В царството на Мрачния

13Промяна

Валко удари силно.

Противникът му залитна назад и младежът го последва. Хвана го с две ръце за кръста, вдигна го, удари го в стената и заби рамо в незащитения му корем. За момент реши, че чува пукането на ребра.

Мъжът падна на колене и Валко го изрита и счупи вече разкървавения му нос.

— Достатъчно! — извика Хиреа.

Валко спря и потисна импулса да стъпи на врата на противника си и да му отнеме живота. Огледа другите воини — бяха коленичили и го наблюдаваха хладнокръвно. Знаеше какво си мислят: „Гледай внимателно, защото някой ден ще ти се наложи да убиеш този Валко.“ Двубоят не беше лесен, въпреки че победителят бе ясен от самото начало — Валко знаеше, че е по-бърз и по-силен, а след първата минута бе осъзнал, че е и по-умен. За момент изпита внезапна умора, каквато не се очакваше от подобна схватка.

Хиреа се приближи към него.

— Това е упражнение, а не двубой. Този мъж може да прилича на ваща, но е опитен боец и може да научите нещо от него — погледна останалите младежи, които с нетърпение очакваха да влязат в схватка, и каза: — Това е всичко за днес. Приберете се и помислете за грешките си. Не се радвайте на успеха. Още сте деца.

Деветимата воини се изправиха и тръгнаха.

— Валко, остани за малко — Хиреа изчака останалите да излязат. — Когато Фаруун те хвана за рамото, ти направи нещо, за да се измъкнеш от хватката. Покажи ми.

Младежът кимна. Хиреа стисна лявата му ръка. Без да мисли, Валко го стисна на свой ред и дръпна силно надолу. След това изпъна пръстите на дясната си ръка и удари ветерана по врата, като пристъпи с левия си крак зад неговия десен. Старият воин се озова на пясъка, взрян в свития юмрук, който се носеше към лицето му.

— Стой!

Валко спря и отстъпи.

— Никой новобранец не знае тези техники за ръкопашен бой. Дори по-опитните сред Опустошителите не могат да се справят толкова бързо и лесно — старият воин се изправи. — Кой те научи?

— Майка ми. Тя знаеше, че по време на Криенето може да се изправя срещу воин с голи ръце.

Без предупреждение Хиреа извади меча си и нанесе удар, който щеше да отсече главата на младежа, ако той не беше пристъпил към него. Ако беше пробвал да отскочи или да се наведе, щеше да получи рана в рамото или гърдите. Валко обаче тикна лявата си ръка под мишницата на ветерана и отново го удари във врата, събори го, стъпи на ръката с меча и се приготви да прекърши гърлото му.

— Чакай! — изпъшка старият воин и вдигна длан, че се предава.

Валко се поколеба, но успя да изсъска:

— Защо! Има тренировки, има и убийства. Защо да не ти взема главата? Нима ме молиш за милост? — последната дума бе произнесена с необходимото презрение.

— Не — отвърна старият мъж. — Но ако искаш да живееш, ме изслушай.

Валко се наведе, взе меча, насочи го към гърлото на Хиреа и го подкани да се изправи.

— На света има само няколко души, способни на това. Как се казва майка ти?

— Наруийн. Слугиня на Кистийн.

Хиреа не обърна внимание на насочения меч.

— Не, не е — ветеранът се огледа, за да е сигурен, че никой не ги чува. — Ако някой чуе това, което ще ти кажа, и двамата сме обречени. Майка ти, каквото и да е името й, е Кръвна вещица. Малцина преподават тази техника, а единствените жени на Дванадесетте свята, които я владеят, са Оранжевите сестри.

— Те са мит. Също като Бялото — Валко го гледаше в очите.

— В легендите се крият много истини — Хиреа пак се огледа. — Слушай ме внимателно. Няма да говориш за това с никого. В теб има тайни, за които дори не подозираш, и има хора, които ще ти одерат кожата, за да стигнат до тях.

— Скоро ще те пратя при баща ти. Днес можеше да ме убиеш, така че няма на какво повече да те науча. Но трябва да поговорим пак. Има какво да те питам и какво да ти кажа — изобщо не обръщаше внимание на сочещия към гърлото му меч. — Ако Сиилет те попита защо си се забавил, кажи, че сме упражнявали работа с краката. Сега върви се измий — ветеранът посочи все още лежащия в безсъзнание на земята. — Фаруун може да е тъп като ваща, но в момента ти миришеш така.

Валко подаде оръжието на учителя си.

— Ще си мълча. Но днес ми беше трудно да не те убия.

