Удряй и бягай

V

В десет без десет на идната сутрин бях толкова нервен, че направих нещо, което не бях правил никога преди. Изпих две двойни уискита едно след друго в старанието си да се успокоя и да потисна неприятното предчувствие, което ме гризеше цяла нощ. Спах много малко и в седем часа започнах да шаря из къщата в очакване на момчето, което разнасяше вестниците. По неизвестни за мен причини той дойде чак след осем. Когато излязох да прибера вестниците, които бяха хвърлени на верандата, пристигна Тоти — моят слуга. Страхувах се да погледна вестника, докато той беше наоколо. Казах му да приготви нещата за кафе и да си заминава.

— Няма да ходя в офиса днес, Тоти.

Той ме погледна загрижено.

— Болен ли сте, г-н Скот?

— Не, просто искам да си почина през уикенда — казах аз и тръгнах към терасата. Вестниците пареха в ръцете ми.

— Изглеждате болен — обяви той и продължи да ме зяпа.

— Няма значение как изглеждам — срязах го аз. — Измий чиниите и се махай.

Ужасно исках да погледна вестниците, но някак си се удържах. Тоти беше хитър. Не исках да заподозре някаква нередност.

— Планирах да измия кухнята тази сутрин, г-н Скот. Има нужда. Няма да ви се пречкам.

Като изговарях бавно и внимателно думите, му казах:

— Отложи го за понеделник. Рядко си давам почивка през уикенда и искам да се помотая из къщи сам.

Той сви рамене.

— О’кей, г-н Скот, както кажете.

Пак се запътих към терасата.

— А, г-н Скот…

— Кажи? Какво има?

— Може ли да ми дадете ключа от гаража?

Сърцето ми прескочи. Естествено той щеше да попита какво прави понтиакът там и къде е кадилакът. Той много се гордееше с него. Поддържаше го изряден и благодарение на непрекъснатите му грижи колата все още изглеждаше като нова след година и половина здраво каране.

— Защо ти е?

— Там има един парцал, който искам да занеса в къщи, г-н Скот. Сестра ми каза, че ще го изпере вместо мен.

— За Бога, не ме тормози с това! — изръмжах аз. — Остави го! Искам да си прочета вестниците.

Излязох на терасата и седнах. Не помръднах, докато не отиде в кухнята. Тогава разгърнах вестниците с несигурна ръка. С крещящи заглавия, изтипосани на първите страници, вестниците се надвикваха, че с този случай ще се сложи край на подобни произшествия. Това, крещяха те, е най-жестокото и безмилостно убийство на всички времена.

Според „Палм Сити Инкуайърър“ патрулиращият сержант Хари О’Брайън — починалият — бил сред най-популярните в градската полиция. И трите вестника показваха негова снимка. Приличаше на типично безсърдечно и брутално ченге: мъж около трийсетте, с малки непроницаеми очи, тънки устни и груби, неприятни черти. В „Палм Сити Инкуайърър“ се казваше, че бил добър католик, добър син на своите родители, трудолюбив и съвестен полицай.

Редакторите и на трите вестника пищяха, че градската администрация трябва да открие шофьора на колата и да го накаже заслужено. Но това, което наистина ме изплаши, не беше истеричното джафкане в пресата. Позицията на полицията беше много по-застрашителна.

Джон Съливан — шеф на полицията — в интервю пред пресата, дадено късно миналата вечер, казваше, че нито един от хората му няма да получи почивка, преди да бъде открит шофьорът, убил О’Брайън.

И така, докато стана десет без десет, докато се отърва от Тоти, докато премисля прочетеното, имах удоволствието да изпия две двойни дози уиски.

Видя ми се невероятно, че смятат да проверят всяка кола в града. Задачата беше непосилна, но после си спомних как веднъж четох, че полицията е претърсила буквално всяка кофа за боклук в града, за да намери оръжието на убиеца и след четири дни невероятно усърдие и търпение го беше открила. Казах си, че ще бъде опасно да подценявам Съливан. Ако той наистина смяташе да направи каквото казва и ако това не беше само шоу за пресата, може би щяха да проверят всяка кола, дори да им трябваха цели седмици. В десет часа слязох по пътеката и застанах на портала в очакване на Люсил.

