Удряй и бягай

II

Пристигнах в „Гейбълз“ малко след осем часа. Докато карах към къщата, се чудех дали ще я видя отново. При мисълта за нея устата ми пресъхваше, а сърцето ми биеше тежко и неравномерно. Когато пристигнах, видях, че някой беше изгасил осветлението в градината и на басейна, но къщата въпреки това изглеждаше внушителна на суровата лунна светлина. Оставих колата пред входната врата, качих се по стълбите и натиснах звънеца. След обичайното забавяне Уоткинс отвори вратата.

— Добър вечер, сър — поздрави той. — Хубава нощ.

— Да — съгласих се аз и минах покрай него в антрето.

— Как е г-н Ейткън?

— Сравнително добре, бих казал. Може би е малко нервен тази вечер. Ако позволите, сър, на ваше място не бих останал по-дълго от необходимото.

— Ще свърша колкото може по-бързо.

— Много мило от ваша страна, сър.

Качихме се в асансьора. Старецът дишаше тежко и можех да чуя скърцането на колосаната предница на ризата му всеки път, когато си поемеше въздух.

Ейткън стоеше подпрян на възглавници в кревата с пура между зъбите. Върху коленете му лежаха няколко финансови вестника, а един молив и бележник стояха отстрани. Изглеждаше леко зачервен, а светлината от лампата до леглото се отразяваше в капчиците пот по челото му. Устата му беше увиснала в ъглите, а очите му гледаха мрачно. Не изглеждаше толкова добре, колкото предната вечер.

— Влизай, Скот — изръмжа той раздразнено.

Приближих се към леглото и седнах на фотьойла.

— Как е кракът? — попитах аз, без да го поглеждам, като се съсредоточих в отварянето на куфарчето, което носех със себе си.

— Добре е — той помете финансовите вестници от леглото на пода. — Хамилтън ми се обади. Казва, че си свършил добра работа на съвещанието.

— Радвам се, че така мисли. Не се справих с Темпълман чак толкова добре. Той доста ме затрудни.

Устата на Ейткън се изкриви в усмивка.

— Добре си се справил с него. Хамилтън ми каза. Старият глупак си е тръгнал сконфузен. В теб ли е протоколът?

Подадох му го.

— Докато го чета, си сипи една чаша. Дай и на мен също.

Той махна към колекцията от бутилки и чаши, които стояха на масата до стената.

— Дай ми едно уиски, искам да кажа: налей уиски в чашата.

Тонът му не позволяваше противоречие, затова отидох до масата и приготвих две чаши. Той се втренчи в своята и веждите му се отпуснаха надолу. Приличаше на побеснял се бик.

— Казах ти: сипи уиски в чашата! Не ме ли чу?

Върнах се при масата, ливнах още уиски в чашата и му я подадох. Той я пое, фиксира я с поглед и я изпи на екс. За известно време я задържа, зареян някъде над главата ми и накрая я бутна в ръцете ми.

— Сипи ми още една и ела да седнеш.

Повторих дозата, сложих питието на масата до него и седнах. Погледите ни се срещнаха и той изведнъж се ухили.

— Не се връзвай, Скот. Като счупиш крак, си безпомощен. В тази къща има заговор да ме третират като болен. Цял ден те чакам да дойдеш и да ми сипеш едно.

— Помислих, че може да ви се е случило нещо много лошо.

— Така ли? — той се засмя. — Остави ме аз да преценя това.

Той взе протокола.

— Запали, ако искаш.

Запалих една цигара и отпих от скоча. Бяха му необходими около десет минути, за да прочете протокола, след това пусна листовете на коленете си, посегна към чашата и отпи.

— Много добро начало — каза той — нещо повече, аз самият не бих могъл да се справя с тях по-добре. Ако върви така, работата в Ню Йорк е твоя.

И това ако не беше похвала!

— Сега да видим как ще се възползваш от отстъпките, които сме спечелили от тях. Какви са твоите идеи?

Бях предвидил, че може да зададе този въпрос и го бях обсъдил с ръководителите на отдели, преди да тръгна от офиса, така че не се изненадах.

