Удряй и бягай

XII

Сложих шофьорската книжка в джоба си, обърнах гръб на плачещото момиче и тръгнах към банята. Пуснах водата в умивалника и измих драскотините по врата си. Бяха доста дълбоки и болезнени. Спрях кръвта. Погледнах се в огледалото и разбрах, че няма да мога да скрия, че съм се бил. Отидох в спалнята. Свалих пижамата и облякох един анцуг. Върнах се в хола, седнах и се загледах в пясъка, морето и палмите в далечината. Мислех и пушех, когато чух движение зад гърба си и се обърнах. Люсил стоеше на вратата. Спогледахме се.

— Чес — гласът й потрепери. — Мога да обясня… наистина мога…

— Добре, влизай и обяснявай. Сигурно си заслужава да се чуе. Ти доказа, че си доста изпечена в лъжите, но ето сега вече можеш да спечелиш Оскар, ако се потрудиш.

Тя се приближи и седна на един стол до мен.

— Моля те, Чес… Знам колко си ядосан, но никога не съм те лъгала. Наистина не съм.

На лицето й се появи израз на светица, от който ръцете ме засърбяха да я хвърля на коляното си и да я наложа с най-близкия инструмент, който ми попадне.

— Ако ми беше поискал книжката, щях да ти я дам. Нямаше нужда да се държиш така.

— Слушай, не злоупотребявай с търпението ми.

Тя докосна устни с езика си и невинният израз беше изместен от тревожна умора.

— Съжалявам, Чес. Не исках да те дразня — каза тя меко. — Ако не ми вярваш, като ти казвам, че не съм те лъгала, ти…

— Остави — казах аз нетърпеливо — давай с обяснението. Тази история с уроците по шофиране беше номер, нали?

Тя започна да разхожда показалеца и средния пръст на лявата ръка по бедрото си. Това трябваше да изрази смущението на малкото момиченце, но аз не се хванах.

— Виждаш ли, Чес, влюбих се в теб в момента, в който те видях — каза тя с нисък глас и погледна нагоре. Очите й бяха големи и бляскави.

И на това не се хванах.

— И кой беше този момент?

— Когато забелязах, че ме гледаш онази нощ, при първото ти посещение в къщата.

Върнах се към този момент. Стори ми се много, много далеч в миналото.

— Когато се възхищаваше на отражението си в огледалото. Тогава ли?

— Да.

Тя върна пръстите си назад от коляното към бедрото и после ги разгледа внимателно, за да види дали не са пострадали при разходката.

— Бях самотна, Чес. Не можеш да си представиш какво е да си омъжена за старец. Роджър е толкова скучен. Исках да те опозная. Бях сигурна, че си забавен. Така реших, че ще бъде добра идея да се престоря, че не мога да карам и да те помоля да ме научиш. Направих го само, за да имам претекст да се запозная с теб.

Изстрелях фаса си в градината.

— Е, това вече е нещо — възхитих се аз. — Значи ти просто се нуждаеше от претекст, за да се запознаеш с мен?

Тя ме погледна и после скромно отмести очи.

— Никога не бих ти казала това, Чес, но мисля, че трябва да получиш обяснение. Това е нещо, което едно момиче не обича да си признава.

— Не мога да разбера. Ти се влюби в мен в момента, в който ме видя. Така ли?

Тя прехапа устни.

— Да.

— Но аз си спомням, когато бяхме на плажа заедно и те попитах дали ме обичаш, ти изглеждаше не само изненадана, но дори и ядосана от въпроса.

Тя се размърда неспокойно.

— Аз… аз си помислих, че може да стане опасно, ако си призная, че те обичам. Аз… не исках… — гласът й секна.

— Добре, няма да те смущавам повече, Люсил. Но трябва да си изясня едно. Ти се престори, че не можеш да караш само защото искаше да се забавляваш с мен. Това вярно ли е?

