В царството на Мрачния

7Рицар

Мечът се спусна надолу.

Петдесетимата бронирани Ездачи на Садхарин изкрещяха и удариха стоманените ръкавици в нагръдниците си. Шумът отекна в покритата Зала за изпитания и дървените скамейки около арената потрепериха.

Единственият оцелял син на лорд Аруке погледна току-що убития си съперник и го споходи неочаквано странна мисъл. „Колко жалко.“ Затвори за момент очи, за да изчисти мислите си, и се обърна, за да приеме поздравленията.

Седемнайсетгодишният Валко от Камарийн, въпреки трите сериозни рани и множеството дребни охлузвания, кимна по веднъж към всяка от четирите високи трибуни. След това се обърна към мъртвия си противник и кимна отново — ритуален поздрав за хубавата схватка. Боят наистина бе протекъл много оспорвано.

Хвърли бърз поглед към бащата на загиналия боец и видя, че го поздравява, но без да се радва. Вторият син на лорд Кеско лежеше в краката му. Ако момчето бе спечелило, двама сина щяха да донесат почит и по-високо място за лорд Кеско в Ланградин. Другият син на лорда стоеше до баща си и се радваше искрено. Валко му бе направил услуга, като бе отстранил възможен претендент за титлата. Младежът се обърна и видя, че двама слуги изнасят скопения му варнин, наречен Кодеско на високата вълна, която излизаше на нос Сандос, в най-западния край на владенията на баща му. Варнинът на противника му бе умрял в схватката — един удар бе разкъсал главната артерия. Тъкмо въпросният удар бе донесъл успех на Валко, понеже при падането на варнина противникът му бе загубил концентрация и бе получил фаталната рана.

Един лечител, Майстор Първи клас, се приближи заедно с помощниците си, за да се погрижат за нараняванията му. Валко знаеше, че скоро ще падне в несвяст от загуба на кръв, но не искаше да показва слабост пред баща си и избута лечителя настрани. Свали черния стоманен шлем, пое си дълбоко дъх и изкрещя:

— Аз съм Валко, син на Аруке от дома Камарийн!

Трябваше да впрегне цялата си воля, за да вдигне меча с дясната ръка, която бе порязана дълбоко под рамото, но все пак успя да докара приличен поздрав.

Баща му, лордът на Камарийн, се изправи и удари с ръкавица по нагръдника си.

— Това е моят син! — викът му се чу в цялата зала.

Ездачите отново извикаха окуражително и се обърнаха да поздравят домакина си. Валко знаеше, че неколцина от най-доверените ще останат за вечеря, но повечето ще се отправят към крепостите си, за да не бъдат нападнати по пътя от съперници и разбойници.

— Лорд Кеско, това нещо не може да ви е син! — успя да извика Валко; усещаше, че му се завива свят.

Лордът се поклони на комплимента. Той щеше да е от първите напуснали замъка, защото макар че не беше срамно да загубиш кандидат-син в изпитание, не беше и повод за празнуване.

— Много смело, млади господарю, — прошепна главният лечител, — но ако не ви свалим доспехите, скоро ще лежите до победения си противник — и без да чака позволение, даде знак на помощниците си да се заемат с каишките на бронята.

Слугите го подпираха леко, за да остане на крака, докато баща му приемаше поздравите на Ездачите. Младият воин беше висок според стандартите на расата си, почти с половин глава по-висок от баща си, който бе поне шест стъпки и половина. Тялото му беше мускулесто, а дългите ръце даваха по-голям замах с меча, от което се бе възползвал при схватката с по-дребния си противник. Минаваше за красив младеж, с дълъг правилен нос и месести, но не женствени устни.

Аруке се приближи към него.

— Шестнадесет кандидати за моето име минаха преди теб. Ти си едва третият, който мина изпитанието с мечове. Първи беше Джастмон, който загина в битката при Трикамага; вторият бе Дуста. Той умря, защитавайки тази крепост, преди единадесет години. С гордост те обявявам за техен брат.

Валко погледна в очите баща си, когото допреди седмица не бе срещал.

— Ще почета паметта им.

— Ще получиш покои близо до моите — продължи Аруке. — От утре ще започнеш да се обучаваш за мой наследник. Дотогава почивай… сине.

