В царството на Мрачния

18Пир

Гранди се смееше.

Принцът на Ролдем беше пиян. За пръв път му позволяваха да яде и пие като голям. Момчето беше на четиринадесет и не му трябваше много ейл.

Останалите бяха все по-големи, а момчетата от Острова на чародея си пиеха стабилно от две години. Петимата, заедно със Серван и Годфри, наблюдаваха младия принц с неприкрито задоволство. Гранди беше изкарал следобедната схватка в относителна безопасност, но заповедта да пази ранените му даваше чувството, че е участвал много по-сериозно, и той празнуваше отблъскването на врага с не по-малко плам от най-коравия ветеран.

Стояха около един огън до генералската шатра и слушаха разказите на бойците за сутрешния щурм на старото укрепление. Командирът на войниците от Бердак бе усетил безпомощното си положение още преди първият изстрел на требушетите да събори една от укрепените му позиции и се бе предал. Както се случваше при подобни лесни победи, историите ставаха все по-забавни с напредването на нощта и изпития алкохол. Накрая шестимата младежи останаха сами.

Каспар беше помогнал в преговорите на генерал Бъртранд и сега победените лагеруваха на половин миля, под охрана. На сутринта щяха да си тръгнат — без оръжията си и всичко по-ценно. Офицерите щяха да бъдат задържани за откуп. Такава беше цената за защитата на Аранор.

Новата провинция на Ролдем имаше дългогодишни връзки с кралството, но бързата му реакция бе изненадала нашествениците.

Каспар познаваше Бъртранд, защото той бе служил под командването на настоящия рицар-маршал на Опардум Куентин Хавревулен. Мъж, избран лично от бившия херцог да води армията му.

Каспар излезе от шатрата и седна на един пън до Серван.

— Добро пиршество сте заформили.

Джоми се засмя под влиянието на алкохола.

— Интендантът носеше провизии за месец и не искаше да ги мъкне обратно до Опардум.

— Правилно. И без това повечето щеше да се развали по пътя до… там — беше на път да каже „дома“, защото цял живот бе живял в Оласко, допреди три години.

Погледна шестте момчета от университета и каза:

— Днес се справихте добре. Копелетата, които ви нападнаха, бяха в лошо настроение и искаха да си го изкарат на някого, преди да побегнат. Убихте шестима и ранихте още толкова — усмихна се на Серван. — Най-доброто е, че не загубихте никого. Само двама ранени. Отлична работа.

— Заслугата е на Серван — каза Джоми. — Той организира всичко за секунди. Сякаш цял живот само това е правил.

— Всички свършихме своето — отвърна другият младеж. — Никой не се огъна.

— Това е добре, защото скоро ще имаме нужда от добри командири.

— Защо? — попита Годфри. — Нима ще воюваме с Бердак?

Каспар поклати глава.

— Не, млади приятелю — и погледна тъжно в мрака. — Скоро всички ще воюват.

Годфри понечи да зададе нов въпрос, но видя предупредителния поглед на Джоми и замълча.

— Като бях момче, баща ми ме доведе тук на лов — каза Каспар. — След това съм идвал още няколко пъти.

— Сигурно е странно да се завърнеш — обади се Тад. — Искам да кажа, вече като не си херцог.

Каспар се усмихна.

— Животът често си прави шеги с нас, Тад. Правим си планове, но съдбата невинаги се съобразява с нас — той се изправи и погледна грейналото лице на младия принц. — А вие, млади господарю, ще имате много тежка сутрин, ако не спрете ейла. Препоръчвам ви да пийнете повече вода, преди да си легнете — обърна се и влезе в шатрата, без да изчаква отговор.

Джоми се прозя.

— Май е по-добре да си лягаме. Сутринта ще тръгнем на поход.

— Какво искаше да каже с това, че всички скоро ще воюват? — обади се Годфри.

Зейн, Тад и Джоми се спогледаха. Червенокосият младеж сви рамене и никой не отвори уста. Гранди се олюляваше и се усмихваше неразбиращо, но като видя угрижените лица на останалите, помръкна.

— Ела да ти намерим вода, малкият — каза Джоми и се изправи. — Каспар е прав. Утре ще имаш тежък махмурлук.

Ездачите на Садхарин удряха с юмруци по дървената маса и викаха одобрително. Новият владетел на Камарийн бе поканил останалите водачи на обществото, за да отпразнуват издигането му.