През следващия половин час обяснявах идеите си. Той лежеше неподвижно, слушаше, отпиваше от уискито и от време на време кимаше с глава. Бях съвсем сигурен, че говоря правилни неща. Когато свърших, той каза:

— Не е лошо, хич не е лошо. А сега ще ти кажа един по-добър начин.

Сега беше мой ред да го изслушам и това беше истински урок. Той използува всички мои идеи, но малко по-различно и аз сам открих къде греша. Моето решение на проблема беше много скъпо, а неговото ни спестяваше десет процента, което го правеше по-добър бизнесмен от мен. Вече минаваше девет часа и аз си спомних за предупреждението на Уоткинс да съкратя посещението си.

— О’кей, сър — казах аз и започнах да прибирам документите в куфарчето си. — Аз ще се погрижа за всичко. А сега, ако нямате нищо против, аз трябва да бягам. Имам среща в десет.

Той се ухили.

— Ти си лъжец, Скот. Сигурно слушаш онзи стар глупак — Уоткинс. Но това няма значение. Тръгвай. Ела да ме видиш утре в осем.

Той допи уискито си и докато оставяше чашата си, ме попита:

— Имаш ли си момиче, Скот?

Въпросът ме изненада. Няколко листа ми се изплъзнаха и паднаха на пода. Наведох се да ги взема и казах:

— Нищо по-специално, сър, ако това имате предвид.

— Нямам това предвид. Един мъж има нужда от жена от време на време. Не се заплитай с тях, използвай ги. Затова са създадени.

Циничният му тон ме раздразни.

— Не искам да работиш непрекъснато. Искам да си почиваш също. Може би вече си живял достатъчно дълго, за да научиш, че една жена може да бъде доста задоволителна форма на отдих, при условие, че не й позволиш да се вкопчи в тебе. Позволи й да го направи и си свършен.

— Да, сър — казах аз и натъпках листовете хартия обратно в куфарчето. Бях изненадан. Не очаквах такова нещо от него. Цинизмът му ме ядоса. — Ще мина утре в осем.

Той се отпусна назад върху възглавниците, без да сваля погледа си от мен.

— Освобождавам те за уикенда. Не искам да те виждам в петък вечер. Обади ми се в понеделник сутринта. Какво сме днес — вторник? Направи си планове за уикенда, Скот. Искам да си отдъхнеш. Играеш ли голф?

Казах, че играя.

— Най-хубавата игра на света, ако не я приемаш насериозно. Голфът е като жените. Приеми едно от двете насериозно, остави ги да ти влязат под кожата и с теб е свършено. Какви са ти резултатите?

Казах, че в най-добрите си дни изкарвам по 72. Той ме зяпна така, сякаш ме виждаше за пръв път.

— Но ти си голям играч!

— Няма начин. Играя от петгодишен. Моят старец беше луд по голфа. Той дори накара майка ми да играе.

Лека-полека тръгнах към вратата.

— Ще бъда тук утре вечер в осем.

— Ще те чакам, Скот — той все още ме гледаше преценяващо. — Уреди си да играеш голф през уикенда — суровата му уста се изкриви в отблъскваща усмивчица. — След това си намери една хубавица за вечерта. Голфът и жените са двете най-добри развлечения в този живот.

Бях доволен, че излизам от стаята. Цинизмът му остави неприятен вкус в устата ми и аз се двоумях дали да взема асансьора или да сляза по стълбите. Тогава нейният образ пред огледалото изплува в съзнанието ми и се насочих към стълбите. После спрях и погледнах надолу към площадката. Беше тъмно, прониза ме остра болка на разочарование. Тогава се сетих, че е само девет и десет. Беше малко вероятно тя да е в спалнята си по това време. Върнах се и слязох с асансьора до първия етаж. Уоткинс ме чакаше в антрето.

— Не мисля, че г-н Ейткън изглежда много добре тази вечер — казах аз, докато вървяхме към вратата.

— Малко е неспокоен, сър. Предполагам, че това трябва да се очаква.

— Да, ще бъда тук отново утре вечер.

