Удряй и бягай

X

Както стоях там, загледан в заключената врата, телефонът иззвъня. Неочакваният рязък звук ме стресна. Погледнах бързо към него и се опитах да се справя с вратата, но тя беше здраво заключена отвън.

Беше масивна врата. Не можех да разчитам, че ще я разбия, без да вдигна много шум и освен това щеше да ми отнеме време. Изтичах до прозореца, дръпнах пердето и погледнах към улицата, три етажа надолу. Нямаше начин да се измъкна оттук. Отидох в спалнята и погледнах през прозореца — същото. Излязох оттам и се върнах в хола. Непрекъснатият звън на телефона ми опъваше нервите. Видях още една врата. Отворих я и попаднах в банята. Прозорецът високо горе беше прекалено малък, за да може нещо по-голямо от котка да се провре през него. Упоритият звън на телефона вече стана непоносим. Върнах се в хола, вдигнах слушалката и я оставих внимателно на бюрото. Тръгнах към кухнята, но дочух слаб мъжки глас:

— Доли! Ти ли си, Доли?! Ед се обажда. Проклетият влак тръгва след пет минути…

Изтичах обратно в кухнята и отворих един шкаф. Започнах да търся достатъчно здрав инструмент, за да отворя вратата, но не можах да намеря. Върнах се при заключената врата. Наведох се и погледнах в ключалката. Ключът беше там. Все още чувах далечния, призрачен глас от слушалката. Огледах се. На един от столовете имаше вестник, скъсах една страница и я пъхнах под вратата. Между нея и пода имаше доста голяма пролука. Втурнах се в кухнята с разтуптяно сърце и започнах панически да ровя из чекмеджетата в шкафа. Имах късмета да открия в четвъртото чифт тънки клещи. Сграбчих ги и се върнах в хола. С малко усилие успях да избутам ключа навън и го чух да пада върху вестника. Много внимателно започнах да придърпвам вестника с ключа към мен. Взех го. В този момент чух как телефонът щракна и започна да дава свободно. Отидох при бюрото и върнах слушалката на мястото й. После отключих вратата с трепереща ръка и излязох в сумрачния коридор.

Долорес лежеше по лице до асансьора. Сивото й палто се беше набрало нагоре. Дългите й, стройни крака бяха гротескно разкривени в смъртта. Само мъртъв човек може да лежи така. От гледката ме полазиха студени тръпки. Половин минута стоях на вратата и я наблюдавах. После отидох в хола, загасих светлината и затворих вратата. Тръгнах полека и с притаен дъх се приближих до нея. Надвесих се. Не можах да видя лицето й, но по косата имаше кръв. Бях сигурен, че е мъртва, но трябваше да проверя. Хванах я за рамото и я обърнах по гръб. Някой беше нанесъл смазващ удар по дясното слепоочие и беше надробил черепа й. Ударът е бил ужасен и я е убил моментално.

Затворих очи и се опитах да потисна отвращението си. Трябваха ми няколко секунди, за да се преборя с ужасното гадене и да си наложа да я погледна отново. Бръкнах в джоба на палтото, но, разбира се, петстотинте долара бяха изчезнали, а така също и куфарът. Изправих се. Извадих носна кърпа и си избърсах лицето и ръцете. После се отдалечих от нея и в пристъп на паника си помислих, че ако някой ме открие тук, ще заключи, че аз съм я убил. Тръгнах надолу по стълбите с една-единствена мисъл в главата — да се измъкна от сградата и да избягам колкото може по-далече, преди да я открият. Почти бях слязъл на първия етаж, когато изведнъж видях едно момиче да се качва нагоре към мен. Спрях за част от секундата. Ужасен си помислих да се обърна и да се втурна нагоре, но някак си успях да запазя самообладание и да продължа да слизам. Стълбите бяха лошо осветени, но видях момичето достатъчно ясно, за да го разпозная отново. Предполагам, че същото се отнасяше и за нея, ако някога ме видеше пак.