Наруийн го беше инструктирала подробно какво трябва да свърши, след като бащиното му тяло бе положено в семейната гробница. Бяха изпратили официално писмо до Карана в град Косриди, за да бъде одобрен. Според майка му това беше само формалност. След това трябваше да се изпратят писма до всички роднини, което отново беше формалност. Накрая идваше ред на поканите до садхарините, които всъщност бяха най-важни. Бойното общество можеше да влияе на имперската политика, да променя баланса между фракциите и да унищожава фамилии. Наруийн му бе споменала за четирима Ездачи, които имаха подходящи дъщери. Тази нощ Валко трябваше да избере една и да й направи дете. Майка му се бе заела с плана още преди разсъмване. Кръвните вещици разполагаха със специални умения, чрез които да определят пола на бъдещите деца. Две момчета, а след това две момичета — това се искаше от него засега.

Тяхното Криене нямаше да е като другите. Вече бяха направени приготовления и щяха да имат на разположение лечители, вещици и няколко доверени воина, които да ги пазят от прочистване. След двадесет години в Камарийн щяха да се появят десетина силни синове и дъщери и възходът на Валко щеше да започне.

Младежът стана и се провикна:

— Да живеят садхарините!

Петдесетте лорда удариха още по-силно по масата и нададоха боен вик.

— Да живее лорд Валко! — извика лорд Андарин от Кабескоо.

Валко вдигна бокала с вино и го пресуши. Майка му се бе погрижила да е добре разредено. Останалите лордове можеха да се напиват на воля, но синът й трябваше да остане трезвен.

На масите под тях седяха жените и дъщерите и наблюдаваха мъжете с нескрит интерес. Много от момичетата се опитваха да привлекат погледа на младия владетел.

Но Валко гледаше само майка си. Тя се движеше между гостите и се грижеше всичко да е наред. Спря до дъщерята на лорд Макара и я потупа по рамото. Младежът не трепна, но разбра, че това е момичето, с което трябва да си легне. Огледа я. Беше привлекателна и го гледаше хищно. Щеше да е доволна, ако й позволяха да обяви зачеването. Баща й нямаше нищо против да се съюзи с издигащия се млад владетел. Вероятно смяташе, че ще може да го използва, без да осъзнава, че ще се случи обратното.

Валко огледа помещението и се усмихна. Пиршеството беше в разгара си. Изведнъж той като че ли забрави уроците на майка си. Искаше вино!

Обърна се да поръча нова кана, но една нежна ръка го задържа. Майка му някак бе успяла да засече промяната в настроението му.

— Време е за забавлението, сине — прошепна тя в ухото му.

Валко я изгледа за момент и кимна.

— Лордове! — провикна се той. — Време е за забавления!

Вратите се отвориха и няколко слуги внесоха голям керамичен съд. След това домъкнаха овързан младеж, който се дърпаше яростно.

— Това момче се е промъквало към замъка на баща си — заяви Валко с усмивка. — Снощи се е хванало в примка за вадун!

Съобщението предизвика смях. Тревопасното животно беше глупаво и се улавяше лесно. Ценяха кожата му, но нанасяше сериозни щети на овощните дървета. Младежът трябваше да е много невнимателен или глупав, за да се хване в примка.

— Пуснете ме! — изкрещя той, докато го тикаха в гърнето. Беше готов да се бори със зъби и нокти, но слугите го натикаха така, че коленете му опряха в брадичката. Беше невъзможно да се измъкне без помощ, а никой нямаше да му я предложи.

— Ти си животно! Не заслужаваш да се биеш като мъж. Затова ще умреш като животно!

Младежът започна да крещи несвързано. Гостите се засмяха, защото безнадеждната му съпротива бе комична. Валко даде знак и слугите започнаха да изливат върху младежа ведра с вода. Той започна да плюе и да кашля, което предизвика нов смях.

— В стари времена е било забавно да се постави дете във вода и бавно да се вари. Вече нямаме нужда от огън, защото има вещества, които ще свършат същата работа — Валко даде знак на двама слуги и те изсипаха съдържанието на две торби във водата и се дръпнаха.

Реакцията започна мигновено и водата закипя. Яростните викове на младежа преминаха в отчаяни писъци.

Част от течността пръсна върху един стоящ наблизо слуга и той започна да се гърчи от болка.

Гостите се смееха неконтролируемо. Колкото повече пищеше пленникът, толкова повече се радваха. По раменете, врата и лицето на младежа се появиха оранжево-червени мехури.

Писъците продължиха почти четвърт час. Валко видя как с приближаването на смъртта гостите настръхват. Жените вече галеха телата си, а мъжете горяха от похот.