— Сигурен съм, че г-н Ейткън очаква с нетърпение вашите визити — каза той, докато отваряше вратата.

Взехме си довиждане и излязох навън в горещата лунна нощ. Голямата врата се затвори след мен. Тръгнах бавно надолу по стълбите към мястото, където бях оставил кадилака. На последното стъпало се обърнах и погледнах към къщата. Освен стаята на Ейткън, която светеше, всички останали безчетни прозорци приличаха на бляскави черни очи, взиращи се в мен. Почудих се къде ли е тя. Навън ли беше или някъде в къщата? Целия ден бях чакал този шанс, за да я видя отново. Наложи ми се да направя съзнателно усилие, за да не остана там, загледан в къщата с надеждата, че някой прозорец може да светне и тя да се покаже. От опит знаех, че госпожа Хепъл, а дори и Уоткинс ме наблюдават през някой от тъмните прозорци. Сега не беше моментът да стоя и да се взирам, така че отидох до колата, отворих вратата, метнах куфарчето на задната седалка и се плъзнах зад кормилото.

Тя беше там. Седнала до мен, с ръце кръстосани в скута. Въпреки ме в колата беше тъмно, можех да различа формата на главата й, която беше леко наклонена към мен. Знаех, че е тя.

Не можеше да бъде никой друг, иначе нямаше да се чувствам така. Сърцето ми нямаше да бие така учестено. В продължение на пет секунди я наблюдавах, вдишвах нежната миризма на парфюма й, слушах лекото й дишане и през тези пет секунди всичко около мен загуби ясните си очертания.

Този момент от живота ми ще остане незабравим.

— Хелоу! Стреснах ли ви? Не мислех, че ще излезете толкова бързо.

— Може и да сте — гласът ми беше одрезгавял. — Не очаквах…

Тя се засмя.

— Това вашата кола ли е?

— Да.

— Хубава е. Луда съм по колите. Като я видях, не можах да се въздържа да не вляза. Харесва ми повече от бентлито на Роджър. Обзалагам се, че е бърза.

— Да, доста е бърза.

Тя се облегна назад и се загледа в тавана. Лунната светлина, проникваща през отворения прозорец очерта профила й. Изглеждаше чудно красива.

— Роджър ми разказа за вас. Спомена, че вие ще бъдете новият му партньор.

— Не е абсолютно сигурно.

Седях като бастун, със стиснати юмруци на коленете, все още неспособен да преглътна изненадата, че тя е в колата ми и разговаря с мен така, сякаш се познаваме цял живот.

— Той ми каза, че е. Бихте ли искали да живеете в Ню Йорк?

— Много.

— Колко ми се иска да живея там!

Тя повдигна ръце и сплете пръсти зад главата си. Видях как гърдите й се повдигнаха и опънаха финия вълнен пуловер, с който беше облечена.

— В Палм Сити е ужасно скучно, не мислите ли?

— Без съмнение за човек на вашата възраст.

Тя се обърна към мен и ме изгледа.

— Говорите така, сякаш сте стар, а не сте. Още нямате трийсет, нали?

— Трийсет и една.

— Трябва да сте ужасно умен. Роджър каза, че ще участвате с двайсет хиляди долара в бизнеса. Откъде имате всички тези пари, след като сте само на трийсет и една?

— Повечето получих от баща си. Останалите спестих.

— Искате да вложите всичките в бизнеса на Роджър?

Бях смутен от нейните спокойни, директни въпроси.

— Доста ви интересуват тези неща.

— Наистина — усмихна се тя. — Винаги ми е било интересно как мъжете правят пари. Единственият сигурен начин за едно момиче да забогатее, е да се омъжи. Мъжете могат сами да изкарват пари. Мисля, че това е много по-приемлив начин. Разбира се, вие сте имали късмет, че баща ви е оставил нещо.

— Предполагам.

Тя се наведе напред и опря ръката си на таблото.

— Обичам тази кола. Ще ме научите ли да карам?

— Няма нищо за учене — казах аз неуверено. — Автоматична е. Натискате газта и тръгва сама.

Тя ме погледна.

