупил врата… — започна Джо, но изведнъж млъкна и зяпна. — Майтапиш ли се?

Пат ме погледна.

Беше икономката на господин Ейткън. Г-н Ейткън се подхлъзнал на стъпалата на Плаза Грийн и си счупил крака.

— Типично за Ейткън — каза Джо безчувствено. — Можеш да му имаш доверие, че ще си счупи крака на стъргалото. Тя каза ли ти кой крак?

— Ще си затвориш ли устата, Джо? — казах аз. После се обърнах към Пат. — Къде е той? В болница?

— Завели са го вкъщи. Иска да те види. Икономката каза да отидеш веднага там.

Това беше моментът, в който осъзнах, че дори не знам къде живее Ейткън.

— Къде да го открия? — попитах, докато ставах от стола.

— Има малка колибка на булевард „Палм“ — подхвърли Джо с цинична усмивка. — Местенце с двайсет и четири спални, и фоайе достатъчно голямо, за да послужи за автогара, нищо особено — просто една колиба за уикенда.

Не му обърнах внимание и погледнах към Пат.

— „Гейбълз“, булевард „Палм“ — каза тя живо — третата къща вдясно.

Тя започна да отваря чекмеджетата, да вади документи и да ги хвърля в една папка.

— Какво си намислила? — попитах аз, докато я наблюдавах.

Може да ти потрябват. Не мога да си представя, че Ейткън иска да те види само, за да му подържиш ръката. Утре има съвещание на управителния съвет. Ще се наложи ти да го ръководиш. Ще иска да види всички документи, а те са тук.

Тя ми подхвърли папката.

— Но той си е счупил крака! Няма да иска да говори за бизнес. Сигурно много го боли. Може би вече са му сложили инжекция.

— Аз бих ги взела, Чес — настоя Пат — Може да ти потрябват.

Както се оказа по-късно, тя беше права. Наистина ми потрябваха.

„Гейбълз“ беше огромна къща, разположена в двуакрова градина, с изглед към морето и хълмовете в далечината. Едва ли имаше двайсет и четири спални, но бяха поне десет. Беше хубава къща. Точно такава бих искал да имам. Къща, която би възхитила приятелите ви, дори ако тайно ви мразят.

Отляво имаше един доста голям плувен басейн и гараж за четири коли, а там Ейткън беше приютил едно бентли, кадилак, буик и някакъв спортен кабриолет.

Градината изобилстваше с розови храсти, бегонии, петунии и други подобни, и беше окъпана в светлина. Басейнът също беше ярко осветен и изглеждаше пуст, докато минавах с колата по пясъчната алея. Такъв басейн би изглеждал най-добре в компанията на красавици по бикини.

Бях леко зашеметен от това изобилие. Знаех, че Ейткън е голяма клечка, но и представа нямах, че може да си позволи такава показност и разточителство.

Оставих колата, изкачих двайсетте мраморни стъпала, водещи към входната врата и натиснах звънеца. След обичайното кратко забавяне вратата беше отворена от един висок тъмен мъж в костюм на английски иконом. Като ме видя, повдигна белите си вежди. По-късно научих, че се казва Уоткинс и че е внесен от Англия за значителна сума.

— Аз съм Честър Скот. Господин Ейткън ме очаква.

— Да, сър. Влезте, моля, насам.

Аз го последвах в едно голямо антре надолу по някакви стълби, докато стигнахме една стая, която Ейткън очевидно използваше като кабинет. Вътре имаше бюро, диктофон, четири фотьойла, радио и около две хиляди тома, подредени по стените.

— Как е господинът? — попитах Уоткинс, докато той палеше лампите и се готвеше да свие платната и да изчезне във вътрешността на къщата.

— Точно толкова добре, колкото може да се очаква, сър — отговори той с глас, на който би завидял всеки собственик на погребално бюро. — Ако почакате няколко минути, ще го уведомя, че сте пристигнал.

Той излезе, а аз започнах да обикалям стаята и да се взирам в заглавията на книгите. След малко Уоткинс се върна.

— Г-н Уоткинс ще ви приеме.

Стискайки дебелата папка, която Пат ме накара да взема, аз го последвах през дълъг коридор в един асансьор, който ни изкачи на втория етаж. Пресякохме голяма площадка и се спряхме пред една врата. Уоткинс почука, отвори я и застана отстрани.

