3Последици

Каспар пришпори коня.

Опита да пребори тревогите си. Тези местности бяха сурови и имаше смътно очакване какво може да завари. По време на изгнанието си беше почувствал тази ферма почти като дом, а Йойхана и синът й Йорген му бяха близки като семейство.

Само един поглед беше достатъчен, за да прецени, че фермата е необитаема от поне година. Пасището беше обрасло и оградата бе съборена на няколко места. Преди съпругът на Йойхана Бандамин да изчезне, семейството бе гледало животни за местния ханджия. Малките житни и царевични ниви бяха буренясали и запуснати.

Каспар слезе и върза коня за една изсъхнала овошка. Дървото бе посадено след неговото заминаване, но бе загинало от липсата на грижи. Огледа се по навик. Когато очакваше някаква неприятност, винаги преценяваше възможните места за засада и пътищата за бягство. Все пак не смяташе, че наблизо има други хора.

Изпита облекчение, когато влезе в колибата и видя, че няма следи от борба и насилие. Малкото вещи на майката и сина бяха изчезнали, но заминаването бе станало спокойно. Беше се притеснявал, че разбойници или номади може да са навредили на неговите… какви? Приятели?

Предишният живот на Каспар бе основан на привилегии и мощ и мнозина търсеха услугите или защитата му. Въпреки това, преди да стане изгнаник на Новиндус, имаше едва шепа хора, които можеше да нарече „приятели“.

Беше тормозил Йойхана и Йорген два дни, преди да ги убеди, че не е дошъл да им причини зло. Беше просто изгладнял странник, който работеше за подслона си. Успя да им помогне да сключат по-изгодна сделка с местния търговец и ги остави в по-добро състояние отпреди. Когато се отправи на дългото си пътешествие към дома, ги смяташе за приятели, дори за нещо повече…

Сега, три години по-късно, се бе върнал на Новиндус. Охраняваше пещерата, в която спяха хилядите убийствени машини, стига, разбира се, машините да спяха. Двама магьосници, възрастният Росенвар и младият Джейкъб, продължаваха проучванията според инструкциите на Накор и Пъг.

Накор се бе върнал, заедно със спътника си Бек, и бе казал, че ще отсъства дълго, за да търси начин да контролира армията талнои. Каспар не успя да схване много от магическите аспекти на разговора, но се зарадва на новината за неизбежното унищожаване на Нощните ястреби.

Преди Накор да замине, Каспар го помоли за смяна, защото искаше да свърши нещо лично на Новиндус, преди да се върне на Острова на чародея. И веднага щом смяната му пристигна, се отправи на юг.

Понеже нямаше магическите устройства, с които разполагаха останалите от Конклава, трябваше да изтърпи двуседмично пътуване. Най-близкият град до пещерата беше Малабра, а от там пътят ставаше по-оживен. Яздеше конете до пълно изтощаване и на два пъти ги смени. Наложи му се да бяга от разбойници и няколко пъти трябваше да подкупва военни патрули, за да го оставят на мира.

Сега чувстваше нещо като безсилие. Надяваше се, че ще намери Йойхана и Йорген, въпреки че не знаеше какво точно щеше да прави, ако беше успял. Бяха го пратили в изгнание в Новиндус заради унищожаването на оросините и заговорите срещу съседните народи. Беше успял да изкупи вината си пред бившите си врагове, като донесе вестта за талноите и след това участва в борбата срещу Нощните ястреби в Кеш. Но чувстваше някакъв дълг към Йойхана и Йорген, дълг, който само се задълбочаваше с времето. Искаше да види, че са в безопасност, и да им остави достатъчно, че да живеят охолно до края на живота си.

Кесията, която носеше, го правеше богат по тези краища. Беше пътувал и преди из тези земи и знаеше, че не са се оправили от Войната на Изумрудената кралица, въпреки че бяха изминали тридесет години. Медните монети бяха рядкост, сребърните съвсем, а една златна струваше повече от човешки живот. В себе си имаше достатъчно злато, че да си наеме малка армия и да живее като благородник.

Излезе от колибата и се замисли какво да прави. Беше минал през село Хеслагнам, то се намираше на пътя към пещерата. Можеше да стигне там след залез-слънце — първия път, когато бяха пътували пеш, им бе отнело повече от два дни — и въпреки че странноприемницата беше мизерна, щеше да има храна, а и през годините бе спал и на много по-лоши места.