— Може и да не повярвате, но никога не съм карала кола. Роджър не ми дава да докосна нито една от неговите, а има четири.

— Защо така?

— Защото е вещоман. Ако искам да отида някъде, се качвам на велосипеда. Не е ли невероятно! Оправдава се с това, че не мога да карам. Ако се науча, тогава ще се наложи да ми даде някоя от колите. Ще ме научите ли?

Отговорих без колебание:

— Ами да, ако точно това искате.

Тя обгърна коленете си с ръце и ги сви под брадичката. Сега забелязах, че носи светъл трикотажен панталон.

— Повече от всичко на света искам да се науча да карам. Ще започнем ли веднага, или имате някаква друга работа.

— Искате да кажете сега?

— Да, ако можете да отделите време.

— Добре, чудесно. По-добре да си сменим местата — тръгнах да излизам от колата, но тя ме спря, като докосна с ръка сакото ми. По гръбнака ми премина гореща вълна.

— Не тук. Ще ни видят и ще кажат на Роджър. Хайде да отидем някъде далече от хорските очи.

— Кого имате предвид?

— Госпожа Хепъл и Уоткинс. Познавате ли г-жа Хепъл?

— Да.

— Не я харесвам. Непрекъснато слухти, не мислите ли?

— Не мога да кажа. Само я видях снощи. Не съм говорил с нея.

— Тя не ме одобрява. Обича да ми създава проблеми, а Роджър я слуша.

Изведнъж осъзнах опасността.

— Щом като господин Ейткън не иска да се научите да карате…

Тя сложи ръка върху моята и това ме накара да прекъсна.

— Не ми казвайте, че вие сте още един от тези, които се страхуват от него. Ако е така, ще си намеря друг учител.

— Не че се страхувам от него, но не ми се ще да върша нещо против волята му.

Тя леко наклони глава и ме погледна изпитателно.

— А моята воля нищо ли не значи?

Спогледахме се и аз запалих колата.

— Щом искате да се научите да карате, ще ви покажа как — казах аз с разтуптяно сърце.

Преместих лоста на „драйв“ и настъпих газта. Колата изхвърча по алеята като куршум. На портала се изправих на спирачките и щом гумите зацепиха, завих по шосето и пак надух здраво. Около пет минути карах бързо. Стрелката на километража играеше около сто и петдесет, после намалих, отклоних се в един второстепенен път и спрях.

— Боже! — възкликна тя леко задъхана. — Наистина можете да карате! Никой досега не ме е возил толкова бързо.

Излязох и заобиколих колата.

— Преместете се — казах аз, докато отварях другата врата. — Не можете да карате там, където сте седнала.

Тя се прехвърли на другата седалка, аз влязох и седнах на нейната. Усетих топлината на тялото й от седалката и кръвта ми кипна.

— Вижте, много е лесно. Тук е лостът за скоростите. Трябва само да го включите, ето така, и да натиснете педала с десния крак. Когато искате да спрете, освобождавате този педал и натискате онзи, големия отляво. Това е спирачката. Ясно?

— То било лесно — каза тя и с едно движение включи скоростите и настъпи здраво газта.

Колата изхвърча като луда. Тя нямаше абсолютно никаква представа как се управлява автомобил. Съмнявам се дали изобщо гледаше къде кара. За две-три секунди така се слисах, че не можах да реагирай. През това време излетяхме от пътя, нагазихме в тревата, колата се плъзна и забуксува, после отново изскочихме на пътя. Тъкмо се бяхме устремили към живия плет от другата страна на пътя, когато сграбчих кормилото и го изправих.

— Махнете си крака от газта! — изкрещях аз и успях да я изритам от педала.

Все още с кормилото в ръце стъпих на спирачката и спрях рязко. Това бяха шеметни секунди. Още малко и щяхме да се смачкаме. Изгасих двигателя и се обърнах към нея. Лунната светлина влизаше през отворения прозорец, така че я виждах ясно. Стоеше абсолютно невъзмутима и се усмихваше. Беше толкова красива, че останах без дъх.

— Мощна е — каза тя. — Бях малко несръчна, нали? Не трябваше да натискам газта толкова силно. Хайде да опитаме пак.