Погледна ме, когато мина покрай мен и продължи. Очите й бяха безразлични. Ако се качи до третия етаж, ще се натъкне на тялото на Долорес — помислих си аз — и писъците й ще доведат полицията, преди да успея да се измъкна от квартала. Когато стигнах до площадката на стълбите, изминах останалата част бегом. На входа спрях и се ослушах. Чух как някъде горе се блъсна врата, но писъци нямаше. Апартаментът й сигурно беше на втория етаж. Внимателно открехнах вратата и огледах опустялата улица в двете посоки. Затворих след себе си, слязох бързо надолу по стълбите и тръгнах към буика. Качих се в колата и започнах да търся ключовете. Чувствах се доста зле. Шокът от видяното ме порази и няколко секунди стоях неподвижен, със затворени очи и се борих с обзелата ме погнуса.

Изведнъж чух шум от приближаваща кола. Този звук ме съвзе. Трескаво извадих ключа и завъртях стартера. Когато запалих двигателя, едно такси мина покрай мен, сви до бордюра и спря пред Медъкс Армс. Някакъв мъж слезе. Носеше куфар. Плати на шофьора, качи се по стълбите и влезе вътре. Изчаках и видях как таксито си тръгна. Дали това беше онзи Ед, който се обади по телефона? Потеглих бързо, но още на първата пряка спрях и свих в уличката зад другите паркирани коли. Ако това беше Ед, трябваше да съм пълен глупак да не го погледна. Слязох от колата и се върнах при кръстовището. После бавно тръгнах по Медъкс Авеню. На около петдесет метра от входа на Медъкс Армс спрях и се скрих в сянката. Започнах да чакам. Изнизаха се пет или шест минути и човекът с куфара забързан напусна блока.

Излязох от сянката и тръгнах по улицата към него. Вървях енергично, като човек, който се връща от късно гости и е нетърпелив да се прибере. Мъжът с куфара спря на тротоара и погледна към мен. Като ме видя, трепна, обърна се и бързо тръгна по улицата. Последвах го, като разширих леко крачка, така че да не го изгубя от погледа си, но без да вървя толкова бързо, че да ме усети. Когато стигна кръстовището, погледна назад към мен и сви вляво. Щом изчезна, се затичах на пръсти и успях само да го зърна, когато пресече главната улица и кривна в една тъмна странична пресечка. Вече не го виждах. Прекосих улицата и спрях на ъгъла, за да се огледам внимателно. Мернах го как се запъти към една стоянка с три чакащи таксита. Качи се в първото и потегли. Втурнах се по улицата, дръпнах вратата на второто такси и се пъхнах вътре.

— Следвай онова такси — наредих на шофьора. — Пет долара за теб, ако не го изпуснеш. Не се приближавай прекалено. Не искам пътникът да разбере, че го следим.

Шофьорът потегли преди да затворя вратата.

— Почти няма шанс да не ни види, шефе — каза той. — Няма никакво движение, за да се прикриваме. Чух го да казва на моя приятел, че иска да стигне до хотел „Вашингтон“.

— Може да си промени решението. Не искам да го изгубя.

— Алф ще ми каже къде е отишъл — отвърна той. — Най-добре да карам направо към „Вашингтон“. Иначе сигурно ще ни види.

Реших, че може и да е прав.

— О’кей, давай към „Вашингтон“.

— Браво, момче — каза шофьорът одобрително, сви по една странична улица и ускори. — Частно ченге ли си?

— Да — отвърнах. Знаех, че ако му отговоря отрицателно, ще се наложи да му обясня защо искам да проследи таксито. — Ако изпусна този тип, ще си загубя работата.

— Няма да го изпуснеш, приятел — каза шофьорът и така поднесе колата на един завой, че гумите изпищяха от възмущение. — Дръж се здраво. Ще те закарам.

