Удряй и бягай

VII

Изядох един сандвич за обяд и се върнах у дома. Докато се хранех и шофирах към къщи, мислех усърдно, но умът ми не роди нищо полезно. Бях по-сигурен от всякога, че в тази катастрофа има нещо много фалшиво. Бях сигурен, че Люсил ме излъга за това как се е случило всичко. Ситуацията беше станала още по-озадачаваща, след като бях разгледал мястото. Сега за мен беше очевидно, че тя трябва да е видяла О’Брайън, когато се е приближавал към нея. Не е могла да намали и е тръгнала право срещу него. При такава очевидна хипотеза тя не би могла да очаква никаква милост от съдебните заседатели, а на мен ми стана още по-ясно защо тя толкова държеше аз да поема вината.

Най-належащият проблем беше какво да правя с кадилака. Рано или късно, ако полицията наистина започнеше пълното претърсване, щеше да го открие в гаража на Сийборн. Шефът на полицията беше заявил, че всеки, който е ударил колата си след катастрофата, ще трябва да докладва за това незабавно и да даде обяснение как се е случило.

Чудех се дали тази наредба не би могла да ми предложи изход. Можех да засиля колата срещу вратата на гаража, да я ударя и да се обадя на полицията. Но дали щяха да приемат обяснението, че съм я ударил по този начин? Ако колата беше смачкана само отпред, можех много да не се притеснявам, но двете дълбоки драскотини отстрани нямаше да се вържат с фронталния удар в гаража и лесно щяха да предизвикат подозрението на полицията.

Това поне беше една идея и аз реших да продължа да мисля в тази посока. Все още разсъждавах върху нея, докато отключвах входната врата, когато изведнъж вниманието ми беше отклонено от звъна на телефона. Влязох в хола и вдигнах слушалката.

— Господин Скот?

Познах гласа на Уоткинс и целият изтръпнах. Почудих се защо ли може да звъни.

— Да, на телефона.

— Господин Ейткън ме помоли да ви се обадя, сър. Той каза, че е възможно все още да сте у дома. Ако можете да отделите време, господин Ейткън би се радвал да ви види.

— Но аз трябваше да си почивам на игрището за голф. Не можете ли да му кажете, че не сте се свързал с мен?

Уоткинс се закашля.

— Предполагам, че бих могъл, сър, но господин Ейткън ми даде да разбера, че въпросът е спешен. Все пак, ако мислите…

— Не, всичко е наред. Ще се отбия. Разбира се, той иска да ме види веднага.

— Вярвам, че ви очаква, сър.

— Добре, тръгвам — казах аз и затворих телефона.

Известно време останах втренчен в отражението си в огледалото. Изглеждах малко блед, а погледът ми беше изплашен. Дали Люсил беше загубила самообладание и му беше казала? Дали се беше изпуснала? Ейткън ми нареди да си почина през уикенда, а сега изведнъж ме викаше при себе си. Това означаваше само едно — неприятности. Излязох от къщи, качих се в понтиака и тръгнах бързо към Ейткън. Докато карах, умът ми се беше спекъл като на стара мома, която е чула шум под кревата си. Паркирах понтиака до един сив буик кабриолет, оставен на асфалта пред мраморните стъпала към терасата на Ейткън. Слязох от колата и тръгнах нагоре по стълбата. Изкачих се и огледах широката тераса. Видях Ейткън по пижама и халат, излегнат в един шезлонг, с покрити крака. При него имаше един едър, широкоплещест мъж, седнал на стол с гръб към мен. Аз поспрях. Сърцето ми биеше като лудо. Нервите ми се бяха опънали до скъсване. Ейткън се обърна, видя ме и ми махна. Грубото му червендалесто лице се размекна в приветствена усмивка и на мен изведнъж леко ми прилоша. Облекчението от тази гротескна усмивка ми подейства като студен душ. Той нямаше да ми се хили, ако ми имаше зъб.

— Ето те и теб, Скот. Беше ли тръгнал на голф?