Пришпори коня и стигна в селото малко след залез. Порутената странноприемница си беше същата, макар че може би я бяха варосали. Не можеше да прецени в мрака.

Никой не се появи в конюшнята и се наложи сам да разседлае коня и да го изчетка. Когато свърши, беше уморен, изнервен и имаше силна нужда от това, което минаваше за питие в тези земи.

Заобиколи до предната врата и я отвори. Двама селяни седяха на масата срещу огнището, а плещестият кръчмар Сагрин стоеше зад тезгяха. Каспар се приближи и той го огледа внимателно.

— Не забравям лице, дори да не се сещам за името. Идвал си и преди — каза Сагрин.

— Каспар — отвърна бившият херцог и си свали ръкавиците. — Конят ми е отзад. Къде е слугата?

— Нямам — отговори кръчмарят. — В града няма момчета. Всичките заминаха на война.

— Каква война?

— Кой знае? Винаги има някаква, нали? — мъжът посочи с палец през рамо към конюшнята. — Можеш да подслониш коня си безплатно. Така или иначе няма кой да се грижи за него. Но ще трябва да му купиш зоб от магазина на Келпита на сутринта.

— Нося си и вече се погрижих за него. Какво има за пиене?

— Ейл и вино, но ако разбираш от вино, по-добре си вземи ейл.

— Ейл тогава.

Сагрин му наля и се намръщи, докато го оглеждаше.

— Кога беше тук? Преди две години?

— По-скоро три.

— Не се сещам точно…

— Ако седнеш на пода и погледнеш към мен, може и да си спомниш — Каспар отпи. Ейлът беше слабичък, но поне бе студен и утоляваше жаждата.

— Ти си онзи, който дойде с Йойхана и хлапето й. Сега си доста по-добре облечен.

— Вярно — отвърна Каспар. — Те тук ли са?

Сагрин сви рамене.

— Не съм я виждал повече от година. Момчето избяга и тя се паникьоса и тръгна след него. Продаде животните на Келпита и тръгна с някакъв търговец на юг — мъжът продължи със съжалителен тон: — Сигурно е погребана на два-три дни пък от тук.

— Йорген е избягал? — учуди се Каспар. Познаваше майката и сина достатъчно добре, за да знае, че момчето не би напуснало дома си просто така.

— Минаха някакви наемници и казаха, че баща му служел в някакъв отряд в Хигара. Явно Бандамин се е натъкнал… а бе търговци на роби, но понеже продават пленниците си в армията на Мубоя, се наричат „наборен отряд“.

Каспар си спомни за относително приятната вечеря с генерала, който се бе оказал братовчед на раджа на Мубоя. Ако можеше да се свърже с него… Може би щеше да уреди да освободят Бандамин?

— Как върви войната? — попита бившият херцог.

— Доколкото чух, Мубоя е победила Сасбатаба и сега воюва с Оканала, той е разбойнически главатар, за следващото парче земя. Трябва да призная на младия радж, че след като армията му мине през някое място, го оставя почти толкова спокойно, както беше преди войната на Изумрудената кралица. Чак ми се иска да прати войска насам, да прочисти територията до пустините. Още една? — попита кръчмарят и кимна към празната халба на Каспар.

— След малко. Първо да нахраня коня и да съм сигурен, че има чиста вода.

— Ще нощуваш ли?

— Искам стая.

— Избери си. Имам агнешко, а хлябът е печен вчера.

— Чудесно — отвърна Каспар и излезе от гостилницата.

Нощният въздух беше хладен. По тези места беше зима, но се намираха достатъчно на север и близо до пустините, така че никога не ставаше истински студено. Напълни едно ведро от кладенеца и го изля в коритото. След това сложи на коня торба с овес и го огледа внимателно. Беше го пришпорвал здраво и искаше да е сигурен, че е добре.

Замисли се. Част от него искаше да се завърне по тези места и да си изгради нова империя, но напоследък амбициите му се бяха притъпили. Все пак не бяха изчезнали напълно. Каквото и да беше влиянието на магьосника Лесо Варен, бившият херцог на Оласко беше дълбоко амбициозен мъж.

