Удряй и бягай

VI

Пуснах слушалката върху телефона с трясък, който предизвика експлозия в напрегнатата тишина на стаята. Обърнах се бавно и погледнах Люсил. Тя стоеше тревожна и изплашена, и стискаше коленете си с ръце.

— Кой беше? — попита тя с притаен дъх.

— Не знам — отговорих аз, връщайки се към фотьойла. Седнах. — Но мога да се опитам да позная. Мисля, че беше същият мъж, който ти се е обаждал тази сутрин.

Казах й какво точно чух. Тя покри лицето си с ръце. Аз самият също се чувствах доста зле. Това беше шок и се загледах през прозореца, опитвайки се да удържа треперенето на ръцете си. Тя каза:

— О, Чес! Какво ще правим?

— Не знам. Това усложнява нещата.

— Виждаш ли, бях права? Той ще ни изнудва.

— Не е споменал нищо за изнудване и докато не го направи, няма смисъл да допускаме, че ще ни изнудва.

— Разбира се, че ще ни изнудва! Той има банския, знае, че сме били заедно на плажа, знае, че аз съм виновна за смъртта на полицая! Разбира се, че ще ни изнудва!

— Сега, чакай малко! Не знаем дали банският е у него и дали знае, че си убила О’Брайън. Сигурно е само, че ни е видял на плажа.

— Разбира се, че е взел банския и е видял повредената кола!

— Не знаем това със сигурност, Люсил! — казах аз рязко. — Ако тези две телефонни обаждания подготвят почвата за изнудване, може би той ни заплашва да каже на мъжа ти, че ни е видял на плажа заедно. Може да не знае нищо за катастрофата.

Тя махна нетърпеливо с ръка.

— Какво значение има? Дори и да не знае за катастрофата, ние пак ще трябва да му платим, ако ти не искаш да си загубиш работата, а аз не искам да загубя Роджър.

— Не бъди толкова сигурна — казах аз и я изгледах. — Можем да отидем до полицията. Те знаят как да се справят с изнудвачи и ще ни отърват.

— Как можеш да говориш така? — попита тя ядосано. — Той е видял колата.

— Не знаем това. Може и да не я е забелязал в тъмнината. Може да е претърсил вътре, да е взел банския и да не е забелязал удареното.

— Говориш, за да не скучаеш! Сигурна съм, че знае за катастрофата!

— Тогава защо нищо не каза за нея? Това би било много по-мощен довод за изнудване.

Тя се отпусна назад, изтощена. Ръцете й лежаха в скута.

— Нека бъде твоето. Знам, че грешиш, но нека бъде твоето. Какво смяташ да правиш?

— Нищо по отношение на него в момента. Признавам, че усложнява нещата, но не е основната опасност. Тя идва от полицията. Дори ако този приятел знае за катастрофата и се опита да ни изнуди, може би ще сме в състояние да се откупим, което не може да се каже за полицията. Те са истинската опасност.

— Ти каза, че ще поемеш вината. Истинската опасност за мен е този човек, не полицията.

— Обещах да не те замесвам, но не мога да го гарантирам — казах аз тихо. — Била си достатъчно невнимателна, за да оставиш банския в колата, ако някой го е занесъл на полицията, не мога да те измъкна. Всичко, което мога да направя, е да се закълна, че аз съм карал, но и така ти ставаш съучастник в убийство.

Тя ме изгледа ядосано.

— Сигурна съм, че този човек е взел банския! Убедена съм! Знам, че ще ни изнудва. Интересува ме само ти ще му платиш ли или ще се наложи да ходя при Роджър?

— Заплашваш ли ме, Люсил? — попитах тихо. — Това също ми прилича на изнудване.

Тя заудря коленете си с юмруци и изплака:

— Пет пари не давам на какво ти прилича! Искам да знам какво смяташ да правиш, когато разбереш какво иска.

— Ще чакам, докато разбера какво иска.

Тя се отпусна назад и ме изпепели с поглед.

— Ти като че ли се опитваш да се измъкнеш от обещанието си. Започваш да съжаляваш, че го направи. Да, но няма да стане!

— Мислила ли си някога за друг човек, освен за себе си? Откак започна тази история, за теб аз изобщо не съществувам — казах аз, без да се опитвам да прикрия отвращението в гласа си. — Единственото, което се върти в главата ти, е как да се изплъзнеш ти самата.

