Удряй и бягай

XIV

Изплувах от тъмнината и почувствах горещото слънце върху лицето си и ослепителна светлина през клепачите си. Усещах и някакво движение. След няколко секунди разбрах, че съм в кола и ме карат нанякъде с висока скорост. Искаше ми се да изпъшкам, защото тилът ми пулсираше, а болката пълзеше от врата към очите ми, като бръмбар с нажежени крила. Но се въздържах. Останах отпуснат и се търкулнах от друсането на колата, докато се почувствах достатъчно добре, за да отворя очи и да се огледам бързо наоколо.

Бях на задната седалка на наетия от мен буик. До мен седеше някакъв мъж. Познах го по стоманено сивия панталон — това беше тъмният главорез, който ме приспа. Зад кормилото седеше русият. Беше си сложил светлосива широкопола шапка и я беше накривил самодоволно над носа си. С притворени очи погледнах през прозореца, за да видя къде сме. Минавахме през една от тези улици в Палм Сити, които в неделя са празни като дупка в стената. Мълчах и се чудех къде отиваме. Не ми се наложи да чакам дълго.

След пет минути видях, че Палм Сити остава зад нас и тръгнахме по магистралата, която водеше до отклонението към моята къща. Реших, че ще ме захвърлят там. Върху коленете и ръцете ми бяха хвърлили леко одеяло. Китките ми бяха кръстосани и завързани с нещо като лепенка. Бяха омотани толкова стегнато, че чувствах как кръвта пулсира във вените ми и въпреки че се опитах лекичко да ги разхлабя, останаха така, сякаш бяха стиснати в менгеме.

— Завий вдясно на кръстовището, Лу — каза неочаквано тъмният. Бърлогата му е триста метра по-надолу, вдясно. Приятно усамотено кътче, а аз самият не бих имал нищо против да живея там.

Лу, светлият, механично се изсмя.

— Защо не го помолиш да ти го завещае? — попита той. — На него вече няма да му трябва.

— По дяволите! Не искам да стигаме до крайности.

Изведнъж останах без дъх, но нямах време да се чудя какво искаха да кажат, защото колата изведнъж намали и спря.

— Тук е — каза тъмният.

— О’кей, дай да го изкараме.

Останах отпуснат, със затворени очи. Сърцето ми щеше да изскочи. Усетих, че тъмният слиза от колата. След това отвориха дясната врата, хванаха ме и ме издърпаха навън. Аз се изхлузих на земята и Лу каза:

— Не си го ударил прекалено силно, нали, Ник? Трябваше да се е опомнил досега.

— Ударът беше точен. След няколко минути ще се ококори.

Издърпаха ме нагоре по пътеката и ме захвърлиха на стъпалото пред вратата.

— У теб ли са ключовете? — попита Ник.

— Аха. Ето този е.

Чух как езикът на бравата щракна. Издърпаха ме през антрето в хола и ме метнаха на канапето.

— Сигурен ли си, че е добре? — попита Лу.

Една ръка се плъзна по врата ми и опитни пръсти провериха пулса.

— Добре е. Ще се съвземе след още пет минути.

— Крайно време е. — В гласа на Лу се долови тревога. — Галгано ще побеснее, ако тоя нещастник хвърли топа, преди да е разговарял с него.

— Успокой се, умнико. Добре е. Щом аз съм свършил работата, всичко е точно. След пет минути ще танцува кан-кан.

Аз тихо изпъшках и се раздвижих.

— Виждащ ли? Вече се съвзема. Дай въжето.

Усетих, че ме завързват през гърдите за канапето. Като отворих очи, видях как Лу затяга въжето около краката ми.

Изгледа ме с безизразно лице и се дръпна назад.

— Готово — каза Ник нетърпеливо. — Да излизаме оттук. Забрави ли, че трябва да вървим пеш?

Лу изпсува.

— Защо оня боклук Клод не изпрати кола?

