В телата си разпръснати върнете се

29

— Въвлече ни в дълга и тежка гонитба, Ричард Бъртън — каза мъжки глас на английски.

Бъртън отвори очи. Да се намери в това място беше толкова неочаквано, че главата му се завъртя. Но само за секунда.

Седеше в кресло от някакъв много мек еластичен материал. Помещението представляваше идеално кълбо, стените му бяха бледозелени и полупрозрачни. Виждаше навсякъде други кълба — отпред, отзад, отгоре, а когато се наведе — и отдолу. Отново се озадачи, защото другите зали не просто допираха стените на тази, а ги пресичаха. Части от кълбата навлизаха в неговото, но толкова безцветни и прозрачни, че едва се забелязваха.

На отсрещната стена личеше по-тъмен зелен овал. Извивката му следваше стената. А в овала призрачно мержелееше изображение на гора. Еленче годиначе претича през картината. От нея се носеха аромати на бор и кучешки дрян.

Срещу него в огромния мехур седяха дванадесет души, настанени н кресла като неговото. Шестима бяха мъже, останалите — жени. С изключение на двама, косите на всички бяха черни или тъмнокестеняви, а кожата им — тъмна от загар. Трима имаха азиатски извивки на очите. Косата на един от мъжете беше ситнокъдрава.

Една от жените бе вързала дългата си вълниста руса коса на висок кок. Косата на друг мъж се отличаваше с червеникавия цвят на лисича козина. Беше красив, с неправилни черти на лицето, с дълъг и извит нос и яркозелени очи.

Всички бяха облечени в сребристи или пурпурни блузи с набрани яки и свободни ръкави, с тънки блещукащи колани, с поли и сандали. Както жените, така и мъжете бяха с боядисани нокти на ръцете и краката, използваха червило и грим и носеха обици.

Над главата на всеки, почти докосвайки косата му, висеше многоцветен глобус с диаметър около един фут. Въртяха се, просветваха и променяха цветовете си във всеки оттенък на спектъра. Понякога от глобусите бликваха дълги шестоъгълни лъчи в зелено, синьо, черно или яркобяло. После лъчите изчезваха, но ги заместваха други.

Бъртън сведе поглед. Беше облечен само в черно парче плат, препасано на кръста му.

— Ще изпреваря първите ти въпроси, като ти кажа, че няма да получиш никаква информация къде си в момента.

Говореше червенокосият мъж. Ухили се на Бъртън, като му показа нечовешки бели зъби.

— Така да бъде — каза Бъртън. — А на кои въпроси, ще ми отговориш, Който-ще-да-си? Например как ме намерихте?

— Името ми е Лога — уточни червенокосият. — Намерихме те чрез съчетание на методи за издирване и късмет. Процедурата беше доста сложна, но ще ти я обясня по-просто. Голям брой наши агенти те търсеха, но всъщност количеството се оказа нищожно в сравнение с тридесет и шест милиарда шест милиона девет хиляди шестстотин тридесет и седем кандидати, живеещи по Реката.

Кандидати ли, повтори наум Бъртън. Кандидати за какво? За вечен живот? Нима Спрус каза истината за целта на Възкресението? Лога продължи:

— Въобще не сме си представяли, че ни бягаш с поредица самоубийства. Дори когато те засичаха в толкова отдалечени една от друга области, че не би могъл да изминеш разстоянието освен чрез възкресяване, ние нищо не заподозряхме. Смятахме, че си бил убит и след това пренесен. Годините минаваха. Не знаехме къде си. Имахме да свършим и други неща, така че изтеглихме всички свои агенти от „случая Бъртън“, както го нарекохме, освен някои, настанили се в двата края на Реката. Ти бе узнал някак за полярната кула. По-късно научихме как. Твоите приятели Гьоринг и Колоп ни помогнаха много, разбира се, без да знаят, че говорят с Етични.

— Кой ви съобщи, че съм се появил близо до края на Реката?

Лога се усмихна.

— Не е необходимо да знаеш това. Все едно щяхме да те заловим. Разбираш ли, всяко място в предвъзкресителната кухина — където ти неочаквано се събуди в етапа преди възкресението — има автоматичен брояч. Сложени са за улеснение в статистиката и изследванията. Имаме навика да съхраняваме записи на събитията. Например всеки кандидат, умирал повече пъти от средното равнище, рано или късно става обект на проучване. Обикновено по-късно, защото не ни стига време за всичко. Чак към твоята седемстотин седемдесет и седма смърт погледнахме няколко случая с твърде висока честота на възкресявания. Ти беше рекордьор. Предполагам, би трябвало да те поздравя за това.