— Благодаря, татко — Валко огледа лицето на мъжа и не можа да открие много прилики. Неговото беше дълго и благородно според стандартите на народа им, докато това на баща му бе месесто, с бръчки и странни бенки над лявата вежда. Дали пък майка му не беше излъгала?

— Как се казваше майка ти? — попита Аруке, сякаш прочел мислите му.

— Наруийн, на служба при лорд Бекар.

Аруке замълча за момент, после кимна.

— Помня я. Ползвах я около седмица, когато гостувах на Бекар — изгледа Валко, който бе останал само по препаска, за да може лечителите да си свършат работата. — Имаше слабо, но приятно тяло. Височината сигурно е дошла от нейното семейство. Жива ли е още?

— Не. Загина при прочистване, преди четири години.

Аруке кимна. И двамата знаеха, че всеки, който остане навън при първия намек за прочистване, е слаб и глупав — и не е загуба.

— Жалко — каза все пак Аруке. — Не беше лоша, а този дом има нужда от женска ръка. Все пак, щом вече си признат, амбициозните бащи ще започнат да предлагат дъщерите си. Ще видим каква възможност ще се отвори. Сега си почивай, а довечера ще седиш на моята маса.

Валко успя да кимне, докато баща му се отдалечаваше. После каза на главния лечител:

— По-бързо! Помогнете ми да стигна до стаята си. Няма да припадна пред слугите.

— Да, млади господарю — и мъжът веднага даде знак на помощниците си да заведат новия наследник на Камарийн в покоите му.

Валко се събуди, когато един слуга нежно разтърси леглото му, защото не смееше да го докосне.

— Какво искаш?

Слугата се поклони.

— Господарю, баща ви нареди веднага да се присъедините към него — посочи дрехите на стола. — Каза да носите тези дрехи, като знак за новия ви ранг.

Валко се надигна с леко мръщене. Погледна дали слугата е забелязал тази проява на слабост, но видя само празно изражение. Младежът беше само с година-две по-голям от него, но очевидно бе добре обучен.

— Как се казваш?

— Нолун, господарю.

— Ще ми трябва личен слуга. Ти си.

Нолун се поклони раболепно.

— Благодаря за високата чест, но господарят скоро ще ви назначи личен слуга.

— Вече го направи — отвърна Валко. — Ти си.

— Благодаря за честта — повтори Нолун.

— Заведи ме при баща ми.

Слугата се поклони, отвори вратата и забързано го поведе към главната зала. Когато Валко дойде като претендент за името, го настаниха в най-мизерната част, отделена за тези, които можеха да понесат обида — търговци, лечители, певци и далечни роднини. Стаите бяха малко по-добри от килия със сламеник и фенер.

А сега новото легло вече му липсваше. Най-мекото, в което бе спал. През годините на Криене бе свикнал с доста мизерни условия.

— Нолун, почакай — каза Валко, щом завиха по коридора.

Слугата се обърна и видя, че младежът гледа през прозореца към морето Хеплан. Отвъд доковете на Камарийн движението на водата й придаваше цветове, каквито не бе виждал никога. Майка му го бе отвела в планините за Криенето и бе зърнал морето едва когато тръгна за Камарийн. Гледката от проходите на Снежните стражи, както се наричаше планинската верига, бе впечатляваща, но въобще не можеше да го подготви за нощната красота на водната шир.

— Какви са тези проблясъци навсякъде?

— Риби. Наричат се шагра, господарю — отвърна Нолун. — Изскачат на повърхността без някаква видима причина.

— Това е… впечатляващо — Валко за малко щеше да каже красиво, но думата не беше никак мъжествена. Забеляза, че Нолун го гледа. Слугата беше с една стъпка по-нисък, но с широк гръден кош и здрави юмруци. — Биеш ли се?

— Когато се наложи, млади господарю.

— Добър ли си?

За момент нещо проблесна в очите на слугата, но той побърза да наведе глава.

— Още съм жив.

— Да — засмя се Валко. — Вярно. Да вървим при баща ми.