Мъжете, които носеха ред по тези земи, имаха визия, а не само желания. Търсенето на власт за лична изгода беше плод на алчността. Каспар тепърва почваше да оценява благородството в търсенето на власт, за да служиш на другите. Пъг, Накор и Магнус можеха да постигнат изумителни неща, но само се опитваха да направят света по-безопасно място.

Поклати глава, защото знаеше, че няма никаква етническа или правна причина да изгражда държава тук. Щеше да е просто поредният разбойнически главатар, жадуващ за собствено кралство.

По-добре да намери генерал Аленбурга и да се запише на служба при раджа. Несъмнено щеше да се издигне бързо и да командва собствена армия. Но дали наистина можеше да понесе службата при друг?

Започна да се смее. Какви ги мислеше? Сега служеше на Конклава, въпреки че не бе полагал официална клетва. Откакто бе занесъл на Пъг вестта за талноите и света на дасатите, непрекъснато изпълняваше задачи за него.

Все още подсмивайки се, той тръгна към кръчмата. Реши, че служи на целия свят и че дните му като владетел са безвъзвратно отминали. Но поне животът беше интересен.



След десет дни Каспар водеше коня си през претъпканите улици на Хигара. Градът се бе променил през последните години и навсякъде се виждаха следи от просперитет. Имаше много нови сгради. При предишното му преминаване градът се ползваше като база за армията на Мубоя при настъплението на юг. Сега единствените мъже в униформа бяха градските стражи. Каспар забеляза, че униформите им приличат на тези на редовната армия. Ясен знак, че Хигара вече е част от Мубоя.

Отправи се към странноприемницата, в която бяха приказвали с генерал Аленбурга преди три години. Вече нямаше войници и едно момче изтича да се погрижи за коня му. Беше приблизително на възрастта на Йорген, когато се бяха срещнали, и напомни на Каспар за главната цел на пътуването му. Бившият херцог реши да не мисли колко малка е вероятността да намери двама души в тази огромна страна и подаде една монета на момчето.

— Измий мръсотията и го изчеткай.

Хлапето се усмихна и прибра парите.

Каспар влезе в странноприемницата и се огледа. Беше пълно с търговци, които обядваха.

— Господине? — попита мъжът зад тезгяха, щом Каспар застана пред него.

— Ейл — отвърна Каспар, извади една медна монета и я остави, щом му сервираха халбата.

Мъжът извади пробен камък, провери цвета на монетата и каза:

— Ще стигне за две.

— Почерпи се — отвърна бившият херцог.

Мъжът се усмихна.

— Още ми е рано. Благодаря, може би по-късно.

Каспар кимна и попита:

— Къде се намира местният гарнизон?

— Нямаме. На около ден път на юг има гарнизон, в Дондия. След като Сасбатаба се предаде, войската се изтегли. Веднъж в седмицата минава патрул, освен това имаме градско опълчение, което да помага на стражата. Може да се каже, че вече има мир.

— Сигурно е приятно разнообразие.

— Няма спор.

— Имате ли стаи?

Мъжът кимна и извади ключ.

— В края на стълбището, последната стая вляво. Има прозорец.

Каспар взе ключа.

— Къде е седалището на стражата?

Барманът му обясни и след като хапна студено говеждо с притоплени зеленчуци, Каспар тръгна натам. Градът се превръщаше в търговски център. За момент Каспар изпита известно съжаление. Флин и останалите търговци от Кралството щяха да открият тук, каквото търсеха. Четиримата търговци бяха причината да попадне на талноя и бяха загинали, без да осъзнаят каква роля са изиграли.

Като се сети за това проклето нещо, Каспар се зачуди дали не трябва да си постави срок, след който да прекрати търсенето на Йойхана и Йорген.

Лесно откри сградата на стражата и отвори вратата.

Един младеж със значка на туниката — седеше на маса, служеща за писалище — вдигна глава и попита с цялото самочувствие на младок, натоварен отскоро с отговорност:

— Какво мога да направя за вас?

— Търся един човек. Войник. Казва се Бандамин.

Симпатичният светлокос младеж се престори, че мисли.

— Името не ми е познато. В коя част служи?