Нямах много време, за да реша какви да бъдат следващите ми ходове, но бях взел две важни решения. Реших, че и дума не може да става да се ходи в полицията и да се казва истината. Реших също, че ако открият кадилака, ще трябва да поема вината за произшествието.

Това, което ме накара да взема подобно решение, не беше само любовта ми към Люсил. Очевидно нямах голям избор. Нямаше смисъл и двамата да загазим и освен това чувствах, че аз съм виновен. Ако не бях обезумял и не се бях държал лошо, тя нямаше да потегли сама.

Ако оставех тя да поеме вината, истината щеше да излезе наяве и аз не само щях да загубя работата си, но и да отида в затвора за съучастничество. Ако тя останеше чиста, а аз имах късмета да се измъкна с лека присъда, Ейткън може би щеше да ме върне на работа, след като излежа присъдата. Все още размишлявах върху това, когато Люсил пристигна. Оставих колелото й в гаража и я заведох в хола.

— Видя ли вестниците? — попитах аз и затворих вратата.

— Да. Сутринта говориха и по радиото. Чу ли какво казаха?

— Радиото? Не, не съм се сетил. Какво казаха?

— Търсят информация — гласът й изневери. — Искат всеки, който е видял ударена кола по пътищата снощи, да се обади. Обърнаха се към всички сервизи с молба да съобщят веднага, ако някой им закара ударена кола за ремонт — тя ме погледна втренчено, лицето й беше бледо и измъчено. — Страх ме е. Сигурна съм, че ще ме намерят. Какво да правя сега?

Притеглих я към себе си.

— Всичко ще бъде наред. Мислих за това. Не трябва да се страхуваш. Хайде да поприказваме. Няма за какво да се тревожиш.

Тя ме отблъсна и се намръщи.

— Как можа да го кажеш? Какво имаш предвид?

Носеше блуза с деколте и бледозелен тесен клин. Дори в това критично положение усетих, че се възхищавам на това красиво малко създание.

— Седни — казах аз и я заведох до канапето.

Аз седнах на един фотьойл срещу нея.

— Няма смисъл и двамата да се забъркваме в тази каша — продължих аз. — Ако открият колата, аз ще поема цялата вина.

Тя се вкамени. Ръцете й се свиха в юмруци и ме зяпна стъписана.

— Но ти не можеш да направиш това. Аз бях виновна.

— Стана случайно. Ако беше спряла и ако беше намерила помощ, най-вероятно щеше да ти се размине. Но за да ти се размине, щеше да ти се наложи да кажеш истината пред съда. Трябваше да им обясниш защо си избягала с колата. Така нямаше да влезеш в затвора, но щеше да се окажеш в центъра на един скандал. Можеш да си представиш как щеше да ни сдъвче пресата. Съпругът ти вероятно щеше да се разведе с теб, а аз със сигурност щях да загубя работата си. Така че, дори сега да отидеш и да разкажеш на полицията какво се случи, и двамата сериозно ще загазим. Нали ти е ясно?

Тя кимна.

— Нямам намерение да казвам на полицията какво стана — продължих аз. — Има шанс да не открият кадилака и аз ще се възползвам от този шанс. Но ако го намерят, ще им кажа, че аз съм карал и съм ударил полицая. И за двама ни е важно ти да не се замесваш. Ако съм късметлия, ще ми се размине с по-лека присъда. Мъжът ти изглежда ме цени и може да ме вземе пак на работа, когато изляза. Ако ти влезеш в играта, той ще ме вкара в черния списък и никога няма да получа работа в рекламата. Така че, както виждаш, мисля за себе си толкова, колкото и за теб, когато казвам, че ще поема вината.

Тя остана неподвижна известно време, а после ръцете й се отпуснаха.