Майка му беше права. Единична смърт в подходящ момент бе по-впечатляваща от кръвопролитията, които обикновено съпътстваха подобни събития. Разкъсването на половин дузина Низши от заркиси разсейваше тълпата, за разлика от единичната добре предложена смърт, която приковаваше вниманието.

— Попитай дъщерята на лорд Макара дали ще се присъедини към мен — нареди Валко на един слуга. Мъжът отиде при девойката и зашепна в ухото й. Очите й грейнаха гладно, ръцете й мачкаха роклята. Валко знаеше, че би му позволила да я обладае направо тук, пред цялата компания.

Някои от лордовете се бяха изправили и стояха до жените, с които щяха да си легнат тази нощ. Щеше да има много декларации и много синове щяха да се завърнат в бащините си замъци в резултат на тази вечер. Само Валко, майка му и още неколцина знаеха, че тези връзки са нагласени от Кръвните вещици и че всяко дете, заченато тази нощ, ще стане слуга на Бялото.

Беше му трудно да мисли за Бялото сред цялата тази кръвожадност и похот.

— Слабак — усмихна се Валко, когато младежът издъхна.

— Той не се опитваше да прекоси земите на Камарийн, сине — прошепна майка му. — Идваше в този замък. Беше син на Аруке и твой брат.

Валко усети странно пробождане и изви рязко глава. Срещна погледа на майка си с толкова смесени чувства, че се чудеше дали ще издържи да не я удари. Нежното й докосване го накара да се стегне.

— Ако беше постъпил другояче, щеше да изглеждаш слаб пред гостите. Щеше да покажеш, че не си достоен за владетел на Камарийн. Трябва да знаеш цената на това, което правиш. Борбата ни тепърва започва и ще трябва да изтърпиш много по-големи болки — тя го погали по бузата, както правеше, когато беше малък. — Забрави всякакви мисли за кръв, страдание и болка. Иди и създай силен син тази нощ.

Валко потисна объркването си и отиде при девойката, която го очакваше до вратата на залата. Прегърна я през кръста и я притисна без нежности. След това я хвана за ръка и я поведе към спалнята си.

Вечерята беше странна. Пъг и Мартук стояха в двата края на масата. Наоколо обикаляха ипилиакци със странни дрехи и прислужваха мълчаливо.

Мартук настояваше да вечерят така през последната седмица преди да тръгнат, защото по този начин щяха да свикнат с порядките на дасатите.

— Храната не е точно като на Косриди, но е подобна. Достатъчно, че ако ви поднесат традиционно ястие, да не се изненадвате. Слугите играят ролята на Низши, така че ги наблюдавайте внимателно. Едва ли ще се озовете на такава маса, защото само воините вечерят така. Мъжете и жените се хранят заедно само ако са сами, например след секс.

Пъг кимна. Мартук беше добросъвестен учител и обръщаше внимание на хиляди подробности. Магьосникът просто не можеше да си представи по-добър инструктор.

От седмици изучаваха езика и наизустяваха историята, която бяха измислили. Тримата щяха да са лечители, служещи на Мартук, а Бек щеше да е син на дребен благородник, тръгнал на поклонение към Омадрабар. Това не беше рядко срещано, особено сред младите воини, които се гласяха за жреци. В Омадрабар беше великият храм на Мрачния, в който обитаваше живият бог.

Пъг се притесняваше за Бек, въпреки че Накор твърдеше, че го държи под контрол. Младежът се бе променил на Делекордия и Пъг се чудеше как ли ще реагира във втория кръг. В много отношения се бе превърнал в дасат. Трябваше да му показват нещата по веднъж и ги заучаваше мигновено.

Накор отдавна бе отбелязал, че у Бек има нещо необичайно и неземно, може би дори частица от Безименния. Но може би мракът идваше от Мрачния бог на дасатите. Пъг мразеше да е обграден от толкова неизвестни, но поне той трябваше да оцелее, инак нямаше как да изпрати съобщение до себе си.

Тревожеше се за Накор и Магнус, защото помнеше сделката с Лимс-Крагма. Щеше да гледа как всичките му близки умират, включително децата му. Всеки ден се надяваше, че това време е още далече. Вече се чудеше дали няма да загуби Накор и сина си в тази налудничава мисия.

Стегна се и загърби тревогите си, защото знаеше, че няма смисъл да се хаби емоционално и физически за нещо, което не може да контролира. Всеки член на Конклава доброволно се подлагаше на опасност в името на възвишената им цел. Въпреки че Пъг знаеше това, не му ставаше по-леко.