Щом стигнаха голямата зала, двама бронирани стражи поздравиха новия наследник. Валко стисна зъби, пренебрегна болката в рамото и левия хълбок и се приближи до баща си. Аруке седеше в центъра на дълга маса пред голямо огнище.

— Ето ме, татко.

— Ето и твоето място — лордът посочи празния стол до себе си.

Валко заобиколи масата, като оглеждаше хората около нея. Повечето бяха различни служители. От лявата страна на баща му седеше красива жена, очевидно новата му любимка. Според слуховете предишната бе изчезнала внезапно, най-вероятно на Криене.

Беше виждал двама от мъжете, но не знаеше имената им. Бяха Ездачи на Садхарин, Рицари на Ордена, също като баща му. Вероятно бяха най-доверените съюзници, защото в противен случай щяха да са отпътували преди залез-слънце.

— Поздрави моите гости лорд Валин и лорд Санд — каза Аруке.

Валко поздрави двамата мъже и мина зад тях, за да стигне до мястото си. Фактът, че нито един от тях не се обърна, беше знак за високо доверие. Един слуга издърпа стола вдясно от лорд Аруке и младежът се настани.

— Санд и Валин са най-близките ми съюзници. Те са два от трите крака, на които се крепи мощта на Садхарин.

Валко кимна почтително.

Аруке махна с ръка и слугите започнаха да внасят храна. Бяха опекли цял капек, без главата и копитата. От препечената кожа капеше лой, а едрите мъже, които го носеха, се задъхваха под тежестта му.

— Това е добра вечер. Слабият загина, а силният оцеля — заяви Аруке, докато поставяха капека на масата.

Останалите измърмориха одобрително. Валко не каза нищо. Дишаше бавно и се опитваше да остане концентриран. Раните го боляха, а главата му бучеше. Предпочиташе да спи цялата нощ, но знаеше, че действията му през следващите няколко дни ще са критични. Всяка погрешна стъпка можеше да доведе до хвърляне от стените вместо до церемония за обявяване на наследник.

След като похапна, усети, че част от силата му се завръща. Изпи съвсем малко от качественото трибианско вино, за да не заспи на масата. От насоките на разговора усещаше, че вечерта може да продължи дълго.

Не беше свикнал с компанията на воини. Като повечето младежи, бе изкарал първите си седемнадесет години в Криене. Майка му се бе подготвила добре, с ясната цел да роди дете на благородник. Амбицията й се показваше и от обучението, което му бе осигурила. Валко можеше да чете, да смята и да разбира неща, които повечето воини оставяха на слугите, лечителите и другите низши касти. Беше се погрижила да получи познания във всички области — литература, история, дори изкуства. Главното й мото беше, че умът е по-силен от меча и че за да се постигнат велики дела, не трябва да се разчита само на инстинкта. Природата му казваше да е безмилостен към слабите, но майка му го бе научила, че от тяхното култивиране може да се извлекат неочаквани ползи. Непрекъснато му повтаряше, че ТеКарана е върховен владетел на Дванадесетте свята, защото предците му са били по-умни от останалите.

Беше му разказала за множеството пиршества в замъка на лорд Бекар, където бе избрана от баща му. Беше действала според закона — бе казала на благородника, че е в период на зачеване. Името й беше грижливо записано от трима свидетели, преди да отиде в покоите му.

Внезапно вечерята свърши и Валко усети, че се е унесъл. Бързо погледна към баща си с надеждата, че слабостта му не е забелязана. Подобно унасяне беше опасно. Можеше да пропусне нещо важно или да решат, че е невнимателен.

— Доволен съм от тази вечер — каза Аруке и стана.

Това беше най-близкото нещо до благодарност, което един воин можеше да изрази, без да покаже слабост. Лорд Санд и лорд Валин се изправиха едновременно и кимнаха.

— За мен беше удоволствие — казаха едновременно.

Залата се изпразни бързо. Аруке и Валко останаха само с няколко слуги.

— Претендираш ли за този? — попита лордът на Камарийн и кимна към стоящия наблизо Нолун.

— Искам го за личен слуга.

Това беше леко предизвикателство, но достатъчен повод за двубой. Валко знаеше, че въпреки годините си баща му е все още доста здрав и с огромен опит. Все пак предположи правилно, че няма да убие единствения си син заради подобна дреболия.

