В царството на Мрачния

10Прочистване

Валко се приготви за двубой.

Воинът, който стоеше срещу него, беше стар и окичен с множество белези като с медали. Не приличаше обаче на старец, който очаква синът му да го изпрати при Мрачния бог. В този мъж имаше още много битки.

Намираха се в центъра на помещение, приличащо на Залата за изпитания в Камарийн, но много по-широко. По трибуните можеха да насядат поне петстотин Ездачи, а на арената можеха да се провеждат по десетина схватки едновременно. Валко се огледа и видя, че останалите младежи също са готови за бой.

Възрастният воин беше облечен в броня на Опустошителите, подобна на тези на Садхарин. Тъмносив шлем без забрало, броня и предпазители за ръцете и краката. За разлика от високия пискюл на садхаринските шлемове, неговият завършваше с остър шип, на който бяха вързани две кървавооранжеви панделки. Говореше заповедно, но без да повишава тон.

— Вие ще умрете — няколко от младежите се напрегнаха и посегнаха за оръжията си. — Но не днес.

Изгледа шестнадесетимата млади воини, които стояха в полукръг около него, и продължи:

— Вие сте при мен, защото сте оцелели след първото си изпитание. Това е добре. Не може да служите на ТеКарана, ако сте мъртви. Не може да направите силни синове и умни дъщери, ако не оцелеете. Ще искате силни синове, които един ден да стоят на това място, и умни дъщери, които да крият внуците ви, докато не дойде време за изпитание. Такъв е пътят на дасатите.

— Такъв е пътят — отвърнаха младежите в един глас.

— Второто най-славно нещо, което може да направите, е да умрете смело за Империята, когато не остава друг изход. Най-славното нещо е да накарате враговете да умрат. Всеки може да загине глупаво. Глупостта е слабост. Няма слава в това да умреш глупаво. Такъв е пътят на дасатите.

— Такъв е пътят.

— Аз съм Хиреа, Ездач от Опустошителите — продължи старият воин. — Сред вас има синове на Опустошителите.

Няколко от младежите извикаха одобрително.

— Вече не — Хиреа повиши тон, за да покаже, че не му е приятно. — Вече не сте Опустошители. Не сте синове на Садхарин. Нито на Калмак, Кървав прилив или Ремалу. Каквито и да сте били, преди да дойдете, вече е минало. Сега сте мои, докато не преценя, че сте готови да се върнете при бащите си, или не загинете. От тази арена можете да се върнете при бащите си или да отидете при Мрачния. За мен е все едно къде — изгледа ги един по един. — Ще бъдете разделени по двойки и ще спите в една стая. Воинът, с когото делите стаята, ще ви е като брат. С радост ще дадете живота си за него и той за вас. Ако бащите ви са врагове, това не е от значение. Вие сте братя. Това е първият урок.

— Сега — продължи воинът и посочи двамата младежи в краищата на полукръга. — Вие, излезте напред и си кажете имената.

Бойците се представиха.

— Вече сте братя, докато не напуснете това място. След това може да се убиете, но дотогава трябва да сте готови да се жертвате един за друг. Застанете зад мен.

Упражнението се повтори още два пъти, докато стигне до Валко. Падна му се младеж от Ремалу, Сиилет, син на Силт, лорд на Рианта. Валко не каза нищо, но изпитваше известни съмнения към новия си „брат“. Ремалу бяха известни като фанатици. Много от синовете им оставяха меча и ставаха жреци. Да се служи на Мрачния несъмнено беше чест, но мнозина смятаха, че не е съвсем мъжко. Жреците доживяваха до старини и не признаваха синове. Всеки син на жрец беше обречен да е в низшите касти, а воините не можеха да понесат такъв срам. Бе по-добре Низшите да се размножават помежду си.

Според слуховете мнозина от Ремалу бяха магьосници. Бяха свързани с могъщи същества от други светове и съветваха ТеКарана. На Косриди на тях се гледаше с омраза, страх и недоверие.

— Много от тях ще умрат скоро, братко — прошепна Сиилет.

Валко кимна сдържано.

Хиреа огледа двойките.

— Получавате двойни стаи. Тези, които стояха отляво, да пренесат багажа си при своите братя. После отидете на вечеря и след това се върнете тук за първата тренировъчна битка.

Младежите тръгнаха под строй. След малко Валко наблюдаваше Сиилет, който прибираше вещите си в сандъка до второто легло. Имаше няколко мистични предмета, от типа, който притеснените майки даваха на синовете си. Може би неговата майка бе заела почетно място в двора на баща му. А може би му ги беше дала, преди да излезе от Криенето. Няколко от предметите имаха по-мрачен аспект и буквално се усещаше струящата от тях магия. Амулети? Талисмани за късмет?