— Помоли го — отвърна Ник. Той дойде при мен и огледа критично въжетата. После провери лепенките около китките ми. Изръмжа, отстъпи назад и една стегната, нищо незначеща усмивка се появи на тънките му устни.

— Довиждане, мухльо.

Преминаха през хола и антрето, и оставиха вратата на хола полуотворена. Чух ги как затварят външната врата. След малко в къщата се възцари тишина, в която тиктакането на часовника над камината звучеше неестествено силно. Напразно се напъвах, за да разхлабя китките си, но открих, че е невъзможно да се освободя и се отпуснах, леко задъхан от усилието. Тогава си спомних за Люсил, която бях оставил завързана за леглото. Може би беше успяла да се измъкне.

— Люсил! — извиках. — Люсил, чуваш ли ме?

Ослушах се, но не се чуваше нищо друго, освен тиктакането на часовника и лекото пошляпване на едно перде на отворения прозорец.

— Люсил! — изкрещях повторно. — Добре ли си?

Отново тишина. Студена пот изби по лицето ми. Дали не се беше случило нещо с нея? Или се беше освободила и си беше тръгнала?

— Люсил!

Тогава чух нещо. Някой внимателно отваряше врата, може би вратата на спалнята. Повдигнах глава и се ослушах. Чу се леко проскърцване и разбрах, че това е вратата на спалнята. Още преди седмици мислех да смажа пантите, но ме домързя.

— Ти ли си, Люсил?

Чух как някой излиза в коридора — бавни, тежки стъпки — и изведнъж се изплаших както никога в живота си. Това не беше Люсил. Бавните, прокрадващи се стъпки, които чувах, бяха прекалено тежки, за да са на жена. По коридора вървеше мъж. Мъж, който идваше от спалнята ми, където бях оставил Люсил, вързана и безпомощна на леглото.

— Кой там? — попитах с изтънял глас и разтуптяно сърце.

Бавните, тежки стъпки изминаха коридора и спряха пред вратата на хола. Последва тишина. Лежах и се ослушвах. Лицето ми беше обляно в пот. От другата страна на вратата долових спокойно, леко дишане.

— Влез вътре, проклет да си! — извиках аз с опънати нерви. — Какво се спотайваш там навън?! Влез вътре и се покажи!

Вратата започна бавно да се отваря.

Мъжът отвън искаше да ме изплаши и успя. Бях почти готов да скоча до тавана, когато вратата се отвори докрай. Човекът, който там беше масивен и висок. Беше облечен с тъмносиньо спортно сако, сиви фланелени панталони и кафяви кожени обувки. Стоеше там с ръце в джобовете. Палците му стърчаха отвън и сочеха към мен. Лежах и го гледах, без да вярвам на очите си. Сърцето ми се смрази.

Човекът на вратата беше Роджър Ейткън.

С тежка, преднамерено бавна стъпка и с изражение, от което дъхът ми секна, Ейткън влезе в стаята. Веднага забелязах, че не куца и че ходи както винаги, и все пак преди няколко дни беше паднал на стълбите на Плаза Грийн и се беше счупил крака. Ситуацията придоби оттенък на кошмар. Това беше Ейткън и все пак не беше той. Опънатото лице с блестящи очи ме накара да помисля, че това беше друг човек в кожата на Ейткън, човек, който не познавах, който ме плашеше. Тогава добре познатият глас каза:

— Като че ли те уплаших, Скот.

Това беше Ейткън. Не можех да сбъркам усмивката и гласа.

— Да — гласът ми беше дрезгав и несигурен. — Да, наистина. Кракът ви вече е съвсем добре.

— Той не е бил зле — каза той, спря до мен и ме погледна отгоре с блеснали очи. — Инсценирах всичко това, за да се запознаеш с жена ми.

Устата ми беше така пресъхнала, че не можах да кажа нищо. Просто лежах и го гледах. Той отиде до един шезлонг и седна.

— Доста хубаво местенце, Скот. Малко самотно, но удобно. Да не ти е станало навик да задиряш чужди жени?