— Чакайте малко — прекъснах я аз. — Това е ужасен начин за самоубийство. Недейте да се изправяте на педала…

— Знам — отвърна тя нетърпеливо. — Не е нужно да ми казвате. Натиснах много силно. Хайде да опитаме отново.

— Имате ли нещо против да гледате пътя, докато колата е в движение? Целта е да я задържите права.

Тя ме погледна бързо и се засмя.

— Бях изненадана. Не мислех, че е толкова мощна.

— Същото мога да кажа и аз — включих двигателя. — Сега много внимателно, полекичка с газта.

— Знам.

Тя превключи на скорост и потегли рязко с около трийсет километра в час. Отново демонстрира невежеството си. Изскочихме в тревата и после отново на пътя, само че този път се движехме с разумна скорост и аз можах да удържа колата. Задържах ръката си на кормилото и около трийсет метра не се отклонихме.

— Не виждам как ще се науча, ако вие вършите всичко — каза тя и отблъсна ръката ми.

Тутакси се устремихме към живия плет. Сложих си крака на спирачките и спрях колата точно навреме.

— Май не ви се удава. Г-н Ейткън някога учил ли ви е да карате?

— Роджър? — тя се засмя. — О, не, той не би имал търпение.

— Опитвате се да карате прекалено бързо и не гледате пътя. Хайде да тръгнем отново, но много по-бавно.

Този път тя успя да задържи колата в продължение на около сто метра с 20 км в час точно по средата на пътя.

— Това е то. Така е добре. Продължавайте така и ще започнете да усещате нещата.

Тогава видях да се приближават към нас фаровете на бързо движеща се кола.

— Отдръпнете се вдясно. Гледайте пътя. Карайте бавно.

Тя сви много рязко и много силно, колелата изскочиха от пътя. Наближаващата кола смени на къси. Бях сигурен, че ще опита да върне колата на пътя и да навлезе в насрещното платно, затова стъпих на спирачката и заковах колата. Другият автомобил профуча и изчезна в тъмнината.

— Защо не ме оставихте аз да го направя? — попита тя нетърпеливо. — Щях да се оправя.

— Да, но това е единствената кола, която имам.

Тя се обърна към мен и се засмя.

— Забавно е. Ужасно ми харесва. Знам, че много скоро ще мога да карам. Ще ми давате ли понякога колата си, ако Роджър не ми позволи да използвам неговите?

— Ще имате нужда от още няколко урока, преди да тръгнете соло.

— Но когато се науча, ще ми давате ли тази кола?

— Добре, но ще е много трудно. Ходя с нея на работа всеки ден.

— Може би, когато я поискам, ще опитате да хванете рейса.

— Това е идея, но аз не си падам много по рейсовете. Освен това колата ми е необходима, когато съм на работа.

— При много специални случаи можете да вземете и такси, нали?

— Може би.

Тя се взря в мен и каза тихо:

— Опитвате се да кажете, че не искате да ми дадете колата. Това е истината, нали?

А истината беше, че бях готов да й я дам, стига да ме беше помолила — чак дотам бях стигнал.

— Не е така. Просто се страхувам, че ще се ударите някъде или някой друг ще ви удари. Нужна ви е много практика, преди да тръгнете сама. Както и да е, къде искате да ходите?

— Никъде по-специално. Просто искам да карам. Искам да чувам свистенето на въздуха и да се движа бързо. Винаги съм мечтала за това.

— О’кей, когато свикнете с тази кола, ще ви я дам.

Тя сложи ръцете си върху моите. Допирът на хладната й кожа ме възбуди.

— Наистина ли?

— Да, наистина.

— Мога да взема колата, когато поискам? Всичко, което трябва да направя, е да ви се обадя по телефона и да ви кажа за кога я искам и вие ще ми я дадете?

— Това е всичко, което трябва да направите.

— Честно?

— Да, честно.

Тя спря погледа си върху мен за момент и после нежно потупа ръката ми.

— Мисля, че сте най-милият човек, когото съм срещала.

