Удряй и бягай

III

Следващите три дни преминаха по една и съща схема. Отивах в офиса в девет часа всяка сутрин, тръгвах си в седем, вечерях на крак в един италиански ресторант по пътя към „Гейбълз“ и пристигах там в осем часа. Оставах при Ейткън час и половина. Там обсъждахме събитията от деня, преглеждахме писмата, които бяха от негова компетенция. След това отивах при кадилака, където Люсил ме чакаше.

Това беше моментът, заради който живеех. Останалото време беше просто една досадна суетня, която трябваше да свърши колкото може по-бързо. Истинският живот започваше за мен след сбогуването с Уоткинс и затварянето на входната врата.

С Люсил кръстосвахме второстепенните пътища от девет в половина до единайсет. Не разговаряхме много, защото тя трябваше да се концентрира върху шофирането. Открих, че се разсейва и лесно губи контрол над колата, когато й говоря. Освен това очевидно тя толкова много се наслаждаваше, докато караше кадилака, че изобщо не желаеше каквото и да било прекъсване на това удоволствие. Разговаряхме пет-десет минути, само когато спирахме пред големия железен портал на „Гейбълз“, преди раздяла.

През тези три вечери, прекарани с нея, любовта ми достигна предела, след който трябваше да прилагам цялото си самообладание, за да не издам чувствата си. Тя с нищо не ме поощри. Отнасяше се с мен като с приятел, когото харесва, бях сигурен, че ме харесва. Личеше си от начина, по който разговаряше с мен и ме гледаше, но това беше всичко. Моето отношение към нея ми създаваше грижи. Знаех, че и при най-малкия знак от нейна страна нямаше да устоя на изкушението да я любя.

Знаех, че си играя с огъня. Бях сигурен, че ако Ейткън разбере какво става, ще ме изхвърли от фирмата. Тя беше споменала, че е властен, а и аз самият вече го познавах достатъчно добре, за да ми бъде ясно, че той не би търпял и за момент да задирям жена му, без значение колко платонични бяха чувствата й към мен.

Непрекъснато си повтарях, че трябва да сложа край на това, преди да е станало късно, после се опитвах да убедя сам себе си, че докато Люсил не се влюби в мен, няма нищо лошо в това уроците по кормуване да продължат.

Когато се сбогувахме за трети път, аз й напомних, че няма да дойда следващата вечер.

— Г-н Ейткън ме освободи за уикенда — обясних аз.

— Това означава ли, че няма да имам урок? — попита тя и се обърна към мен.

— До понеделник вечер.

— Ще заминавате ли извън града?

— Не, няма.

— Тогава защо не дойдете както обикновено? Можете да ме почакате тук долу, а не пред къщата, стига да искате.

— Не че не искам, но да си призная, понякога се притеснявам от ситуацията — казах аз и я погледнах. — Сигурен съм, че ако мъжът ви разбере, ще се разбеснее.

Тя се засмя. Имаше най-заразителния смях, който съм чувал. Сложи двете си ръце върху моята и леко ме раздруса.

— Ще бъде просто разярен. Но на нас не ни пука, нали? Освен това той никога няма да разбере.

— Уоткинс или госпожа Хепъл могат да ни видят…

— Те никога не излизат вечер, но аз ще ти кажа какво ще направим. Ще те чакам у вас. Ще дойда с колелото. Може ли? Бих искала да видя къщата ти.

Сърцето ми заби ускорено.

— По-добре недей. Не трябва да идваш там. Ако наистина искаш да имаш урок утре, аз ще бъда тук в девет часа, но само ако ти решиш.

Тя отвори вратата и слезе от колата, после се обърна и ме погледна през отворения прозорец.

— Ще бъда тук. Чес, все още мисля, че си най-милият човек, когото познавам. Нали вече карам по-добре? Скоро ще мога да се явя на изпит за книжка, нали?

— Напредваш — отвърнах дрезгаво.

Какво ли не бих дал сега да можех да я взема в прегръдките си и да почувствам устните й върху моите!

— О’кей, ще се видим утре.

У дома се отпуснах в един фотьойл с чаша двойно уиски със сода в ръката и започнах да обмислям ситуацията. Познавах я от пет вечери и знаех, че никога няма да обичам друга жена така както нея. Дали тя усещаше това или беше толкова наивна да мисли, че бих предизвикал гнева на Ейткън просто за да я науча да кара? Точно това трябваше да разбера.