Тя пак се размърда неспокойно.

— Ами, не точно. Исках да те опозная. Мислех, че би било интересно да те познавам.

— Е, сега ме познаваш. Намираш ли ме интересен?

Тя леко се изчерви.

— Разбира се. Хубаво е да разбереш, че някой мъж те обича. Любовта е важно нещо в живота на едно момиче. Роджър не ме обича.

— Кога откри това, преди или след сватбата?

Тя погледна нагоре и за момент очите й проблеснаха. После си спомни ролята си и на лицето й се изписа смущение и обида.

— След като се омъжих за него. Той просто вече не се интересува от мен.

— Чудно защо?

Тя се размърда в стола си и се намръщи.

— Стар е. Интересите ни са различни — каза тя, без да ме гледа.

— Това мога да разбера. И ти естествено се огледа наоколо, за някой, който проявява интерес към теб, и се спря на мен.

Тя се изчерви от гняв.

— Знам как се чувстваш, Чес — каза тя, като се опитваше да говори спокойно. — Може би и аз бих се чувствала така, ако бях на твое място. Не те виня, че си огорчен. Съжалявам. Голяма част от вината е моя. Бях толкова самотна. Ти освежи живота ми.

— Да, ти също успя да объркаш моя. Сега, след като чух обяснението ти, доколкото си струваше, нека обсъдим някои неща по-сериозно. Значи ти шофираш от две години?

— О, не. Не е така. Имам книжка от две години, но не съм карала много. Роджър не ми дава да ползвам колите му. Карах една-две седмици и той каза, че карам много бързо и повече няма да ми даде.

Аз й се усмихнах. Беше достатъчно съобразителна, за да забележи капана и да го избегне.

— И ти наистина започна отново, когато ме помоли да те науча?

— Да.

Подхвърлих шофьорската книжка на коленете й.

— Надявам се, че можеш да го докажеш. Надявам се, че шофьорът на мъжа ти е готов да лъжесвидетелства, в случай че го попитат дали наистина си използвала колите на Ейткън. Подозирам, че го правиш, Люсил. Едно нещо е начинаещ да убие ченге, а съвсем друго — опитен шофьор. Когато съдията види книжката ти, доста трудно ще го убедиш в противното.

Тя се стегна.

— Не говори така! Само се опитваш да ме изплашиш!

Аз я приковах с поглед.

— Ще ми се да можех да те изплаша, Люсил. Ти си съвсем сигурна, че ще се измъкнеш, нали?

За пръв път очите й издадоха, че губи увереност в себе си. Изглеждаше раздразнена.

— Не знам какво искаш да кажеш.

— Така ли? Направи ми една услуга, моля те. Изнеси се от тук с тревогите, интересите и затрудненията си. Махни се от очите ми и от желанията ми заедно със сексуалния си чар, детските номерца и привлекателното си тяло. Признавам, че си паднах по теб, когато се демонстрираше по нощничка. Паднах си по теб, когато те намерих в колата. И отново, когато легна на пясъка и сякаш ми се предложи гратис, без нищо, но след тези случки поумнях. Вече не ме вълнуваш. Мисля, че си измамница. Знам, че си лъжкиня. Не по-малко сигурен съм, че се нуждаеш от пари поради някаква причина, която ти най-добре знаеш и съм сигурен, че няма да ги получиш от мен. Така че се махай. Намери си някой друг мухльо. Сто на сто има хиляди мъже, които ще си паднат по теб както аз. Опитай отново, но си избери някой по-загубен. Последвай съвета ми и се откажи от мен като невъзвратима загуба. Ако действаш бързо, ще намериш някой друг и ти желая късмет. Сега изнеси оттук малкото си симпатично телце и ме остави на мира.

Тя седеше неподвижно, с ръце пъхнати между коленете, със силно пребледняло лице и блеснали, непроницаеми очи.