— Наистина ли, Чес? Наистина ли ще им кажеш, че ти си го направил?

— Да, точно това възнамерявам.

Тя въздъхна дълбоко.

— Добре, ако си сигурен…

— Сигурен съм…

Тя повдигна косата си от раменете и се намръщи. Не изглеждаше чак толкова облекчена, колкото очаквах.

— Сега не се ли чувстваш по-добре, Люсил?

— О, да, разбира се — тя се загледа в ръцете си и продължи — има още нещо, Чес. Забравих банския си костюм в колата.

Бях силно разочарован. Мислех, че поне ще ми благодари за това, че я изкарвам от кашата.

— Добре, ще се погрижа за това като си тръгнеш. Ще взема банския и когато дойда следващия път у вас, ще ти го донеса.

Тя облиза устни.

— Не може ли да отидем и да го вземем сега?

— Ще го взема аз, когато отида при колата.

— Искам го сега.

Сега разбрах защо е толкова настоятелна. Ако полицията откриеше колата и банския, можеха да установят на кой е.

— Добре, почакай тук. Аз ще ти го донеса.

— Бих искала да дойда с теб.

— По-добре недей. Не можем да си позволим да ни видят заедно.

— Предпочитам да дойда. Изгледах я въпросително.

— Какво има, Люсил? Не вярваш ли, че ще ти го дам?

Тя не издържа на погледа ми.

— Много е важно за мен.

— Естествено, но не по-малко важно е да не ни забележат заедно. Аз ще ти го донеса.

Тя стана.

— Предпочитам да дойда с теб, Чес.

С големи усилия обуздах надигащия се гняв. Обърнах се и излязох в антрето. Тя ме последва.

— Почакай тук. Ще докарам колата.

Оставих я на вратата, отидох до гаража и изкарах понтиака на пътя. Излязох от него и се огледах. Не видях никой наоколо.

— Хайде — махнах й с ръка.

Тя изтича надолу по стълбите, по пътеката и се шмугна в колата. Седнах до нея и ускорих към дома на Сийборн. Когато пристигнахме, слязохме и двамата. Минах напред и тръгнах по алеята към гаража. Изведнъж се заковах на място. Люсил спря до мен.

ВРАТАТА НА ГАРАЖА БЕШЕ ОТКРЕХНАТА.

Предната вечер я бях заключил, след като прибрах кадилака. Не можеше да има съмнение в това. Не само че бях заключил, но след това проверих дали е затворено добре.

— Какво има, Чес? — попита Люсил рязко.

— Почакай тук — казах аз и се втурнах напред към гаража, блъснах вратата и погледнах вътре.

Кадилакът беше все още там. На ярката слънчева светлина смачканият калник и счупеният фар изглеждаха по-грозни, отколкото предната вечер на светлината на фенерчето.

Погледнах катинара на вратата. Хлад пропълзя по гърба ми, като видях, че е изкривен. По дървото имаше следи от лост. Люсил дойде при мен.

— Какво има?

— Някой е бил тук.

Дъхът й секна.

— Кой?

— Откъде да знам?

Тя ме хвана за ръката.

— Мислиш ли, че са били от полицията?

— Не. Ако беше така щяха вече да са ме прибрали. Името ми е на талона на колата.

— Банският ми, Чес!

— Къде го остави?

— Отзад на пода.

Влязох в гаража, отворих задната врата на колата и погледнах вътре. Ако тя наистина беше оставила банския си на пода, той вече не беше там.

Над нас бръмчеше някакъв самолет — друг звук не се чуваше. Стори ми се, че тишината продължи много дълго. Застанах до колата, напразно загледан в задната седалка и пода на колата. Усещах, че сърцето ми ще се пръсне. Люсил каза с отмалял глас:

— Какво става?

Обърнах се и я погледнах.

— Не е тук.

Очите й се разшириха.

— Трябва да е там! Чакай да видя!

Отместих се встрани и тя погледна в колата.

— Трябва да бъде тук — промърмори тя и влезе вътре.