Предложението й да дойде при мен ме разтревожи. Бях й казал, че прислужникът си тръгва малко след седем. Не беше ли това намек, че е готова да отвърне на любовта ми?

Неохотно си казах, че това е малко вероятно. Тя нито веднъж не ме накара да мисля, че за нея съм нещо повече от услужлив приятел, който я учи да шофира и който й доставя голямо удоволствие, без да очаква нещо в замяна.

Не трябва да оставям нещата така, казах си аз. Трябва да открия дали тя осъзнава на какъв риск се излагам. Поставях цялото си бъдеще на карта. Ако Ейткън разбере за нас, планът „Ню Йорк“ щеше да изчезне в дим и пламъци.

Прекарах една неспокойна нощ в размишления. Бях доста раздразнителен в офиса на следващата сутрин. Накрая с голямо облекчение разчистих бюрото си и взех някои документи, които исках да прегледам през уикенда. Пат, която изтърпя моята сприхавост безропотно, влезе с още няколко писма за подпис.

— За Бога! Мислех, че съм подписал всичко! — изджафках аз.

— Има още шест — каза тя и ги остави на бюрото.

Извадих си писалката и набързо надрасках подписите на писмата, след това се изправих, прибрах писалката и казах:

— Ще дойда по-рано в понеделник. Сега си тръгвам. Вече минава шест, нали?

— Наближава и половина. Отиваш ли си, Чес?

Погледнах я ядосано и се намръщих.

— Не знам. Най-вероятно. Сигурно ще поиграя голф.

— Надявам се да си починеш. Не трябва да се тревожиш толкова, Чес. Справяш се чудесно.

При друга ситуация това би ме ободрило, но сега само ме раздразни.

— Не се тревожа — отсякох рязко. — До понеделник.

Кимнах и я оставих с широко отворени, учудени очи и обида, изписана на лицето. Джо излезе от стаята си тъкмо когато минавах по коридора.

— Закарай ме до гарата, Чес.

— О’кей.

Не исках да го взимам, но не можех да му откажа. Той знаеше, че минавам покрай гарата на път за дома. Отидохме заедно до асансьора. Докато слизахме надолу, Джо ме попита:

— Ще ходиш ли при Ейткън довечера?

— Не. Освободи ме за уикенда. Взех сценария за филма на Васерман, за да го прегледам. От видяното съдя, че не е съвсем лош.

— Защо не зарежеш работата и не си починеш? — попита Джо, докато пресичахме фоайето. — Станал си доста нервен. Какво те мъчи?

— Нищо не ме мъчи — отсякох аз, докато си пробивах път през тълпата на тротоара, за да стигна до кадилака.

Джо се намъкна до мен.

— През последните два дни ни скъса от заяждане. След обяд разплака Пола.

— Пола е кретен. Три пъти я помолих да ме свърже с Васерман и тя не можа да го намери.

— Оказа се, че е излязъл. Тя не може да прави чудеса.

Запалих двигателя.

— Какво става, Джо? Откога започна и ти да ме критикуваш?

— Хайде де — каза Джо и се отпусна в меката седалка. — Сега е мой ред. Е, добре, приятелче, ако мислиш, че така се става важна клечка, давай, не те спирам. Но по-добре последвай съвета ми и се опитай да разпуснеш. Прекалено много разчиташ на работата.

Знаех, че е прав и изведнъж се засрамих от себе си.

— Добре, извинявай, Джо. Ще се оправя след уикенда.

— Предполагам, че и аз щях да бъда същият — каза Джо великодушно. — Сега работата ти е доста тежка — той смени темата и продължи: — Знаеш ли? Завиждам ти за колата — жестока е!

— Винаги съм мечтал за „кади“. Скъпо ми струва, но си заслужава всеки цент. Въпреки че я имам от година и половина, все още не мога да й се нарадвам.

— И аз нямаше да мога. Щом работата в Ню Йорк узрее и ако Ейткън ми вдигне заплатата, смятам да си купя една за капак на всичко.

— Стига да получим тази работа, Джо, аз ще се погрижа да получиш повишение.

— Какви са изгледите? Той говори ли пак за това?

— Да, снощи. Мисля, че работата е опечена. Попита ме кога най-рано мога да събера парите.

— Мислиш ли, че е добре да инвестираш парите си при него, Чес?