Каспар се съмняваше, че момчето ще знае къде е Бандамин, дори да знаеха частта.

— Нямам представа. Той е от едно село на север оттук и е бил принуден да служи.

— Принуден значи? Най-вероятно е с пехотата на юг.

— Търся и едно момче. Около единадесетгодишно — Каспар се зачуди колко ли е пораснал Йорген и показа предположението си с ръка. — Вероятно горе-долу толкова високо. С руса коса.

Младежът сви рамене.

— Непрекъснато минават момчета. Керванджии, бегълци, бездомници, джебчии. Мъчим се да ги гоним от улиците. Често се събират в банди.

— Къде да намеря подобна банда?

Младият мъж му отправи нещо като подозрителен поглед, който по-скоро изглеждаше нелеп.

— За какво ви е момчето?

— Бащата е принуден да отиде в армията; момчето тръгва да го търси. А майката търси и двамата.

— А вие търсите майката?

— Всичките. Приятели са ми.

Младежът сви рамене.

— Съжалявам, но ние знаем само тези, дето причиняват неприятности.

— Та къде да намеря бандите?

— Обикновено са около кервансарая или пазара. Ако се съберат много на едно място, ги подгонваме, но те просто се събират другаде.

Каспар благодари на младежа и излезе. Огледа улицата, сякаш търсеше вдъхновение. Все едно обикаляше бойно поле и търсеше определена стрела сред десетките хиляди. Вече беше късен следобед. За разлика от горещия Кеш, тукашните пазари работеха непрекъснато и нямаха почивка през деня. Все пак най-голямата посещаемост щеше да е преди залез-слънце. Оставаха му около два часа и половина.

Отиде до пазара и го огледа. Сергиите бяха вдигнати хаотично, без някакъв видим ред. Първоначално през града бе преминавал един главен път, ориентиран север — юг. Постепенно пътят бе изместен със стотина метра и в празното пространство бе възникнал пазар.

Виждаха се много деца, но повечето помагаха на родителите си по сергиите. По общо споразумение никой не се разполагаше в центъра на площада. На ъгъла с една странична уличка имаше стълб с фенер. Каспар реши, че фенерът се пали всяка вечер, вероятно от някой страж. Това бе единственият стълб, който бе видял в Хигара, така че едва ли имаше специална длъжност. Някой някога беше решил, че може да закове на него пътна табела. Каспар прокара ръка по старото дърво и се зачуди колко ли тайни са били прошепнати през годините под този стълб.

Облегна се на него и се огледа. Опитният ловец в него забеляза дребни неща, които биха убегнали на останалите. В началото на една уличка висяха две момчета и се правеха, че си говорят, но всъщност наблюдаваха. Пост. Но за какво?

След около половин час наблюдение Каспар почти схвана какво става. През няколко минути влизаха и излизаха момчета. Ако се появеше някаква заплаха, постовите подаваха сигнал — най-вероятно подсвирваха, но от такова разстояние не можеше да каже. Щом заплахата отминеше, сигнализираха отново. Любопитството, както и желанието на Каспар да намери информация за Йорген и Йойхана го тласнаха натам. Той се приближи и спря малко преди да привлече вниманието на постовите.

Реши да изчака още. Усещаше, че всеки момент нещо ще се случи.

Момчетата се изсипаха от уличката като плъхове, бягащи от преливаща канализация. Двамата на стража хукнаха в различни посоки, но всеки от десетината зад тях носеше пресни самуни хляб. Явно някой бе успял да се вмъкне в хлебарница и бе изнесъл колкото се може, преди пекарят да се усети. Разнесоха се викове и търговците на пазара разбраха, че се извършва някакво престъпление.

Едно десетинагодишно момче се стрелна покрай Каспар и той го хвана за яката на мърлявата туника. Хлапето мигновено пусна хляба и вдигна ръце, за да се измъкне от парцаливото си облекло. Бившият херцог обаче бързо го сграбчи за дългата коса.

— Пусни ме! — извика момчето.

Каспар го помъкна към една уличка и щом се отдалечиха от пазара, спря и го огледа. Момчето риташе, хапеше и се опитваше да го удари с учудваща сила, но Каспар имаше огромен опит с диви животни. Все още носеше белези от срещата с една росомаха, която бе държал за врата и опашката, докато главният лесничей на баща му я убие.