Другият мъж се обърна и изведнъж стомахът ми се сви. Веднага го познах. Беше Том Хакет — мъжът, който ме видя с Люсил в нощта на катастрофата, Том Хакет — приятелчето на Сийборн. Той ме погледна и бавно се изправи. Червеното му добродушно лице се озари в усмивка.

— Здравейте — каза той и протегна ръка. — Значи пак се срещнахме. Ейткън ми каза, че вие ще бъдете началникът в Ню Йорк.

Поех ръката му. Той стисна моята здраво и аз отново усетих, че е по-студена от неговата.

— Сядайте, сядайте — каза Ейткън раздразнено. — Беше ли тръгнал на голф?

— Тъкмо щях да се преобличам, когато Уоткинс позвъня.

Приближих се до него и седнах на един стол до Хакет.

— Съжалявам. Съвсем сериозно те посъветвах да поспортуваш — каза Ейткън, като прокара пръсти през рядката си коса — но когато Хакет се появи, реших, че трябва да го видиш.

Аз погледнах учтиво към Хакет и после отново към Ейткън. Нямах никаква представа за какво беше всичко това, но изглежда не беше свързано с неприятности. Ейткън погледна към Хакет и го дари с подигравателна усмивчица.

— Това момче работи прекалено усърдно. Казах му да си почине през уикенда — да играе голф, да си намери някоя хубава жена. Твоето появяване му развали уикенда.

Хакет се засмя.

— Не е за вярване. Може и да е пропуснал голфа, но с другото не се е минал — той се ухили широко. — Нали, момче!

Усмивката ми беше скована, но поне успях да я задържа. Той замълча. Ейткън ме погледна изпитателно.

— О? Какво знаеш за похожденията му?

Ръцете ми се стегнаха в юмруци и ги пъхнах в джобовете на панталона.

— Няма значение. Момчето си има личен живот, нали? — каза Хакет и ми намигна. — Работата, Скот е, че и аз се включвам в нюйоркския бизнес. Ще вложа част от парите си в него. Когато Ейткън ми каза, че ти ще ръководиш офиса, пожелах да се запозная с теб и да поговорим. Това е всичко, нали, Роджър?

Ейткън се намръщи. Той мразеше, когато някой друг поеме разговора и когато не се говори по същество, но този път каза доста добродушно:

— Това е всичко. Ето ти го тук да говориш с него — той се обърна към мен. — Хакет ще даде сто хиляди долара и естествено иска да се убеди, че ти си точният човек, който да се грижи за парите му.

— Според Роджър ти си О’кей — каза Хакет, като се облегна назад — но има един-два въпроса, които искам да обсъдя с теб. Нямаш нищо против няколко въпроса, нали?

— Ами защо? Не — казах аз леко успокоен. — На ваше разположение съм.

— Те няма да имат нищо общо с личния ти живот — каза той и се усмихна. — Животът на един мъж извън службата не ме интересува, стига, разбира се, да не се забърка в някой скандал.

Веселото лице беше все още весело, но очите доста настойчиво търсеха моите. Извадих си цигарите и се престорих на много зает с паленето на една.

— Надявам се, че не смяташ да се замесиш в някой скандал — продължи той.

Ейткън се размърда нетърпеливо.

— Скот не е такъв човек — изръмжа той. — Можеш ли да си представиш, че ще назнача хора, които се замесват в скандали?

— Не мога — каза Хакет, наведе се напред и ме шляпна по коляното. — Аз съм страхотен майтапчия. Не ми обръщай внимание. Сега ще ми кажеш ли нещо за квалификацията си?

Може и да беше голям майтапчия, но с мен не се шегуваше. Той знаеше или подозираше нещо. Бях сигурен. Беше ли разбрал, че момичето, с което ме видя, е Люсил?

Казах му какво образование имам и след това отговорих на цяла серия подробни въпроси относно кариерата ми. Попита ме какви са ми плановете за офиса в Ню Йорк, с какви хора бих работил, къде ще бъде самият офис и т.н. Накрая изглежда остана доволен, облегна се и кимна с глава.

