В царството на Мрачния

16Лорд

Аруке се готвеше да умре.

— Това е ненужно и неправилно — опита се да възрази отново Валко.

— Още си млад — отвърна отец Джувон. — Имаш сила, таланти и си проницателен, но ти липсва опит.

— Послушай ги — добави коленичилият Аруке. — Отец Джувон ще остане тук като твой „духовен наставник“, а Хиреа и Деноб ще се отбиват често. Скоро ще се появят и други.

— Но най-вече, слушай майка си и отец Джувон — продължи той. — Те ще направляват сърцето и ума ти, за да изпълниш съдбата си. Трябва да си владетелят на Камарийн, а не просто нечий син. От жизнено значение е да се издигнеш бързо, защото наближава сериозна битка и трябва да си подготвен. Майка ти ще е добра господарка на замъка. Искрено съжалявам, че нямаше как да е до мен по време на моето управление. Тя ме научи на неща, за които не съм и предполагал. Съжалявам, че няма да я видя повече. С нея и с помощта на отец Джувон бързо ще натрупаш престиж и влияние. Двамата ще те наставляват и ще те пазят от тези, които ще искат да те смачкат, и от другите, които ще опитат да те повлекат надолу.

Аруке се обърна към отец Джувон.

— Готов съм.

Валко забеляза следи от влага в очите на жреца. Нима наистина проявяваше слабост открито? Това още повече го убеждаваше, че четиримата са му казали истината — или поне това, в което искрено вярваха.

— Ние, слугите на Бялото, сме толкова далеч от светлината, че дори нямаме име за това, на което служим — каза Върховният жрец на Западните земи. — Въпреки че то е отдавна загубено във времето, ние се молим да се завърне при нашия народ. И молим за милостта му към нашия брат, защото той прави най-голямата жертва — обърна се към Валко. — Направи го бързо и с необходимото уважение.

Лордът на Камарийн подаде дръжката на меча си на сина си. Младежът си пое дъх и с един рязък замах отсече главата на баща си.

От раната бликна оранжев фонтан, а главата на Аруке се търкулна на пода. Дългогодишните традиции на дасатите навяваха у Валко чувство на триумф. Той беше лорд на Камарийн! Вече беше… И в този момент усети нещо ново. Мрачно и ледено усещане в стомаха. Много по-силно от предишните пъти, когато се бе сблъсквал с безсмислена смърт. Някаква тъпа болка, за която нямаше име. Обърна се към отец Джувон и го погледна въпросително.

— Нарича се тъга — каза жрецът. — Това, което чувстваш в момента.

Валко усети, че очите му се навлажняват. Сърцето му сякаш беше стиснато в студени клещи.

— Нима искате да служите на това? — гласът му бе натежал от непознати емоции.

— Да — Хиреа също изглеждаше тъжен заради смъртта на стария си приятел. — Саможертвата за правилната кауза не намалява тъгата. Баща ти беше единственият брат, когото някога съм признавал. Ще мисля за него всеки ден от остатъка на живота ми.

Една сълза се стече по бузата на Валко.

— Не мога да приветствам това.

Отец Джувон положи ръка на рамото му.

— Трябва. Това ще те спаси. И ще спаси нашите хора. Знам, че ти е трудно да разбереш, но с времето ще успееш. Все пак най-трудната задача вече отмина.

— Защо изпитвам тази… тъга? — попита Валко, гледаше тялото в краката си. — Та аз на практика не го познавах.

— Той беше твой баща — отвърна Деноб. — В отминалите времена щеше да те обича като майка ти.

— Наистина ли?

— Точно за това се борим — допълни Джувон. — Време е да представим на Камарийн новия му владетел. После трябва да пратим вест на Садхарин и Карана. Приготви замъка за пристигането на майка си, защото имаме голяма нужда от нея, млади приятелю.

Валко остави бащиния меч да се изплъзне от пръстите му и кимна, загледан в обезглавения труп. Да, наистина имаше нужда от майка си.

От далечината се носеше грохотът на теглените от мулета обсадни машини, които преодоляваха хребета. Конярите размахваха камшици и викаха, а животните се измъчваха по пътечката, която въобще не бе предназначена за подобни неща.