— Без съмнение. Бизнесът в Ню Йорк не може да не потръгне. Ако имам дял, ще получавам пет процента от общата печалба плюс заплатата. Трябва да съм луд, за да изпусна такъв шанс. Освен това аз ще ръководя бизнеса повече или по-малко самостоятелно, така че ще мога да защитавам парите си.

— Ех, защо нямах и аз малко сухо! Пет процента от печалбата! Ти ще станеш богат, Чес!

Ръцете ми стиснаха кормилото.

Мога да стана богат, ако не ме разкрият — помислих си аз. Дори можех да забогатея толкова, че да измъкна Люсил от Ейткън.

— Е, много зависи от това как ръководим работата, Джо.

— Кога ще можеш да събереш мангизите?

— Казал съм на брокерите си да разпродават. Би трябвало да ги имам след няколко дни. Пазарът е подходящ. И това е късмет — можеше да се запече.

Наближихме гарата и аз намалих.

— Благодаря, Чес — каза Джо, докато слизаше от колата. — Може би някой ден ще я купя от теб — той потупа кадилака. — Ти ще можеш да си вземеш „Елдорадо“, когато заминеш в Ню Йорк. Имаш ли нещо против да ми я продадеш?

— Почакай да събереш парите — казах аз и се ухилих — но може и да стане, Чес. Приятен уикенд.

Тръгнах бързо към дома.

В девет без една минута спрях пред високата порта от ковано желязо. Люсил ме чакаше в сянката. Отворих вратата на шофьора широко, докато тя идваше към мен. Като излезе от тъмното на студената лунна светлина, видях, че носи бледосиня клоширана рокля. Косата й беше завързана с тясна панделка. Беше достатъчно хубава, за да завърти главата на всеки мъж. Тя се плъзна зад кормилото, а аз се преместих на другата седалка.

— Здравей — каза тя и ми се усмихна. — Ти си изключително точен. Харесва ли ти роклята ми? Облякох я специално заради теб.

— Страхотна е, а и ти изглеждаш страхотно.

Тя доволно се засмя.

— Така ли мислиш? Наистина ли мислиш така?

— Да.

Може би нещо в гласа ми я изплаши. Тя бързо ме погледна, но аз бях с гръб към луната и не можа да види лицето ми.

— Сега къде ще ходим? Хайде да слезем до морето.

— Добре.

Тази нощ тя като че ли не беше в настроение да вдига скорости. Не качи повече от четиридесет и кара доста добре. Отклонихме се от магистралата и тръгнахме по едно второстепенно шосе. Стигнахме до тесен коларски път, който слизаше до морето. Тя си тананикаше тихо докато караше, беше спокойна и вече не стискаше кормилото до посиняване. Сърцето ми се сви, като видях, че скоро, ще бъде достатъчно умела, за да се яви на изпит за книжка, а уроците ще свършат.

Движехме се бавно надолу по пътя. Направихме остър завой и видяхме пред себе си широка ивица пясък с палми и морето, което блестеше като полирано огледало на лунната светлина.

— Не е ли чудесно?

Това бяха първите й думи, след като потеглихме от „Гейбълз“.

— Не можеш да си представиш какво удоволствие ми доставя тази кола, Чес. Няма друго такова усещане. Сега вече мога да карам, нали? Вече съм добра, какво ще кажеш?

— Горе-долу. Трябва ти още малко практика преди изпита. Още не си карала назад. Искаш ли да опиташ сега?

Тя поклати глава.

— Не сега.

Следвахме запустелия крайморски път. Тя намали, излезе от пътя, спря на твърдия пясък и изгаси двигателя.

Стоях неподвижен със стиснати влажни ръце. Сърцето ми биеше учестено, обгръщах с очи огромното пространство от пясък, море и палми. Плажът беше огрян от луната по цялото си протежение от няколко мили. Наоколо нямаше жива душа. Сякаш бяхме сами в целия свят.

— Отивам да плувам — каза тя и изгаси фаровете. — Ще дойдеш ли?

Не бях очаквал такова предложение и останах изненадан.

— Трябва да се учиш да караш. Нямаш много време. Десет без двайсет е.

— Казах на Роджър, че отивам на кино. Не ме очаква преди полунощ. — Тя отвори вратата на колата и стъпи на пясъка. — Няма никой тук. Целият плаж е наш. Ако не искаш да плуваш, остани в колата и ме чакай.

