В царството на Мрачния

22Разкрития

Джоми се съпротивляваше.

Бяха вързали ръцете му зад гърба и го подкарваха заедно с останалите момчета към трите изтеглени на брега лодки. Те бяха тесни и приличаха повече на корабни, отколкото на речни. Джоми предполагаше, че могат да плуват до устието, защото тук реката течеше бавно и се прекосяваше за минути.

Границата между Салматер и Оласко беше на около миля югозападно от реката, така че имаше шанс ролдемските части да ги настигнат, преди да я пресекат. Поне Джоми се молеше за това. Ако започнеха да ги разпитват, двамата със Зейн нямаха шансове. Принцовете и братовчедите им може и да струваха доста, но едва ли някой щеше да плати откуп за фермерски синове от другия край на света.

Внезапно един от стражите се свлече. Джоми и останалите се огледаха объркано, но след момент чуха свистенето на стрелите.

— Наведете се — извика Джоми и момчетата опитаха да се прикрият зад борда. Трима войници бяха останали да ги пазят на лодката, но и те се озъртаха объркано, опитваха се да преценят откъде идват стрелите.

— Тръгвайте! — извика командирът и двама мъже се прехвърлиха през борда. Започнаха да бутат лодката навътре, но единият бе улучен в гърба. Другият опита да се покатери, но Джоми го изрита с все сила в лицето и той падна във водата.

Последният пазач извади меча си, но Зейн скочи и го удари с рамо в гърба. Мъжът политна и падна върху Джоми. Сборичкаха се, а лодката бавно започна да се спуска по течението.

Войникът опита да се откопчи от Джоми, но Зейн го беше затиснал и го удари с глава. Годфри го хапеше за ръката, а Джоми се мъчеше да си поеме дъх. Серван последва примера на Зейн, удари мъжа с глава и го повали в безсъзнание.

— Добре, че не носят шлемове — обади се Зейн.

— Вземи му ножа — нареди Серван.

Зейн се завъртя и напипа дръжката на ножа, който висеше на колана на припадналия.

— Махнете се от мен — помоли Джоми, който едва дишаше.

Зейн вдигна ножа зад себе си, а Годфри почна да реже въжетата на ръцете си.

— Ау! Дръж го по-стабилно.

— Лодката се клати! — оправда се Зейн. — Не съм виновен!

— Махнете се от мен! — изкрещя Джоми.

Най-накрая Годфри преряза въжетата, макар че се поряза по китката. Бързо освободи Зейн, Серван, Гранди и Джоми и после изхвърлиха войника зад борда.

Докато се освобождаваха, лодката бе отплувала на стотина метра надолу и навлизаше в главното течение.

— Къде са веслата? — попита Серван.

— На брега — отвърна Джоми.

— Ще трябва да плуваме — заяви Зейн, скочи във водата и заплува към източния бряг. Останалите го последваха. Излязоха на брега доста надолу по течението.

— Побързайте! — Серван им махна да се скрият сред дърветата. — Може да ни преследват.

Запромъкваха се нагоре по реката. Скоро чуха шума от битката, но се намираха от другата страна на хълма и не виждаха нищо.

— Аз ще погледна — каза Джоми.

Бързо се изкатери по склона и погледна. Ролдемските войници се бяха спуснали от изток и бяха в лагера на салматерците.

— Идвайте! — извика Джоми. — Спипахме ги!

Момчетата затичаха покрай брега. Докато успеят да стигнат до лагера, врагът вече се бе предал и не оказваше съпротива.

Генерал Деврийс се приближи към тях. На лицето му бе изписано облекчение. Тад беше до него.

— Ваше височество! В безопасност сте!

— Генерале, и аз съм щастлив да ви видя — каза Гранди.

— Когато този младеж се върна в лагера, наредих незабавно първа и трета да тръгнат в поход.

— Виждам, че не ви е допаднал моят план за шестдесет мъже в лодка, сър? — обади се Серван.

— Планът не е лош, ако исках да разделя силите си. Но като разбрах, че съм изпратил двама членове на кралската фамилия насред салматерски рейд… Не исках да обяснявам на бащите ви, особено на вашия, ваше височество, защо съм причинил гибелта на синовете им. Разузнаването ни подведе. Мислех, че ви изпращам максимално далече от конфликта, а ви натиках право в ръцете на салматерците.

— Предполагам, че ще спрат да изпращат отряди, щом разберат, че защитаваме Оласко, сякаш е изконна ролдемска територия.

— Генерале, пленихте ли командира им? — попита Гранди.

— Така мисля. Огледайте.

Пленниците бяха насядали на пясъка.