Сиилет му се усмихна и седна на леглото. Валко реши, че прилича на заркис — страховития нощен хищник на равнините.

— Ще извършим велики дела, Валко — прошепна Сиилет.

— Защо шепнеш?

— Не се доверявай на никого, братко.

Валко кимна. „Защо тогава да се доверявам на временен брат?“ Сиилет очевидно беше странен. Май спадаше към онези, които бяха склонни да станат жреци.

— Да вървим на вечеря.

Сиилет се изправи и го погледна в очите. Това беше или акт на предизвикателство, или на доверие. Понеже не беше извадено оръжие, Валко реши, че е знак на доверие.

— Ще извършим велики дела — прошепна Сиилет. — Може дори да открием и унищожим Бялото.

— Бялото е мит — отвърна Валко. — Лудост е дори да си представяш подобни същества.

Сиилет се засмя.

— Много се палиш за един мит.

Валко усети, че гневът му се надига.

— Ние сме тук, за да се обучим, братко. Не ме интересуват амбициите на някакъв син на Ремалу. Нито приказките за величествени подвизи. Те са за децата, които си играят по време на Криенето. Баща ми ме изпрати тук и аз дойдох. Хиреа нареди да те наричам брат и да съм готов да се жертвам за теб. Подчиних се. Но не се опитвай да си играеш игрички с мен, или ще те убия.

Сиилет се засмя отново.

— Отговаряш като истински воин — обърна се и тръгна към столовата.

Валко бе озадачен. За какво бе всичко това? Бялото беше богохулство и никой не говореше за него, ако искаше да оцелее. Признаването на неговото съществуване означаваше да се отрече всемогъществото на Мрачния. Но ако все пак го имаше и някой успееше да го победи, щеше да спечели огромна слава. Нямаше логика Мрачният да не е всемогъщ. Дали тези приказки не бяха достатъчни, за да убие Сиилет, без да се налага да се защитава от Хиреа? Ако убиеше Ремалу, със сигурност щеше да заслужи уважението на баща си. Поколеба се за момент, след което изостави тези мисли и тръгна след Сиилет към столовата.

Беше дребна грешка, но кръвта от прободения корем бликаше силно между пръстите на младия воин.

Хиреа се приближи и погледна ранения. Противникът му стоеше наблизо с безизразно лице.

— Върви там — каза Хиреа на победителя и посочи края на арената. След това се обърна към поваления младеж. — От какво имаш нужда?

Боецът се държеше за корема и почти не можеше да говори.

— Довърши ме.

Със светкавично движение, което младежите едва успяха да проследят, Хиреа измъкна меча си и отне живота на поваления. Неколцина се засмяха, но Валко и Сиилет не бяха сред тях.

— Той беше слаб! Но не толкова слаб, че да поиска лечител. Това не е смешно. Не си струва да го съжаляваме, но не е смешно — Хиреа махна на слугите да изнесат тялото. Щяха да го отнесат в Смъртната стая, където да извадят полезните части от трупа. С останалото щяха да нахранят животните. Това щеше да е последната полза от младежа.

— Има ли някой, който не разбира? — никой не посмя да отвори уста. — Позволено е да питате. Няма да се изучите, ако постоянно мълчите.

— Хиреа, какво щеше да стане, ако беше поискал лечител? — обади се един младеж.

Ветеранът прибра оръжието си.

— Щях да стоя и да гледам как му изтича кръвта. Подобна слабост заслужава страдание.

— Това вече щеше да е наистина забавно — каза Сиилет.

Хиреа го чу и се обърна.

— Така е — засмя се и викна на останалите да се върнат по местата си, след което се обърна към противника на мъртвото момче. — Аз ще съм твой партньор, докато не загине някой друг. След това победителят ще е новият ти брат. Добро убийство.

Младежът кимна, без да се усмихва. Разтревоженото му изражение показваше, че се чуди дали ще оцелее до края на днешната тренировка.

Слугите разбудиха младите воини посред нощ. Бяха много внимателни, защото младежите бяха готови да излеят гнева си върху първия Низш. Все пак съобщението беше предадено. „Хиреа иска да се приготвите за езда веднага.“

Воините спяха с традиционните черни ризи, но оръжията им бяха подръка. Слугите бързо им помогнаха да се облекат. Проста препаска, риза без ръкави и стягане на глезените. След това идваше ред на панталоните, елека и бронята. Когато се върнеха у дома, щяха да получат пълен гардероб за всякакви случаи. Но по време на обучението разполагаха само с нощница и доспехи. Носеха броня дори по време на теоретичните уроци.

