В телата си разпръснати върнете се

17

Последваха дни, в които всички бяха доста заети. Набързо проведеното преброяване показа, че поне половината от двадесетте хиляди жители на малкото кралство на Гьоринг бяха убити, тежко ранени, отвлечени от онондагите или избягали. Явно римлянинът Тулиус Хостилиус също бе се спасил с бягство. Оцелелите избраха временно правителство. Таргоф, Бъртън, Спрус, Руах и още двама влязоха в изпълнителен комитет с големи, но само временни пълномощия. Джон де Грейсток изчезна. Бяха го видели в началото на битката, но после сякаш се стопи в нищото.

Алис Харгрийвз се премести в колибата на Бъртън, без да промълви нито дума защо е решила така.

По-късно му каза:

— Фригейт ми обясни, че ако цялата планета е преустроена като видените от нас земи, а нямало причина да не вярваме в това, значи Реката е дълга поне двадесет милиона мили. Невероятно е, но не повече от нашето възкресение и всичко останало в този свят. Освен това по бреговете може би живеят между тридесет и пет и тридесет и седем милиарда души. Какъв шанс бих имала да срещна някога своя земен съпруг?

А и аз те обичам. Знам, не се държах като влюбена жена. Но нещо се промени в мен. Може би от всичко, което преживях. Не вярвам, че бих могла да те обичам на Земята. Сигурно щях да бъда очарована от тебе, но и отвратена, или пък уплашена. Там нямаше да ти бъда добра съпруга. А тук мога. По-скоро добра приятелка, защото тук не виждам някаква власт или религиозна институция, която би могла да ни ожени. Дори и това показва колко се промених. Да живея спокойно с мъж, за когото не съм се омъжила!… Е, това е.

— Вече не сме във Викторианската епоха — каза Бъртън. — Как ли би трябвало да наречем сегашния си живот… Епохата на Смесването? Времето на всички народи? Както и да е, това е Културата на Реката, Крайбрежният свят. Ако искам да съм точен — светът на множеството цивилизации на Реката.

— Стига да имат бъдеще — каза Алис. — Всичко започна изведнъж. Би могло и да завърши също бързо и неочаквано.

„Не мога да сравня, каза си Бъртън, зелената Река, тревистата равнина, гористите хълмове и недостъпната планина с мимолетно видение от пиесите на Шекспир.“ Всичко беше материално, действително, истинско като мъжете, които вървяха към него сега — Фригейт, Монат, Казз и Руах. Излезе от колибата и ги поздрави.

Казз заговори пръв.

— Преди много време, преди да говоря английски добре, аз видях нещо. Опитах да ти казвам, но ти не ме разбрал. Видях мъж, който нямал ей това на чело.

Докосна с пръст средата на челото си, после посочи и останалите.

— Знам — продължи Казз, — ти не го виждаш. Пит и Монат също не виждат. Никой друг не вижда. Но аз го виждам на челото на всеки. Само онзи мъж нямал, който аз исках хвана. После имало ден, когато аз видях жена и тя също нямала, но аз нищо не казвах на тебе. И сега видях трети човек, който го няма.

— Иска да каже — обясни Монат, — че е способен да различи определени символи или букви на челата на всеки един от нас. Вижда ги само на ярка слънчева светлина и под определен ъгъл. Но всеки, който се е изпречвал пред очите му, е имал тези знаци на челото си. Освен тримата, за които ти каза.

— Сигурно зрението му улавя малко по-широк спектър от излъчвания, отколкото нашето — допълни Фригейт. — Очевидно Който-и-да-е, белязал челата ни с този „сатанински знак“ или наричай го както желаеш, не е знаел за това свойство на възприятието у расата на Казз. Което показва, че те не знаят всичко.

— Явно — каза Бъртън. — Не са непогрешими. Иначе никога не бих се събудил в онова място, преди да ме възкресят. И така, кой е човекът, на чиято кожа липсват тези символи?

Говореше с невъзмутим тон, но пулсът му се ускори. Ако Казз не бъркаше, може би разпозна агент на съществата, които бяха върнали към живот цялото човечество. Дали те щяха да се окажат предрешени богове?

— Робърт Спрус! — каза Фригейт.

— Преди да правим прибързани заключения — намеси се Монат, — не забравяйте, че може и случайно да са го пропуснали.

— Ще разберем — зловещо произнесе Бъртън. — Но защо са им тези символи? Защо е било необходимо да ни белязват?

— Вероятно, за да ни разпознават или за да ни подредят в списък — каза Монат. — Никой не знае, освен Онези, които ни заселиха тук.

— Нека да си поговорим със Спрус лице в лице — предложи Бъртън.

— Първо ще трябва да го хванем — отвърна Фригейт. — Казз направил грешка — споменал пред Спрус, че знае за съществуването на тези знаци. Станало на закуска тази сутрин. Аз не бях там, но присъствалите ми казаха, че Спрус пребледнял. След няколко минути се извинил и отишъл нанякъде. Оттогава никой не го е виждал. Изпратихме групи да претърсят нагоре и надолу по Реката, на отсрещния бряг, също и хълмовете.