След по-малко от пет минути бяхме пред хотела. Шофьорът спря на петдесет метра от входа, обърна се и се захили.

— Още не е пристигнал, но ще дойде. Искаш ли да чакам?

— Да.

Извадих си цигарите и му предложих една. И двамата запалихме. Останах в таксито, загледан към входа на хотела.

„Вашингтон“ беше треторазреден хотел, използван главно от пътуващи търговци. Единственият му плюс беше близостта му до гарата. Почакахме в мълчание пет или шест минути и тъкмо когато започвах да мисля, че съм го изтървал, таксито се зададе и спря пред хотела. Мъжът с куфара слезе, плати на шофьора и се вмъкна в хотела.

— Ето на — ухили се шофьорът. — Какво ти казах?

Дадох му пет долара.

— Благодаря. Ще отида да поприказвам с този тип.

— Искаш ли помощ?

— Всичко е наред.

Слязох от таксито, махнах му с ръка и тръгнах към хотела. Качих се по стълбите и спрях пред двойната стъклена врата, която водеше към фоайето.

Човекът с куфара разговаряше с портиера — възрастен плешив мъж, който го слушаше с нескрито отегчение. Стояха един срещу друг. Светлината на лампата падаше директно върху лицето на човека с куфара. Огледах го добре.

Според мен не беше типът, с когото Долорес би тръгнала на път. Беше нисък, едър и наближаваше шейсет. По месестото му лице имаше малки, спукани кръвоносни съдове, като на пияница. Сега, когато го виждах ясно на светлината, забелязах, че дрехите му са вехти. Синьото сако беше лъснало на лактите. Сивата мека шапка беше мръсна и мазна. Единственото ново нещо в облеклото му беше вратовръзката — кич в светлосиньо с жълти конски глави.

Докато разговаряше с портиера, той непрекъснато бършеше лицето си с мръсна носна кърпа и дори от разстояние си личеше, че е нервен и разстроен.

Накрая даде на портиера някакви пари и той бутна книгата към него. Човекът се разписа, взе си ключа от стаята, вдигна куфара и изчезна нагоре по зле осветените стълби.

Аз се поколебах, после бутнах стъклената врата и влязох във фоайето.

Портиерът ме погледна с безизразно, изморено лице. Стигнах до тезгяха и се облегнах на него. Има само един начин да се оправиш с подобен човек — казах си аз, след като го погледнах отблизо. Износеният костюм и оръфаните маншети издаваха бедността му.

— Искам информация за човека, който току-що се качи по стълбите — казах аз припряно.

От портфейла си извадих десетдоларова банкнота и я направих на фунийка. После я пъхнах между пръстите на лявата си ръка, да стърчи като знаме и я размахах на един метър от него.

Очите му се преместиха от мен върху сгънатата банкнота. Задиша тежко през мършавия си нос и на лицето му се изписа леко оживление.

— Не е прието да даваме информация за клиентите — промърмори той. — Ами вие кой сте, господине?

— Мъж, който купува информация с десетдоларова банкнота.

Портиерът се изгърби и затвори очи в размисъл. Заприлича ми на мършава, умислена кокошка. После отвори очи и още веднъж погледна банкнотата.

— Не сте ченге — каза той сякаш на себе си. — И частен детектив не сте.

Уморените му очи се преместиха от банкнотата върху лицето ми в старанието си да намерят отговор, но без успех.

— Няма значение кой съм аз. Как се казва той?

Ръката му, която изглежда не беше мита от няколко дни, се приближи несмело към банкнотата. Оставих го да стигне на няколко сантиметра от нея и след това я дръпнах извън обсега му.

— Как се казва? — повторих въпроса аз.

Той въздъхна.

— Не знам. Обзалагам се, че името му не е това, което е написал в книгата. — Той я бутна към мен.

Прочетох: Джон Търнър, Сан Франциско. Името беше написано с дребен, зле оформен почерк.