— Ставаш. Ти си истински човек на Ейткън, а това ми стига — той погледна към Ейткън. — И той ли ще вложи двайсет хиляди?

Ейткън кимна.

— И ще взима пет процента от печалбата плюс заплатата?

— Да.

Хакет се замисли. Очаквах да възрази срещу процента, но не го направи.

— О’кей, условията са прекалено добри, Скот, но аз се обзалагам, че ще ги заслужиш. Кога ще имаш парите?

— Идния четвъртък.

— О’кей, Роджър, ще имаш чека ми по същото време. О’кей?

— Става. Уредил съм всичко чрез Уебстър. Знаеш го, нали?

— Да, свестен човек — Хакет стана. — Е, да не задържаме Скот, че ще играе голф — подаде ми ръка — Сигурен съм, че ще успееш в бизнеса. Желая ти късмет.

Благодарих, стиснах му ръката и се обърнах към Ейткън.

— Ако това е всичко…

Млъкнах, защото Ейткън погледна покрай мен към дългата извита алея.

— Какво, по дяволите, е това? — изръмжа той.

Погледнах в същата посока. Тъмносиня кола с червена лампа и сирена на покрива приближаваше бързо. Вкамених се. В колата имаше четирима мъже — всичките ченгета.

Едър мъж в сив омачкан костюм и килната назад лека шапка слезе от полицейската кола. Месестото му лице беше строго и загоряло от слънцето. Късият му плосък нос беше покрит с лунички. Човек изобщо не можеше да се заблуди. Това беше едно грубо, цинично, мнително ченге.

Ние с Хакет се бяхме облегнали на парапета. Той погледна към нас и започна бавно да се качва по стълбата, сякаш изобщо не бързаше да дойде. Две униформени ченгета се бяха изсипали от колата и се мотаеха наоколо безцелно, както само те умеят. Шофьорът остана зад кормилото. Цивилният най-сетне се качи, приближи се до нас, като се движеше преднамерено бавно. Гледах го как идва. Пулсът ми се учести и устата ми пресъхна. Започнах да мисля това, което сигурно всички виновни хора мислят — дали не е дошъл да ме арестува. Той мина през терасата. Големите му крака леко шляпаха по горещите камъни. Накрая спря пред Ейткън.

— Детектив лейтенант Уест, градска полиция, сър. Капитанът ви поднася почитанията си. Молим ви за сътрудничество.

Ейткън го зяпна. Изглеждаше озадачен.

— Какво има? Какво иска капитанът?

— Във връзка с произшествието. Може би сте прочели за него в сутрешните вестници. — Уест говореше бавно и мрачно. — Капитанът иска да провери всяка кола в града за повреди. Ако нямате нищо против, г-н Ейткън, бихме искали да прегледаме вашите коли.

Лицето на Ейткън започна да червенее.

— Да ми преглеждате колите? Защо? Да не си мислите, че съм забъркан в това?

Погледнах бързо към Хакет. Той се беше облегнал на парапета и наблюдаваше с интерес. Уест килна шапката си още малко назад. Челото му светеше от пот.

— Не, сър, не си мислим това, но проверяваме всички коли в града. Имате ли шофьор? Може би той е използвал една от колите ви снощи. Не казвам, че го е направил, но една проверка ще го освободи от подозрение. Капитанът каза, ако възразите, да не ви безпокоя.

Лицето на Ейткън придоби по-наситен оттенък.

— Шофьорът ми не е използвал нито една от колите снощи — изскърца със зъби той.

Лицето на Уест стана непроницаемо.

— О’кей, сър, капитанът каза да не настоявам, но ако шофьорът ви не е използвал колите, някой друг може да го е направил.

— Нито една от колите ми не е излизала, откак си счупих крака — каза Ейткън вбесен. — Губите си времето.

Уест повдигна яките си рамене.

— Затова ми плащат. Щом имате нещо против да погледна колите ви, добре. Ще отида и ще докладвам на капитана.