Лицето й застина и тя се втренчи в мен.

— Заради теб не бих останала в тази каша — каза тя със студен, равен глас. — Защо трябва да мисля за теб? — тя отмести погледа си и добави: — Ти беше виновен. Ти беше виновен за всичко.

Обуздах гнева си.

— Защо си така сигурна, Люсил? Нима си толкова невинна! Ти знаеше, че не е редно да ме убеждаваш да те уча да караш. Но настояваше. Твоя беше идеята да отидем на онзи пуст плаж. Поведението ти можеше да накара всеки мъж да реши, че си лесна плячка и аз точно това си помислих.

Тя почервеня.

— Как смееш да ми говориш такива неща! — избухна тя.

— Хайде, остави — казах аз нетърпеливо. — Караниците няма да помогнат. Обещах да те измъкна и ако е възможно, ще го направя.

Тя се наведе напред. Лицето й беше бледо и напрегнато.

— По-добре да го направиш! Не възнамерявам да губя Роджър, нито пък да влизам в затвора, само защото ти се държа като животно!

Изправих се и отидох до прозореца, с гръб към нея. Бях прекалено ядосан, за да говоря.

— Сега си тръгвам — продължи тя след дълго мълчание. — Повече няма да мисля за това. Оставям всичко на теб. Имам твоето обещание и очаквам да го спазиш.

Аз се обърнах.

— Я по-добре зарежи тия надежди. До гуша ми дойде от теб. Ти не си нищо повече от една себична, пресметлива, разглезена, малка кучка. И двамата сме в тази каша. Колкото по-рано го разбереш, толкова по-лесно ще ти бъде да понесеш разкритията, ако се наложи.

Тя се изправи.

— Трябваше да кажа на Роджър снощи. Още сега ще му кажа!

Вече не ми пукаше. Усмихнах й се.

— Сега какво трябва да стане? Да падна на колене и да пълзя пред теб? Чудесно, щом искаш твоят безценен, влиятелен Роджър да се включи в играта, и двамата ще отидем и ще му кажем истината. Ще му разкажа как ми се натрапи с молбите си да те уча да караш, как ми предложи нощното къпане, как се опита да се самопоканиш при мен, дегизирана с голяма шапка и слънчеви очила, защото не искаше той да разбере, че се шляеш с мен. Когато ти казах да го помолиш за разрешение, ти каза, че е ревнив и глупав — това бяха думите ти, нали? Хайде, отиваме. Ще му кажем фактите и ще видим дали ще му харесат.

Тя отвори уста да каже нещо, но спря. Остана неподвижна, втренчена в мен с блеснали очи и стиснати юмруци.

— Ако не искаш да дойдеш с мен, стой тук — продължих аз — Аз отивам. До гуша ми дойде. В едно нещо съм сигурен, няма да позволя да ме изнудваш! Ако блъфираш, ще те накарам да си свалиш картите.

Пресякох хола, отидох в антрето и отворих вратата. Тя не ме изпускаше от поглед.

— Чес, моля те…

Тя се затича и ме хвана.

— Не… моля те…

— Погледнах я отгоре.

— Какъв глупак съм бил — казах аз спокойно. — Какъв балама съм бил да се влюбя в теб. Махай се оттук! Щом искаш твърда игра, нека бъде така!

— Нямах предвид това — каза тя със сълзи в очите. — Съжалявам, Чес. Не знаеш колко ме е страх. Няма да кажа на Роджър. Искам да оставя всичко на теб. Наистина ти вярвам. Просто не знам какво говоря и какво върша.

— Така ли? Мисля, че знаеш. Непрекъснато променяш отношението си. Първо щеше да ми имаш доверие, после ме заплашваш, след това щеше да бягаш при мъжа си, после ми вярваш отново. Хайде да си изясним нещата веднъж завинаги. Искаш ли мъжът ти да влезе в играта или не?

Тя поклати глава.

— Не, Чес.

— Сигурна ли си? Няма ли пак да смениш решението си и да ми го размахаш пред лицето?

— Не, Чес.

— Оставяш ли работата на мен?

— Да, разбира се.

— Да, разбира се? Мениш решенията си доста лесно, не мислиш ли? Преди пет минути се държеше различно.