— Търнър — каза той замислено. — Ако взимах по един долар за всеки Джон Търнър в тази книга, щях да съм забогатял и да съм напуснал тази гадна работа.

— Каза ли защо е закъснял толкова и колко ще остане?

Човекът пак се изгърби.

— Ако мога да пипна парите, господине, паметта ми ще се освежи. Ще се изненадате колко неуслужлива става, когато остареете като мен.

Пуснах банкнотата на тезгяха.

— Оставете я там — казах аз. — Хвърляйте й по едно око.

Той се надвеси над нея и си пое внимателно въздух.

— Какво искахте да знаете, господине?

Повторих въпроса.

— Каза, че е изпуснал последния влак и ще хване първия утре сутринта. Поръча събуждане в седем часа.

— За кой влак?

Той поклати глава със съжаление.

— Не каза. Едва ли е за Фриско. Утре сутринта в седем и половина няма влак за Фриско. Може да е за Сан Диего. Последният влак за Сан Диего тръгна в два и половина през нощта, а първият тръгва в седем и половина.

Помислих малко и попитах:

— В коя стая е?

Портиерът сложи един пръст върху банкнотата. Бавно и много внимателно започна да я придърпва към себе си.

— Номер двайсет и осем. Но хич не си мислете, че ще се качите горе, без да наемете стая.

— Двайсет и седем или двайсет и девет свободни ли са?

Погледна през рамо към ключовете, висящи на дъската и без да вдига пръста си от банкнотата, протегна лявата си ръка към кукичката и откачи ключа от стая двайсет и девет. Постави го пред мен и после с едно замахване, както гущер улавя муха, бързо скри банкнотата.

— Два кинта за една нощ. Стаята не е лоша. По-добра е от неговата.

Измъкнах двата кинта и взех ключа.

— Ако случайно се успя — казах аз — обадете ми се в шест и половина.

— О’кей, нагоре по стълбите, на първия етаж, свийте вляво.

Благодарих му, пресякох фоайето и се качих по стълбите до първия етаж. Коридорът беше сумрачен. Килимът беше протрит като вестник. Вратите, покрай които минавах, бяха очукани, с неопределен цвят. Всичко беше просмукано от слаба миризма на зелева саламура, лоша канализация и мръсни тела. „Вашингтон“ очевидно не беше от първокласните хотели в Палм Сити.

Като наближих стая двайсет и седем, започнах да стъпвам внимателно и спрях да се ослушам пред двайсет и осем. Не чух нищо, затова отидох до двайсет и девет, пъхнах ключа в ключалката, завъртях го леко и внимателно отворих вратата. Запалих лампата. Намерих се в една лисича дупка. Затворих вратата и се огледах — едно легло, умивалник, пътека на пода и два обикновени стола. Над леглото имаше гравюра, изобразяваща жена с криле и парче тюл около тлъстия задник. Тя удряше със стиснати юмруци по обкована с желязо врата. Вероятно представляваше низвергнатата любов и ако тя наистина, изглеждаше така, нищо чудно, че вратата беше толкова непоклатима.

Седнах на леглото. Часовникът ми показваше три без десет и аз изведнъж се почувствах смъртно уморен. Това беше най-тревожната събота в живота ми. Запитах се какво да предприема оттук нататък.

Бях изкушен да се опъна на леглото, направо с дрехите и да си наваксам съня. Почти се поддадох на това изкушение, когато чух глас. Идваше от съседната врата. Тутакси се ококорих и започнах да слушам. Човекът, който се беше разписал в книгата като Търнър, каза:

— Изпратете ми бутилка скоч и лед, и то по-бързо.

Последва пауза и той изръмжа:

— Пет пари не давам. Донесете ми я без много приказки.

За момент останах втренчен в прашната пътека. След това с усилие се отблъснах от леглото и тръгнах на пръсти към вратата. Отворих я леко и загасих светлината в стаята. Подпрях се на касата на вратата и зачаках. След около десет минути, които ми се сториха цял час, дочух бавни провлачени стъпки по стълбите. Порових в портфейла си и извадих пет долара. Вечерта изглеждаше доста разточителна, но поне получавах нещо в отплата за разноските.