Младежите забързаха към вече оседланите от слугите варнини. Животните драскаха с нокти по земята в предчувствие за предстоящия лов. Валко се приближи до своето — млада женска, която още не бе раждала, и я погали по врата, преди да стегне подпруга. След това хвана юздите и дръпна веднъж, силно, за да покаже, че той командва. Варнините бяха глупави животни и непрекъснато трябваше да им се подсказва кой е господарят. Мнозина предпочитаха самците заради тяхната агресивност, но по-често се яздеха скопци и млади женски.

Валко изчака останалите воини. Бяха останали десетима от първоначалните шестнадесет. Валко знаеше, че загиналите заслужават съдбата си, но нещо в смъртта на последния, Малка, го притесняваше. Беше се сражавал със Сиилет и бе получил лека рана. Просто порязване в предмишницата, от което дори не бе изтървал меча си. При подобни случаи бе позволено да се превържеш сам. Малка поиска пауза от Сиилет и той прие. А после го изчака да премести меча в лявата си ръка и в момента, в който остана незащитен, го уби с един удар.

Никой не възрази. Валко знаеше, че нищо не убягва от погледа на Хиреа. Но ветеранът не направи нищо. Валко очакваше Сиилет да бъде порицан или дори убит за това, че е нарушил правилата на битката, но старият воин бе обърнал гръб безмълвно.

Валко беше разочарован, но не посмя да зададе въпрос. Неочакваните въпроси бяха опасни и показваха, че воинът не е уверен. Липсата на самочувствие беше слабост. Слабостта беше смърт.

Въпреки това бе притеснен. Правилата бяха нарушени и не бе последвало наказание. Какъв ли беше урокът? Че правилата може да се заобикалят в името на победата?

Хиреа — яздеше възрастен самец с не по-малко белези от самия него — вдигна ръка и призова за внимание.

— Воинът трябва да е готов да отговори на призива по всяко време. Потегляме!

Младежите последваха инструктора си по пътя, който се виеше от старата крепост. В далечните времена тук бе живял някакъв племенен вожд, чието име вече се помнеше само от архиварите. Подвижните пясъци, на които се крепеше дасатското общество, бяха погълнали поредния род. Може би съюзите бяха развалени в търсене на по-могъщи покровители.

Валко никога нямаше да узнае, освен ако не потърсеше историк. Нещо, за което нямаше нито време, нито желание.

Опита да настрои сетивата си към нощта. Обичаше това време. Липсата на светлина се компенсираше от умението му да вижда топлина и да усеща движение. Като повечето представители на расата си, той се приспособяваше бързо към всякакви условия, ориентираше се дори в непрогледни пещери и тунели. По време на Криенето бе прекарал дълго време по такива места и можеше да прецени разстоянията по ехото.

Сега яздеше и попиваше пейзажа. Широкото поле и хълмовете в далечината — малко по-тъмни на фона на небето. Тук-там горещи петна показваха хищниците и тяхната плячка. В далечината глутница заркиси преследваше някакво животно, може би лопър или дартър. Заркисите бяха опасни за сам човек, но нямаше да нападнат единадесет ездачи. Дългогодишното избиване ги бе научило да стоят настрани от бронираните воини. Все пак в нощта имаше и по-опасни животни. Кескаш, горските двукраки хищници, нападаха от засада, а челюстите им пробиваха броня. Кожата им изпускаше секрет, който бързо се изпаряваше и скриваше телесната им температура.

Във въздуха кръжаха нощни птици, чийто ограничен интелект бе съсредоточен в изчисляването на шанс за оцеляване, докато се спускаха върху различните си жертви. По тези земи нищо не се предаваше без борба. Мембранните крила на птиците понижаваха температурата и ги прикриваха от плячката и от реещите се по-нависоко летящи нокти. Ноктите обитаваха горните слоеве на атмосферата и бавно изпускаха газа, които им придаваше летливост. Щом се изпразнеха, се стрелваха стремително надолу към нищо неподозиращата си плячка. Крилата им изплющяваха като гръмотевица, а кухите им нокти сграбчваха жертвата. След това започваха да се издигат, изсмуквайки през ноктите флуидите на плячката. Щом привършеха, просто пускаха изсмуканото тяло на земята. Ноктите им бяха достатъчно силни да повдигнат варнин и да пробият доспехи. Не беше често, но понякога и ездачите ставаха техни жертви.

Валко харесваше нощта. Като повечето младежи в Криене, бе прекарал повечето дни в сън и излизаше след залез, за да открадне припаси. Според майка му, щом се докажеше и заемеше място до баща си, щеше да започне да цени дневната светлина. Знаеше, че майка му има невероятен интелект и не греши, но се чудеше дали някога ще може да се отпусне напълно през деня.