Започна да опипва с ръце под седалката.

— Сигурна ли си, че не си го оставила на плажа?

— Разбира се, че съм сигурна! — отсече тя. — Сложих го на пода!

Тя излезе от колата. В очите й се четеше паника.

— Може да си го сложила в багажника — казах аз и заобиколих колата.

Отворих капака и погледнах вътре. Нямаше бански. Затворих багажника и се върнах при нея.

— Какво си направил с него? — попита тя.

Погледнах я втренчено.

— Какво искаш да кажеш? Нищо не съм правил с него. Дори не знаех, че си го оставила в колата.

Тя се отдалечи от мен.

— Лъжеш! Взел си го и си го скрил!

— Как можа да го кажеш?! Казах ти, че дори не знаех, че е в колата!

Сега лицето й беше напрегнато, а погледът й блестеше. Вече не изглеждаше млада, свежа и красива. Едва я познах.

— Не ме лъжи! — изкрещя тя бясно. — Взел си го! Къде е?

— Да не си полудяла? Някой е бил тук! И сама можеш да видиш! Погледни вратата! Който и да е бил, намерил е банския и го е взел.

— О, не! Никой не е бил тук! Ти си разбил вратата! Значи затова толкова се натискаше да поемеш вината — каза тя с надебелял от ярост глас — Мислеше, че ще ти бъда толкова благодарна, че да падна на колене и да ти целувам краката, така ли? Мислеше, че ще можеш да ме вкараш в леглото! Че ще ти бъда толкова благодарна, че да ти позволя! Такава беше идеята, нали? И през цялото време си кроял да ме предадеш! Искал си да върнеш банския обратно в колата, така че полицията да разбере, че съм била с теб!

Още малко и щях да й ударя шамар, но се въздържах навреме.

— Добре, Люсил, ако искаш да вярваш в това, вярвай. Не съм взел твоя бански. Страхлива малка глупачка! Някой е бил тук и го е взел, но това не съм аз.

Тя остана неподвижна, загледана в мен. После вдигна ръце към лицето си.

— Да, разбира се.

Гласът й беше толкова слаб, че едва го чувах.

— Какво означава това? — попитах аз, наблюдавайки я.

Тя притисна слепоочията си с пръсти, после изведнъж по лицето й пробягна усмивка.

— Съжалявам, Чес. Наистина съжалявам. Нямах намерение да ти говоря по този начин. Не съм спала цяла нощ. Нервите ми са в ужасно състояние. Моля те, прости ми.

— Забрави го.

— Кой може да го е взел, Чес? Може ли да е била полицията?

— Не, не е била полицията.

Тя отмести погледа си. Изведнъж ми се стори, че вече не съществувам за нея. Мислите й я бяха отнесли някъде много далече.

— Няма смисъл да оставаш повече тук, Люсил. Опасно е.

Тя трепна леко, погледна ме за момент, очите й бяха унесени. После лицето й се оживи, сякаш изведнъж ме фокусира ясно.

— Да. Ще ми дадеш ли една цигара?

Изненадан, аз извадих пакет „Кемъл“ и й предложих една. Тя я взе и я пъхна между устните си. Предложих й огънче, запали. Дръпна силно, после бавно изпусна дима през устата. През цялото време гледаше съсредоточено омазнения бетонен под на гаража. Наблюдавах я. Приличаше на дете, което изведнъж е станало жена. Тя вдигна очи и срещна погледа ми, усмихна се. Не беше спокойна усмивка, но я направи много красива.

— Е, сега сме заедно в един кюп, нали, Чес?

— Не непременно. Може да е бил случаен крадец.

— Така ли мислиш? Може да е бил изнудвач.

Аз я изгледах.

— Защо казваш това?

— Имам предчувствие — каза тя след кратко колебание. — Ние сме идеалните жертви за изнудване, нали? Аз — защото убих полицая, а ти — защото се опита да ме съблазниш.