Тя се затича към едни палми.

Известно време стоях в колата и я наблюдавах. Без съмнение този неочакван ход беше отговорът на въпроса, който ме беше измъчвал цяла нощ. Ако тя не искаше да я любя, едва ли би ме довела на това пусто място. Само за момент обърнах внимание на предупредителната лампичка, която светна ярко в съзнанието ми. Задиряш жената на Ейткън — казах си аз. — Ако не спреш сега, после може да съжаляваш цял живот.

Но това не подейства. Дишайки тежко, с разтуптяно сърце аз слязох от колата. Виждах ясно, беше стигнала до палмите. Спря, за да изрита обувките си, след това свали ципа на роклята и я смъкна надолу. Под нея имаше цял бански.

Заобиколих колата, отворих багажника и извадих две хавлии и банските ми, които винаги седяха там. Съблякох се зад колата, оставих си дрехите на пясъка, взех хавлиите и изтичах към нея. Тя вървеше бавно към морето. Когато я настигнах, се обърна и ми се усмихна.

— Знаех, че ще дойдеш. Ще ти кажа нещо. Винаги съм искала да плувам на лунна светлина, но Роджър не ми позволява. Той мисли, че е опасно.

— Ти като че ли правиш с мен всички неща, които не са ти позволени — казах аз, вървейки с нея по пясъка.

— Затова те харесвам толкова много.

След това тя се втурна напред през тънката ивица пясък и се хвърли във водата. Може и да не знаеше как се кара кола, но със сигурност плуваше отлично. Влязох след нея, но видях, че е безнадеждно да се опитвам да я настигна. След малко тя зави към брега и се върна почти толкова бързо, колкото беше изчезнала.

Тя ме заобиколи.

— Не се ли радваш, че влезе?

— Не съм сигурен.

Обърнах се на гръб и се загледах в голямата луна. Водата беше топла, но аз не бях в настроение да й се наслаждавам. Очаквах с нетърпение да свърши с плуването и да излезем на брега. Тя се отдалечи, върна се отново и се задържа до мен. Почиваше си върху водата, без да приказва. Тези минути бяха най-дългите, които някога съм преживял. Накрая не издържах.

— По-добре да се връщам.

Започнах да плувам към брега, а тя ме следваше. Като излязохме от водата и тръгнахме по пясъка към мястото, където беше оставила роклята си, тя изведнъж каза:

— Какво ще правиш утре, Чес?

— Не знам… нищо специално. Може да поиграя голф.

— Чудех се дали ще можем да се срещнем. Една приятелка ме покани да излезем, но лесно мога да се измъкна и бихме могли да излезем на дълго пътешествие в провинцията.

Сега бяхме в сянката на палмите. Взех една от хавлиите и й я подхвърлих. С другата започнах да си бърша косата.

— Някой може да ни види — казах аз и седнах на пясъка.

Тя стоеше до мен и бършеше ръцете си с гръб към луната.

— Можем да внимаваме. Бих могла да дойда при теб с колелото и после да караме само по странични пътища.

Усетих как усуквам хавлията с юмруци.

— Не мисля, че е благоразумно да се срещаме през деня, Люсил. Всеки може да ни види.

Тя хвърли кърпата и седна до мен. Обгърна коленете си с ръце и ги придърпа под брадичката.

— Не е ли отвратително?

— Наистина е така.

— Щеше да е забавно да излезем за цял ден с колата. Бихме могли да си направим пикник. Не мислиш ли, че можем да рискуваме?

— Искаш да рискуваме? — попитах аз с дрезгав глас.

— Не виждам кой може да ни забележи. Мога да си сложа шапка с голяма периферия и слънчеви очила. Ще си вдигна косата. Обзалагам се, че никой няма да ме познае.

— Би ли имала нещо против, Люсил, ако мъжът ти разбере?

— Ами, да.

— Какво би направил той според теб?

— Ще бъде ядосан, разбира се, но хайде да не говорим за това сега. Гледай, да предположим, че дойда при тебе. Бихме могли да прекараме деня заедно. Там е пусто, нали? Ще можем да плуваме и да хапнем навън, без никой да ни види.

— Едва ли казваш това сериозно.

Тя се замисли за малко, а после скочи на крака.

— Прав си. Хладно ми е. Ще се обличам.