— Чес, моля те, не ми се карай. Аз наистина не знам какво говоря и какво върша. Толкова ме е страх.

— Говориш много и не правиш нищо. Ела в хола. Време е най-сетне да обсъдим нещата.

Тя се върна в хола и седна. Сложи лакти на коленете си и подпря брадичка на дланите. В позата й имаше драматизъм, но това вече не ми правеше впечатление. Седнах и запалих цигара.

— Мислила ли си върху случилото се, Люсил? — попитах рязко. — Не ти ли е минало през ума, че има едно-две странни неща?

Тя се стегна и погледна въпросително.

— Какво искаш да кажеш?

— Първо, не мога да разбера какво е правило ченгето на онзи път. Той не е по-добър от кална пътека и почти не се използва. Защо той трябва да бъде там?

— Не знам.

— Сигурно е бил там поради някаква причина. Не мога да си представя, че е очаквал да хване някой превишил скоростта шофьор там долу. Нямаш ли представа защо може да е бил там?

— Не, не мисля, че това е от значение.

— Така ли? Аз пък мисля. Добре, да оставим това засега. Но смятам да проуча въпроса. Да обсъдим цялата история заедно. След като се къпахме, ти се върна при колата, преоблече се и остави банския си на пода. Така ли беше?

— Да.

— Видя ли някого, докато правеше това?

— Не, разбира се, че не. Нямаше никой.

— Но сигурно е имало. Човекът, който се обади току-що, трябва да ни е наблюдавал. Иначе откъде би могъл да знае, че сме плували заедно? Доколкото мога да си спомня, там нямаше абсолютно никакво прикритие, освен онези няколко палми. И все пак той е бил там.

— Не видях никого.

— Трябва да е бил там. Мисля да отида и да огледам терена на дневна светлина. Сигурно се е скрил някъде. Но умът ми не стига къде може да е бил. Нямаше никакво прикритие, доколкото си спомням. Хрумвало ли ти е, че след като си оставила банския в колата, този човек може да се е появил и да го е взел?

Тя ме изгледа втренчено.

— Не, не е.

— Ако го е взел, докато сме се карали, това би означавало, разбира се, че той не знае за катастрофата.

— Но вратата на гаража беше разбита. Тогава го е взел.

— Бях забравил за това. Добре, да продължаваме. Какво стана, след като се върна при колата и отпътува?

— Бях разстроена. Карах по пътя. След около една миля чух някакъв мъж да вика…

— По-полека, Люсил. Колко бързо караше?

— Бързо. Не знам точно колко.

— Колко бързо — сто, сто и десет? Важно е.

— Може би сто. Не знам.

— Не видя ли О’Брайън? Не го ли задмина?

— Не.

— Беше карала една миля, когато го чу да вика.

— Да.

— Тогава сигурно си го задминала по пътя. Стоял е там с изгасен фар, минала си покрай него и той те е последвал.

— Предполагам.

— Какво стана после?

Тя се раздвижи неспокойно.

— Казах ти. Чух го да вика и завъртях кормилото. Чух страничния удар.

— Не чу ли двигателя на мотоциклета?

— Мисля, че да.

— Намали ли скоростта?

— Загубих контрол над колата. Уплаших се. Мисля, че ускорих.

— Той се е изравнил с теб, откъде — отляво или отдясно?

Тя се поколеба и се намръщи.

— Не помня.

— Видя ли го, като те настигна?

— Видях светлината на фара. Изплаших се и свих.

— Сега помисли, светлината отдясно ли беше?

Тя отново се поколеба и каза:

— Да. Той ме настигна и изкрещя през прозореца. Да, сега си спомних.

Погледнах я настойчиво. Тя седеше напрегната, без да ме гледа, с ръце здраво стиснати между коленете.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм.

— Но не беше преди малко.

— Сега съм. Беше отдясно. Сигурна съм.

Нарочно ли лъжеше или просто правеше грешка? Колата беше ударена отляво. О’Брайън не би могъл да я догони отдясно.

— Не може да си права, Люсил. Левият фар беше счупен. Той те е настигнал отляво. Освен това, той просто не би могъл да се изравни с теб от дясната ти страна. Така би предизвикал катастрофа.

За момент тя се изчерви, но бързо се окопити.