Мартук щеше да е в ролята на васал на измисления баща на Бек. Дасатските съюзи бяха толкова комплексни, че само архиварите от Залата на предците можеха да назоват всеки лорд, клан и бойно общество.

— Мартук, ти каза, че ще си Ездач на Садхарин. Това истина ли е, или само ще се представяш за такъв?

— Наистина съм от това общество — отвърна старият воин. — То има дълга и славна история сред нашия народ. Освен това много от членовете му симпатизират на нашата кауза — той обели един плод помба и захапа сочното му месо. — Агентите на Мрачния ще се радват, ако го разберат. Ако разкрият, че един от садхарините служи на Бялото, цялото общество ще бъде унищожено. ТеКарана на Омадрабар може да нареди цял регион от Косриди да бъде изпепелен, за да премахне „инфекцията“. Хиляди биха намерили смъртта си.

— Бялото ли? — попита Пъг. — Какво е Бялото?

— Дълга история, или по-скоро поредица от дълги истории — отвърна Мартук. — Преди векове вселената се управлявала от две сили, Бялата и Мрачната.

— Аха — включи се Накор. — Добро и зло.

— Вие си ги наричате така — сви рамене Мартук. — На мен тези концепции са ми малко мъгляви, макар да ги приемам за верни. За нас Бялото е нещо, от което трябва да се боим. Болест на дасатското общество. По време на Криенето майка ми ме плашеше, че ако не слушам, Бялото ще ме вземе.

Засмя се на спомена.

— Какво ли би помислила сега? Бялото е организация, но също така вярване, че има нещо повече от безсмислените кланета и прочиствания. Ние имаме някои от нещата, които смятате за цивилизовани — песни, литература, изкуства. Ипилиакците ги приемат наготово, както и вие, хората. Когато за пръв път видях книга, различна от религиозна доктрина за могъществото на Мрачния, не повярвах на очите си. Що за безумец би седнал да пише измислици за забавление на останалите? Или пък музика, която да не е боен марш? Низшите имат песни за работа, но да седнеш да слушаш музика за удоволствие? Много странно… Дойдох тук, за да проуча тези неща, Пъг. И като най-комуникативен сред дасатите бях избран за ваш водач.

Пъг отново изпита усещането, че дасатът има още нещо наум.

— Кой те изпрати?

За пореден път получи същия отговор.

— Ще ти обясня, когато му дойде времето. Не сега — тонът на Мартук не търпеше възражения.

— Разбрах — каза магьосникът. Знаеше, че при дасатите всичко е внимателно премислено. Те бяха най-опасните смъртни същества, с които се бе сблъсквал. Бяха по-бързи от хората, по-свирепи от троловете и по-смели от цуранските бойци. Освен това притежаваха убийствен инстинкт. Смъртта беше решение за повечето им социални проблеми и той се чудеше как подобно общество е успяло да оцелее.

Според Накор злото бе лудо по същността си. В такъв случай дасатите бяха най-лудите същества в две вселени. От думите на оракула и Мартук излизаше, че те невинаги са били такива. Издигането на Мрачния беше обгърнато в митове, но се бе случило сравнително късно в историята на расата. Дотогава дасатите очевидно са били миролюбиви и продуктивни, също като ипилиакците.

— В нашата история има период, известен като Войните на хаоса. Тогава смъртните и низшите богове се опълчили на висшите. Знаем съвсем малко за това време. Дали и Мрачният се е издигнал след такъв конфликт? — попита Пъг.

— Да. Победителите пишат историята, а жреците не правят разлика между канони и наука. Техните писания са историята, която познаваме. Разликата с това, което знам аз, идва от архивите на ипилиакците, които датират отпреди бягството им от Омадрабар.

— Бих искал да ги разгледам, ако имаме време.

— Наистина ще е разумно да го направиш през следващите дни.

— А ти как дойде на Делекордия?

— Това е история за друг път и трябва да бъде разказана от друг. Но все пак ще споделя малко. Преди двадесет и пет години бях като всеки млад дасатски воин. Оцелях по време на Криенето, стигнах имението на баща ми и победих в изпитанието на арената. Бях приет сред Садхарин и служех вярно. Преследвах деца и майки по време на прочистванията, съвкупявах се с жени за политическа изгода и бях готов да отвърна на призива на Карана.