— Бягството му е самопризнание за вина — каза Бъртън.

Беше разгневен. Нима се отнасяха към човечеството като към добитък, който трябва да бъде дамгосан с някаква гнусна цел?

По-късно следобед барабанен бой извести залавянето на Спрус. След три часа стоеше пред масата на съвета в наново построената голяма сграда. Зад масата се настаниха членовете на съвета. Затвориха вратите, защото смятаха, че могат да се справят с това положение по-добре, ако наоколо не се блъска тълпа. Но присъстваха също Монат, Казз и Фригейт.

— Още сега мога да ти кажа — започна Бъртън, — че решихме да използваме всякакви средства, за да изтръгнем истината от тебе. Противно на принципите на всеки от седящите тук е да използва изтезания. Ние презираме и се гнусим от онези, които прибягват до мъчения на човешки същества. Но смятаме, че в този случай по-добре да не се съобразяваме с принципите си.

— Би трябвало винаги да се съобразяваме с принципите си — с равен глас каза Спрус. — Целта никога не оправдава средствата. Дори ако придържането към принципите означава поражение, смърт и невежество.

— Твърде много е заложено на карта — намеси се Таргоф. — Аз, който съм бил жертва на безскрупулни типове, Руах — изтезаван няколко пъти през живота си — и другите — всички сме на едно мнение. Ще използваме срещу тебе огън и нож, ако се наложи. Необходимо е да научим истината.

А сега ми кажи дали си един от Онези, които извършиха възкресяването ни?

— Ако ме измъчвате, няма с нищо да сте по-добри от Гьоринг и неговата банда — каза Спрус. Гласът му вече потрепваше. — Всъщност ще се окажете много по-долни, защото вие извършвате насилие над себе си, за да заприличате на него, и то, за да научите нещо, което може би съществува само във въображението ви. А дори и да го има, може би не си струва да платите за това подобна цена.

— Кажи ни истината — настояваше Таргоф. — Недей да ни залъгваш. Ние знаем, че ти сигурно си агент. Може би дори си някой от Онези.

— В каменното огнище ей там разпалват огън — каза Бъртън. — Ако не проговориш веднага, ти ще… е, мога да те уверя, че печенето на огън ще бъде най-лекото от страданията ти. Аз съм специалист по арабските и китайските методи за изтезания. Трябва да знаеш, че те бяха изобретили някои много изтънчени средства за изтръгване на истината. И в момента нямам никакви задръжки да приложа на практика знанията си.

Бледият и изпотен Спрус отвърна:

— Ако направиш това, може би ще си преградиш пътя към вечен живот. Най-малкото ще се върнеш далеч назад по пътя си, ще забавиш осъществяването на крайната цел.

— Какви са тези приказки? — попита Бъртън.

Спрус не го слушаше.

— Не издържаме на болка — промърмори под носа си. — Твърде чувствителни сме.

— Ти ще проговориш ли най-сетне? — прекъсна го Таргоф.

— Дори й мисълта за самоунищожение е болезнена и я отбягваме освен при абсолютна необходимост — мънкаше си Спрус. — Въпреки факта, че знам — ще живея отново.

— Я го настанете над огъня — обърна се Таргоф към двамата мъже, които държаха Спрус.

Монат се намеси.

— Един момент, моля. Спрус, науката на моето човечество беше много по-напреднала от земната. Затова и съм по-подготвен за обосновани предположения. Вероятно бихме могли да ти спестим болката от огъня и болката да измениш на своята задача, ако само потвърждаваш това, което ще ти казвам. По този начин ти няма да допуснеш активно предателство.

Спрус промълви:

— Слушам те.

— Според моята хипотеза ти си земен човек. И принадлежиш на епоха, която е разположена във времето далеч след 2008 година от новата ера. Би трябвало да си потомък на малцината, оцелели от излъчването на моя скенер. Ако съдя по технологията и могъществото, необходими да преобразувате повърхността на тази планета в една огромна долина на Реката, твоето време несъмнено е много след двадесет и първи век. Казвам го просто като налучкване — петдесети век от новата ера?

Спрус се озърна към огъня и каза:

— Можеш да добавиш още две хиляди години.

— Ако тази планета е с размерите на Земята, не би могла да побере цялото гъмжило. Къде са другите — мъртвородените, децата, умрели преди да навършат пет години, слабоумните и идиотите, а и тези, които са живели след двадесети век?

— На друго място са — отговори Спрус. Пак погледна през рамо огъня и стисна устни.

— Моите хора — продължи Монат — имаха една теория, според която след време щяхме да достигнем възможността да надникнем в собственото си минало. Няма да се впускам в подробности, но беше възможно да се наблюдават визуално минали събития и да бъдат записвани. Разбира се, смятахме пътешествията във времето за чиста измислица.