— Не продължи дълго и не съм я докосвал. Съжалявам. Бих ви обяснил по-добре, ако ръцете ми бяха свободни. Имам много за разказване.

Чудех се какво е станало с Люсил. Дали беше успяла да се измъкне? Дали беше още в къщата? Ако тя все още беше вързана на леглото, Ейткън го знаеше, защото беше дошъл от спалнята. Той извади златната си табакера и запали цигара.

— Мисля да те оставя както си. Поне засега.

Тогава ме порази една мисъл — луда мисъл, мисъл, която ме смрази и аз вдигнах глава, за да го изгледам. Това беше човекът, за когото Лу каза, че ще говори с мен. Този човек, когото познавах като Роджър Ейткън, беше известен на Лу и приятелите му като Арт Галгано — луда мисъл, но фактите сочеха към нея.

— Е, сега вече загря ли? Да, прав си. Аз съм Арт Галгано.

Лежах и го гледах, без да продумам. Той преметна крак върху крак.

— Едва ли си мислиш, че мога да си позволя моя начин на живот с това, което изкарвам от „Интернешънъл“ Преди три години имах шанса да купя „Литъл Тавърн“ и го направих. Това е богат град. Пълен е с богати дегенерати, които нямат какво друго да правят, освен да задирят чуждите жени и да пият уиски. Знаех, че това са хора, които биха играли на комар, ако имат възможност. Аз им дадох тази възможност. За три години рулетката в „Литъл Тавърн“ ме направи богат. Законът срещу комара е строг. Много хора са се опитвали да го прескочат, но са били залавяни. Аз бях по-щастлив. Хари О’Брайън отговаряше за пътищата, които водеха до „Литъл Тавърн“. Негово задължение беше да докладва за всяка подозрителна група хора, които приличат на комарджии. Той беше очите и ушите на шефа на полицията. Платих му, за да остане глух и ням, но знаех, че рано или късно ще стане лаком, и той стана. Печалбите от рулетката, вместо да идват при мен, започнаха да отиват при него. Той ме изстиска докрай. Като играч беше ненадминат. След шест-седем месеца открих, че правя по-малко пари, отколкото преди да купя „Литъл Тавърн“. Исканията му станаха толкова настоятелни, че бях принуден да използвам част от печалбите на „Интернешънъл“, за да го задоволя. Това трябваше да спре.

Часовникът над камината изведнъж удари четири. Лъчите на следобедното слънце минаваха през щорите. Шепотът на морето стана някак зловещ. Лежах, слушах и гледах този мъж, който беше моят шеф и когото считах за върха в рекламния бизнес. Той все още изглеждаше впечатляващ с едрата си фигура, с добре ушитите дрехи, с масивното червено лице, но не и за мен.

Той се протегна, загаси цигарата си, запали друга и ми се усмихна.

— Има само един начин да спреш изнудвач, когато е от класата на О’Брайън — да го убиеш. — Блестящите му очи срещнаха моите и тънките му устни се свиха. — Убийството на полицай е опасна работа, Скот. Това е предизвикателство за полицията и там полагат допълнителни усилия, за да заловят убиеца. Изготвих плана си. Както във всичко, което правя, погледнах ситуацията отстрани. Щом ще убивам човек, реших аз, ще го направя безпогрешно. Страшно ми трябваха пари. Бях взел петнайсет хиляди долара от „Интернешънъл“ и знаех, че няма да успея да го скрия задълго. Дължах пари навсякъде. Щяха да ми трябват няколко седмици, за да ги възстановя от рулетката, след като се отърва от О’Брайън, а освен това имаше голям шанс неговият приемник да открие какво става в клуба и да го затворят… Имах нужда от пари незабавно. Тогава си помислих за теб. Бях чул, че имаш пари. Всичко си дойде на мястото в момента, в който реших да те използвам, Скот. И така аз подготвих примката с офиса в Ню Йорк и ти се хвана.

Лежах и слушах неговия тих, опасен глас, и непрекъснато мислех за Люсил. Страхувах се да го попитам дали тя все още е в спалнята, в случай че се е измъкнала и е избягала, преди той да пристигне. Имаше малък шанс това да е станало.