— Тогава защо ме питаш, ако знаеш от самото начало? — попита ядосано. — Не помня от коя страна беше.

Погледнах я изпитателно и свих рамене.

— О’кей, карай да върви. Тъй или иначе си го ударила. Какво стана, след като чу удара?

Тя отклони погледа си. Лицето й беше мрачно.

— Продължих да карам.

— Ударът е бил доста силен.

— Да.

— Ти сигурна ли беше, че си го ударила?

— Разбира се, знаех, че съм го ударила.

— Изгуби контрол, ускори и продължи да караш, без да спреш, за да видиш дали е наранен.

Тя повдигна косата от раменете си с раздразнение.

— Налага ли се да продължаваш? Вече съм ти казала какво стана.

— Трябва да си изясня случая, Люсил. Ти продължи до магистралата. После какво направи?

— Знаех, че съм повредила мотора на човека, а също и колата ти. Уплаших се. Помислих си, че е по-добре да ти кажа. Не исках да се връщам, за да не се срещна с полицая, затова реших да дойда до дома ти и да те почакам.

Докато я слушах, запалих друга цигара. Гледаше надолу и беше много напрегната.

— Как разбра къде живея?

Тя се стегна.

— Бях потърсила адреса ти в телефонния указател — каза тя преднамерено бавно, сякаш за да си даде време да помисли. — Веднъж минах покрай къщата ти с велосипеда. Знаех къде живееш.

Имах неприятното усещане, че не казва истината.

— Карала си почти три километра, преди да стигнеш до пътя за насам. Размина ли се с някоя кола?

— Не мисля.

— Сигурна ли си?

— Не помня да съм минавала покрай коли.

— Не може да не си минала, Люсил. В края на краищата това е магистрала. Било е около десет и половина. Сигурно е имало много коли на пътя.

— Не забелязах никакви.

— Поне с една кола си се разминала, Люсил.

— Така ли мислиш? — гласът й се извиси. — Казах ти, че не съм. Какво значение има това?

— Карала си с един фар, другият е бил ударен. Всеки, който идва срещу теб, би помислил, че си с мотоциклет, докато не те наближи достатъчно, за да види, че караш кола. Това се помни.

Тя се размърда нетърпеливо.

— Какво толкова?

— Много. В случай, че колата е била забелязана, полицията ще знае в коя посока си пътувала. Така ще разберат, че не си напуснала града. Това е нещо, в което не могат да бъдат сигурни — дали колата, убила О’Брайън, е напуснала града, преди пътищата да бъдат блокирани. Ако са те видели, полицията ще знае къде е колата. Вместо да претърсват целия град, ще знаят, че първото място за претърсване са крайбрежните пътища — точно тук!

Колкото и да е невероятно, лицето й побледня още повече.

— О, не съм помислила за това.

— Заради това задавам всички тези въпроси. Моля те, опитай да се концентрираш. Страшно е важно. Размина ли се с някакви коли?

Тя поклати глава безпомощно.

— Не мога да си спомня. Мислех само как да стигна по-бързо при теб.

— Спомни си поне дали не срещна коли по пътя насам?

— Сигурна съм, че не.

Като поразмислих, реших, че ситуацията е доста тежка. Тя сигурно се беше разминала с много коли на магистралата. Някой сигурно беше забелязал, че кара само с един фар. Рано или късно този някой щеше да се сети и да съобщи на поли полицията, а след това търсенето щеше да се съсредоточи в моя район.

— Ами добре, мисля, че това е почти всичко — казах аз. По-добре се прибирай. Нищо не можеш да направиш сега. Остави ме аз да се оправям.

Тя се изправи колебливо.

— Но какво ще правиш, Чес?

— Честно, казано, не знам засега. Трябва да размисля. Имаш обещанието ми да не те забърквам, ако е възможно. Ако нещата започнат да се развиват зле, ще ти се обадя. В момента само това мога да кажа.

Тя ме погледна изпитателно, с напрегнато лице.

— Какво ще правиш с колата?

— Ето още нещо, за което трябва да помисля. Не знам.

— Ами човекът, който се обади?

— Ще почакам, докато го чуя отново. Ако се обади на теб, съобщи ми.

— Ами ако ми поиска пари? Сигурна съм, че плановете му са такива.