Портиерът се зададе по коридора с поднос, на който имаше бутилка уиски и съд с лед. Ходеше като спънат. Щом наближи номер двайсет и пет, аз изскочих пред него и го спрях. Размахах банкнотата, така че да я види и я бутнах към него. В това време взех подноса от ръката му. Той пое банкнотата както гладен тигър грабва парче месо. Погледна ме разсеяно, премести погледа си към номер двайсет и осем, и тихо се отдалечи. Гледах как върви към стълбите. Обърна се назад, изгледа ме отново и продължи тихо надолу, докато съвсем се скри от погледа ми. Оставих подноса на пода точно пред двайсет и осем, и почуках на вратата.

— Кой е? — попита човекът, който наричаше себе си Търнър.

— Обслужване по стаите — отговорих аз, стегнах се и се облегнах на вратата.

Чух го как приближава, превърта ключа и започва да отваря. Натиснах с цялата си тежест. Вратата се отвори рязко и Търнър, или Ед, или който и да беше той, залитна назад. За шейсетгодишен мъж рефлексите му бяха учудващо добри. Той се съвзе, завъртя се и се хвърли към леглото, където лежеше един колт калибър 45. Скочих върху него и го натиснах на кревата. Ръката му покри пистолета, а моята покри неговата. Сборичкахме се, но младостта беше на моя страна. Извих му ръката, взех пистолета и се изправих на крака, преди той да успее да седне. Щом седна, фиксира погледа си върху дулото на пистолета — нещо, което бих предпочел да не ми се случва. Премести погледа си върху мен, червеният му нездрав тен стана морав.

— Отпусни се — казах аз и се опитах да успокоя дишането си, но без успех. — Искам да говоря с теб.

Езикът му, като парче морава кожа, навлажни устните.

— Кой, по дяволите, сте вие? — попита той с плътен, неуверен глас.

— Няма значение кой съм. Пред вратата има една бутилка. Защо не я внесеш и не поприказваме?

Сигурно много му се пиеше, защото излетя от леглото и сграбчи подноса така, сякаш от това зависеше животът му. Внесе го внимателно в стаята и го остави на леглото. Докато наливаше скоч в една чаша, аз затворих вратата и завъртях ключа. Изсипа уискито в гърлото си на екс и си наля още едно.

— Аз пия моето с лед — казах любезно.

Той ме изгледа със стъклени очи.

— Кой сте вие? Какво искате? — изръмжа, стиснал чашата, измервайки ме от глава до пети.

От объркания израз на лицето му разбрах, че е напълно озадачен.

— Аз ще задавам въпросите, а ти ще отговаряш — отсякох аз. — Защо не повика полицията, като я намери?

Лицето му побеля, останаха само червените, спукани кръвоносни съдове на восъчен фон.

— Вие знаете ли какво й се е случило? — изграчи той.

— Знам. Видях те да влизаш и да излизаш. Защо не повика полицията?

— Каква полза от това?

— Как се казваш?

Моравият език отново облиза сухите устни.

— Търнър, Джон Търнър.

— О’кей, щом така искаш да играем — казах аз и взех пистолета.

Беше тежък и непривичен в ръката ми. Бях чел за четиридесет и пет милиметрови пистолети в детективски истории, но сега за пръв път държах такъв. Бях изненадан от теглото и размерите му.

— Стани и иди до стената. Ще извикам полицията.

Малко уиски се разсипа от чашата и се плисна на коленете му.

— Чакайте малко — каза той дрезгаво — нищо не знам за това. Намерих я. Някой я беше ударил по главата.

— Как се казваш?

— Ед Нътли. Аз съм нейният менажер.

Това вече беше нещо. Спомних си, че Долорес спомена нещо за менажер.