— Спри да се дърпаш и ще те пусна, но трябва да ми отговориш на няколко въпроса.

— Пусни ме! — извика момчето. — Помощ!

— Предпочиташ да говориш със стражата ли? — попита Каспар и го вдигна на пръсти.

Хлапето спря да се дърпа.

— Не.

— Отговори на въпросите ми и ще те пусна.

— Даваш ли дума?

— Давам.

— Закълни се в Калкин — настоя момчето.

— Кълна се в Бога на крадците, измамниците и лъжците. Ще те пусна, след като ми отговориш.

Хлапето спря да се съпротивлява, но Каспар продължи да го държи.

— Търся едно момче, някъде на твоите години.

Малкият крадец го изгледа притеснено.

— Какъв тип момче предпочиташ?

— Не тип, а конкретно. Казва се Йорген. Може би е минал оттук преди около година.

Детето се успокои.

— Знам го. Тоест познавах го. Русоляв, дойде от някаква ферма на север да търси баща си. Беше почти умрял от глад, та го понаучихме на някои неща. Остана с нас известно време. Не се справяше с краденето, но беше стабилен в боя. Отстояваше своето.

— С вас? — попита Каспар.

— С моите другари. Мотаем се заедно.

Появиха се двама граждани и Каспар свали момчето на земята, без да пуска ръката му.

— Какво стана с него?

— Замина на юг, към Кадера. Раджът води война и баща му сигурно е там.

— А майката на Йорген минавала ли е? — Каспар описа Йойхана и пусна ръката на момчето.

— Не. Не съм я виждал — и хлапето хукна, преди бившият херцог да успее да попита още нещо.

Каспар въздъхна и тръгна към пазара. Тази вечер щеше да си почине и утре да продължи на юг.



След седмица Каспар напусна проспериращите части на държавата, която вече се наричаше кралство Мубоя. Младият радж бе приел титлата махараджа или „велик крал“. Бившият херцог отново яздеше през военна зона и на няколко пъти го спираха за разпит. Вече беше по-лесно, защото само казваше, че търси генерал Аленбурга. Добрите дрехи и очевидното му богатство му осигуряваха пропуск.

Селото се казваше Тимбе и бе превземано три пъти, два от които от Мубоя. Намираше се на половин ден езда от Кадера, южната база на армията. Каспар бе научил, че генералът е пристигнал тук на проверка след последните стълкновения.

Единственото, което не демонстрираше загубата на Мубоя, беше липсата на отстъпващи войници. Но от разположението на частите и видимите поражения Каспар можеше да каже, че офанзивата на махараджата е спряна. В най-добрия случай щеше да има временно примирие. В най-лошия след няколко дни щеше да последва контраофанзива.

Нямаше проблем да намери командната шатра — тя бе разположена на един хълм над бойното поле. Докато се изкачваше, видя как войниците окопават южните позиции и придоби окончателна представа за тактическата ситуация.

Един офицер и един войник му махнаха да спре.

— Какво искате? — попита офицерът.

— Да говоря с генерал Аленбурга — отвърна Каспар и слезе от коня.

— Кой сте вие? — офицерът беше млад, изморен и мръсен. Белият му тюрбан беше станал бежов от калта, а по ботушите и панталоните му имаше кървави пръски. Тъмносините туники не можеха да скрият петната от кръв по двамата с войника.

— Каспар от Оласко. Ако паметта на генерала е измъчена от скорошните битки, припомнете му за чужденеца, който го посъветва да остави стрелците в тила при Хигара.

Офицерът, който явно беше готов да го отпрати, промени мнението си.

— Бях в кавалерията, която излезе във фланга на стрелците. Помня мълвата, че някакъв чужденец предложил това на генерала.

— Радвам се, че ме помнят.

Младият мъж се обърна към войника.

— Виж дали генералът ще намери минута за стария си познат.

След няколко минути позволиха на Каспар да влезе в командния павилион. Той подаде поводите на коня си на войника и последва младия офицер.

Генералът сякаш бе остарял с десет години, но се усмихна, щом го видя. Тъмната му коса се беше прошарила и бе сресана зад ушите.