— Господин Скот, сър.

Ейткън лежеше на нещо като диван. Стаята беше просторна и сто процента мъжка. Пердетата от големия прозорец бяха дръпнати, така че се виждаше осветеното от луната море.

Ейткън изглеждаше както винаги. Единственото странно нещо беше, че лежи, вместо да е прав. Беше захапал една пура, а по цялото легло имаше разпръснати листа. Лампата до леглото образуваше светло петно около него, останалата част от стаята беше в сянка.

— Влизай, Скот — дрезгавият му глас ми подсказа, че е ядосан здравата — и това ако не е нещо! Придърпай един стол. Ще накарам някой глупак да ми плати за всичко. Изпратих адвоката си да огледа стъпалата. Могат да убият човек. Ще хвърчат глави в съда, макар че така кракът ми няма да се оправи.

Приближих един стол до него и седнах. Започнах да изразявам съчувствието си, но той махна с ръка.

— Остави това — каза раздразнено — приказките не помагат. Ще изляза от играта поне за четири седмици, ако може да се вярва на онзи глупак — доктора. На моите години и с моето тегло един счупен крак може да ти изиграе лош номер. Ако не внимавам, ще окуцея, а точно това не искам да ми се случи. Така че ще трябва да стоя тук. Утре се събира управителният съвет. Ти ще го ръководиш — той ме прикова с поглед. — Мислиш ли, че ще се справиш?

Не беше момент за скромничене.

— Само ми кажете как и аз ще го направя.

— В теб ли са документите?

В този момент благослових Пат. Ако не я бях послушал, сега щях да заприличам на пълен глупак. Извадих документите от папката и му ги подадох. Той задържа погледа си върху мен цели десет секунди, а след това суровото му лице се изкриви в нещо като усмивка.

— Знаеш ли, Скот — отбеляза той, докато вземаше документите. — Ти си много умен. Какво те накара да ги донесеш? Защо реши, че няма да съм съсипан и неспособен да работя?

— Не мога да си представя вас, г-н Ейткън, съсипан. Вие не сте човек, който се предава лесно.

— Това е факт.

Пролича си, че съм казал нещо на място. Той остави документите и протегна ръка, за да изтръска пепелта от пурата в пепелника на масата до леглото.

— Кажи ми, Скот, имаш ли пари?

Този неочакван въпрос ме стъписа за момент и аз се ококорих.

— Малко повече от двайсет хиляди долара.

Сега беше негов ред да се изненада.

— Двайсет хиляди, а? Толкова много?

След това се подсмихна. За пръв път, откак го познавах, той изглеждаше развеселен.

— Предполагам, че не съм ти оставил много време да си харчиш парите, а?

— Не е чак толкова зле. Повечето дойдоха по наследство.

— Ще ти кажа защо те питам. Омръзна ми да работя за тая банда умници. Смятам да започна самостоятелно в Ню Йорк. Идните четири седмици ти ще ръководиш „Интернешънъл“. Аз ще ти казвам какво да правиш, но ти ще си този, който ще работи, а понякога сигурно ще се налага да взимаш светкавични решения, без да се консултираш с мен. Не очаквам от теб непрекъснато да ми звъниш и да ме питаш за това и онова. Аз ще ти дам насоките за работа, но ти ще трябва да ги приложиш на практика. Ако успееш, когато се върна, ще ти подаря един шанс, за който всеки твой колега би дал главата си. Ще те направя свой партньор в Ню Йорк, ако имаш желание да вложиш парите си в този бизнес. Това означава, че ти ще бъдеш шефът там, докато аз ръководя „Интернешънъл“. По този начин и двамата с теб ще направим много пари, Скот. Какво мислиш?

— Ами да, разбира се — аз се наострих, а сърцето ми заби лудешки. — Можете да разчитате на мен, г-н Ейткън.

— О’кей, ще видим. Оправиш ли се с „Интернешънъл“ без грешка, те взимам, подхлъзнеш ли се, си вън от играта. Ясно?

Нямах време да размисля какво точно ми предлага Ейткън, защото веднага се захванахме със съвещанието, но по-късно, когато имах възможност да размисля, осъзнах какъв шанс е това. Така щях да навляза в средите на Ейткън и след това рано или късно да заработя самостоятелно. С един залог от двайсет хиляди долара, с възможностите, които Ню Йорк може да предложи на един амбициозен човек от рекламата и с подкрепата на Ейткън аз наистина имах шанс, за който всеки мой колега би дал главата си.