Питаше се каква е целта на този внезапен нощен поход, но не смееше да задава въпроси. Хиреа щеше да им каже, когато преценеше за необходимо. Отношенията в дасатското общество бяха сложни и когато се изискваше сляпо подчинение, въпросите можеха да донесат смърт.

При изкачването на следващия хълм варнинът му се задъха. Тези същества бяха създадени да нападат на скорост, а не за продължителна езда. За съжаление в стария замък нямаше товарни варнини. Те не бяха добри за битка, но издържаха много повече. Валко реши, че или обстоятелствата са сериозни, или на Хиреа не му пука за животните. Самият той не се интересуваше дали варнинът страда, но не искаше да съсипва обучено бойно животно или да се връща пеш, ако то издъхне.

Щом стигнаха до билото, Хиреа им махна да спрат. Варнините запръхтяха, поемаха си дъх. Валко се зачуди дали двете породи не може да се кръстосат, за да се създаде животно с издръжливост и кураж за битка. Реши да запази този въпрос за след като се прибере при баща си. Подобен вид щеше да донесе мощ на Камарийн, да ги издигне сред Садхарин и да ги доближи до двора на Карана.

В този момент го усети. Чувството, че е близо до Криене. Обзе го колебание, раздвоение между чувствата и мислите. Другите ездачи също изглеждаха объркани и раздразнени.

Допреди няколко седмици и те щяха да са сред тези, които сега търсеха убежище в нощта.

Но защо имаше Криене сред тази равнина, с всички заркиси, кескаши и други опасности? Валко се разкъсваше между желанието да се скрие и да ловува. Ето! Забеляза ги. На изток от хълмовете се спускаше малко поточе. Очевидно бегълците идваха от планините. Може би някой тамошен лорд ги бе надушил и ги беше прогонил. А може би просто сменяха мястото, както често правеше майка му. Само че майка му никога нямаше да ги поведе през толкова открито място.

Дасатските воини изпитваха естествен стремеж да унищожават потенциалната конкуренция и жените, които са твърде млади или стари за раждане. Ако воините бяха твърде старателни, расата щеше да загине. Но според майка му, ако не прочистваха слабите често, резултатът пак щеше да е такъв. Тя винаги го караше да мисли. Според нея интелектът не беше от полезните дарове на Мрачния и животните, които бяха в хармония с природата, оцеляваха по-добре. При дасатите само едно от пет деца достигаше зрялост и това правеше процеса с размножаването наистина труден.

Дори леката мисъл за размножаване посред лова предизвика болка в тялото му. Ако наблизо имаше подходяща женска, щеше да я вземе, та дори да беше Низша! Точно тези първи пориви бяха накарали майка му да го прати при баща му. Щом беше готов за размножаване, значи бе готов за изпитание. Освен това ставаше опасен за останалите деца в Криенето. Валко се зачуди къде ли е майка му. След неговото заминаване другите се бяха преместили на ново безопасно място. Вероятно някъде във високите планини.

Той тръсна глава, за да прогони тези мисли. Беше лудост да мисли за миналото, докато се извършваше прочистване! Видя, че Хиреа го наблюдава, защото единствен от младежите бе запазил присъствие на духа. Без да се колебае, смушка изтощения си варнин по склона. Точно както подозираше, те се бяха подслонили до скалите. Щом животното му стигна водата, бегълците се раздвижиха.

Отначало не можеше да ги види добре, но щом побягнаха, мократа кал започна да пада от телата и да се отмива от краката им. Половин дузина деца и три жени. Валко извади меча си и нападна. Едната жена подкара малките напред, а другите две се обърнаха да го посрещнат. Изведнъж му се прииска да е ден, защото не можеше да разбере дали са въоръжени. Знаеше, че ако се наложи, майките ще защитават децата си със зъби и нокти, а разгневените дасатски жени не бяха за подценяване.

Нямаше търпение да убие. Жаждата за кръв бучеше в главата му и Валко осъзна, че чува сърцето си.

Щеше да е безразсъдно да нападне направо, тоест да прегази едната и да посече другата с меча. Знаеше, че при такава атака втората жена със сигурност ще се опита да го свали от животното.

Сякаш прочели мислите му, двете жени се разделиха, за да го принудят да ги нападне една по една. В последния момент Валко зави по брега на потока и се измъкна от обсега на по-близката. Реши да не замахва отгоре, защото тя със сигурност щеше да се наведе и да го хване за крака. Престори се, че ще нанесе удар с меча, и я ритна в лицето. След това скочи от животното си и счупи врата й с петата на ботуша си. Беше достатъчно близо, за да чуе ръмженето на втората. Тя вече осъзнаваше, че ще умре, но бе готова на всичко, за да спаси малките. Жената приклекна и размаха ножа в дясната си ръка.