— Я го чуй само! — избухна Ейткън и се обърна към Хакет. — Ето един чудесен пример за това как тези типове ни пилеят парите! Четирима мъже, за да проверят четири коли! Ще пиша на Съливан за това! Само защото някакъв глупак е прегазен и убит, се вдига такава врява.

— Шофьорът не е спрял — каза Хакет меко. — Не можеш да виниш този офицер, Ейткън. Той изпълнява задълженията си.

Ейткън си пое дълбоко въздух.

— О’кей, иди и виж колите ми! Пет пари не давам! Карай, пилей данъците, които аз плащам. Върви и се махай от тази тераса.

— Благодаря — каза Уест с безизразно лице. — Бихте ли ми казали къде е гаражът?

Ейткън се обърна към мен.

— Знаеш ли къде е гаражът ми?

Казах, че знам.

— Тогава заведи този човек и му покажи. Не го оставяй сам. Внимавай някой от хората му да не срита колите. Гледай да не изфабрикуват някое доказателство и да натопят шофьора ми.

Тръгнах към стълбата и Уест ме последва с тежка стъпка. Слязохме долу и стигнахме до униформените полицаи. Уест поклати глава. Минахме покрай тях и ги оставихме неподвижни под слънцето. Когато вече не ни виждаха от терасата, Уест каза тихо:

— За този тип ли работите?

— Точно така.

— Слава Богу, че не и аз. — Той си свали шапката и избърса челото си с ръкава на сакото. — Мислех, че моят шеф е най-гадният на света, но сега виждам, че изобщо не може да се сравнява с този тип, Ейткън.

Не казах нищо. Минахме покрай понтиака и буика. Уест спря и погледна двете коли.

— Знаете ли чии са?

Предвидливо бях сменил талона на Сийборн с моя, но знаех, че стига да искаше, той лесно можеше да свери номера на колата с талона и тогава щях да загина, но не посмях да му кажа, че съм взел колата назаем. Поколебах се само за части от секундата.

— Понтиакът е мой, а буикът е на господин Хакет, другия мъж, който беше на терасата.

Като се движеше преднамерено бавно, Уест заобиколи двете коли. Той ги гледа няколко секунди и след това се върна при мен. Аз бях напрегнат и стисках ръце зад гърба.

— Е, няма им нищо, нали? — каза той небрежно. — Казахте, че понтиакът е ваш?

— Точно така.

— Мога да ви дам пропуска и сега. Ще спестя на момчетата си посещението при вас. Как се казвате?

Отговорих му.

Той извади кочан с напечатани формуляри от джоба си и започна да пише.

— Адрес?

Казах му го.

Той погледна колата, написа още нещо и откъсна листа от кочана.

— Това е идея на капитана. Може и да не е чак толкова лоша. Този пропуск освобождава колата ви от днес нататък. Ако ударите калника или я повредите по какъвто и да е начин, не е нужно да се безпокоите и да ни докладвате. Ако ви спрат, трябва само да покажете пропуска. И това ако не е работа — да се проверява всяка проклета кола в града! — Той ми бутна формуляра и аз го взех. — Не го губете. Може да ви спести главоболия.

— Няма да го загубя — казах аз и прибрах листчето в портфейла си така сякаш беше банкнота от един милион долара.

— Капитанът пращи от страшни идеи — продължи Уест — затова е капитан, но, разбира се, не той върши работата. Залоства си дебелия задник на стола и не мръдва. Не, че го обвинявам, знаете. Предполагам, и аз щях да правя същото, ако бях капитан. Точно сега всички в полицията душат за тоя шегаджия с катастрофата. Можете ли да си представите? Всички полицаи звънят по къщите, преобръщат гаражите, блокират пътищата, въртят се в кръг, докато изплезят език от умора. — Той ме гледаше, без да ме вижда и сякаш говореше повече на себе си. — Знаете ли що за стока е нашият капитан? Обича гласността. Той процъфтява върху нея. Прочетохте ли щуротиите му в пресата тази сутрин? За О’Брайън? — Той изведнъж ме фокусира и очите му срещнаха моите. — Между нас казано, О’Брайън беше най-скапаният полицай, а ние имаме няколко подбрани екземпляра, повярвайте. Беше мързелив, не го биваше за нищо и се чудеше как да изклинчи от работа. Взимаше подкупи и не се колебаеше да изнудва на дребно, стига да беше сигурен, че ще му се размине. В края на краищата прегазиха този боклук и ние се скъсваме от работа, за да намерим убиеца. Знаете ли колко съм спал, откак го блъснаха? Точно един час и десет минути, и то само защото успях да подремна в колата. Не знам дали ще имам този късмет довечера.