— Значи има и други?

— Но те не се спасяват от преследване, ако това искаш да научиш. А и относително не са толкова много. Нямахме представа, че точно ти си постигнал тази вдигнала шум бройка. Твоето място в кухината беше празно, когато надникнахме по време на статистическото изследване. Двамата техници, които те видели при събуждането ти по-рано, те разпознаха по твоята… снимка.

Нагласихме възкресителя така, че при следващото създаване на твоето тяло алармената система да те пренесе тук.

— Ами ако не бях умрял отново? — попита Бъртън.

— Беше обречен да умреш! Искаше да навлезеш в полярното море през устието на Реката, нали? Това е невъзможно. Последните сто мили от Реката преминават през подземен тунел. Всяка лодка би се пръснала на трески. И като другите, осмелили се да предприемат това пътешествие, ти щеше да умреш.

Бъртън си припомни нещо.

— Моята снимка… която взех от Агно. Очевидно е била направена по времето, когато служих като офицер в ротата на Джон, в Индия. Как се сдобихте с нея?

— С изследвания, мистър Бъртън — все още усмихнат отговори Лога.

Бъртън изгаряше от желание да смачка с юмрук това излъчващо превъзходство лице. Привидно нищо не го възпираше, би могъл да стане, да отиде при Лога и да го удари. Но знаеше, че Етичните нямаше да седнат в една стая с него, без да се подсигурят. По-скоро биха пуснали бясна хиена на свобода.

— Успяхте ли да откриете каква е причината да се събудя преждевременно? И какво е накарало и другите да излязат от безсъзнанието?

Лога трепна. Неколцина от останалите зяпнаха изумено.

Лога се опомни пръв.

— Изследвахме тялото ти много подробно. Не можеш да си представиш какво старание вложихме. Освен това прегледахме всеки елемент от твоя… психоморф. Или ако предпочиташ — аурата ти. — Той посочи кълбото над главата си. — Не намерихме нищо, което да ни насочи.

Бъртън отметна глава назад в дълъг буен пристъп на смях.

— Значи вие, копелета, не знаете всичко!

Лога разтегли в усмивка стиснатите си устни.

— Не. И никога няма да знаем всичко. Само Един е всемогъщ.

Той докосна челото, устните, сърцето и половите си органи с трите най-дълги пръста на дясната си ръка. Другите направиха същото.

— Обаче трябва да ти кажа, че ни изплаши, ако това ще ти позволи да се чувстваш по-добре. И още се страхуваме от тебе. Разбираш ли, почти напълно сигурни сме, че си от онези хора, за които ни предупредиха.

— Предупредиха ви да се пазите ли? И кой ви каза?

— Ами… нещо като гигантски компютър, но жив. И неговият оператор. — Той пак раздвижи ръката си в странния жест. — Това е всичко, което смятам да ти кажа, въпреки че ти нищо няма да помниш от случилото се тук долу, когато те върнем в Речната долина.

В съзнанието на Бъртън гневът се надигна като облак, но не дотам, че да пропусне израза „тук долу“.

Лога каза:

— Данните показват, че може би си способен да застрашиш нашите планове. Защо би го направил или по какъв начин — не знаем. Но ние уважаваме източника на информацията, дори не би могъл да проумееш колко го уважаваме.

— Щом толкова му се доверявате, защо просто не ме пъхнете някъде на хладно? Оставете ме да си вися на онова място, да се въртя като печено на шиш, докато си осъществите плановете.

— Не можем! Та дори само такава постъпка е достатъчна да съсипе всичко! Как тогава ще постигнеш спасението си? А и така бихме си позволили да извършим непростимо насилие! Немислимо е!

— И принудата да бягам и да се крия от вас беше достатъчно насилствена — каза Бъртън. — И сега насила ме държите тук против волята ми. И отново насила ще изтриете от паметта ми тази малка раздумка с вас.

Лога сякаш беше готов да закърши ръце. Ако той беше Тайнственият Непознат, изменникът сред Етичните, беше и велик актьор. Лога каза угрижено:

— Това е вярно само отчасти. Трябва да предприемем някои действия, за да се предпазим. Ако беше някой друг, а не ти, бихме те оставили на спокойствие. Вярно, нарушихме своите нравствени принципи, като те принудихме да бягаш от нас и когато те изследвахме. Но това трябваше да стане. Повярвай ми, плащаме за това с душевни терзания.

— Бихте могли да ми се издължите донякъде, ако ми кажете защо всички живели някога човешки същества са възкресени. И как го направихте.