Хиреа се засмя.

— Ще имаш нов шанс. Нямам синове и скоро може да те призова на двубой. Костите започват да ме болят и не виждам като едно време. Сега тръгвай!

Валко се подчини. Хиреа можеше да му е жертва днес, но все още бе негов учител. Притесняваше се от думите му и се чудеше дали това за майка му е вярно. Тя наистина не бе като другите и често му бе говорила забранени неща, когато оставаха сами. Дали беше Кръвна вещица? Това общество бе забранено лично от ТеКарана. Членовете му бяха преследвани и убивани на място заради ересите срещу Мрачния.

Внезапно Валко се почувства много уморен. „Майко, какво си направила?“

— Калеб, в какво ни забърка? — простена Тад и притисна лице към скалата.

— Не мисля, че може да ни чуе — извика Джоми през силния вятър.

Зейн мълчеше, защото зъбите му тракаха, и се държеше за туниката на Тад, за да не падне.

— Движете се! — извика Серван. — Трябва да се изкачим, преди да слезем.

Джоми кимна и понижи глас, за да го чуват само Тад и Зейн.

— Мразя когато е прав.

— Спри да се притесняваш за това и помисли как да смъкнем Гранди — обади се Тад.

Шестте момчета се намираха в планините на половин ден езда от Ролдем. Целта на упражнението бе да се научат да работят в група. В този случай трябваше да изкачат един скалист хребет без допълнителна екипировка. Само няколко метра преди върха неочаквано се бе развихрила свирепа буря със силен дъжд.

Пет от момчетата бяха заели добри позиции и можеха да изчакат бурята да премине, но Гранди беше в беда.

Дребосъкът почти бе отнесен от вятъра, докато опитваше да се спусне. Беше се подхлъзнал по склона и сега висеше само на пръстите си на няколко метра под останалите.

— Джоми, легни на скалата и остави Тад, Зейн и Годфри да те спуснат към Гранди — започна да ги организира Серван.

— А ти защо не правиш нищо? — изкрещя Джоми.

— Защото съм най-слабият — Серван беше чудесен сабльор, но отстъпваше по сила дори на Годфри, който на свой ред беше много по-хилав от трите момчета от Острова на чародея.

Джоми нямаше какво да каже. Серван бе потиснал суетата си, за да помогне на Гранди. На сто стъпки под тях двама монаси отчаяно се опитваха да изкачат скалата. Не им се удаваше въобще, защото носеха неудобни сандали и роби.

Джоми легна на мокрите камъни, които почти не предоставяха удобни места за хващане, и извика на Тад и Годфри:

— Дръжте здраво!

Двамата го бяха хванали за краката, а Зейн, който беше най-силен от тримата, ги държеше за гърбовете на туниките. Джоми се протегна и хвана ризата на Гранди.

— Ще те издърпам!

— Не! — извика Серван. — Хвани го здраво. Ние ще ви изтеглим!

Странната верига от момчета се задвижи нагоре. Внезапно Гранди се паникьоса и опита да се изкатери по Джоми. Червенокосият младеж усети, че го изпуска, и се завъртя, без да осъзнава, че Тад и Годфри едва го задържат. Хватката им започна да се изплъзва и първо единият, а после и другият, го изтърваха. За миг Гранди успя да се изкачи на относително безопасно място, а Джоми се превъртя и започна да се хлъзга по скалите, дращеше отчаяно с крака и ръце. Серван се спусна след него — хвърли се надолу с главата, без да обръща внимание на охлузванията, — и успя да го сграбчи за яката.

Зейн също реагира светкавично и хвана крака му. Благородникът изпищя от болка, заради усукването. Джоми посегна на сляпо и усети, че Серван го хваща.

— Не ме пускай!

— Няма!

Джоми опита да се успокои.

— Сега какво?

Кралският роднина направи болезнена гримаса, без да откъсва очи от него.

— Не мога да мръдна. Опитай да се покатериш по мен.

Джоми използва цялата сила на лявата си ръка, за да се повдигне и да хване колана на Серван. Успя да намери опора за пръстите на краката и се хвана за прасеца на другото момче. След миг усети как Годфри го хваща за раменете и го издърпва на площадката.

Щом стигна на безопасно място, Джоми се обърна и помогна на Зейн да изтегли Серван. Шестте момчета се отпуснаха задъхани от умора, ужас и болка.

— Приятел, ти си напълно откачен — обърна се Джоми към Серван. — Знаеш ли?

— Не те харесвам, но това не означава, че искам да умреш.