— Помогнах в потушаването на два така наречени бунта и три пъти участвах в кампании срещу други бойни общества. Имам шест тежки рани и толкова леки, че не помня всичките. Много от синовете ми оцеляха. Намерих и жена, която ме задоволява, и когато синът ни се появи, я повиках да живее с нас. Имахме това, което наричате „семейство“. Дасатите нямат такава концепция, но аз бях щастлив семеен човек — той замълча за момент. — После се случи нещо и животът ми се промени напълно. Вече не можех да мисля за себе си според стандартите на нашата раса и оттогава се опитвам да променя останалите. Жена ми ми липсва. Синовете ми управляват добре имението и живеем в относителен мир — той остави обелките на плода, обърса пръстите си и продължи с горчив тон: — Всичко си е наред. Умират единствено невинните.

Пъг не каза нищо.

Мартук се подсмихна.

— Знаете ли, че в дасатския няма дума за „невинност“? Най-близката е „неокървавен“, което означава, че някой още не е отнел живот — той поклати глава и посегна за виното си. — За да има невинност, трябва да се обясни концепцията за вината. Още една дума, която нямаме. Ние говорим за „отговорност“. Вероятно защото виновните са вече мъртви… отвътре. Извинете ме. Пих твърде много — воинът се изправи и погледна Пъг. — Архивът е надолу по улицата, от лявата страна. Нормална сграда със синьо знаме с бял кръг пред входа. Иди там и ще ти покажат каквото поискаш. Ще се видим привечер.

— Странно — обърна се Магнус към баща си, щом дасатът излезе.

— Много — отвърна Пъг. — От негова гледна точка…

— Вие сте слаби и заслужавате смърт — довърши Бек безпристрастно.

— Баща ми едва ли е слаб — каза Магнус. — Нито някой от нас.

— Не говорех за него — отвърна младият воин. — Става дума за хората. Вие сте слаби и заслужавате смърт.

Пъг забеляза, че младежът казва „вие“, а не „ние“. Погледна Накор, но исаланецът само поклати глава.

— Татко, мисля, че и аз ще се оттегля — каза Магнус. — Искам да медитирам, преди да си легна.

Пъг кимна и младият магьосник напусна помещението. Слугите все още стояха в готовност и очакваха масата да се опразни.

— Бек, хайде да се разходим — обади се Накор.

Ралан скочи с готовност.

— Обичам да се разхождам из този град. Има много интересни неща.

Пъг и Накор го последваха през вратата.

— Явно адаптацията ни е приключила напълно — каза Пъг и си пое дъх. — Въздухът мирише също като в Крондор и Кеш.

— Даже по-добре — допълни Накор. — Миризмата на пушек и боклук е видимо по-слаба.

— Според всичко видяно, ипилиакците са по-напреднали от хората.

— Да — обади се Бек. — Много красив град. Сигурно ще е забавно да го видиш как гори.

— Едва ли — отвърна Накор рязко. — Пожарите са еднакви.

— Но помисли си колко по-голям би бил този!

— Може би в него има частица от Прандур — каза Пъг, визираше бога на огъня, познат още като Унищожителя на градове.

Накор се засмя.

— Бек, искаш ли да видиш нещо ново? Наистина ослепително?

— Да, много. Това наистина е интересно място, но напоследък ми стана скучно от цялото това мотаене и говорене.

— Пъг, можеш да отидеш в архивите и утре. Искам да ти покажа нещо — тръгнаха през града, като кимаха на минувачите, които понякога ги гледаха странно. От друга страна, Кастор и Мартук им бяха обяснили, че тук няма много посетители от други светове.

Стигнаха източната порта и Накор посочи напред.

— Зад онзи хълм.

— Какво искаш да ни покажеш? — попита Пъг.

— Изчакай — отвърна дребният комарджия с игрив блясък в очите.

Изкачиха хълма и видяха това, за което говореше. В далечината се издигаше блестящ светлинен лъч и изчезваше в нощното небе.

— Какво е това? — попита Бек.

— Звездният мост — отвърна Накор. — Мартук каза, че се виждал в по-ясните нощи. Това е град Десоктия, от него ипилиакците пътуват до свят, наречен Ясмадин. Разбрах, че това е същата магия, с която ще пътуваме между дасатските светове.

— Колко отдалечен е този град? — попита Пъг.

— На около двеста мили по въздух.

— В такъв случай този мост трябва да е много голям — каза Бек.

— Или много блестящ — допълни Пъг.

Загледаха мълчаливо яркия светлинен мост, който щеше да ги отведе в друга реалност.