— Да почакаме, докато го направи — казах аз нетърпеливо. — Ако наистина поиска пари, кажи му, че трябва да говори първо с мен.

— Мога ли да му обещая нещо? — попита тя настойчиво.

Погледнах я, но тя отмести очи.

— Не, не можеш. Ако ти поиска пари, кажи му да се свърже с мен. Аз ще се оправя с него. Знаеш ли, Люсил, ти изглежда много държиш той да получи пари или от мен или от теб.

— Не е вярно! Просто искам да знам какво да правя! — гласът й изтъня. — Знам, че ще ме изнудва! Нямам никакви пари! Би ли искал да си на мое място? Как би се чувствал, ако знаеше, че някой ще те изнудва, а не можеш да му платиш и всичко, което ти е скъпо ще ти бъде отнето? Как би се чувствал?

— За Бога! — възкликнах припряно. — Още не е поискал нищо от теб. Ще спреш ли да се самонавиваш! Ако наистина поиска пари, кажи ми. Аз ще се справя с него. Сега си отивай. Трябва да обмисля много неща, а не мога да го направя, докато си тук.

Тя стана. Изведнъж ми се стори много млада, нещастна и съблазнителна.

— Остава само да чакам, Чес.

— Обади ми се довечера към десет. Може би ще мога да ти кажа нещо.

Тя се хвърли в ръцете ми. Устните й бяха меки и тръпнещи. Цялото й тяло се притискаше към мен.

— О, Чес… — прошепна тя, ръцете й пропълзяха към тила ми. — Толкова ме е страх. Ще се грижиш ли за мен? Ще успееш ли да оправиш всичко?

Отблъснах я с усилие, после се обърнах и отидох до прозореца, докато се взема в ръце. Все още чувствах устните й върху своите и изгарях от желание.

— Разчитам на теб, Чес — каза тя — Ще ти се обадя довечера.

— Добре — отвърнах аз, без да се обръщам.

Чух как пресича хола и се отдалечава, и с усилие на волята се въздържах да не я спра. Стоях там и гледах през прозореца дълго, след като чух щракването на входната врата, което ми казваше, че си е тръгнала.

Вече беше единайсет без двайсет.

Седях на фотьойла и мислех усилено. Имаше нещо фалшиво в цялата история. Не се съмнявах, че Люсил беше ударила и убила полицая, но това, което тя разказваше, не се връзваше с доказателствата. Поради някаква причина тя ме лъжеше. Защо твърдеше, че О’Брайън я е изпреварил отдясно? Защо твърдеше, че не е видяла коли по натоварената магистрала? В мен растеше убеждението, че не трябва да вярвам на историята й. Тя беше изгубила ума си от страх и като животно в капан мислеше само за бягство. Не би се спряла пред нищо, за да се спаси. Имах неприятното усещане, че времето изтича. Някой сигурно я беше видял на магистралата и ми беше ясно, че полицията може би вече работи в моя район. Тогава изведнъж си спомних за кръвта върху колелото на кадилака. Обля ме гореща пот. Ако полицията откриеше тези петна, с мен беше свършено. Заключих къщата и отидох до гаража да взема кофа и гъба. Между боклуците, които държах заедно с инструментите, намерих здрав катинар и една кука. Качих се в понтиака и тръгнах бързо към къщата на Сийборн.

На ярката слънчева светлина можах да разгледам внимателно повредите по кадилака. Левият фар беше съвсем смазан. Металните части около него бяха така изкривени, че само професионалист би могъл да ги оправи. Двете дълбоки бразди по дължината на вратата също искаха тенекеджия. Не можех по никакъв начин да се справя с тях.