— Дошъл си да поиграем шах ли, Каспар? — каза той и му подаде ръка.

Бившият херцог се здрависа.

— Не очаквах, че ще ме запомните.

— Малцина ми предлагат брилянтен тактически план и ме бият на шах в един и същи ден — генералът му махна да седне до маса, на която бе разстлана голяма карта, и прати ординареца си за нещо освежително.

— Можеше да те използвам на няколко пъти, Каспар. Ориентираш се по-добре от повечето ми командири.

Каспар кимна на комплимента, взе чашата студен ейл, която му поднесе ординарецът, и попита:

— Откъде намерихте лед по тези места?

— Отстъпващите войски на нашия противник, така наречения крал на Оканала, имаха ледено хранилище в селото, което превзехме преди няколко дена. Успяха да унищожат повечето припаси, но нямаха време да се занимават с леда — генералът отпи и се усмихна. — За което съм им благодарен. Последния път, когато се видяхме, опитваше да закараш мъртъв приятел у дома. Какво те води по нашите земи?

Каспар помисли за нещата, които се бяха случили след предишната им среща.

— Този в ковчега стигна докъдето трябваше. После ме завъртяха други неща. А сега търся едни приятели.

— Така ли? Предния път каза, че сте търговци. Нима имаш приятели толкова на юг?

Каспар разбираше подозренията на генерала — все пак Аленбурга наскоро бе загубил решаваща битка.

— Всъщност са от север. Един мъж, Бандамин, е бил взет на служба на север оттук. Всъщност по-скоро са го отвлекли търговци на роби, които са го предали на армията ви.

— Случва се — призна генералът. — По време на война цивилизованите порядки не се спазват много-много.

— Той има жена и момче. Хлапето разбрало, че баща му е с вашата армия, и тръгнало да го търси. После майката тръгнала след него.

— А ти вървиш след майката — допълни Аленбурга.

— Искам да ги върна с момчето у дома.

— А съпругът?

— Ако е възможно, и него. Може ли да го откупя?

Генералът се засмя.

— Ако им давахме възможност да се откупват, щяхме да закъсаме. Най-хитрите все ще намерят начини. Не, срокът на службата му си остава пет години, без значение как се е записал.

Каспар кимна и каза:

— Не съм изненадан.

— Потърси момчето и майката. Децата са в обоза, на запад от хълма до потока. Съпругите и лагерните курви също са там.

Каспар допи ейла и се изправи.

— Няма да ви отнемам повече време, генерале. Вие сте изключително щедър.

— Какво мислиш за ситуацията? — спря го Аленбурга.

Каспар се поколеба за миг.

— Войната свърши. Време е да изковете мир.

Генералът потърка брадата си с пръсти.

— Защо смяташ така?

— Събрали сте всички боеспособни мъже в радиус от триста мили. Минах през два по-големи града и множество малки поселища. Има само мъже над четиридесет и хлапета. Всеки потенциален войник вече е на служба.

— Гледам, че се окопавате на юг и очаквате контраофанзива оттам — продължи той. — Но ако Оканала все още има възможност за бой, ще ви удари вляво, за да ви притисне в реката. Най-добрата тактика е да се оттеглите в града и да се окопаете там. Това ще е вашата граница за следващите пет години. Даже по-скоро десет. Време е да прекратите войната.

— Само че махараджата иска да слезем на юг към Града на Змийската река, за да може да приемем, че Източните земи са умиротворени.

— Предполагам, че младият ви владетел се надява някой ден да присъедини и самия град към Мубоя.

— Вероятно. Но иначе си прав за останалото. Според съгледвачите ми Оканала също се окопава. И двамата сме изцедени.

— Не съм наясно с политиката ви — призна Каспар, — но има времена, когато примирието е единственият изход, защото е за предпочитане пред пълното унищожение. Нека махараджата ожени някои от роднините си за роднина на краля и се разберете.

Генералът се изправи и му подаде ръка.

— След като намериш приятелите си и ги върнеш у дома, може да се отбиеш по всяко време, Каспар от Оласко. Ще те направя генерал и когато дойде времето, ще ударим на юг заедно.

— Ще ме направите генерал? — Каспар се усмихна.