— И аз не те харесвам — Серван беше охлузен и бузата му беше подута. Освен това май си беше изкълчил рамото. Джоми не беше сигурен заради дъжда, но сякаш в очите му имаше сълзи от болка. — Но ти дължа живота си.

Серван се усмихна криво.

— Странна ситуация, нали?

— Не е задължително. Не знам защо реши да се правиш на интересен от първия ден, а в момента не ми и пука. Ти ми спаси живота. Нямаше никакъв шанс да спра падането. Така че, ако някой ме пита, в никакъв случай не си страхливец. Откачен да, но страхлив — не.

Серван се усмихна.

— Не можех да те оставя да загинеш, след като спаси братовчед ми.

— Братовчед ли? — попита Тад и погледна Гранди. — Братовчеди ли сте?

— Да. Не съм ли споменал? — отвърна Гранди. Тракаше със зъби от студ.

— Значи и ти си племенник на краля?

— Не — обади се Серван. — Той е син на краля. Брат му е престолонаследникът принц Константин Ролдемски. Това означава, че някой ден ще е брат на краля.

— Ама че компания! — възкликна Джоми.

Серван започна да се смее. Това беше толкова естествена реакция след преживяния ужас, че и останалите се включиха.

— Чакайте там! — извика брат Тадеус, монахът, който се опитваше да стигне до тях. — Брат Малкълм отиде в университета и ще доведе брат Мика. Само се дръжте!

Момчетата се притиснаха едно към друго. Брат Мика беше магьосник от Низшия път и можеше да контролира времето.

Когато пристигна, младежите бяха премръзнали и едва можеха да се движат. Той направи заклинание, за да намали силата на бурята. Защитният купол беше доста широк и в него дъждът едва прикапваше.

Брат Тадеус се изкачи и им помогна да слязат до един по-широк ръб, откъдето вече бе лесно. След това ги очакваше около тричасов поход.

— Защо не ни каза, че си син на краля? — попита Джоми, докато слизаха по хлъзгавата пътека.

— Не си ли забелязал, че в университета никой не говори за семейството си — отвърна треперещият Гранди. — Смята се за грубо. Тук всички сме студенти.

Джоми кимна, макар че не разбираше. В университета понякога се подмяташе за някое момче, че е син на благородник или богат търговец, но никога не се споменаваха имената на бащите. Гранди беше направил изключение, като бе споменал, че Серван е роднина на краля.

Джоми беше объркан. Уморен, изтощен и напълно объркан. Тад и Зейн явно също се чувстваха по този начин.

В подножието на пътеката ги очакваха коне. Поне нямаше да им се наложи да се връщат пеш. А в града ги очакваха сухи дрехи и топла храна.

Когато приближиха животните, Джоми усети миризмата на мокра козина и влажни дървета. Обърна се отново към Серван. Все още не можеше да прецени напълно кралския племенник, но знаеше, че нещата няма да са както преди.

Валко стоеше мълчаливо заедно с деветимата оцелели. Хиреа и още един ветеран им махнаха да застанат в редица.

— За да донесете чест на вашето семейство, вашето братство и Империята, трябва да сте нещо повече от безмозъчни убийци — започна Хиреа. — Убиването е изкуство и нищо не носи повече наслада от това опитен боец да се отърве от слабо същество. Освен размножаването.

Двама от младежите се засмяха.

— Не говоря за това да лежите върху женска, глупави таваци — животното, с което ги сравняваше, беше известно със сексуалната си активност и глупостта си.

Младежите се пообъркаха. Неколцина от тях бяха лягали с жени по време на Криенето. Това беше един от знаците, че са готови за изпитание. Щом конкуренцията между момчетата станеше твърде жестока, майките ги изпращаха при бащите им.

Хиреа се засмя.

— Има ли сред вас някои, чиито майки са се завърнали заедно с тях в бащините замъци?

Двама вдигнаха ръце.

— Тези двамата са късметлии. Имат умни майки, както и силни бащи. Бащите им са поискали да се върнат, може би за да направят ново дете.

— Други обаче е трябвало да напомнят имената им на бащите си — Хиреа сведе поглед. — Сред дасатите е рядкост да се намери идеален партньор. Но това е силно желано, не само заради по-здравите деца, а и защото прави живота на мъжа по-поносим и приятен.

— До мен е Ункарлин, Ездач от Кървавата гвардия — Хиреа се обърна към другия ветеран. — Колко оцелели синове и дъщери има в семейството ти?

— Аз съм третият син и пето дете, от общо седем.

— От една и съща майка?

Ункарлин кимна и младежите възкликнаха учудено. Случваше се една и съща двойка да има две-три деца, но седем! Това беше геройство!