Отидох да видя петната от кръв и замръзнах. Нямаше ги. Известно време стоях и се взирах, и не вярвах на очите си. Коленичих до задното колело и го разгледах внимателно, но там нямаше кръв. Станах и тръгнах с изтръпнали крака. Отидох до другата страна на колата и разгледах дясното задно колело. Петната бяха там. Коленичих да разгледам червената лепкава маса върху бялата ивица на гумата. Тук имаше нещо, което ме изпълваше с нарастващо подозрение. Станах, отидох до предната част на колата и отново погледнах фара. Тогава разбрах. Историята на Люсил, че ченгето я настигнало отзад, а тя се стреснала и го ударила странично, не можеше да бъде вярна. Изненадах се, че не съм го разбрал по-рано. За да се повреди фарът, така както тя го беше повредила, ченгето е било ударено отпред, а това означаваше, че той не я е изпреварвал, когато е станала катастрофата. Сигурно е карал по пътя срещу нея. А това означаваше, че съм я уловил в още една лъжа, и то доста по-сериозна. Тя твърдеше, че не е видяла ченгето, а само го е чула да вика и толкова се изплашила, че свила рязко и го ударила. Сега за мен беше очевидно, че изобщо не е станало така. Тя явно е видяла как светлината от фара му се приближава. Призна си, че е карала бързо. Пътят беше тесен. Загубила е контрол над колата и преди той да успее да отклони, го е ударила с предницата. Нейните приказки, че той я бил настигнал, карал до нея и я изплашил, бяха измислици, с цел да ме накара да повярвам, че катастрофата не е била по нейна вина.

Нима си въобразяваше, че съдебните заседатели биха повярвали на подобни измислици, след като видях колата? Тогава си спомних за обещанието си да поема вината. Ако признаех, че съм карал кадилака, когато е станала катастрофата, заседателите тозчас биха заключили, че съм бил пиян, за да предизвикам подобно произшествие. Пътят беше прав. Бих могъл да видя приближаващата светлина на фара. Това би било достатъчно предупреждение да намаля. Устата ми пресъхна, като разбрах какво съм си навлякъл на главата.

След това идваше загадката с кръвта върху дясното задно колело. Откъде се е взела там? Тя беше ударила мотоциклета с лявата страна. Значи не би могла да прегази ченгето със задното дясно колело.

Върнах се при задната част на колата и отново разгледах матовите лепкави петна по гумата. Това сигурно беше кръв. Нямаше какво друго да бъде.

Още една въпросителна. Изведнъж, без да мисля, реших да оставя петната. Те бяха доказателство, което би объркало съдебните заседатели, ако с него си послужи находчив адвокат. Дълбоко в себе си почувствах, че ако премахна подобна улика, ще си навлека голяма беля.

Насочих вниманието си към вратата на гаража. С помощта на инструментите, които бях взел, изправих бравата и затворих хубаво вратата. После завих куката и монтирах катинара. Бях уверен, че полицията няма да се опита да разбие гаража. Първо щяха да се свържат със Сийборн и да поискат ключа. Така щях да спечеля малко време.

Сега реших да отида до плажа, където се къпахме с Люсил, за да проуча терена на дневна светлина. Върнах се при понтиака. Вече минаваше дванайсет. Магистралата беше натоварена заради уикенда. Трябваше да карам бавно. Бяха ми необходими двайсет минути, за да стигна до черния път, който водеше до плажа. Докато минавах покрай дюните, проучих обстановката внимателно. Отново ми се видя много странно, Че О’Брайън е бил на този път. И от двете страни нямаше никакво прикритие. Никакви дървета или храсти, зад които би могъл да се скрие. Карах бавно, докато не стигнах до едно утъпкано място в пясъка отдясно. Реших, че там е станала катастрофата. Спрях колата и слязох. Можех да виждам морето и плажа по протежение на три километра. Теренът беше равен, със съвсем ниски дюни и нямаше друго удобно място за прикритие, освен далечната групичка палми, където бяхме с Люсил.

Известно време се оглеждах, но не открих нищо повече от това, което се вижда от пръв поглед. Качих се в понтиака. Отидох до плажа и спрях на двайсетина метра от мястото, където бяхме паркирали миналата вечер. Първото нещо, което забелязах, бяха следите на кадилака в пясъка и останах шокиран. Видях също следите — моите и на Люсил, водещи към палмите. За това не бях помислил и за момент се почудих дали полицаите вече не са идвали и не са ги видели.

Щом ние бяхме оставили отпечатъци в пясъка, тогава и мъжът, който ни телефонира, в случай че наистина ни е видял на плажа, също трябваше да е оставил отпечатъци.