Лога заразказва, понякога се намесваше и друг. Най-често русокосата жена и след малко Бъртън реши, че тя или е съпруга на Лога, или заема висок пост.

Обаждаше се и един от мъжете. В тези моменти другите се вслушваха почтително и Бъртън си направи извода, че този е ръководителят на групата. Веднъж мъжът завъртя глава и светлината се отрази от едното око. Бъртън го зяпна, преди това не бе забелязал, че лявото око на мъжа е скъпоценен камък.

Бъртън предположи, че това е някакво устройство, което даваше на този човек сетиво или възприятия, недостъпни за останалите. Вече се чувстваше притеснен, когато множеството фасети на светещото око се насочваха към него. Какво ли виждаше този прозрачен многостен?

Към края на обяснението Бъртън не научи много повече отпреди. Етичните могли да наблюдават миналото с някакъв хроноскоп. И с него правели записи на каквито пожелаели физически обекти. После използвали записите като модели и осъществили възкресението с преобразуватели на енергията в материя.

— А какво би станало — попита Бъртън, — ако създадете две тела на някой човек по едно и също време?

Лога се усмихна лукаво и каза, че правили такива опити. Но само в едното тяло имало живот.

Бъртън също се засмя — като котка, току-що закусила с мишка.

— Мисля, че ме лъжете. Или ми казвате полуистини. Във всичко това прозира измама. Нали човешките същества могат да достигнат такова изключително високо нравствено равнище, че да „продължат нататък“, а защо вие, Етичните, щом сте по-висши, още стоите тук? Защо и вие не сте „продължили нататък“?

Лицата на всички, освен Лога и мъжа с чудатото око, застинаха. Лога се разсмя.

— Твърде остроумно. Великолепен довод. Мога само да ти отговоря, че някои от нас наистина продължават. Но от нравствена гледна точка от нас се изисква повече, отколкото от вас — възкресените.

— И все пак си мисля, че лъжете. Обаче нищо не мога да направя. — Бъртън се озъби. — Поне засега.

— Ако упорстваш в това си отношение, никога няма да продължиш — каза му Лога. — Но смятахме, че ти дължим обяснение какво правим. Когато заловим другите, при които е имало намеса, ще направим същото за тях.

— Да, сред вас има Юда — каза Бъртън, наслаждавайки се на въздействието на тези думи.

Но мъжът със скъпоценния камък в очната кухина се обади:

— Лога, защо не му кажеш истината? Така ще му изтриеш гадната самодоволна усмивчица от лицето и ще го поставиш на мястото му.

Лога се поколеба.

— Както кажеш, Танабур. Бъртън, от този момент ще ти се наложи да бъдеш особено предпазлив. Не бива да се самоубиваш повече и трябва да се бориш за живота си не по-малко свирепо, отколкото на Земята, където си смятал, че имаш само един живот. Броят на възможностите за възкресенията при всеки човек е ограничен. След като бъде надминато някакво число — то е различно при отделните хора и не може да бъде определено точно — психоморфът изглежда вече губи способността си да се съединява с тялото. Всяка смърт отслабва привличането между тялото и психоморфа. И накрая психоморфът стига до точката, от която няма връщане назад. Той се превръща, нека използваме ненаучен термин, в „загубена душа“. Броди безтелесен във вселената. Ние сме способни да усетим тези неслети психоморфи без инструменти, за разлика от психоморфите на, как би ги нарекъл — „спасените“, които изчезват изцяло извън обсега на сетивата ни.

Така че сам виждаш, трябва да се откажеш от тези пътувания чрез смъртта. Тази е причината непрекъснатите самоубийства на горките нещастници, безсилни да се справят с живота, да не са непростим грях, но да бъдат нещо непоправимо.

Другият мъж го прекъсна:

— Предателят, незнайният мръсник, който твърди, че ти помага, всъщност те използва за своите цели. Не ти е казал, че прахосваш своя шанс за вечен живот, като осъществяваш неговите — и своите — планове. Който и да е, той или тя, но е зъл. Зъл, зъл!

Затова бъди внимателен отсега нататък. Може би ти остават десетина смърти. Или пък следващата ти смърт ще се окаже последна!

Бъртън скочи и изкрещя:

— Значи не искате да отида до края на Реката? Защо? Защо?

Лога каза:

— Сбогом. Прости ни и за това насилие.

Бъртън не видя никой от дванадесетте срещу него да насочва някакъв уред. Но съзнанието изскочи от него като стрела от лък и той се събуди…