— Признавам искането ти. Ела с мен и нека нещото те последва. Искам да поговорим като баща и син.

Без да чака, Аруке се обърна и тръгна, знаеше, че Валко ще е на крачка зад него. Отвори една врата отляво — дори на слабата светлина тя видимо пулсираше от енергия. Това беше открито предупреждение. Вратата бе защитена с магия и само определени хора можеха да я отварят безопасно.

— Чакай отвън — нареди лордът на Нолун и взе една факла.

Валко влезе в малкия коридор и видя, че в другия край също има защитена врата.

— Няма смисъл да се прикриват защитните заклинания, защото не поставям капани, а и маговете искат умопомрачителни суми за подобни екстри.

При споменаването на заклинателите Валко усети познато свиване на стомаха. Знаеше, че е слабост да пази детските си страхове, но си спомняше вечерните разкази за зли заклинатели и за тайнствените пясъчни магове. Майка му беше успяла да насади у него недоверие към всеки, който можеше да извади неща от въздуха само с напев и мърдане на пръсти.

Стаята беше семпла, но красива, ако можеше да използва безопасно тази дума. Майка му го бе предупредила да се отнася подозрително и към красотата. Красотата можеше да прилъже глупаците.

Аруке бе обзавел стаята само с два стола и сандък. По каменния под нямаше никакви удобства като кожи и килими. Въпреки това беше красиво. Камъните бяха така излъскани, че отразяваха факлата във всички оттенъци на видимия спектър и подът сякаш беше посипан със скъпоценни камъни. Навяваше мисли за неземни енергии.

Сякаш прочел мислите му, Аруке сложи факлата на една поставка и заговори:

— Тази стая има само една цел. Тук пазя най-ценното си — махна на Валко да седне до малкото прозорче. — Идвам тук да мисля и отраженията по стените ме освежават. Понякога водя хора, когато искам да си говорим открито.

— Мисля, че разбирам, татко.

— Точно за бащинството искам да си поговорим — Аруке седна и се отпусна.

Валко знаеше, че това може да е клопка, да го примами към ранно нападение. Не беше необичайно току-що провъзгласен наследник да се опита да вземе титлата. Този мъж може и да му беше баща, но допреди няколко дни бе напълно непозната, мъглява фигура. Валко дори не можеше да си го представи, въпреки непрекъснатите въпроси, които задаваше на майка си.

Реши да изчака.

— Според нашите обичаи ценим най-много силата. Ние сме свирепи хора и най-много почитаме насилието и мощта.

Валко не каза нищо.

Аруке го изгледа и замълча за момент.

— Ясно си спомням майка ти.

Валко мълчеше.

— Бил ли си с жена?

Младежът се замисли дали има безопасен отговор на този въпрос.

— Не. Моето Криене беше на изолиран…

— Не искам да знам къде — прекъсна го Аруке. — Никой баща не бива да узнава къде е израснал синът му. Може да се изкуши да унищожи мястото при следващото прочистване — засмя се. — А ако е място, където е израснал силен син, ще е… загуба.

— Като убиването на чужд син само защото е бил победен със съвсем малко? — изтърва се Валко.

Аруке не промени изражението си, но очите му сякаш леко се присвиха.

— Подобен въпрос граничи с богохулство.

— Не исках да покажа неуважение към Мрачния, нито към неговия Орден. Просто се чудех: ами ако този, когото убих днес, е по-добър воин от победителя в някоя друга крепост? Това не е ли загуба за Ордена?

— Неведоми са пътищата Му. Подобни мисли са присъщи за младите. Но е добре да ги запазиш за себе си или да говориш само в присъствието на такива, които са под клетва за мълчание: твоя жрец, слугите или някоя наложница, като майка ти.

Аруке се загледа през прозореца към цветните светлини, които блуждаеха по морската повърхност.

— Чувал съм, че има свят, в който слънцето грее толкова ярко, че без подходящо заклинание воинът ще умре до няколко часа от жегата. Онези, които живеят там, не виждат нещата, с които сме свикнали. Виждат цветовете, но без оттенъци. Чуват звуците във въздуха, но не и гласа на Великия бог, нито вибрациите на земята под краката си.