— Защо не се обади на полицията?

Той отпи още уиски. Алкохолът сякаш му вдъхна кураж и ме изгледа навъсено.

— Какво ви грее вас? — изръмжа той. — Щом като стигнахме до тук — кой сте вие? Не сте ченге, не сте и вестникар. Проклет да съм, ако сте копой. Кой, по дяволите, сте вие?

— Слушай, ако не искаш да отговаряш на моите въпроси, да повикаме полицията. Може би ще отговориш на техните.

Той оклюма и промърмори:

— Щях да им се обадя. Веднага след шока щях да им се обадя.

— Давай, обади им се сега тогава — казах аз с надеждата, че уискито не го е направило толкова безразсъден, че да го стори.

Той остави чашата и в един неприятен момент си помислих, че ще посегне към телефона, но вместо това извади смачкан пакет цигари, залепи една на долната си устна и я запали.

— Познавам ви — каза той неочаквано. — Сигурно съвсем съм си загубил акъла, щом не можах да се сетя веднага кой сте. Вие сте онзи, който трябваше да й плати билета за влака.

Оставих пистолета на масичката, заобиколих го, взех втората чаша от подноса и си налях малко, защото почувствах, че имам нужда. Прекосих стаята и седнах на стола до прозореца.

— Да предположим, че съм.

Той се втренчи в мен.

— Добре, за Бога! Дадохте ли й парите?

— Отклоняваш се от темата. Искам да знам защо не извика полицията, като намери тялото. Или ще кажеш на мен, или ще отидем заедно в полицията и там ще си кажеш.

Той се поколеба и вдигна рамене.

— Не исках да се забърквам в нищо. — Извади мръсната носна кърпа и избърса потта от лицето си. — Можеха да помислят, че аз съм я ударил. — Внимателно прибра кърпата. — Не че не я бях предупредил… — Спря рязко и се намръщи. — Просто не исках да се забърквам в нищо.

— За какво я беше предупредил?

Той пак се поколеба, взе чашата и я изпи до дъно. Наля си още и каза:

— Не знам защо разговарям с вас. Може би съм пиян, но щом толкова много се интересувате — казах й, че е луда да се жени за ченге.

— Защо й го казахте?

Той смукна половината уиски и ме погледна със замъглени очи.

— Защото не си струваше, но тя не ме послуша. — Намръщи се и повъртя чашата в меките си мръсни ръце. — Тя никога не слушаше това, което й казвам. Предупредих я, че се замесва в някаква далавера, но тя ми се присмя. Никое ченге не би могло да живее като него, ако не тъне в калта. На нея не й пукаше. Мислеше си, че като се омъжи за него, ще може да напусне шоубизнеса. Само това й беше в главата. — Той отпи още една глътка. — И сега завърши с разбита глава.

— Каква точно беше далаверата на О’Брайън? — попитах аз, докато сядах на ръба на стола.

Той ме погледна лукаво.

— Откъде да знам?

— Защо тя искаше да напусне града?

Той изду бузите си.

— Ами, тук нямаше вече какво да прави. Искаше да пробва в Мексико.

— Тя изгаряше от нетърпение да се измъкне. Има още нещо. Какво е то?

Той наля още уиски в чашата си.

— Дадохте ли й парите?

— Дадох й ги, но убиецът ги е взел.

Той потърка потното си лице с ръка и пак се опита да ме фокусира.

— Изглежда се напивам. Чакайте да помисля.

Пак потърка лицето си и след малко каза:

— Щом знаете какво й се е случило, сигурно сте я видял преди мен. Това означава, че сте знаел, че е мъртва преди мен. Тя ви беше взела на мушка за петстотин долара, а вие току-що ми казахте, че сте й ги дал. — Той леко се уригна и покри с ръка устата си. — Може да съм се отрязал, но не съм загубен. Може би вие сте я убил. Аха… възможно е. Може и да не е чак толкова лоша идеята да поговорим с ченгетата. Те може да се заинтересуват повече от вас, отколкото от мен. Аз нямам мотив да я убивам, а вие наистина имате.