Фургонът, превозващ шестимата млади рицари на Ролдем, подскачаше по всяка дупка, така че пътниците бяха съвсем схванати и натъртени, когато пристигнаха. Бяха взели кораб от Ролдем до Портал Оласко. Оттам бяха продължили по реката до град Далечни предели, който лежеше между две реки, Лор и Аран, които оформяха границите на Оласко, Аранор и спорните земи на юг. Да се каже, че тези места носеха неприятности, беше съвсем меко. Особено откакто Каспар беше свален от власт преди няколко години.

— Пристигнахме, господа млади офицери — заяви коларят Алби, весел дребосък, който пушеше възможно най-евтиния и гаден тютюн. Освен това имаше досадния навик да дърдори непрекъснато, без да слуша, и пренебрегваше даже заповедите на принц Гранди да спре да пуши. Момчетата бяха решили, че вероятно е глух като пън.

Шестимата се измъкнаха от фургона и почнаха да протягат схванатите си крайници.

— Благодаря за превоза — каза Джоми.

— Няма нужда, млади сър — отвърна Алби, без да се обръща.

— Ти чуваш?! — възкликна Гранди.

— Разбира се, че чувам, млади сър. Защо решихте обратното?

— Защото наредих да спреш да пушиш тази гадост още преди часове.

Мъжът се обърна и се ухили.

— Нима трябва да слушам някакъв новак лейтенант? Армията се води от генерали и сержанти, млади сър. По-добре да запомните това веднага. Приятен ден — и дръпна юздите и потегли, като остави шестимата раздразнени офицери пред командната палатка.

— Трябва да докладваме на генерал Бъртранд — каза Серван на часовоя.

— Да, сър — отвърна той и се вмъкна в палатката.

След секунда отвътре се подаде главата на Каспар от Оласко, който ги огледа и се усмихна.

— Изчакайте малко, момчета.

— Каспар! — възкликна Тад.

— Познаваш ли го? — попита Годфри.

— Това е Каспар, бившият херцог на Оласко — обясни Зейн. — Какво ли прави тук?

— Скоро ще разберем — отвърна Серван.

Каспар се върна след няколко минути заедно с навъсен възрастен мъж, който носеше окървавен табард с герба на Ролдем. Косата му беше разчорлена, сякаш тъкмо си бе свалил шлема.

— Господа, добре дошли на фронта — каза той.

Те отдадоха чест и Гранди заговори от името на всички:

— Как да служим, генерале?

Офицерът се усмихна и равните му бели зъби лъснаха.

— Като за начало, не се оставяйте да ви убият, ваше височество. Не знам защо баща ви реши да ви изложи на опасност, но щом сте на служба, ще служите. Каспар от Оласко е в ролята на консултант, защото познава добре околностите.

— Ловувал съм по тези места — поясни бившият херцог.

— Какво да правим, сър? — попита Тад.

— Ще наблюдавате и ще се учите. И евентуално ще командвате. Засега искам да знам кой от вас е най-бързият бегач?

След продължителния път никой не се чувстваше в добра форма, но Джоми и Годфри единодушно посочиха Тад. Генералът кимна и му подаде навит на руло пергамент.

— Нагоре по пътеката, отвъд хребета, по който прекарваме обсадната техника, е разположена пехотната рота на капитан Белоа. Предай му това и изчакай отговора. Тръгвай.

Тад се поколеба за секунда, след което отдаде чест и хукна.

— Елате с мен — нареди Каспар на останалите.

Щом се отдалечиха от командната шатра, той спря и се обърна към момчетата.

— Отблъснахме пехотата на Бердак. Те май искат да си откъснат свое баронство. Ако слушате заповедите, ще оцелеете, но не си мислете, че зад тези дървета няма опасности. Особено вие, млади принце — Каспар поклати глава. — Последния път, когато се видяхме, още ви никнеха зъби.

Гранди безуспешно се стараеше да изглежда сериозен.