Стоях на горещото слънце и го слушах. Никога не бях чувал полицейски служител да говори по този начин. Бях колкото смутен, толкова и учуден. Уест изведнъж се ухили и показа големите си бели зъби.

— Не ми обръщайте внимание, господин Скот. От време на време си изливам душата. Помага ми. Макар и да знам, че О’Брайън беше боклук и добре че се отървахме от него, смятам да намеря типа, който го е убил. Трябва да се постараем, а ние го правим и ще го намерим. Вероятно ще отнеме време и няма да бъде лесно, но ще го намерим и тогава ще мога отново да си почина. — Той пусна цигарата си на земята и я настъпи. — Сега да отидем да погледнем колите на шефа ви. Не че имат нещо общо, но трябва да му дам пропуск. Къде точно са те?

— До басейна, ей там.

— Басейн, а? Как живеят богатите! — Уест поклати глава и тръгна по алеята, а аз го последвах. — Харесва ли ви да работите за богаташ, господин Скот?

— Сам решавам какво да правя.

— Аха, сигурно това е единственият начин. Той може да бъде и мръсник. В погледа му има нещо, което ми напомня за капитана. Парите дават на човек фалшиво чувство за власт. Не обичам типовете с власт. Не обичам типовете с много пари. Когато ги докопат, започват да мачкат всичко наоколо. Обзалагам се, че господин Ейткън доста често здраво се обляга на другите.

Не ми се наложи да измислям подходящ отговор, тъй като стигнахме до гаража и басейна.

На най-високия трамплин беше застинала Люсил. Беше в профил и не ни виждаше. Носеше бели бикини, скриващи само онези части на тялото, които не бяха за чужди погледи. Тенът й беше златистокафяв, гъстата й кестенява коса падаше върху раменете и почти стигаше до кръста. Гледката там горе ни накара да се заковем на място, все едно че се бяхме блъснали в тухлена стена. Тя се вдигна на пръсти, разпери ръце и се отблъсна от трамплина. Полетя надолу с идеална траектория и се гмурна във водата почти без пръски. После изплува и изтръска косата от очите си. Обърна се по гръб и бавно тръгна към стълбичката за излизане от басейна. Косата й се носеше около нея.

— Да, да… — каза Уест и бавно си пое въздух.

Той си свали шапката, извади носна кърпа и я обърса отвътре, докато гледаше как Люсил излиза от басейна. Водата блещукаше по кафявото й тяло. Белите бикини бяха прилепнали по нея като втора кожа. Стояхме там като вкаменени и я гледахме, докато изчезна в една от кабинките. Тогава Уест ме погледна. Малките му сиви очи бяха сънливи, а тънките сурови устни се бяха изкривили в скептична, недоверчива усмивчица.

— Това дъщеря му ли е?

— Това е госпожа Ейткън.

Той подсвирна тихо.

— Не изглежда на повече от двайсет.

Търпението ми беше на изчерпване и започвах да се дразня от тези забележки.

— Да не би аз да съм виновен?

Той ме зяпна изненадан за момент и после кимна.

— Точно така, не сте виновен. Браво, господинът знае как да използва парите!