Гранди ги огледа един по един и посочи.

— Този.

Генералът махна да го доведат.

— Този мъж изби двадесет души — каза младият принц.

— Те бяха дезертьори! — извика пленникът.

— Тогава трябваше да ги оставите на ролдемското правосъдие — Гранди се обърна към генерала. — Обесете го.

— Аз съм военнопленник! — изкрещя капитанът, докато двама войници му извиваха ръцете.

— Не носиш униформа — отвърна генералът. — Според мен си обикновен бандит. Щом Негово височество нарежда да те обесим, ще те обесим — генералът кимна на сержант Валенски и той и няколко войници поведоха капитана към дърветата.

— Ами останалите?

— Пуснете ги — нареди принцът. — Нека оповестят, че Ролдем смята тези острови за свои, колкото и земята под замъка на баща ми. Оласко е част от Ролдем и ще го защитаваме. Ще накарам баща ми да попълни първа и трета и да разположи пълен гарнизон в Опардум. Трябва да спрем тези нападения.

Генералът се усмихна леко и заповяда:

— Отведете пленниците до лодките им и ги пуснете да се приберат.

Серван се приближи до братовчед си.

— Това беше… впечатляващо.

— Да — съгласи се Джоми и добави, — ваше височество.

Младият принц сякаш беше пораснал с няколко години от вчера.

— Мисля, че е време да се прибираме — каза Гранди, обърна се и тръгна след генерала. След кратко колебание останалите го последваха.

Миранда дойде в съзнание и откри, че вече не е вързана. Стана и си пое въздух. Можеше да диша без болки, а усещането, което бе замъглявало съзнанието й, бе изчезнало.

Огледа се. Вече не беше в предишната стая, а в нещо наподобяващо шатра. Въпреки това стените бяха твърди и гладки като камък.

Пред нея се появи дасат с черна роба и златен кръг на гърдите. Можеше да види през него и разбра, че е само образ. Напрегна се и откри, че магията й работи, но по някакъв странен начин.

— Вече си в съзнание — образът говореше на дасатски, но тя го разбираше. — Тук си от три дни. Погрижихме се да можеш да ядеш, пиеш и дишаш нормално. Оставихме те да си възвърнеш способностите… до известна степен.

Миранда опита да се пренесе в Събранието. Това беше едно от най-силните й умения, но не се получи нищо.

— Потрудихме се малко. Способностите ти работят само в границите на това помещение — продължи образът на дасата. — Съществото, което те доведе, каза, че си могъщ магьосник и можем да научим много от теб. Наблюдаваме ви отдавна, цуранска жено. Воините ви са като деца, но се боим от онези с черните роби.

Образът изчезна, но гласът продължи:

— Почини си. Предстоят много тестове. Ако съдействаш, ще останеш жива.

Нямаше нужда да пояснява какво ще се случи, ако не съдейства.

— Това е много интересно — каза Накор.

Пъг не можеше да повярва на очите си. Дасатът, който стоеше пред него, беше Черния Макрос, някогашният обитател на Острова на чародея и баща на Миранда. Провери с магическите си сетива и се убеди, че това не е илюзия или заклинание. За последно го бе видял при битката с демонския крал, когато бе затворил разлома.

— Ти си мъртъв.

— Бях — отвърна Макрос. — Ела, очаква ни дълъг разговор, а нямаме много време.

Без повече обяснения или извинения към останалите двамата се оттеглиха в една малка градинка.

— Това бедно парче земя получава само около час светлина, когато слънцето е директно отгоре — Макрос говореше на Кралската реч. Явно не искаше никой друг да разбере какво ще си кажат.

— Не знам какво да кажа. Напълно съм объркан — призна Пъг.

Макрос му посочи една пейка.

— Дасатите не медитират, така че трябваше да преустроя това място.

Пъг се усмихна. Пейката беше точно копие на онази във Вила Беата.

— Как е възможно?

— Разгневих боговете — Макрос седна и Пъг се настани до него. — Използвах целия си магически арсенал срещу Маарг, докато ти се мъчеше да затвориш разлома между петия кръг и Шила. Явно си успял, иначе нямаше да си тук. Някои от спомените ми все още липсват. Например помня кога те видях за пръв път. Помня и кога се видяхме за последно с Накор, но не се сещам кога се запознахме. Почти не помня жена си и дъщеря си, макар да знам, че имах жена и дъщеря.

— Миранда, моята съпруга — поясни Пъг.

Макрос кимна и погледна стената на градинката. В очите му имаше болка.

— Това ли е наказанието ти, че си разгневил боговете на Мидкемия? — попита Пъг.