— В случай че нещата се объркат — продължи той — взех мерки да си осигуря алиби. Само госпожа Хепъл и Люсил знаят, че не съм си счупил крака. Госпожа Хепъл е с мен от години и мога да й вярвам. Люсил… — той млъкна и вдигна рамене. — Нека да ти разкажа за Люсил. Тя беше една от танцьорките в „Литъл Тавърн“. Когато купих заведението, внимавах никой от клуба, освен Клод, да не разбере кой съм. Ходех там като клиент. Момичето ми хареса. Грешка, разбира се. Тя беше хубава, весела и млада, но едно момиче с празна глава като Люсил бързо омръзва. Тъй или иначе, едно от достойнствата й е, че прави каквото й кажа, както и малоумният й брат Рос, който също работеше в „Литъл Тавърн“, когато купих заведението. Обясних на тези двамата какво искам. Казах им, че ако О’Брайън продължава да ме изнудва, ще затворя „Литъл Тавърн“, Рос ще загуби работата си, а Люсил ще се окаже омъжена за бедняк. Мое беше предложението Люсил да те помоли да я научиш да кара — добро предложение, мисля.

Отново тънките устни се изкривиха в подигравателна усмивка:

— Когато бях готов, й казах да те заведе на онзи самотен крайбрежен път. Бях се уговорил с О’Брайън да се срещнем там. Беше време за месечното плащане. Срещнахме се. Докато разговаряхме с него, Рос се приближи отзад и го удари по главата. Междувременно вие двамата с Люсил разигравахте малката си драма. Бях я инструктирал много точно как да се държи. Беше особено важно да се опиташ да я съблазниш, за да получиш комплекс за вина. Беше много важно тя да избяга с твоята кола: Достатъчно добре познавам мъжката психология и знаех, че ще действаш така, както аз желая, и ти го направи.

Той се наведе, за да изтръска цигарата си:

— Люсил ми докара колата. Беше трудно да се имитира произшествие. О’Брайън лежеше на пътя. Аз го прегазих. После блъснах колата в мотоциклета. Ударът беше доста силен. После върнах колата на Люсил и Рос, и им казах да я закарат до дома ти.

— Но сте направил грешка — казах аз. — Всички убийци допускат грешки. Прегазил сте О’Брайън с дясното колело, а сте ударил мотора с предния ляв калник. Това ми подсказа, че има нещо фалшиво в катастрофата. Не беше възможно убийството да е станало случайно, така както е инсценирано.

Той повдигна вежди:

— Няма значение. Ти много ми помогна, като заличи грешката с поправката на колата. Много хитър ход, Скот, да смениш номерата на колите. Така даде шанс на Рос да те снима и когато той ми показа снимката, разбрах, че си в ръцете ми.

Той опъна дългите си крака и погледна към тавана:

— Жалко, че си толкова умен. Жалко също, че се натъкна на Долорес Слейн. Това усложни нещата за мен. Знаех, че рано или късно ще се наложи да се отърва от нея. Просто бях сигурен, че О’Брайън й е казал, че ме изнудва и тя сигурно щеше да се сети, че смъртта му не е била случайна. Моите хора я наблюдаваха непрекъснато и тя го знаеше. Двамата с Нътли бяха уплашени. Искаха да напуснат града, за да не ги пипна, но им липсваха пари. Така че, когато ти се появи на сцената, тя видя възможност да се снабди с пари, за да напусне града. Съобщиха ми, че отиваш в апартамента й. Пристигнах малко късно, но все пак навреме, за да разбера, че те е изиграла. Чаках я пред апартамента и я убих, когато излезе. Почти бях изгубил следите на Нътли, но за щастие един от моите хора го е наблюдавал и ми съобщи, че вие двамата с Нътли сте във „Вашингтон“. Отидох там и го убих. Администраторът си замина също. Взе ми сто долара, за да ми покаже стаята на Нътли. Като си тръгвах, се наложи да го убия. Иначе щеше да ме познае.