Той ме остави и закрачи към гаража. Отвори вратата и влезе, за да прегледа колите. Останах под слънцето и зачаках. Люсил излезе от кабинката. Носеше алена блузка с гол гръб, бели къси панталони и сандали. Държеше двете малки парчета мокър плат, които играеха ролята на бикини и бързо вървеше към мен. Предвидих ефекта от присъствието на Уест върху нея и тръгнах да я предупредя, преди да се натъкне на него. Тя погледна нагоре и ме видя. С периферното си зрение забелязах, че Уест излиза от гаража. Ускорих крачка и я пресрещнах, когато той затваряше вратите на гаража.

— Този човек е полицейски служител — казах бързо аз. — Не търси теб. Само проверява колите. Не се безпокой.

Може би не трябваше да й го изтърся така, но нямах много време. Тя обаче побеля като платно и за мой ужас помислих, че ще припадне. Очите й се разшириха и потъмняха, а бледото й лице изглеждаше доста странно под тъмния тен. Тогава чух леките стъпки на Уест да се приближават към нас. Изглежда не бързаше, но ни достигна много по-бързо, отколкото мислех, че е възможно. Той се изравни с мен. Големият му нос свистеше и бях сигурен, че е зяпнал Люсил. Обърнах се и го сварих да прави точно това. Тя го погледна така както заекът гледа змия. Казах с дрезгав глас:

— Това е лейтенант Уест. Лейтенант — това е госпожа Ейткън.

Уест провлачи:

— Добър ден, госпожо. Току-що прегледах колите. Сигурно сте прочела… — но не можа да довърши.

Люсил изведнъж се завъртя и си тръгна. Не може да се каже, че тичаше, но стройните й кафяви крака я понесоха доста бързо. И двамата наблюдавахме в мълчание как изчезна нагоре по стълбите.

— Май сме високомерни, а? — каза той и наклони глава на една страна. — Дава го изтежко, как мислите?

— Какво е един полицейски служител за нея? — казах аз небрежно. — В края на краищата тя е жена на богаташ.

— Точно така. — Той си свали шапката и пак я обърса с носната кърпа. Изглежда му беше навик. — Чудя се какво си помисли. Видяхте ли как си смени цвета?

— Така ли?

Тръгнах към терасата. Сърцето ми заби неравномерно. Уест закрачи успоредно с мен.

— Аха, смени си цвета. Бива си я. Жалко, че е пропиляла такава фигура, за да се омъжи за дъртак като Ейткън.

— Ако това толкова ви тревожи, защо не повдигнете въпроса пред него? — скастрих го аз.

Уест ме погледна и се усмихна уморено.

— Не съм чак толкова влюбен в работата си, но и не изгарям от желание да я загубя. Мислите ли, че може да има любовник?

— Защо не попитате нея, щом ви влиза в работата? — казах аз и го изгледах гневно.

Той разтърка потното си лице с голямата си длан и преглътна една прозявка.

— Бих искал, но едва ли ще ми каже. Тя използва ли колите на Ейткън?

Сърцето ми прескочи.

— Беше ли някоя от тях ударена?

— Не. Шофьорът се грижи за тях добре. Сигурно го задължават.

— Тогава не е ваша работа дали ги използва или не. Но ако това ви успокоява, тя няма книжка, така че отговорът е отрицателен.

Той ме погледна с присвити очи.

— Само защото няма книжка? — провлачи той. — Това не означава, че не изкарва някоя от колите понякога. Хората обичат риска. Как така не може да кара?

Изведнъж се изплаших, че съм казал прекалено много.

— По-добре питайте нея. Какво ви влиза в работата?

— Слушай, приятел — каза той тихо — не ставай докачлив. Работата ми е да задавам въпроси. Няма да го правя, ако не ми се налага. Аз съм ченге. Когато се случи нещо необичайно, се питам защо. Чудя се защо тя заприлича на призрак, като ме видя. Момичета с нейния външен вид обикновено са доста самоуверени. Не би трябвало да се спича от ченге, а тя направо се спече. Защо? Какво си помисли? Човек не си променя така цвета, освен ако е с нечиста съвест. Какво я мъчи? Чудя се?

— Откъде да знам? — казах аз през зъби.

Той ме потупа по ръката разсеяно.

— Правилно, откъде да знаете.