— Навъртайте се около щаба, докато видим коя рота се нуждае от нов лейтенант, който да няма представа какво прави — Каспар се огледа, сякаш очакваше опасност. — Кучетата от Стегата на Бердак имат отряд лека кавалерия, но не знаем къде се намира. Бъдете нащрек, защото ако тия копелета нападнат, ще е внезапно и кърваво — забеляза, че младежите не носят оръжия. — Кой ви прати на война без мечове?

— Когато тръгнахме от университета, отец Елиас каза, че ще получим всичко необходимо — обясни Джоми. — Явно е пропуснал.

— Заведи офицерите до фургона с оръжия! — извика Каспар на един от близките постове. — Всеки от вас да вземе меч и офицерски нагръдник. Ако намерите ботуши за езда с вашия номер, също си вземете. В противен случай ще трябва да се задоволите с тези. До залез-слънце ще ни докарат коне и ще се намерят и за вас.

Момчетата отдадоха нескопосано чест и бившият херцог не можа да сдържи смеха си.

— Пъг, какво си намислил? — изръмжа той, щом момчетата се отдалечиха достатъчно.

Миранда едва се сдържаше.

— Какви ги е намислил баща ти? — извика тя на Калеб.

По-малкият й син — седеше на един диван във вилата на Острова на чародея — вдигна ръце в знак, че се предава.

— Майко, никога не съм разбирал напълно вашите причини да правите едно или друго.

Миранда закрачи нервно из помещението.

— Имам мъртъв талной в Събранието и разлом, който най-могъщите магьосници на два свята не могат да локализират. Осиновените ти деца си играят на войници с Каспар, а баща ти… пък се е запилял някъде.

— И какво да направя аз?

Миранда въздъхна и седна.

— Просто ме изслушай.

— Това го мога — усмихна се тъжно синът й. Знаеше, че майка му става неспокойна, когато Пъг отсъства. Не се притесняваше от евентуалните опасности, стига по някакъв начин да можеше да поддържат връзка. Явно това й даваше някаква сигурност, от която се нуждаеше.

— Дали ще ти помогне, ако отбележа, че татко е най-подготвеният човек за такава задача и на двата свята?

— Да, но и тук има много неща, които изискват вниманието му. Както и на Келеуан.

— Намирането на Лесо Варен?

Тя кимна.

— Очевидно се е поучил от грешките си. Няма и дребна следа от зли магии, която да бъде засечена от последователите на Висшия и Низшия път. За щастие строгата забрана на некромантството сред цураните ще спомогне за откриването му, ако започне да убива хора.

— Освен ако не е приел друг подход.

— Какъв?

— Може пак да опита да обсеби високопоставен благородник, като в Кеш. Така може да предизвика сериозни неприятности.

— Нека опита — отвърна Миранда. — След реформите на последните двама императори политическите борби са по-безобидни от новородени котенца. Не е имало политическо убийство от десет години, нито пък открито кръвопролитие между клановете. Напоследък там е много по-спокойно, отколкото при нас.

— Може би е по-добре да отидеш на Келеуан и да се заемеш с откриването му. Ти не си се сблъсквала с него…

— Бях на Острова, когато ни нападна! — напомни тя.

— Тъкмо щях да го кажа. Все пак си по-подготвена да го разпознаеш от всеки на Келеуан.

— Може да стоя до него и да не разбера. Може би баща ти има някакъв начин да долавя магията му, но аз не го знам…

— А може би има друг начин?

— Какъв?

— Поразпитай. Нещо може да ти подскаже. Например кой отсъства от Събранието при странни обстоятелства.

— Събранието има повече от четиристотин члена. Много ще е трудно да се проследи движението на толкова хора, свикнали заповедите им да се изпълняват безусловно.

— Тогава провери дали някой се държи странно. Според татко обсебването на тяло изисква период на адаптация.

— Да, така е — Миранда спря да крачи, защото се сети нещо. — Книгите на баща ми за некромантство са тук на Острова.

— Ами прегледай ги. Може да ти дадат нови насоки.

— Благодаря за добрата идея — Миранда се обърна и излезе от стаята.

Калеб погледна към вратата и промърмори:

— Няма за какво.