— Да. Предишния път командвах бригада, но вече съм начело на цялата армия — Аленбурга отвърна на усмивката му. — Братовчед ми цени успехите.

Каспар стисна ръката му.

— Ако ме погне амбицията, знам къде да ви намеря.

— На добър час, Каспар от Оласко.

— На добър час, генерале.

Каспар излезе от павилиона, яхна коня и го подкара ходом към реката и обоза.

Още отдалече ясно се виждаха следи от битка. Традициите на войната забраняваха да се атакува обозът с жените и децата, но понякога това не се спазваше и конфликтът засягаше цивилните.

Много от момчетата бяха леко или по-сериозно ранени. Неколцина лежаха под фургоните, защото състоянието им бе твърде тежко. Каспар се насочи към един набит мъж с подгизнала от кръв туника, който седеше на един фургон. Мъжът беше свалил металната си кираса и шлема и зяпаше в далечината.

— Вие ли сте командирът на обоза? — попита Каспар.

Мъжът кимна и по бузите му бавно потекоха сълзи.

— Търся едно момче, казва се Йорген.

Мъжът стисна челюсти и се смъкна от капрата.

— Елате с мен.

Заведе го малко встрани, където няколко войници копаеха яма, а момчетата мъкнеха ведра с нещо, което приличаше на масло. Явно нямаше да има отделни клади и всички мъртви щяха да бъдат изгорени заедно. Жертвите бяха подредени от другата страна на ямата. Малко преди средата на редицата мъжът спря. Каспар сведе поглед и видя три тела — лежаха едно до друго.

— Беше добро момче — гласът на командира на обоза беше прегракнал от крещенето на заповеди, от прахта — и от мъка.

Йорген и Йойхана лежаха заедно, а до тях лежеше мъж с униформа. Нямаше съмнение, че е Бандамин, приличаше си доста с момчето.

— Дойде преди година да търси баща си, а след това се появи и майката. Работеше усърдно и без да се оплаква, а жената се грижеше за всички момчета, сякаш са нейни. Когато можеше, се появяваше и бащата. Бяха радост за окото — мъжът махна наоколо. — Насред всичко това те бяха щастливи просто защото са заедно — очите му отново се напълниха със сълзи. — Когато уредих да го прехвърлят в обоза, мислех, че им правя услуга. Въобще не предполагах, че ще нападнат и нас. Това е против традициите! Те избиваха жени и деца! Противно на всякакви правила!

Каспар погледна тримата. Съдбата ги бе събрала само за да загинат заедно, далеч от дома. Бандамин бе получил тежък удар в гърдите, може би от боздуган, но лицето му бе незасегнато. Носеше синьо-жълтата униформа на Мубоя. Избеляла, мръсна и често кърпена. Вероятно Йорген щеше да прилича на него. Имаше честно лице. Изглеждаше като човек, който се усмихва доста. Очите му бяха затворени, сякаш спеше. Йойхана изглеждаше незасегната и Каспар предположи, че са я уцелили с копие или стрела в гърба, докато е тичала да спаси децата. Косата на Йорген беше потъмняла от кръвта, а главата му бе изкривена под неестествен ъгъл. Каспар изпита леко облекчение, защото смъртта му явно беше била внезапна и вероятно без болка. Стана му тъжно. Момчето бе толкова младо…

Огледа и тримата. Лежаха като спящо семейство. Знаеше, че животът си продължава и че никой освен него и двама-трима на север няма да забележи смъртта на Бандамин и семейството му.

Командирът на обоза го изгледа, сякаш очакваше да каже нещо. Каспар погледна още веднъж трите тела, след което обърна коня и пое на север.

Докато се отдалечаваше от бойното поле, усети как нещо в него изстива. Беше лесно да мрази Оканала, че е нарушил традициите на „цивилизованата“ война. Можеше да мрази Мубоя, че е откъснала човек от семейството му. Беше лесно да мрази всички и всичко. Но Каспар знаеше, че през годините действията му бяха откъсвали стотици Бандаминовци от семействата им и бяха погубвали стотици като Йойхана и Йорген.

Въздъхна тежко, от дъното на душата си, и се зачуди дали има и друга причина за съществуване освен безкрайното страдание, завършващо със смърт. Дори да имаше, в този момент не можеше да се сети.

Загрузка...