— Веднъж видях слепец. Имаше слуга.

Аруке се изплю и направи ритуален знак.

— Това е единственият възможен случай. Съжалявам, че си се натъкнал на такава гледка толкова малък. Да, от слугите има нужда. Мрачният ми е свидетел, че нямаше да говорим сега, ако не се бяха погрижили за теб след битката. Но… слабостта… ме отвращава.

Валко не отговори. Той не изпитваше отвращение, а по-скоро любопитство. Чудеше се защо слугите са запазили подобен инвалид жив. Според майка му вероятно от него имаше някаква полза. Но с какво можеше да е полезен един слепец? Осъзна, че отново се е отплеснал, и реши да запази тези мисли за себе си.

— Трябва да ти намерим жена… — каза Аруке. — Но не тази вечер. Ти се държа мъжки и ме накара да се гордея, но съм виждал достатъчно рани, за да знам, че си изтощен. Може би след ден-два.

— Майка ти… — лордът сякаш се отплесна в мислите си. — Говореше разни работи. Докато лежахме в леглото… говореше за всякакви неща. Имаше уникален ум.

Валко кимна.

— Другите наложници, които срещнах по време на Криенето, въобще не приличаха на майка ми. Някои казваха, че тя вижда неща, които ги няма — очите на Аруке се разшириха и младежът усети, че е на път да направи сериозна грешка. Дори и намек, че майка му е била докосната от лудостта, можеше да накара Аруке да го убие веднага. — Възможности.

Аруке се засмя.

— Да, често говореше за Възможности. Понякога думите й граничеха с… Да речем, че нямаше да е добре да я чуят йерофантите. Един жрец би я предупредил и би се молил за тъмнината в душата й, но аз намирах в природата й нещо привлекателно — той погледна сплетените си пръсти. — Веднъж се чудеше какво би станало, ако дете отрасне до баща си.

Валко зяпна от учудване.

— Такива мисли са забранени.

— Да — отвърна Аруке с тъжна усмивка. — Но ти познаваш майка си по-добре. От всички, които обявиха пред свидетели, че ще ми родят наследник, най-често се сещам за нея — лордът се изправи. — Чудех се дали ще наследиш нещо от нейния характер.

Валко също стана.

— Признавам, че често ме караше да мисля за странни неща, но никога не съм се отклонявал от ученията на Мрачния и се опитвах да игнорирам нейните.

Аруке се засмя.

— И аз игнорирах майка си по време на Криенето — сложи ръка на рамото на сина си и го стисна здраво. — Пази се, сине. Вече съм на петдесет и четири и ще се появяват все по-малко нови синове. Нямам нищо против накрая ти да ми отсечеш главата, както аз отсякох бащината си. Още помня гордостта в очите му, когато замахвах с меча, докато той лежеше на пясъка на арената.

— Няма да те разочаровам. Но се надявам, че този ден е още далече.

— И аз. На първо място трябва да останеш жив.

— Да остана жив — повтори Валко почти ритуално. — Ако такава е волята Му.

— Ако такава е волята Му. Няма да повтаряш това, за което си говорим тук. Разбра ли?

— Разбрах, татко.

— Накарай нещото си да те съпроводи до покоите ти и се наспи. На сутринта ще започнеш обучението си, за да станеш бъдещият лорд на Камарийн.

— Лека нощ, татко.

— Лека нощ, Валко.

Младежът излезе и Аруке се върна на стола си. Погледна към морето и звездите, очарован от това, което знаеше за тях, и любопитен за това, което не знаеше. Виждаше как светлината им минава през плътния въздух на Косриди. Замисли се за третото пътуване до столицата, за да представи сина си на Карана. Младежът трябваше да се закълне на Ордена и на ТеКарана, който седеше на трона си на далечен свят. Замисли се, че ще трябва отново да изтърпи напевите на йерофантите, докато Валко се посвещава на Мрачния.

Изправи се и извади от сандъка един много древен свитък. Отвори го и зачете бавно, защото четенето не беше от силните му страни. Въпреки това знаеше почти всяка дума наизуст. Прочете целия текст два пъти и го остави, зачуден, както и преди, дали това ще е синът, споменат в пророчеството.