— Така се раждат династиите! — извика Хиреа. — Синовете ви убиват врагове, печелят плячка, след това имение, а след това към семейството се присъединяват още Низши и Ездачи. Кланът на този мъж е в основата на успехите на Кървавата гвардия. Помислете колко роднини яздят с бащите ви. Валко, колко чичовци и братовчеди имаш сред садхарините?

Младежът беше научил тези данни, преди да тръгне на обучение.

— Баща ми е най-възрастен сред садхарините! Има по-малък брат и четирима братовчеди. От тях имам двадесет и седем братовчеди и още шестнадесет роднини.

— Колко Ездачи има орденът?

— Деветдесет и седем, от които петдесет са лордове.

— От петдесет лорда в Садхарин Валко има четиридесет и девет роднини! — Хиреа се огледа. — Почти не може да имате по-силни връзки от това! Но за да постигнете подобно могъщество, трябва да внимавате изключително с кого си лягате, глупаци! Има жени, които тялото ви ще желае до болка, но те са загуба на време и семе. Дори да имате могъщ син от Низша, той ще си остане Низш. Ако имате син от семейство на воини, но то е слабо, какво ще спечелите? Нищо. Те ще спечелят, защото ще се издигнат, а вие ще се смъкнете надолу.

— Трябва да си търсите равни. Или ако сте достатъчно умни и разполагате с нещо уникално — той се обърна директно към Валко, — ще се размножавате с по-могъщи. Ако някой успее да си легне с роднина на Карана, дори да е най-грозната женска, която сте виждали, се молете да ви роди воин. Защото ако момчето оцелее, ще имате връзки, от които враговете ви ще затреперят.

— След това ще може да се издигнете над местната политика и да станете сила в Дванадесетте свята — Хиреа направи пауза. Младежите слушаха внимателно.

— Но първо трябва да знаете, че размножаването е изкуство.

Валко реши, че останалите са готови за следващата задача. Той се правеше, че слуша с интерес, но майка му отдавна му бе обяснила тези неща.

Валко знаеше, че е безкрайно глупаво да си губи времето с по-низша жена, освен може би ако трябваше да обвърже някой васал. Например лорд без синове, защото земята и добитъкът бяха по-важни от низшите синове. Трябваше да се съсредоточи върху издигането си. Знаеше, че майка му очаква до десет години да е владетел на Камарийн, а до двадесет да има здрави синове с връзки с могъщи фамилии.

Все още не можеше да разбере напълно плана й. Беше сигурен, че майка му има план, защото не бе отгледала глупак. Беше сигурен, че някой ден тя ще се появи и ще му разкрие всичко.

— Ще отидем на празник в град Окора — продължи Хиреа. — Там ще срещнете дъщери на богати и могъщи мъже. Избирайте внимателно, млади воини, защото те ще са първите, които ще ви изпратят синове, след години. И от кого ще са тези синове зависи само от вас.

„Само това — помисли Валко. — Защото майката възпитава детето.“

Седяха в кръг. Магнус отдясно на Пъг, отляво Накор, а отсреща Бек и Мартук.

Дасатът беше говорил с Пъг и Накор на няколко пъти, както за предстоящото пътуване, така и за по-тривиални неща. Някои от аспектите на човешкото съществуване му изглеждаха също толкова удивителни, колкото тукашните порядки на четиримата пътешественици. Пъг все още не можеше да си състави пълно мнение за водача, но от показаното смяташе, че е задоволителен спътник.

— Не мърдайте, приятели — каза Мартук. — Така е по-лесно. Колкото повече се борите, толкова по-неприятно ще е.

Изминаваше втората седмица, откакто се мъчеха да практикуват магия в град Сюшар. Мартук очевидно разбираше от много неща и магията бе едно от тях. Беше им обяснил, че при дасатите маговете се смятат за нормални занаятчии и нямат особен статус. Според него, ако успееха да развият уменията си на Делекордия, те щяха да работят и на другите светове.

Все още не се бе съгласил да ги води. Беше им обяснил, че ще вземе решение, когато му дойде времето. Пъг не знаеше какво точно се стреми да узнае съществото, но очевидно нямаше бърза работа.