— Не разбирам какво искаш да кажеш — отвърна тя. — Как си позволяваш да ми говориш така? Нас ни изнудват! И двамата сме еднакво вътре! Обясних ти защо имам книжка. Но това не променя нищо. Този мъж иска трийсет хиляди долара или ще каже на Роджър за нас. Ще отиде в полицията и ще им каже за произшествието. Как може да ми говориш така?

Лицето й се сгърчи в гримаса на див гняв. Замахна към лицето ми с изкривени пръсти, но този път бях готов. Хванах я за китката, изблъсках я от стола и извих ръката зад гърба й.

Тя леко изпищя от болка, като я дръпнах нагоре, за да се изправи. Завъртях я, пуснах китката и хванах двете ръце, без да откъсвам поглед от бесните й блестящи очи.

— Е, какъв е отговорът? — попитах аз и леко я раздрусах. — Откога вие двамата работите заедно?

Опита се да се измъкне, но аз стегнах хватката.

— Правиш грешка — задъха се тя. — Не работя с този човек! Как можа да си помислиш такова нещо?!

Пуснах я.

— Не можеш да заблудиш никого. Вижда се от една миля. Ти ме накара да се забием на онзи самотен плаж. Там нямаше никой. Вчера отидох и разгледах мястото. Там нямаше други следи, освен моите и твоите, а това означава, че Рос не е бил там. Той знае какво стана, защото ти си му казала. Вие двамата искате да пипнете двайсетте хиляди, които ще вложа в бизнеса на мъжа ти. Той ти каза за това, нали? Ето защо беше толкова любопитна и задаваше въпроси, когато се срещнахме за пръв път. Ти си казала на Рос и двамата сте се наговорили да измъкнете парите от мен с изнудване. Когато ти се обадих по телефона и ти казах, че съм намерил изход, не остана доволна. Разбрах го по тона ти. Щом съм затворил, ти си се обадила на Рос и си му казала. Той бързо е дошъл тук, за да види какво ще правя и е взел фотоапарат със светкавица със себе си. Хайде сега се измъкни с лъжи оттук, ако можеш.

Тя се хвърли на стола, скри ръце в шепи и започна да плаче. Прекосих стаята и си приготвих уиски с много лед. Докато седна на стола, тя беше спряла да плаче и бършеше очите си с ръкав, както прави всеки сополанко, след като му се скарат и изпадне в самосъжаление.

— Чес…

— Хайде пак… — казах аз, като се облегнах на стола и я погледнах. — Сега какви ги намисли?

— Чес, моля те, бъди мил с мен — каза тя и започна да кърши ръце. Това беше нещо ново и ако не ми беше писнало до смърт от нея, отчаянието й можеше и да ме трогне малко, но не много. — Нямах изход. Той… той ме изнудва от месеци.

Отпих малко скоч. Беше чудесен — достатъчно силен и достатъчно студен и с точния градус.

— Искаш да кажеш, че Оскар те изнудва месеци наред?

— Да.

— И затова реши, че ще е чудесна идея да поизнудва и мен?

— Нямаше начин — тя отново закърши ръце. Втория път изпълнението не беше толкова убедително. — Той разбра, че имаш много пари…

— Искаш да кажеш, че ти си му казала?

— Не. Кълна се, че не съм. — Тя ме гледаше. По бледото й лице все още имаше сълзи, очите й се бяха разширили и излъчваха отчаяние. — Той сам откри.

— Слушай, не ми пробутвай тези глупости — ядосах се аз. — За Бога, опитай се да направиш историята си убедителна. Не е могъл да открие сам. Само ти и Ейткън знаехте колко ще вложа в бизнеса. Ейткън не му е казал, значи си ти.

Тя се размърда в стола си в безнадежден опит да продължи с лъжите.

— Аз… не го направих нарочно, Чес. Повярвай ми. Разговаряхме и му казах, че познавам човек с много пари и че на мен ми се иска да ги имам. И през ум не ми е минало… Просто се случи, изплъзна ми се. Нямах намерение да му казвам.