Останах с Ейткън два часа и половина. Обсъдихме подробностите по съвещанието и линията на поведение по проблемите, които той самият трябваше да реши през седмицата. Пат ми беше дала всичко необходимо. Не беше пропуснала и най-дребното, и това направи силно впечатление на Ейткън. Най-накрая към единайсет и половина една висока, суха жена с черна копринена рокля — както по-късно научих г-жа Хепъл, икономката — дойде и ни прекъсна.

— Време е за сън, г-н Роджър — каза тя с поглед, който не търпеше възражение. — Доктор Шулберг каза, че трябва да сте заспал в единайсет, а сега вече минава и половина.

Очаквах Ейткън да я изпрати по дяволите, но той не го направи.

— Проклета кокошка — промърмори той, без да я поглежда, побутвайки документите към мен — Добре, ще вземеш ли тези боклуци, Скот?

Докато прибирах документите в папката, той продължи:

— Ето това трябва да понеса през следващите четири седмици. Обади ми се веднага щом свърши съвещанието. Внимавай с Темпълман. Той създава проблеми. Ела при мен утре вечер. Искам да ме държиш в течение за сметката на Васерман. Не трябва да го изпускаме от око, също и рекламата за сапуна, за да не ни се изплъзнат.

Казах, че ще се погрижа за всичко, пожелах му приятни сънища и се измъкнах от стаята.

Отидох до асансьора, натиснах бутона, за да го повикам, но нищо не се случи. Някой сигурно не беше дръпнал решетката и аз минах през коридора към стълбите. По средата на пътя забелязах, че на долния етаж има няколко врати. Една от тях беше широко разтворена. Светлината, която излизаше оттам, образуваше ярко правоъгълно петно върху зелено-белия килим.

Килимът на стълбите беше плътен и заглуши стъпките ми. Предполагам, че затова тя не ме беше чула, като слизах. Беше застанала пред голямо огледало и се оглеждаше в цял ръст. Ръцете й повдигаха дългата кестенява коса от раменете, главата й беше леко наклонена. Беше облечена в елегантна къса нощница, с боси крака. Това беше най-красивото нещо, което бях виждал през живота си. Не бях сигурен дали има двайсет и две. Двайсет би било по-точно. Тя беше млада, красива и свежа, и всичко в нея беше възбуждащо — от гъстата дълга, бляскава коса, до малките боси крачета.

Тази гледка възпламени искрата в мен, която беше чакала, тлеейки в пепелта, откак можех да се нарека мъж. Искра, която досега не беше успяла да запали нито една жена. Тя пламна с такъв блясък, че почти загубих съзнание, а огънят, който мина през мен, изсуши устните ми, накара сърцето ми да забие силно и ме остави без дъх.

Стоях неподвижен в тъмнината и я наблюдавах, усещах как кръвта ми кипи, а сърцето ми бие тежко. Разбрах, че никога не съм виждал жена, която да желая така силно.

Може би инстинктивно усети, че някой я наблюдава или се беше наситила на отражението си в огледалото, но изведнъж отстъпи назад и се изгуби от погледа ми. После бутна вратата.

Около десет секунди останах неподвижен, взирайки се в полузатворената врата, след това тръгнах надолу по стълбите, към следващата площадка и антрето. Чак когато стигнах там, спрях, за да извадя носната си кърпичка и да избърша потта от лицето си. Уоткинс се зададе от фоайето.

— Топла нощ, сър — каза той и старите му хитри очи се впиха в мен. — Нямахте ли шапка?

Пъхнах кърпичката обратно в джоба.

— Не.

— С кола ли сте, сър?

— Да.

Тръгнах към вратата. Той я отвори вместо мен.

— Лека нощ, сър.

Казах довиждане и топлата тиха нощ ме обгърна. Бях щастлив, че влизам в колата си и сядам зад кормилото.

Въпреки че сигурно беше трийсет и пет години по-млада от Ейткън, бях сигурен, че не му е нито дъщеря, нито любовница. С цялото си същество чувствах, че му е съпруга и от това стомахът ми се сви.

Тази нощ не спах много.

Много неща премислих. Първо — предложението за партньорство в Ню Йорк, което знаех, че идва веднъж в живота, а така също и утрешното събиране на управителния съвет, което можеше да бъде доста опасно.