— Да. Сражавах се с Маарг, когато внезапно болката изчезна и се устремих към някаква бяла светлина. След това се озовах пред Лимс-Крагма — той направи пауза. — Бил ли си при нея?

— Два пъти — призна Пъг. — В една зала със саркофази?

— Безкрайна във всички посоки. Умрелите лягат там, а после отиват на съд при богинята и заемат новото си място в Колелото на живота — Макрос въздъхна. — Но не и аз. Говорих с нея, но ще ти спестя подробностите. Знаеш, че бях суетен човек и смятах, че преценката ми е много по-добра от тази на другите.

Пъг кимна и каза:

— За повечето неща беше прав. Томас никога нямаше да преживее трансформацията в Драконов господар, ако не беше ти. А кой знае какво щеше да стане с мен.

— Това бяха дребни намеси. Помниш ли, че се опитах да стана бог?

— Искаше да се възвисиш, когато Накор те откри, нали?

— Да. Исках да ускоря завръщането на Сариг, изгубения Бог на Магията.

— Затова ли те наказаха?

— Боговете мразят надменните. Те ни подтикват към велики дела, но без нашата вяра изтляват. Как ще ги почитаме, ако станем като тях?

— Аха — отвърна Пъг.

— Чуй какво трябва да знаеш. Останалото може да почака. Дасатите са открили Келеуан.

— Заради талноя.

— По-добре не споменавай това име. Ще ти обясня след малко.

— Добре. Кажи важното.

— Всичко е свързано. Още от самото начало. Нали знаеш историите за Войните на хаоса?

— Томас пази спомените на Ашен-Шугар.

— Спомня ли си триумфа, когато са скрили Камъка на живота и са прогонили Драконовата орда от Мидкемия?

— Да. Това е било в края на Войните. Разказвал ми е историята. Говорихме за това, преди синът му Калис да освободи енергията от Камъка на живота.

— Аха. Нямам спомен за това нещо. Но е добре. Една тревога по-малко. Трябва да знаеш, че Войните на хаоса никога не са преставали. Войната на разлома, нашествието на Изумрудената кралица и всички останали заплахи са част от тях. А най-опасното тепърва предстои.

— Дасатите?

— Да — отвърна Макрос. — И този свят е имал Войни на хаоса, но един бог е излязъл победител. Сега го знаят като Мрачния, но всъщност е техният бог на злото. Огледай се, Пъг. В това ще се превърне Мидкемия, ако Безименният успее да я завладее.

— Невероятно.

— Вярвам, че дасатите невинаги са били такива. Но и в най-добрата си проява няма да са желани гости на Мидкемия. Дори заради дребния факт, че ще умъртвят земята, ако стоят достатъчно дълго на нея. Освен това са толкова агресивни, че пред тях планинските тролове са кротки мили създания — Макрос се засмя. — Виж, все още си спомням някои неща от предишния си живот. Когато се преродих, ми позволиха да запазя някои спомени, за да имам представа какво трябва да свърша. Разбираш ли, аз съм Градинаря и се грижа за едно много деликатно и крехко цвете.

— Бялото?

— Да, Бялото. Пъг, нищо не умира завинаги. Просто се променя. Нищо не се унищожава. Просто минава от материя в енергия, от енергия в съзнание, от съзнание в дух. Важно е да го разбереш, защото когато всичко свърши, ще изпиташ дълбока лична загуба.

— Предупредиха ме вече.

Макрос стана и закрачи из градинката.

— Когато Мрачният се издигнал, останалите богове били заловени и затворени. Дасатите били променени и изкривени, докато не загубили всички спомени за доброто. Бялото се опитва да създава такива… джобове от добро, където може. Имаме очевидни членове, като лечителите, които са презрени заради дребния импулс да помагат на другите. Освен това имаме и няколко високопоставени воини и жреци.

— Макрос, дойдох тук, защото разбрах, че има заплаха за Мидкемия. Каква е?

— Пъг, няма рационална причина дасатите да искат да завладеят свят от първото ниво. Знаеш го.

— Накор смята, че злото е лудо по природа, дори да действа организирано.

— В нашата реалност… — Макрос спря. — В твоята реалност това е вярно. Но тук? — той сви рамене в съвсем човешки жест. — Аз съм дасат от тридесет години. Малко ми е трудно с времевата разлика.

— Няма те по-скоро от петдесет.

Макрос изглеждаше уморен.

— Осъзнах се като младо момче, което се готвеше за първото си изпитание. Почти година гледах отвътре, докато двете ни съзнания не се сляха и не поех контрол. Не знам на какво точно са способни тук боговете на Мидкемия. Вероятно затова си тук, в ролята си на техен агент. Но ми изиграха номер…

— Банат — обади се Пъг. — Калкин.