Замълчах за няколко секунди. Не бях виждал нещата в тази светлина, но сега, след като тя изрече гласно тази мисъл, изведнъж осъзнах, че може и да е нрава.

— Не следва задължително…

— Не. Трябва да изчакаме и да видим какво ще се случи — тя мина покрай мен и се запъти към вратата на гаража. — Няма да е зле да се прибирам.

— Да.

Излязохме на горещата слънчева светлина. Тя почака, докато затворя вратата на гаража.

— Ще трябва да се върна и да оправя катинара — казах аз след напразните опити да залостя вратата.

— Да.

Тя тръгна по пътеката. Слънцето се отразяваше в лъскавата й коса. Фигурата й отзад беше елегантна и стегната в клина и жълтата блуза: елегантна, вълнуващо женствена. Тя се качи в понтиака и седна напрегнато. Слабите й ръце почиваха върху коленете. Седнах до нея и запалих двигателя, направих обратен завой и тръгнах бързо към моята къща. Докато пътувахме, и двамата мълчахме. Спрях пред вратата.

— Ще ти донеса колелото.

— Ще вляза, Чес. Искам да говоря с теб.

— Ами, добре.

Последвах я нагоре по пътеката и вътре в къщата. Тя продължи напред, докато аз останах да заключа входната врата. Влязох в хола. Тя седна на един фотьойл и се загледа през големия прозорец към плажа и морето. Погледнах часовника над камината. Беше единайсет без четвърт. Струваше ми се, че са минали векове, откак тя се появи от сянката снощи и припадна в ръцете ми. Отидох до един друг фотьойл и седнах. Наблюдавах я. Тя вече не беше сладката хлапачка, по която бях хлътнал, когато я видях за пръв път да се възхищава на отражението си в огледалото. Оттогава насам си беше изградила защитно покритие — непробиваема шлифовка. Беше все още хубава и съблазнителна, но невинността и младостта вече бяха изчезнали. Тя се обърна бавно и ме погледна. Очите ни се срещнаха.

— Направих страхотна бъркотия — каза тя. — Благодарение на теб можех да изплувам, но този бански костюм ме връща обратно в сценария, нали?

— Не бих казал — говорех бавно и внимателно. — Зависи кой го е взел. Случаен крадец може да е разбил вратата с надеждата да намери нещо ценно. В колата нямаше нищо друго, освен банския. Може да го е взел с надеждата да изкара някой и друг цент.

Тя поклати глава.

— Едва ли. Името ми беше написано върху банския.

Погледнах я с разтуптяно сърце.

— Почти всеки в този град знае колко е богат Роджър — продължи тя.

Изведнъж ръцете ми овлажняха. Наистина се бях надявал, че случаен крадец е разбил гаража, но това прозаично нейно изказване запали червена лампичка в мозъка ми.

— В края на краищата — продължи тя много тихо, без да ме поглежда — защо един случаен крадец ще взима банския? Кой би го поискал? Мисля, че ще започнат да ни изнудват, Чес.

— Правиш заключения…

Тя махна нетърпеливо с ръка.

— Колкото до това, ще видим — бавно завъртя глава и ме прикова с поглед. — Би ли платил на изнудвач, Чес?

— Така доникъде не се стига — казах аз, като се опитах да наподобя спокойния й тон, но с доста дрезгав глас. — Веднъж започнеш ли да плащаш на изнудвачи, няма отърване.

— Просто исках да знам — тя се загледа в ръцете си, обърна ги и се втренчи в кървавочервените си нокти. — Мисля, че трябва да говоря с Роджър.

— Той нищо не може да направи — казах аз остро.

Тя продължи да изучава ръцете си.

— Ти не го познаваш толкова добре, колкото аз. Той много държи на положението си и на мнението на другите за него. Ако му кажа точно какво се е случило и че си бил готов да поемеш цялата вина, мисля, че би платил.

Седях и я наблюдавах в ледено мълчание.

— Той има много пари — продължи тя след това. — Той може да се оправя с много тежки сделки. Не мисля, че ще му струва много. Мисля, че би платил.