Успях да задържа лицето си безизразно, въпреки че сърцето ми заби тревожно.

— Не съм я убил — казах аз и го погледнах в очите. — И не мисля, че ти си я убил. Но ако толкова искаш, ще отидем в полицията и ще ги оставим те да решат.

Той се ухили вяло.

— О’кей, приятел, вярвам ти. Не искам неприятности. Тя е мъртва. Нищо не мога да направя, за да я съживя. Между нас казано, не ме е грижа кой я е убил. — Той разтърка очи с дланите си. — Имал съм неприятности с ченгетата в миналото. Ако не окачат тази история на теб, ще се опитат да я окачат на мен. По-безопасно е да се държим настрана. Защо не излезеш оттук и не ме оставиш да си легна? Трябва да хващам влак рано и се чувствам ужасно.

Реших да го изненадам.

— Познаваш ли Рос?

Реакцията му ме разочарова. Нищо в израза му не се промени.

— Не познавам никого — каза той, като подбираше думите си внимателно. — Послушай съвета ми, ако искаш и ти да останеш жив, недей да познаваш никого в този гаден град. Няма ли да ме оставиш да поспя сега?

— Мислиш ли, че той я е убил? Устата му се изкриви в усмивка.

— Рос? Майтапиш ли се? На него не му стиска и муха да убие.

Изстрелях още една изненада.

— Мислиш ли, че я е убил Арт Галгано?

Това вече беше попадение.

Той се скова. Ръцете му се свиха в юмруци и пребледня. Дълго време не помръдна, само ме гледаше и накрая каза:

— Не знам кой я е убил. Сега се махай оттук!

Почувствах, че нищо повече няма да измъкна от него. Вече бях прекалено уморен, за да ме е грижа. Казах си, че ще го причакам сутринта и пак ще си побъбрим. В момента просто трябваше да поспя. Изправих се.

— Ще се видим, преди да тръгнеш — казах аз и тръгнах тежко към вратата. — Не съм свършил с теб, хич не се заблуждавай.

— О, я забрави — промърмори той и изпусна чашата с уиски. Тя падна на земята и остави малка тъмна локвичка на килима. — До гуша ми дойде от тоя мръсен град. Ще се радвам да се махна оттук.

Погледнах го. Лицето му лъщеше от пот, под очите му имаше тъмни кръгове от умора, в едната ръка стискаше бутилката с уиски. Не беше приятна картина.

Излязох в тъмния коридор и затворих вратата. Въпреки че не исках да прекарам останалата част от нощта в този жалък, смрадлив хотел, просто не можех да си представя, че ще шофирам до дома. Влязох в моята стая, запалих лампата и отидох при леглото. Свалих си сакото и обувките, и легнах. Кокалите ме боляха от умора. Опитах се да мисля за събитията от деня. Опитах се да анализирам това, което научих от Нътли, но бях каталясал. След една минута потънах в тежък, безпаметен сън.

Събудих се от изстрел на пистолет и така подскочих, че щях да падна от леглото. Седнах и започнах да се взирам в тъмнината. Чух бързи, леки стъпки в коридора. Измъкнах се от кревата, прекосих стаята, без да паля светлината, и внимателно отворих вратата.

Огледах празния коридор.

Силна миризма на барут се носеше от стаята на Нътли. Вратата му беше полуотворена, а вътре беше светло. Погледнах в стаята. Нътли седеше на пода, сгушен в ъгъла. Беше облечен със стара пижама. Краката му бяха боси. Точно под джоба на пижамата имаше кърваво петно. Докато го наблюдавах, то бавно започна да се разширява. Не можех да направя за него нищо и едва ли някой друг би могъл. Сега беше сам. В другия край на коридора започна да пищи жена. На мен също ми се искаше да закрещя.