— Измамникът? — Макрос кимна. — Да, прилича на негово дело. Аз съм дасат, но същевременно и човек. Разполагам с ума на Черния Макрос, който — без излишна скромност — беше сред най-могъщите същества на Мидкемия, а тук се озовах в тялото на момче. Повечето ми способности бяха изчезнали.

— Но не всички?

— Не. Успях да повъзвърна някои. Трябваше да се старая да ги крия, иначе щях да стана жрец или да ме убият. Вербувах други като мен. Мартук е най-добрият ми ученик. Въпреки че е с десетина години по-възрастен, се обръща за наставления към мен. Той е първият дасат, който прояви съчувствие.

— Историята на Наруийн и Валко.

— Да. Той ви подготви за това пътуване. Имам много въпроси, но повечето могат да почакат. Най-важното, което трябва да знам, е дали намерихте талноя?

— Да, открихме всичките.

— Добре. Те са важна част от случващото се. Разбираш ли, Мрачният търси начин да разшири владенията си в първия кръг. Първият разлом на Келеуан беше случаен. Жреците не са толкова добри учени като вас, но все пак работят систематично и подобряват знанията си. Изпращат разузнавачи, малки хомункулуси, които носят жезли, за да осигуряват енергия за разломите. Всичките бяха унищожени, с изключение на един. Някой от другата страна им помага, макар да не мога да си представя такъв луд.

— Лесо Варен — каза Пъг и усети как го обзема безпокойство. — Той е достатъчно откачен.

— Ще ми обясниш за него след малко. Дасатите са стъпили на Келеуан. Мощта на Събранието ще ги удържи за известно време, но рано или късно ще надделеят. След това ще открият Мидкемия, а оттам кой знае още колко светове? Балансът между първото и второто ниво вече е крехък. Например Делекордия въобще не би трябвало да съществува. Ако Мрачният стигне Мидкемия, равновесието ще бъде унищожено. Първата и втората реалност ще се слеят в нещо… ново и милиарди ще загинат.

— Не съм сигурен, че разбирам всичко, Макрос. Дасатите са вече там. Нали каза, че агентите на Мрачния вече са на Келеуан. Ако това катастрофално събитие щеше да се случи, нямаше ли вече да е станало?

— Не разбираш, Пъг. Мрачният не е някаква духовна абстракция, която да се проявява за кратко, като боговете на Мидкемия. Мрачният бог е чудовищно създание, което живее в огромна зала в недрата на този свят. Той е истински, телесен, и живее, за да унищожава — Макрос го погледна в очите. — Нямам достатъчно високопоставени агенти, но вярвам, че дасатите планират инвазия. Знам, че е започнала сериозна мобилизация и на Дванадесетте свята.

Пъг бавно кимна.

Макрос седна до него и попита:

— Какво знаеш за талноите?

— Томас си спомня битките на Ашен-Шугар, когато валхеру са нападнали втората реалност. Калкин ни каза, че това са духовете на убитите дасати, чиято енергия задвижва тези смъртоносни машини.

— Донякъде е вярно — каза Макрос. — Би трябвало да си разбрал, че цялата дасатска магия се основава на некромантството. Цялата енергия идва от убиването. Ако си спомняш какво причини Мурмандамус по време на бунта си, дасатите го постигат за един ден. Годишно хиляди деца загиват при прочиствания. Жреците улавят тази енергия и пленяват душите — Макрос направи пауза. — Но талноите не са това, което си мислиш. Има „талнои“ на служба при ТеКарана и неговите принцове, но те са просто подбрани воини с фалшиви брони, които се появяват при определени ситуации.

— А тези на Мидкемия?

— Те са скрити там. Това са истинските талнои.

— Кой ги е скрил?

— Това е загадка. Дори да съм знаел едно време, сега не помня. Може би някой ден ще се сетя. Ето какво трябва да знаеш за тях. Това не са машини, движени от душите на загиналите дасати. Това са духовете на десетте хиляди дасатски бога, пленени и затворени вътре.

— Богове ли? — Пъг зяпна.

— Като тези на Мидкемия, и те не умират трудно. А дори да умрат, не искат да останат в това състояние. Виждаш ли, можем да си говорим за тия неща до безкрай, но аз имам теория. Мрачният иска да стигне до Мидкемия с едничката цел да ги унищожи напълно. И няма да се спре дори ако трябва да погуби цялата планета.

— Тоест трябва да го спрем ние — прошепна Пъг.

— Да.