— Но ще поиска развод — казах аз.

— Предпочитам развода пред затвора.

Извадих пакета „Кемъл“, запалих една и забелязах, че ръката ми е по-спокойна, отколкото очаквах.

— Но ние все още не сме сигурни, че ще ни изнудват.

Тя повдигна косата от раменете си с нервен жест, който започна да ми става познат.

— Да не мислиш, че този човек е взел банския ми за спомен? — попита тя прекалено вежливо.

— Няма нужда да ставаш саркастична. Опитвам се да помогна.

— Поне би могъл да бъдеш реалист.

— В момента не може да се говори за изнудване — казах аз с неестествено висок глас. — Казах, че ще те измъкна от това и ще го направя.

Тя ме погледна замислено.

— Това означава ли, че ще плащаш на този човек, за да мълчи?

— На кой човек?

— На този, който ми е взел банския.

— Но той е просто плод на въображението ти. Дори не знаем дали съществува.

— Мислиш ли, че банският ми е изчезнал по своя собствена инициатива?

— Възможно е да си го забравила на плажа.

— Не съм! — изкрещя тя и очите и хвърлиха искри. — Оставих го в колата и някой го е взел!

— Добре, няма нужда да се вълнуваш заради това. Може да е бил случаен крадец.

Тя ме фиксира.

— Чес, ще се закълнеш ли, че не си го взел ти?

— О, за Бога, не започвай пак!

— Ще се закълнеш ли, че не си го взел?

— Разбира се, че не съм го взел.

Отвърнах на погледа й ядосано. Ръката й се отпусна до облегалката на стола и тя затвори очи.

— Помислих, че ти се обади тази сутрин по телефона. Помислих, че се опитваш да ме изплашиш. Гласът приличаше на твоя.

Аз замръзнах.

— Какво искаш да кажеш? Кой ти се е обадил?

— Тази сутрин към девет телефонът иззвъня. Аз го вдигнах. Един мъж попита дали разговаря с г-жа Люсил Ейткън. Стори ми се, че си ти. Отговорих утвърдително, а той каза: „Надявам се, че ви хареса плуването снощи“ и затвори.

Аз загасих цигарата и изведнъж ми стана студено.

— Защо не ми каза това отначало?

— Помислих, че си ти. Затова толкова много държах да дойда с теб и да си взема банския.

— Не съм бил аз.

Тя отвори очи и погледна към тавана.

— Затова казах, че сигурно ще ни изнудват.

— Но на плажа нямаше никой. Не може да са ни видели.

— Който и да беше, знаеше, че съм ходила да плувам.

— И мислиш, че този човек е взел банския?

— Да.

Изправих се бавно и отидох до барчето.

— Ще пийнеш ли?

— Ами, добре.

— Уиски или джин?

— О, уиски.

Сипах две твърди напитки в чашите и пуснах кубчета лед. Тъкмо ги взех, за да ги пренеса през стаята, когато телефонът иззвъня. Мускулите ми се стегнаха. Бавно оставих чашите. Люсил се беше наострила на стола, с ръце на коленете. Спогледахме се, докато звънът прорязваше тишината в стаята.

— Няма ли да го вдигнеш? — каза тя с дрезгав шепот.

Бавно пресякох стаята и вдигнах слушалката.

— Ало? — казах аз и не можах да позная собствения си глас.

— Господин Честър Скот ли е?

Мъжки глас. Останах с впечатление, че тонът е небрежен. Сякаш слушах човек, който крие някаква шега и не желае да я сподели с никой.

— Да. Кой е?

— Трябваше да правите любов с нея, г-н Скот. Не трябваше да я оставите да избяга в никакъв случай. В края на краищата затова са ни дадени жените.

Думите бяха изговорени бавно и ясно. Нямаше как да ги сбъркам.

— Какво искате да кажете? — студена пот обля лицето ми. — Кой сте вие?

Равномерното бръмчене в ухото ми подсказа, че си говоря сам.