— Но му каза.

Тя се върна на трика със стискането на ръцете между коленете.

— Да, но без да искам.

— Защо те изнудва месеци наред?

Тя се поколеба, отмести погледа си встрани и се размърда неспокойно.

— Не мога да ти кажа това, Чес. Лично е. Заради нещо, което направих…

— Например да заведеш някой интересен мъж на самотния плаж?

— Разбира се, че не. Никога не съм го правила преди.

— Добре, карай да върви. Значи той те изнудваше и въпреки всичко ти си бъбреше с него за служителите на мъжа ти и за парите им.

— Изобщо не беше така…

— Обзалагам се, че не е било. О’кей, не се възмущавай толкова. Все пак, басирам се, че е негова идеята да ме убедиш да те уча да караш и да ме заведеш на плажа.

— Да.

Тя повдигна косата от раменете си. От известно време не го беше правила.

— А ти и представа си нямаше защо ме водиш на плажа?

— Не. Той… той не ми каза.

— И заради това, че те изнудва, ти правиш каквото той каже.

Тя започна да чупи пръсти. Лицето й се изчерви.

— Налага се да правя каквото ми каже.

— Даваш ли му пари?

Тя трепна.

— Не, нямам никакви.

— Той те изнудва, като те кара да правиш каквото поиска.

— Да.

— След като изигра сценката с мен, ти се качи на колата и някак си си успяла да убиеш полицая. Веднага си отишла до най-близкия телефон, обадила си се на Оскар и си му казала за станалото. Той е разбрал, че това е много по-мощно оръжие срещу мен и те е инструктирал да дойдеш тук и да изиграеш още една сценка, като ме убедиш да поема отговорността. Той те е уверил, че ще се включи по-късно и ще вземе парите. Ти, защото си принудена да правиш каквото ти каже, си изпълнила инструкциите буквално. Дори се опита да ме убедиш да платя със заплахи, че ще кажеш на мъжа си.

— Изобщо не беше така, Чес! Не му се обадих по телефона. Дойдох направо тук.

— Не ти вярвам, Люсил. Не вярвам, че Рос те изнудва. Мисля, че вие двамата работите заедно.

— Грешиш, Чес! Кълна се, че не е така. Казвам ти истината, каквато е.

Изгледах я бесен, че лъже.

— О’кей, ще ти кажа какво ще направим. Ще отидем заедно да говорим с Рос. Бих искал да чуя какво ще каже, ако отидем при него неочаквано. Почакай тук. Аз ще се преоблека и след това заедно ще отидем да говорим с него.

Излязох от хола и затворих вратата, преди тя да протестира, отидох до спалнята, отворих вратата, но не влязох вътре. Затворих я с удар и бързо отидох в съседната стая, открехнах вратата и се ослушах.

Вратата на хола се отвори леко. Видях как Люсил излезе в антрето и погледна към затворената врата на спалнята, после отново се върна в хола и затвори вратата. След малко чух лекия звън на телефона: Тя беше започнала да набира. Хвана се в капана. Промъкнах се през коридора и долепих ухо до вратата. Чух я да казва:

— Какво да правя? Не мисля, че ще плати. Не… не мога да се оправям с него вече. Ще трябва ти да направиш нещо.

Натиснах дръжката на бравата и влязох. Люсил бързо върна слушалката на място и се отдръпна от телефона.

— Добре, добре. Недей да изглеждаш толкова виновна. Чух те. Сега ще си признаеш ли, че работиш с него?

Тя бавно се извърна към мен и ме погледна. Лицето й беше бяло, а очите й излъчваха нескрита омраза. Тя вече не беше млада, свежа и красива. Изглеждаше състарена, победена, хваната натясно.