— Едва ли — казах аз с дрезгав глас. — Ако искате колата, можете да я имате. Хайде отново да покараме. Да видим дали сега ще се оправите по-добре от предния път.

— Да — каза тя и включи двигателя.

Потеглихме и сега тя караше много добре. Дори когато две коли профучаха покрай нея, не се отклони от посоката на движение.

— Вече започвам да схващам. Усещам колата.

Тя увеличи скоростта. Леко се приближих към нея, за да сграбча кормилото, ако се наложи. Кракът ми се насочи към спирачката, но тя се движеше все направо, а след няколко секунди просто издуха двигателя. Стрелката на километража отскочи към сто и трийсет.

— По-добре отпуснете малко. Много бързо карате.

— Прекрасно е! — възкликна тя. — Винаги съм искала да карам така. Каква кола! Истинска прелест!

— Сега намалете! — казах остро и леко докоснах спирачката.

Една кола изскочи от тъмнината със заслепяващи фарове и започна да наближава. Изведнъж се оказахме по средата на пътя. Аз забих спирачките.

— Свийте вдясно!

Тя зави прекалено рязко. Ако не бях стъпил здраво на спирачките, щяхме да излезем от пътя и да се преобърнем. Сграбчих кормилото и изправих колата тъкмо когато отсрещната кола изсвистя покрай нас с натиснат клаксон.

Спрях кадилака.

— Защо направихте това? — попита тя и ме погледна. — Аз се движех добре.

— Без съмнение!

Това беше достатъчно за една нощ. Нервите ми се скъсаха.

— Това, от което имате нужда, е практика. За тази вечер стига. Сега аз ще карам.

— Е, добре — тя се взря в часовника на таблото. — Божичко! Трябва да се връщам. Той ще започне да се чуди къде съм.

Тези думи прозвучаха съзаклятнически и предизвикаха горчиво-сладко усещане у мен.

— Ще карате ли наистина бързо? — продължи тя, докато сменяхме местата си. — Наистина бързо!

Натиснах газта. След няколко секунди кадилакът цепеше нощта със сто и шейсет. Тя прегърна коленете си и се взря през предното стъкло в двете големи петна светлина, които бягаха пред нас. Стори ми се, че се опиянява от скоростта и се наслаждава. Достигнахме портала на „Гейбълз“ в единайсет без двайсет. Когато спрях, тя въздъхна дълбоко.

— Вие можете да карате. Наистина можете. Беше прекрасно. Толкова ми хареса, че не бих искала да има край. Кога ще бъде вторият ми урок?

Аз се поколебах малко. Дълбоко в себе си знаех, че това е опасно.

— Слушайте, не искам да ви вкарвам в беля. Ако мъжът ви наистина не иска да се научите…

Тя докосна китката ми с хладните си пръсти.

— Той никога няма да разбере. Как би могъл?

От допира на кожата й се замаях и напълно обезумях.

— Ще бъда тук утре вечер в осем. Сигурно ще приключа малко след девет.

— Ще чакам в колата — тя отвори вратата и слезе. — Не знаете какво удоволствие ми доставихте. Толкова ми е скучно тук! Но това беше най-хубавата и най-вълнуващата вечер, която някога съм преживявала. Беше страхотно!

На студената лунна светлина видях, че панталоните й са лимоненожълти, а пуловерът е зелен. Формите под него ме накараха да затая дъх.

— Казвам се Люсил. Ще запомните ли името ми?

Казах, че ще го запомня. Тя ми се усмихна.

— Тогава ще се видим утре. Лека нощ.

Махна с ръка и тръгна нагоре по дългата алея към къщата. Гледах я как се отдалечава и стисках кормилото, докато кокалчетата ми побеляха. Стоях там, дишах неравномерно и се взирах, докато не я загубих от погледа си.

Беше влязла в кръвта ми като вирус — смъртоносен и опасен.

Не си спомням как съм се прибрал у дома. Нито как съм си легнал. Но с положителност знам, че не можах да заспя. Как да заспя, след като мозъкът ми беше пламнал, а часовете, които ни разделяха до следващата среща, ми се струваха цял век!