И какво, ако вашата култура е могла да направи това, за което ние само разсъждавахме? Какво, ако сте записали всяко човешко същество, живяло някога? Намерили сте тази планета и сте сътворили долината на тази Река? Някъде, може би под повърхността на планетата, вие сте използвали преобразуване на енергия в материя, да речем с източник разтопеното ядро на планетата, и от записите сте възпроизвели телата? Използвали сте биотехнологии, за да подмладите телата, да им възвърнете изгубените очи, крайници и така нататък и за да отстраните недъзите им?

После отново сте записали възсъздадените тела и сте съхранили записите в някаква огромна памет? След това сте унищожили телата? И сте ги възпроизвели отново чрез някакви проводници, използвани също и за зареждането на граалите? Бихте могли да ги инсталирате под самата повърхност. Така възкресението е възможно, без да го обясняваме със свръхестествени причини.

Но остава големият въпрос — защо?

— Ако разполагаше със силите, правещи възможно всичко това, нямаше ли да сметнеш, че това е твой нравствен дълг? — попита Спрус.

— Да, но аз бих възкресил само онези, които заслужават.

— Но ако други не приемат критериите, с които ги подбираш? Наистина ли си въобразяваш, че си достатъчно мъдър и добър, за да отсъдиш? Нима искаш да се поставиш на едно стъпало с Бог? Не, всички трябва да получат своята втора възможност, колкото и да са звероподобни, себични, дребнави или глупави. После те сами ще решават…

Млъкна, сякаш вече съжаляваше за избухването си и не искаше да говори повече.

— Освен това — каза Монат — бихте поискали да изследвате човечеството такова, каквото е съществувало в миналото. Да запишете всички езици, на които някога е говорил човек, нравите, философските теории, биографиите. За да направите това, нужни са ви агенти, преструващи се на възкресени, които да се смесят с хората край Реката и да си водят бележки, да наблюдават, да изучават. И колко ще продължи това изследване? Хиляда години? Две хиляди? Десет хиляди? Милион?

А какво ще кажеш за възможното ни премахване след това? Ще останем тук завинаги ли?

— Ще останете тук толкова дълго, колкото е необходимо за усъвършенстването ви — изкрещя Спрус. — А после…

Стисна устни, изгледа вбесено присъстващите и каза:

— Продължителното общуване с вас принуждава дори и най-издръжливите сред нас да възприемат някои от вашите особености. Ние самите ще се нуждаем от усъвършенстване. Вече се чувствам омърсен…

— Сложете го над огъня — заповяда Таргоф. — Ще узнаем цялата истина.

— Нищо няма да научите! — извика Спрус. — Отдавна трябваше да направя това! Кой знае какво…

Рухна на пода, цветът на кожата му се промени в сивкавосин. Доктор Щайнборг, член на съвета, го прегледа, но за всички беше ясно, че е умрял.

Таргоф предложи:

— Докторе, по-добре го отнесете. Направете му дисекция. Ще чакаме тук да ни кажете какво сте открили.

— С каменни ножове, без химикали и микроскопи, какво очаквате да ви съобщя? — промърмори Щайнборг. — Но ще направя всичко, което е по силите ми.

Изнесоха тялото. Бъртън каза:

— Радвам се, че не ни принуди да признаем нашия блъф. Ако си беше държал устата затворена, щеше да ни надвие.

— Значи не си имал намерението да го изтезаваш? — попита Фригейт. — Надявах се, че заплахата не е истинска. Ако го бяхте направили, щях да си тръгна оттук и да не погледна повече никого от вас.

— Разбира се, че нямахме такива намерения — каза Руах. — Тогава Спрус би имал право. Щяхме да паднем право при хора като Гьоринг. Но бихме опитали други средства. Например хипнозата. Бъртън, Монат и Щайнборг са експерти в тази област.

— Най-неприятното е, че и сега не знаем дали научихме истината — каза Таргоф. — Той би могъл да ни излъже. Монат изказа някои предположения и ако е сгрешил, Спрус ни е подвел, като се съгласяваше с тях. Бих казал, че в нищо не можем да бъдем сигурни.

Стигнаха до съгласие в едно — вероятността да засекат още някой от агентите чрез липсата на символи на челото му се стопи до нула. Сега Те — които и да бяха — знаеха, че знаците са достъпни за зрението на Казз и подобните на него. Щяха да се погрижат тази отлика да изчезне.

Щайнборг се върна след три часа.

— Няма нищо, което да го отличава от всеки представител на вида Homo sapiens. Освен това малко устройство. — Той им показа малка блестящочерна топчица с размерите на главичка от кибритена клечка. — Открих го прикрепено на предния дял от мозъка. Беше свързано към някои нерви с толкова тънки проводници, че ги забелязах само под определен ъгъл, когато видях отразената от тях светлина. Според мен Спрус се самоуби с това устройство и го е направил, като буквално си е представил, че е вече мъртъв. Това устройство някак е превърнало желанието за смърт в действителност. Може би е реагирало на мисълта, като е изпуснало отрова, която обаче нямам възможността да анализирам.

Той завърши и подаде топчицата на другите, за да я огледат.