Валко чуваше как другите ездачи се спускат по склона и знаеше, че след секунди ще го подминат и ще погнат децата. Гневът, че няма да може да участва в убийството им, подхрани жаждата му за кръв и той замахна към главата на жената, сякаш не се притесняваше от дългия й кинжал. Както и очакваше, тя приклекна и се опита да го намушка във врата, където свършваха доспехите. Но ударът му бе лъжлив. В последния момент той плъзна меча по рамото й и вместо да влага сила, за да отсече главата, просто го дръпна рязко и отвори грозна рана във врата. Жената залитна и падна на колене.

Валко веднага изтича до варнина. Останалите ездачи вече го бяха заобиколили. Метна се на седлото и бе готов да препусне, когато чу вика на Хиреа.

— Валко! Чакай!

Младият боец дръпна юздите. Жаждата да убива все още гореше в гърдите му, но той се подчини.

Хиреа се приближи и застана срещу него.

— Откъде знаеше?

Валко не можеше да си поеме дъх.

— Успокой дишането и спри да мислиш за убиване. Не си животно. Ти си дасат.

Младежът се бореше със себе си. В момента искаше единствено да се впусне след останалите и да сече тела, докато потокът не се оцвети в оранжево от кръвта. Наложи се да стисне зъби.

— Мисли! — извика Хиреа. Беше един от редките случаи, когато повишаваше глас. — Не позволявай нагонът да вземе контрол над теб! Винаги мисли, Валко! Не си животно. Мисли!

Валко се съсредоточи върху ръката, която държеше юздите. Варнинът очакваше следващата команда, възбуден от миризмата на кръв. Младежът усети как сетивата му се разпростират отвъд животното, потока и околността. Накрая бавно прибра меча си.

— Един търговец ми съобщи, че видял пушек по залез-слънце — каза Хиреа. — Опитвах да отгатна къде се крият по информацията. Но ти намери точното място. Ние щяхме да го подминем и те щяха да успеят да се доберат до горите. Откъде разбра?

— Знаех, че са там — гласът на Валко потрепна от вълнение.

— Но как? Калта скриваше топлината и миризмата им.

— Аз щях да се скрия там. Поставих се на тяхно място.

Хиреа го погледна внимателно. Не можеше да различи чертите му в мрака, но кръвта пулсираше под кожата. В миговете след убийствата лицето на Валко беше като горяща маска.

— Беше разкъсан между обучението да се криеш и желанието да убиваш, но се окопити по-бързо от всички младежи, които съм тренирал.

Валко само сви рамене.

— Аха — Хиреа се наведе напред. — Чуй, наследнико на Камарийн. Опустошителите не се интересуват много от синовете на Садхарин, но ти имаш… потенциал. Не е в твой интерес, нито на семейството ти, ако покажеш този потенциал твърде рано. Трябва да овладееш тънкия баланс между слабостта и силата, който ще ти позволи да оцелееш и да намериш мястото си сред дасатите.

— Тази вечер извърши две убийства, при това на жени в разцвета на силите им — продължи той. — Това е сериозно постижение за младеж. Заслужи си награда. Но ако беше продължил и бе натрупал още убийства, щеше да е забележително. А точно в момента не бива да си… забележителен — Хиреа обърна животното си и махна на Валко да го последва. — Ела да видим как се справят останалите.

Младежът тръгна след учителя си.

— Усещам нагона ти, млади Камарийн. Ако зависи от мен, скоро ще се върнеш в замъка на баща си — Хиреа отново понижи глас. — Но не твърде скоро, защото това също би било забележително. Другите са ето там. Ако са оставили някое дете да избяга, ще ги накарам да се връщат пеша, дори ако им се наложи да се бият със заркисите.

— Мисля да те наградя — продължи ветеранът. — Като се върнем, ще ти пратя слугиня. Миришеш на похот. Нека те научи на Играта с ръце и уста, но няма да се съвкупявате. Баща ти няма да е доволен, ако почнеш да правиш деца дори на Низши жени, преди да съм потвърдил, че си достоен за наследник. Но заслужаваш похвала, че първи намери Криенето и извърши първото убийство. Ти ще решиш дали искаш да споделиш жената с брат ти, но знай, че това, което направи тази вечер, е забележително.

Валко кимна. Разбираше, че скоро може да му се наложи да убие този мъж.