Започнах да ги търся наоколо. Въпреки че обиколих в радиус от триста метра, не открих други следи, освен моите и на Люсил. Това можеше да означава две неща: полицията не беше идвала ТУК и следователно не са видели следите от гумите на кадилака. Мъжът, който телефонира, също не е бил на мястото. Ето още една загадка. Ако не е бил тук, как е разбрал, че Люсил и аз сме плували заедно и след това сме се скарали? След като помислих върху това, реших, че единственият възможен начин да ни види от разстояние, е с помощта на мощен бинокъл за нощно виждане. Това обясняваше защо Люсил не го е видяла.

Няколко минути заличавах отпечатъците от гумите в пясъка. После тръгнах надолу към палмите, като се стараех да стъпвам в следите, оставени от мен предната вечер. Върнах се към пътя и изтрих всички, следи, включително и тези на Люсил. Когато свърших с изпълнението на тази задача, се бях изпотил, но се чувствах по-сигурен, като видях, че вече няма предателски следи, които да бъдат открити от полицията, в случай че решат да търсят улики тук.

Със съзнанието, че поне съм взел мерки да не бъда проследен, тръгнах към понтиака. Отворих вратата и чух звук от приближаващ автомобил. Огледах се и видях един жълто-червен олдсмобил да излиза от завоя и да пълзи към мен.

Сърцето ми подскочи. Аз зачаках, наблюдавайки как колата се приближава. Помислих си, че ако беше пристигнал три минути по-рано, шофьорът щеше да ме види как трия следите в пясъка. Когато колата наближи още малко, забелязах, че караше жена. Тя спря на десет метра от мен и ме изгледа през отворения прозорец на колата. После слезе.

Носеше алена рокля, малка бяла шапчица и бели мрежести ръкавици. Беше малко над среден ръст, мургава, стандартна латиноамериканска красавица. Такива можеш да видиш всеки ден по плажовете на Флорида на показ като украшения или като стока, в зависимост от това кой ги гледа.

Тя слезе от колата и демонстрира дългите си стройни крака, обути в найлон. Опъна роклята върху стегнатия апетитен задник и ме зяпна. Черните й очи бяха сериозни и заинтригувани.

— Това ли е мястото, където беше убит полицаят? — попита тя, приближавайки се бавно към мен.

— Мисля, че е станало по-нагоре — отговорих аз.

Зачудих се коя е и какво търси тук.

— Според мен сте го подминала.

— О, казвате, че трябва да се върна нагоре по пътя?

— Във вестниците пише, че е бил убит на пътя.

Тя си отвори чантата, извади смачкан пакет „Лъки“, пъхна една цигара между пълните си червени устни и пак ме изгледа. Извадих запалката и се приближих до нея. Наведе се, за да си запали от пламъка, който бях скрил в шепите си и усетих парфюма й.

— Благодаря ви.

Тя вдигна глава и ме погледна в очите. От това близко разстояние можах да видя изкусно сложения тежък грим и тъмната сянка на горната устна, която й придаваше типичната латиноамериканска чувственост.

— Журналист ли сте? — попита тя.

— Журналист? Ами не, защо? Просто дойдох тук да поплувам.

Тя обърна глава и забеляза ивицата от пясък, където бях заличавал стъпките.

— Вие ли направихте това?

— Имате предвид пътеката по пясъка ли? — опитах се да го кажа небрежно. — Беше там, когато дойдох.

— Изглежда така, сякаш някой се е опитвал да изтрие следи от пясъка.

Обърнах се да погледна.

— Така ли мислите? Може да е станало от вятъра. Той прави странни фигури по пясъка.

— Така ли?

Отново почувствах тъмните очи върху лицето си.

— Минах покрай едно отъпкано място на около три километра оттук. Мислите ли, че там е бил убит?

— Вероятно, откъде да знам.

— Не питам от любопитство. Щяхме да се женим.

Погледнах я живо. Спомних си, че в един от вестниците пишеше, че О’Брайън щял да се жени за певица от нощен клуб.

— О, да. Четох тази сутрин във вестника за това.

— Нима? — тя се усмихна. Беше студена, горчива усмивка. — Едва ли сте чували нещо за мен, преди да прочетете днешните вестници. В шоубизнеса съм вече от десет години. Не е много приятно да се прочуеш с това, че бъдещият ти съпруг е убит, защото е бил достатъчно глупав, за да го позволи.

Тя изведнъж тръгна към олдсмобила и ме остави загледан след нея. Качи се в колата, направи обратен завой и потегли бързо в облак от прах и пясък.