Той разтърка червеното си месесто лице и ме погледна с блеснали очи.

— Убийството е лесна работа, Скот. Особено след първия път, но нещата се заплитат. Убиваш някого и после трябва да убиеш още НЯКОЙ, за да прикриеш първото убийство, а после още някой, за да прикриеш второто убийство.

— Сигурно сте полудял — казах аз дрезгаво. — Едва ли се надявате, че ще ви се размине.

— Разбира се, че се надявам. В момента съм на легло със счупен крак. Идеално алиби. На никого няма да хрумне, че имам нещо общо с това. Освен това ще прехвърля всичко на теб. Виждам, че имаш пишеща машина там. Смятам да напиша началото на едно признание, което ще убеди полицията, че случайно си убил О’Брайън, а Рос и Люсил са се опитвали да те изнудват — той наклони глава и се усмихна.

— Забравих да ти кажа, че докато моите хора те караха насам, закарах Рос в къщата му и го застрелях в главата с пистолета, с който убих Нътли. Правя чистка, Скот. Рос ми омръзна, а Люсил още повече.

Той отново се усмихна:

— Да се върнем към признанието ти, Скот. Ще прочетат, че Долорес и менажерът й Нътли също са се опитвали да те изнудват и ти си ги убил. Оставил си достатъчно улики след себе си, които ще убедят полицията, че ти си ги убил. Ще прочетат, че си отишъл в къщата на Рос и си го убил, после си се върнал тук, съблазнил си Люсил и си я удушил с една от вратовръзките си.

Изведнъж ми стана студено и ми прилоша.

— Значи сте я убил?

— Разбира се. Шансът беше прекалено добър, за да го пропусна. Когато я намерих на кревата, вързана и безпомощна, най-лесното нещо на света ми се видя да вържа около глупавото й малко вратле една от кичозните ти вратовръзки и да се отърва от нея. Чиста работа, Скот. Отървах се от нея и от Рос — и двамата досадници. Отървах се от един изнудвач, който ме разори. За щастие Хакет дойде изневиделица със стоте си хиляди, така че сега не ми трябват твоите пари. Мога да започна отново. Дори и да не успея с рулетката в „Литъл Тавърн“ със стоте хиляди и моя талант, ще мога да започна отначало.

— Няма да ви се размине. Твърде много хора знаят за това. Клод знае. Двамата му главорези знаят…

Подигравателната усмивчица пак се появи.

— Клод и неговите главорези, както ги наричаш, са вързани с мен. Ако аз затъна, те ще ме последват и го знаят… Сега остава само да станеш жертва на съвестта си, Скот, и да се застреляш. Полицията няма да се изненада, че животът ти е станал нетърпим след тези убийства и си си сложил края.

Той извади от джоба кожена ръкавица и я сложи на дясната си ръка, после извади 45 — милиметров колт.

— Това е пистолетът на Нътли. С този пистолет убих него и Рос, а сега ще убия и теб. — Той се изправи. — В известен смисъл съжалявам за това, Скот. Ще ми липсваш. Добър си в професията, но няма друг изход от тази каша. Уверявам те, че няма да боли. Чувал съм, че изстрелът в ухото убива моментално.

Вече бях готов да скоча до тавана. Наблюдавах го как бавно се приближава до мен с пистолета в ръка, когато на вратата се звънна.

Никога няма да забравя този момент. Ейткън замръзна и погледна към вратата. Видях как палецът му бута затвора на пистолета напред. Той стоеше като вкаменен и се ослушваше.

— Знаят, че съм тук — казах аз дрезгаво. — Колата е отвън.

Той ме погледна и изръмжа.

— Само да гъкнеш и ще бъдеш първият.