„Интернешънъл енд Пасифик Ейджънси“ имаше пет директора. Четирима от тях бяха банкери, желаеха да сътрудничат и се възхищаваха от Ейткън. Петият член беше адвокат — Селуин Темпълман — всезнайко и досадник, и мисълта, че трябва да се справя с него, ме безпокоеше.

Освен това стоеше въпросът и със сметката на Васерман. Джо Васерман беше най-големият производител на телевизори на тихоокеанския бряг. Той беше един от нашите най-важни клиенти. Възлагаше ни най-големите поръчки и го знаеше. Непрекъснато ни заплашваше, че ще изтегли сметката и ще я предложи на друга агенция, но досега бяхме успели да го задържим. Ейткън винаги работеше директно с него — нещо, което нравеше с малцина. Сега и това беше на моя гръб и силно ме притесняваше.

Най-накрая идваше мисълта, че от утре в продължение на четири седмици щях да бъда шеф на „Интернешънъл“ със сто и петнайсет подчинени мъже и жени, и двеста и трима клиента, които можеха да ми пишат или да телефонират за своите проблеми във всяка минута от работния ден, очаквайки да получат отговор незабавно. До момента тази мисъл не ме беше разтревожила, защото знаех, че ако нещата тръгнат зле, винаги можех да отида при Ейткън и да му прехвърля, неприятностите. Аз все още можех да направя това, но, разбира се, ако го сторех, нямаше да струвам и пукнат петак в очите му. Човек със счупен крак не иска да се занимава с нищо друго, освен с аварийни ситуации, а това също ме тревожеше.

Докато лежах в леглото в осветената от луната стая и слушах шума на прибоя, всички тези проблеми изглеждаха доста обезкуражителни, докато не ги погледнах реално. В този момент осъзнах, че истинската причина да се обливам в пот в полумрака беше образът на госпожа Ейткън, застанала пред огледалото, който не можех да изгоня от съзнанието си.

Ето защо не можех да заспя — представях си как повдига гъстата, кестенява коса от белите си рамене, формата на гърдите й под ефирната дреха, нейната млада, свежа красота. Мисълта, че е съпруга на Ейткън и горещото желание, което изпитвах към нея, не ми даваха покой.

Защо Ейткън се беше оженил за нея — момиче, достатъчно младо, за да бъде негова дъщеря? Непрекъснато си задавах този въпрос. Не по-малко интересно беше защо тя се беше омъжила за него. Без съмнение нито едно младо момиче не би могло да се влюби в мъж като Ейткън.

Не мислете, че не се опитах да изляза от това състояние. Направих всичко възможно, за да спра да мисля за нея. Казвах си, че е съпруга на Ейткън и следователно е неприкосновена. Тя не беше за мен. Това не беше възможно. Бях луд да мисля за нея по този начин, но това не помогна. Тази нощ не спах много. Просто не можех да спра да мисля за нея.

На другата сутрин пристигнах в офиса след девет, тъкмо когато Пат влизаше в бързия асансьор, и се присъединих към нея. Други служители ни бяха притиснали до стената. Усмихвахме се един на друг, но си мълчахме, защото около нас беше пълно със слушатели. Чак когато влязохме в офиса, й казах за проекта „Ню Йорк“. Тя възкликна:

— О, Чес, това е прекрасно! Винаги съм се чудила защо той не започне самостоятелен бизнес, и то точно в Ню Йорк. Само като си помисля, че ти ще бъдеш шеф!

— Не е сигурно. Ако оплескам нещата тук, ще изхвърча.

— Няма да оплескаш нищо. Ще се справиш. Не трябва дори да допускаш подобна мисъл.

— Ще имам нужда от теб в Ню Йорк, Пат. Не бих могъл да се справя там без теб.

Очите й светнаха:

— Не можеш да ме спреш да дойда там. Винаги съм искала да работя в Ню Йорк.

Докато преглеждах пощата, около мен се завъртя Джо Фелоуз.

— Хей, шефе — ухили се той. — Как е дъртият?

— Единствената разлика беше, че лежеше на леглото и не крачеше напред-назад. Слушай, Джо, зает съм. След няколко минути започва съвещанието. Какво искаш?

Джо седна на ъгъла на бюрото ми.