— Мислиш се за хитър, нали? — каза тя, като заекваше от омраза. — Да, добре, признавам си. Но ти ще ни дадеш парите! Не можеш да докажеш, че съм била с теб. Не можеш да докажеш, че аз съм карала. Имаме те сниман с колата. Нищо не можеш да направиш срещу това! Ако не платиш, ще изпратим снимката на полицията. Ако се опиташ да ме замесиш, ще отричам, а ти нямаш доказателства. Имам алиби. Имам хора, които ще кажат, че съм била с тях по време на убийството. Нямаш друг изход, освен да платиш и точно това ще направиш!

Стоях и гледах нейното твърдо и злобно малко лице, и изведнъж си спомних за кървавите петна на задното дясно колело. Полазиха ме студени тръпки по гърба.

Тези петна ме бяха озадачили, но сега разбрах какво са означавали. Това не е било произшествие. О’Брайън е бил убит, също като Долорес и Нътли.

— Вие двамата сте го убили, нали? Катастрофата беше инсценирана. Ударили сте го по главата и сте го прегазили със задното колело на кадилака. Били сте нервни и сте направили грешка. Убили сте го с грешното колело. Трябваше да го прегазиш с лявото колело, а не с дясното, Люсил. Такива грешки вкарват убийците в газовата камера.

Тя започна да отстъпва назад. Лицето й изведнъж посивя.

— Аз не съм го убила!

— Вие двамата с Рос сте го убили. Искахте да ударите два заека с един куршум, нали? Целта ви е била да се отървете от О’Брайън и да вземете трийсет хиляди долара от мен.

— Не е вярно — каза тя дрезгаво. — Не можеш да докажеш нищо! Аз не съм го убила! Ако не ми дадеш парите…

— Няма да ги получиш — отвърнах аз, отидох до френския прозорец, развързах шнура на пердетата и го издърпах. — Очаква ме труден следобед. Искам да открия защо се е наложило да убиете О’Брайън. Не искам да ми пречиш. Ще те завържа, Люсил, и ще те задържа тук, докато открия каквото ми е нужно.

Тя се ококори и започна да отстъпва.

— Не смей да ме докосваш! Няма да ме задържиш тук!

— Или ще се подчиниш доброволно, или ще те заболи — казах аз и тръгнах към нея. — Не се заблуждавай, че боричкането преди малко означаваше нещо. Този път, ако играта загрубее, няма да те пожаля.

Тя се врътна и се втурна към отворения френски прозорец, но закъсня. Пресегнах се, сграбчих я за ръката и я извих. Бях надживял условностите. Тя се опита да ме одраска по лицето, но аз отблъснах ръцете й и я ударих в челюстта. Тя подбели очи и се отпусна в ръцете ми.

После бързо завързах китките й зад гърба, а след това и глезените. Вдигнах я и я занесох в спалнята на леглото.

Отидох при гардероба, сложих си вратовръзка и сако, и си смених обувките. Тъкмо свърших, когато тя се размърда. От кухнята взех едно въже за простиране, върнах се в спалнята и я завързах здраво за леглото. След малко отвори очи и ме погледна.

— Извинявай, но си го изпроси — казах аз. — Съжалявам, че се налага да те оставя така, но няма друг начин. Може да почакаш дълго. Ще се върна колкото може по-бързо. Ако лежиш спокойно, няма страшно.

— Пусни ме — изкрещя тя, опитвайки се да освободи ръцете си. — Ще те накарам да платиш за това! Развържи ме!

Наблюдавах я известно време, за да се уверя, че не може, да се освободи, и доволен тръгнах към вратата.

— Не ме оставяй — извика тя, като се мяташе бясно. — Върни се!

— Спокойно. Ще се опитам да не се бавя.

Излязох и затворих вратата на спалнята.

В антрето я чух да вика след мен.

— Чес! Не ме оставяй! Моля те, не ме оставяй!

Пренебрегнах виковете й, заключих къщата и затичах надолу по пътеката към буика.