Пъг и Магнус стояха до Мартук и някакъв местен жрец. В момента изучаваха езика на дасатите, като използваха така наречените „трикове“ на Накор. Пъг беше виждал приложението на подобна магия по време на войната с цураните от един жрец на Ишап, Доминик. Присъствието на местния жрец беше необходимо, защото Накор все още не се чувстваше достатъчно подготвен.

Отне им почти час, но Пъг вече говореше гладко дасатски, макар да имаше силно главоболие. На Магнус също му беше зле и му се повръщаше.

— Това ще мине — обясни Мартук.

Единственият, който нямаше никакви проблеми, беше Бек. Младежът гореше от нетърпение да се прехвърли във второто ниво.

— Преди да потеглим, трябва да ви обясня още някои неща — каза Мартук. — Делекордия е свят, който някак си балансира между първото и второто ниво на реалност. Ипилиакците имат много спекулации и теории, но никой не знае как, кога и какво точно се е случило. Освен това не сме чували за друго подобно място.

— Пътят е необятен — каза Накор. — Обзалагам се, че някой ден ще откриете.

Пъг познаваше Накор и в никакъв случай нямаше да заложи срещу него.

— Хората, които живеят тук, са потомци на бежанци — продължи Мартук. — Преди векове, когато предците на ТеКарана взели властта, избухнала всеобща война и победените избягали тук. Подробностите са изгубени във времето — той се огледа. — С ипилиакците може да се общува и да се постигне съгласие. Дасатите са по-различни от тях дори и от вас.

Изгледа Пъг продължително и магьосникът го разбра.

— Ти се мъчиш във всеки един момент, нали?

— Не можеш да си представиш. Боря се непрекъснато с желанието да извадя меча и да започна клане. Според възпитанието ми ипилиакците и другите раси са низши и слаби същества, които не заслужават да живеят — Мартук въздъхна. — Казват, че с времето това чувство отслабвало, и сигурно е така — успя да докара подобие на усмивка. — Напоследък издържам по няколко минути, без да искам да ви отрежа главите — след това отново стана сериозен. — Това пътуване ще е абсолютно ново като усещане. Във второто ниво няма подобие на Пътя.

— Откъде знаеш? — попита Пъг.

— Ще ти обясня, когато му дойде времето. Щом пристигнем, ще имаме време за научни въпроси. Сега трябва да се съсредоточим върху оцеляването. Запомнете, че няма път за бягство. Когато се озовете на Косриди, оставате там. Поне докато мистериозната ви мисия не завърши. И през цялото време трябва да помните, че най-опасният ипилиак е по-малка заплаха от най-нежния дасат.

— Вие ще се представяте за лечители, което е едновременно рисково и безопасно. Моралната им позиция и желанието им да помагат ги правят презрени, но това ще ви помогне да скриете евентуалните си грешки — той вдигна ръка. — Няма да говорите и да правите нищо, освен ако аз не наредя. Има безброй поводи и начини да ви убият и не бих могъл да ви защитя, докато не стигнем до безопасно убежище.

— Аз ще съм воин — продължи той. — Ездач на Садхарин, едно от бойните общества, които ви споменах. Вие сте под моя закрила, защото сте ми полезни, но ако направите грешка, от мен ще се очаква да ви убия, без да трепна. Предупреждавам ви: ако се наложи, ще убия който и да е от вас, за да спася мисията. Разбрахте ли?

Те се спогледаха и Пъг се сети какво мисли синът му — че Мартук ще се озори да убие който и да било от четиримата. Никой не каза нищо, но все пак кимнаха.

— Пак повтарям: при никакви обстоятелства не говорете с никого, освен ако аз не разреша. Ще спрем в замъка на един сигурен съюзник, където ще се доусъвършенствате, като учите и от други дасати освен мен. От там са няколко седмици път до град Косриди, откъдето ще минем по Звездния мост, през три свята, докато стигнем Омадрабар — Мартук се обърна към Пъг. — Вярвам, че дотогава и двамата ще имаме ясна представа каква е целта на това налудничаво пътуване и как то ще помогне на каузите ни.

„Можем само да се надяваме“ — помисли магьосникът.