— Отпусни се, приятел. Нищо няма да се случи там. Единственото, което искам, е да ми кажеш, че дъртият се е гърчил в болки. Харесва ми да си мисля как страда. Обзалагам се, че е опищял цялата къща.

— Нищо такова. Той е истински стоик. Съжалявам, че те разочаровам, Джо, а сега, ако се разкараш, ще мога да прегледам пощата.

Джо не помръдна. Изгледа ме озадачено.

— Изглеждаш притеснен. Какво те мъчи?

Работехме заедно от две години и ми допадаше. Той беше най-добрият художник в занаята. Често беше казвал, че би желал аз да му бъда шеф вместо Ейткън и ако някога изобщо реша да започна самостоятелно, би се присъединил към мен.

Така че му казах за проекта „Ню Йорк“.

— Това е прекрасно! — каза той, когато свърших. — Ти, Пат и аз можем да направим световен екип. Ако не получиш тази работа, Чес, ще те удуша.

— Ще се старая с всички сили тогава — ухилих се аз.

Той слезе от бюрото.

— Видя ли жената на Ейткън, когато беше в къщата?

Усетих, че ми става горещо. Събирах някакви документи, така че не ми се наложи да го погледна, иначе мисля, че щях да се издам.

— Жена му? — опитах се да прозвучи небрежно. — Не, не я видях.

— Пропуснал си. Оха! Какво парче! Само веднъж съм я зървал, но оттогава насам все ми се присънва.

Вече се бях овладял достатъчно, за да погледна нагоре и да посрещна погледа му.

— Какво й е толкова специалното?

— Почакай, докато я видиш, тогава ще разбереш, че си задал най-тъпия въпрос на годината. Какво й е специалното? Едно е сигурно, че в кутрето й има повече сексапил, отколкото във всяко друго момиче, което съм виждал. Едва ли е на повече от двайсет, а колко е красива! Умирам, като си помисля, че е омъжена за този просмукан с уиски, коравосърдечен, стар киселак.

— Откъде знаеш, че тя не е щастлива с него?

— Ако ти беше млад и красив, щеше ли да бъдеш щастлив с Ейткън? — ухили се Джо. — Това е същата прастара история. Единствената причина, поради която тя би могла да се омъжи за него, е чековата му книжка. Сега тя живее в къща с дванайсет спални, може да украси сладкото си вратле с диамантена огърлица. Тя притежава целия Ейткън, но се обзалагам, че не е щастлива.

— Знаеш ли, странно е, но не си спомням да съм чул, че е женен. Откъде се появи тя?

— Не знам. От предния ред на някой весел хор, предполагам. Той се ожени за нея една година преди да дойдеш при нас. Едва ли е имала седемнайсет, когато я е вързал. Говореше се, че я е грабнал от люлката. Както и да е, оглеждай се за нея, заслужава си да я видиш.

— Няма ли да спреш с клюките и да излезеш оттук? Остават ми само десет минути до съвещанието.

Тогава нямах време да размисля върху това, което Джо каза, но по-късно го направих. Почувствах се много зле при мисълта, че се е продала за парите на Ейткън Бях сигурен, че Джо е прав. Не можеше да има друга причина за брака им.

Към три следобед се обадих на Ейткън. Чувствах се като изстискан лимон. Съвещанието се оказа по-тежко, отколкото очаквах, а Темпълман, като видя, че Ейткън го няма, за да го държи под контрол, започна да стреля с тежката артилерия. Но аз се оправих с него, а също и с останалите от съвета. Най-накрая ги накарах да приемат точките както Ейткън желаеше, а това само по себе си беше голям триумф.

Така че телефонирах на Ейткън, преди дори да се върна в офиса си. Телефонът едва беше иззвънял, когато чух изщракване и един момичешки глас каза:

— Ало? Кой там?

Знаех, че е тя и звукът на гласа й спря дъха ми. За момент онемях и седях неподвижен, със слушалката на ухото, заслушан в лекото й дишане.

— Ало? Кой е там?

— Тук е Честър Скот — успях да изрека. — Може ли да говоря с г-н Ейткън?

— Г-н Скот? Ами да, разбира се. Почакайте малко. Той ви очаква.

— Как е той? — попитах аз, защото исках да чуя отново този мек, вълнуващ глас.

— Справя се много добре — дали си въобразих, че в гласа й нямаше ентусиазъм? — Лекарят е много доволен от него.

Тя изключи апарата и Ейткън се обади.