Изпревари ме и тръгна към терасата. Вървях след него, но се държах на разстояние, за да не ме заговори пак. Той даде на Ейткън четири пропуска. Ейткън ги взе и ги подхвърли презрително на масата. Уест даде един и на Хакет.

— Като че ли това е всичко — каза той, като ни огледа. — Благодаря ви за помощта, сър. — Това беше за Ейткън. — И на вас също. — Малките му очи се насочиха към мен.

После в тишина, която можеше да се разреже с нож, той се запъти надолу по стълбите към чакащата полицейска кола.

— Да… а, трябва да кажа, че това е прекрасен начин за пилеене на парите на данъкоплатците — изръмжа Ейткън. — От всички идиотщини, на които съм попадал…

— Наистина ли го мислиш? — попита Хакет и вдигна гъстите си вежди. — Опитват се да открият човека, убил полицай. За тях това е важно. Знаят, че колата на убиеца е ударена. Това е най-сигурният начин да го открият. — Той размаха пропуска си. — Рано или късно ще открият кола, която е повредена и няма пропуск, и така ще открият убиеца. Лично аз мисля, че е хитра идея — каза той, докато се извръщаше към мен. — Ние ви отнемаме от голфа, а и аз трябва да тичам. Жената ще се чуди къде съм се дянал. Довиждане, Ейткън, ще се позабавляваме здравата с новия бизнес — каза той и раздруса ръката на Ейткън.

— Надявам се — отвърна той. — Много зависи от Скот.

Хакет ме тупна по рамото.

— Ще се оправи. Ами, аз тръгвам. Грижи се за този крак, Роджър. Колкото по-рано се изправиш и се раздвижиш, толкова по-добре.

Размениха се още реплики, преди Хакет и аз да слезем по стълбите и да тръгнем към колите.

— Нали няма да забравиш да ми се обадиш в хотела? Искам да се запознаеш с жената.

— Много мило — казах аз. — Работата е, че Ейткън ме чака тук всяка вечер и това ограничава времето ми.

— Да, виждам. Но въпреки това, опитай. — Той спря до буика и погледна към понтиака. — Още ли ползваш колата на Джак?

Не ми беше лесно да остана спокоен.

— Да, но няма да е задълго. Скоро ще си взема моята.

Хитрите му очи се спряха на лицето ми.

— Какво каза, че не й е в ред?

— Изпуска масло.

Той кимна.

— Колите могат да бъдат отвратителни. Докато идвах насам, ми изгоря една гарнитура. Няма значение за колко купуваш една кола. Рано или късно нещо се разваля.

Изобщо не се заблуждавах, че приказва, за да ми прави вятър. Бях сигурен, че ще последва някакъв удар и се готвех да го посрещна.

— Познаваш ли жената на Ейткън? — попита той и рязко ме прикова с поглед.

Ударът беше неочаквано директен и силен. Аз трепнах. Не можах да го избегна. Беше достатъчно силен, за да пробие гарда ми.

— Виждал съм я.

Той кимна.

— И аз също. — Хакет се извърна и отвори вратата на колата. — Бива си я. Често съм се чудил защо Ейткън се ожени за нея. Тя е момиче за млад мъж. Прекалено стар е за нея. Когато такова младо момиче се омъжи за шейсетгодишен мъж, се превръща в истинска отрова за всеки младеж, който се завърти наоколо. — Той ми се усмихна весело. — И аз не знам защо така се разприказвах. Разумен човек като теб няма да се подмами от отрова, нали? — потупа ме по ръката й се качи в колата. — Не забравяй да дойдеш да ни видиш, когато намериш време. — После продължи, като показа добродушното си лице от прозореца. — Довиждане засега. Надявам се да те видя скоро.

Останах неподвижен като манекен на витрина и изпратих с поглед колата.

Вече бях сигурен, че той е познал Люсил снощи и по свой странен, добродушен начин ме предупреждаваше за опасността. Усетих, че дишам, докато се качвах в понтиака. Седнах и се загледах през прозореца. После се наведох, запалих колата и тръгнах към дома.