Тя си взе роклята и обувките, и избяга към колата. Стоях като вкаменен, все още стискайки хавлията. Така останах може би десет минути, после я чух да ме вика.

— Чес…

Не помръднах и не се обърнах.

— Няма ли да дойдеш, Чес?

Аз пак не се обърнах. После я чух как тича по пясъка и след малко спря до мен.

— Не чуваш ли, че те викам?

Дългите й стройни крака бяха на едно ниво с очите ми. Погледнах нагоре. Беше си облякла роклята, но от това, че нямаше нищо под нея, не ми стана по-леко.

— Седни, искам да си поговорим.

Тя се отпусна на пясъка малко встрани от мен и сви крака по себе си.

— Да, Чес?

— Наистина ли искаш да излезем утре с колата на пикник? Само ние двамата?

Лунната светлина осветяваше напълно лицето й. Тя не скри изненадата си.

— Стори ми се, че каза…

— Няма значение какво съм казал. Искаш ли да го направим?

— Но, да, разбира се, че искам.

— О’кей, кажи на мъжа си, че искаш да прекараш деня с мен и ако той се съгласи, ще отидем.

Тя се наежи.

— Не мога да го направя. Знаеш, че не мога. Той… той не знае, че те познавам.

— Ами тогава, кажи му, че сме се запознали.

— Не разбирам — тя се наведе напред и ме загледа втренчено — изглежда си много ядосан. Какво има, Чес?

— Кажи му, че сме се запознали — повторих аз, без да я поглеждам.

— Няма да мога. Няма да остане доволен.

— Защо?

— Чес, защо не престанеш? Знаеш не по-зле от мен защо.

— Не знам. Ти ми кажи.

— Той ме ревнува и се държи глупаво с мен. Няма да разбере.

— Какво няма да разбере?

— Чес, ужасен си. Какво ти става?

— Попитах те какво няма да разбере — казах аз и я погледнах в очите. — Кажи ми какво точно той няма да разбере?

— Не обича, когато излизам с други мъже.

— Защо, няма ли ти доверие?

Тя не отговори. Стоеше наострена и се взираше в лицето ми.

— Да не би да мисли, че ще му изневериш, ако излезеш с друг мъж? — попитах аз.

— Чес, какво ти е? Защо си толкова ядосан? Защо ми говориш така?

— Дали би си помислил, че ще му изневериш, ако излезеш с мен?

— Не знам, Чес. Моля те. Това не ми харесва. Ако продължаваш така, аз си тръгвам.

— Защо не ти харесва? — извиках аз вбесен. — Защо не погледнеш истината в очите? Ти си омъжена жена, нали? Не си девственица. Сигурно знаеш за какво си мисли един мъж, когато едно момиче, хубаво като теб, го доведе на такова самотно място през нощта. Толкова ли си тъпа или ме правиш на тъп?

Тя се сепна, на лицето й се появи гневна гримаса.

Аз се наведох напред и я изгледах.

— Влюбена ли си в мен, Люсил? Тя настръхна.

— Влюбена в теб? Ами, не. Какво говориш, Чес?

Бях толкова разочарован, че ми причерня. Не бях с всичкия си.

— Тогава защо ме доведе тук? Защо ми се натрапи? — извиках аз. — За какъв ме мислиш? Да не съм от камък?

— Аз ще…

Тя скочи на крака. Аз посегнах, сграбчих я за китката и рязко я дръпнах към мен. Тя падна с гръб към коленете ми. Наведох се над лицето й.

— Чес, пусни ме!

— Не съм от камък.

Сърцето ми биеше в слепоочията. Опитах се да намеря устните й, но тя започна да се съпротивлява и установих, че е изненадващо силна. В продължение на няколко ужасни секунди се опитах да я покоря. Но тя освободи едната си ръка и ме удари жестоко през лицето. Ударът ме отрезви. Пуснах я. Тя се изтърколи встрани и се изправи на крака. Стоях на пясъка и я наблюдавах. Дишането ми беше ускорено. Тя се обърна и затича към колата. Останах неподвижен, загледан в морето. После чух двигателя на кадилака. Бързо скочих на крака. Кадилакът тръгна.

— Люсил, недей… Люсил!

Двигателят изръмжа, после колата забоксува бясно в кръг и изскочи на плажния път.

— Люсил!

Затичах се. После спрях.

Стоях прав, със стиснати юмруци и слушах непрекъснатото ръмжене на колата, докато не заглъхна.