— Трябва да сте търпеливи. Когато процесът приключи, ще можете да дишате, да пиете вода и да ядете храната на дасатите. Освен това ще изглеждате като тях. Заклинанието ще е много точно, въпреки че вероятно ще излъчвате странни отблясъци, ако ви погледне жрец. На ваше място бих гледал да избягвам жреците. Все пак има и едно предимство. Ипилиакските магове са по-могъщи от жреците, защото магията им не е изцяло основана на некромантство. Ще се уверим, че маскировката ви ще е надеждна. Но това е най-малкият проблем. По характер и природа дасатите са коренно различни от вас. В ежедневното държане има хиляди дреболии, които ще са ви чужди. Някои ще изучите бързо, докато други ще ви убягват завинаги.

Огледа ги един по един.

— Ние сме раса на воини и не го казвам, за да се хваля. Има и други военни общества, но ние живеем, за да се борим. Знаете ли, че убиваме малките си?

Пъг си спомни разказа на Каспар.

— Чувал съм подобно нещо.

— Всяко момче може да бъде заплаха, като порасне, и затова трябва да се унищожи.

— Тогава как успявате да оцелеете? — учуди се Накор.

— Като ставаме опасни още от деца. Чрез воля. С помощта на майки, които защитават синовете си с цената на всичко, докато те израснат. Ще научите повече за Криенето и другите обичаи на моя народ, но постепенно. Засега нека се съсредоточим върху това как да оцелеете повече от час, щом стъпите на някой от Дванадесетте свята.

— Нали не всеки представител на расата ви е воин? — попита Магнус.

— Не. Има воини, съпругите и децата им, както и по-низши братя и сестри. Рангът не е ясно определен като на вашите светове. При нас вие ще сте извънземните, така че трябва да ви измислим подходящи роли за нашето общество. Имате ли някакви лечителски умения?

— Разбирам от билки и превързване на рани — отвърна Накор.

— На нашия свят си има доктори и жреци, но и аз разбирам малко — допълни Пъг.

— Тогава ще сте членове на Гилдията на лечителите.

— Лечители ли? — попита Магнус.

— Тези, които не са част от управляващата класа, са Низши. Лечителите са особено презирани заради импулса да помагат на други, извън семейството си.

— Но въпреки това ги търпите? — попита Пъг.

— Защото са полезни! — обади се Накор.

Мартук се усмихна и за момент Пъг зърна нещо почти човешко зад твърдото му изражение.

— Виждам, че усвояваш концепцията.

— Подмазваш се на по-силните. Унищожаваш заплахите. А тези, които не са силни и не са заплаха, но имат някаква полезност, прибираш под крилото си и ги защитаваш от другите владетели.

Мартук описа кръг с ръка.

— Този град е много по-близък до вашите, отколкото до тези на моя свят. Народите ни имат далечна връзка, но ипилиакците са живели твърде дълго на това странно място, между първата и втората реалност, и са забравили много от нашите учения. Тук има търговци, занаятчии и артисти, почти като на вашата планета. Според нашите стандарти тези братовчеди са на ръба на лудостта. Вашите порядки пък биха изглеждали абсолютно ненормални.

— Имаме да учим много — каза Пъг.

— Не разбирам нищо — обади се Бек. — Няма ли най-после да направим нещо?

— Скоро — успокои го Накор.

— Бек, за днес приключихме — каза Мартук на младежа. — Иди се поразходи.

Младежът погледна Накор, който му кимна, и излезе.

— Защо го накара да се махне?

— Защото не разбира повечето неща, но в много отношения е по-близо до дасатите от вас — Мартук се обърна към Накор. — Ще те последва ли?

— Ще прави каквото му кажа поне още известно време.

— Наглеждай го. Пъг, защо въобще си го взел с вас?

— Защото ми беше казано.

Мартук кимна, сякаш този отговор беше достатъчен.

— Може да се окаже важен.

Накор хвърли поглед към Магнус и каза:

— Мартук, искам да те питам нещо.

— Какво?

— Защо ни помагаш, без да знаеш какви намерения имаме?

— Знам много повече, отколкото осъзнаваш, исаланецо. Идването ви не е неочаквано. Преди много месеци получихме вест, че някой от първата реалност ще ни посети.

— Вест ли? — учуди се Пъг. — От кого?

— Знам само едно име — отвърна водачът. — Калкин.

Пъг се смая. Дори Накор се опули. Магнус първи успя да се окопити и каза:

— Не е задължително да е бил Калкин или Банат. Просто някой, ползващ същото име.

— Но кой? Колцина освен най-висшите в Конклава знаят за видението на Каспар в Павилиона на боговете?

— Ето затова трябва да ви помогна, приятели, ако покажете, че ще издържите на трудностите — каза Мартук. — Играта, която играем, е с по-високи залози, отколкото можете да си представите. Не само вашият, но и моят свят е изложен на риск. Наближава опасност, от която ще загинат цели нации.