Звънецът иззвъня още веднъж, упорито и нетърпеливо. Ейткън отиде тихо до вратата на хола и надникна в антрето. Гърбът му беше обърнат към мен и към френските прозорци. Видях една сянка и после едрата, масивна фигура на лейтенант Уест изведнъж влезе тихо през прозореца. В дясната си ръка държеше 38-милиметров специален полицейски пистолет. Той не ме погледна. Очите му бяха приковани в гърба на Ейткън. Вдигна пистолета и изджафка:

— Горе ръцете, Ейткън, и хвърли пистолета!

По тялото на Ейткън премина тръпка. Той се извъртя и вдигна оръжието, лицето му се сви от ярост и страх.

Уест го застреля.

Пистолетът на Ейткън изтрещя, но той вече падаше и куршумът издълба бразда в паркета. Червено петно се появи между очите на Ейткън. Той падна напред и се сгромоляса с трясък, който разлюля украшенията в стаята. Докато умираше, потрепна, но това беше само рефлекс. Пистолетът се изплъзна от пръстите му и Уест замислено се приближи и го вдигна.

Чух шум от бягащи хора и трима полицаи с пистолети в ръка се скупчиха в стаята.

— О’кей, О’кей, О’кей. Справих се.

Той се приближи до мен, пъхна пистолета си в джоба и ми се ухили.

— Обзалагам се, че се бяхте уплашил.

Погледнах го. Бях все още толкова уплашен, че не можах да кажа нищо. Той се наведе над мен и започна да размотава лепенката около китката ми. В този момент Джо Фелоуз влезе забързано. Очите му щяха да изскочат, а лицето му лъщеше от пот.

— Здрасти, Чес — каза той и спря изведнъж, като видя тялото на Ейткън. Лицето му стана сиво-зелено и той бързо отстъпи. — Мили Боже! Мъртъв ли е?

— О’кей, вие двамата — каза Уест — излезте оттук.

Той ме потупа по рамото, докато се изправях колебливо.

— Идете да седнете на терасата, докато намеря време да поприказвам с вас. Успокойте се. Чух го какво каза. Излезте навън и ме почакайте.

— Убил ли я е? — попитах аз.

— Да — отвърна Уест. — Сигурно е бил луд. Вярно ли е, че има рулетка в „Литъл Тавърн“?

Сложих ръка на револвера си. Фотоапаратът беше все на същото място. Освободих го и го пуснах в ръката му.

— Тук има снимка на рулетката. „Инкуайърър“ ми даде фотоапарат.

— Май ме очаква тежък следобед. Излезте на терасата и стойте там.

Уест отиде до телефона. Един полицай ни избута навън. Ние седнахме, а той се облегна на касата на вратата и ни загледа с отегчение.

— Видях как двамата главорези те извеждат от задния изход на клуба — каза Джо. — Проследих ви, защото бях сигурен, че си загазил. Стигнах дотук, но те изглеждаха прекалено яки за мен и затова извиках ченгетата.

— Благодаря ти, Джо — казах аз и се изтегнах в плетения стол. Чувствах се доста зле.

Минутите се точеха едва-едва. Джо изведнъж каза:

— Изглежда ще останем без работа.

— Може и да не останем. Някой трябва да ръководи „Интернешънъл“. Това може да е нашият голям шанс, Джо — казах аз и погледнах към пясъка и морето.

— Да, не съм мислил за това — той се размърда неспокойно. Сигурно е бил луд. Винаги ми се е струвало, че има нещо шантаво в него.

— Чу ли го какво приказваше?

— Бях пред вратата на верандата през цялото време. Ужасно се страхувах, че ще ме види. Ако онзи полицай не беше с мен, не знам какво щях да правя.

— И аз така се почувствах.

След това млъкнахме. Седяхме и чакахме около час. После лейтенант Уест излезе на верандата.

— Хванали са Клод и твоите две приятелчета — каза той и лицето му цъфна в усмивка — а четири каруци с градски благородници са потеглили към ареста. Само гледайте заглавията във вестниците утре! — Той седна и ме погледна. — О’кей, хайде да започнем означало. Има някои неща, които не разбрах. Ще трябва да дойдете в полицията и да напишем всичко. Вървете напред и говорете.

И аз тръгнах напред и заговорих.