В телата си разпръснати върнете се

6

Бъртън разгледа скалите в основата на планината. Черносиният дребнозърнест камък на самата планина му приличаше на някакъв вид базалт. Но край основата парчета кварц бяха пръснати по земята или се подаваха от нея. Изглеждаше вероятно да са се откъртили някъде отгоре, може би планината не се състоеше от плътна базалтова маса. С острия ръб на парче кварц той изчегърта малко от лишея. Камъкът отдолу беше зеленикав доломит. Явно късовете кварц падаха от доломита, макар и в жилата да не личаха признаци на разпукване.

Лишеят може би представляваше Parmelia saxitilis, който растеше също и по стари кости, така че според „Учение за знаците“ лекуваше епилепсия, а също облекчаваше рани по тялото.

Върна се при групата, защото чу удари на камък върху камък. Всички стояха около прачовека и американеца, клекнали с гръб един към друг и заети с парчетата кварц. И двамата дялкаха груби остриета на брадви. Докато останалите гледаха, направиха още шест.

После всеки взе голяма кварцова буца и я разцепи на две с помощта на тежък камък. Започнаха да изчукват дълги тънки парчета от кварца. Обръщаха буците и удряха неуморно, докато не направиха по дузина остриета.

Продължаваха да работят — единият живял преди стотици хиляди години, другият пък крайният изтънчен продукт на човешката еволюция, създаден от най-висшата цивилизация (от гледна точка на технологията) на Земята и всъщност един от последните човеци на планетата, ако можеше да се вярва на разказите за станалото.

Изведнъж Фригейт изрева, подскочи и се затътри наоколо, стиснал здраво левия си палец. Един от ударите му не улучи каквото трябваше. Казз се ухили и оголи зъби като надгробни камъни. Той също стана и тръгна през тревата със странната си търкаляща се походка. Върна се след минути с няколко бамбукови пръчки — едните със заострени краища, другите обикновени. Седна да обработва една от пръчките, докато разцепи единия край и втъкна издяланото триъгълно острие на брадва. Върза го с дълги стръкове трева.

След половин час групата беше въоръжена с издялани камъни, брадви с бамбукови дръжки, ножове, копия с каменни върхове или със заострен край на пръчката.

Фригейт вече не се оплакваше от болки в ръката, кървенето престана. Бъртън го попита как е стигнал до такова майсторство в обработката на камъни.

— Бях антрополог-любител. Мнозина — поне относително — имаха хоби да се учат как да правят оръжия и инструменти от камък. Някои от нас станаха доста сръчни, макар че не вярвам някой да се мереше по бързина и умения с майстор от неолита. Нали онези момчета цял живот това са правили. А аз между другото знам доста и за обработката на бамбука, така че мога да бъда полезен.

Потеглиха обратно към реката. Поспряха за малко на върха на висок хълм. Слънцето светеше почти точно над главите им. Можеха да огледат реката на много мили и в двете посоки, а и да надникнат оттатък, на другия бряг. Бяха твърде далече, за да различат някакви фигури през широката цяла миля река, но виждаха, че и там са пръснати гъбоподобните камъни. Релефът от другата страна беше същият като отсам. Поле с ширина около миля и може би две и половина мили хълмове в подножието на планината, гъсто обрасли с гора. Над тях — отвесното лице на недостъпната черна и синьозеленикава скала.

На север и на юг долината продължаваше направо около десет мили, после завиваше и се губеше от погледа.

— Тук изгревът идва късно, а залезът — твърде рано — каза Бъртън. — Е, трябва да използваме по-добре светлите часове.

В този миг всички подскочиха, а неколцина не сдържаха виковете си. От всяка каменна гъба се надигна син пламък, изригна на поне двайсетина фута и изчезна. След няколко секунди долетя далечен гръм, който отекна в планината зад тях.

Бъртън сграбчи в ръцете си момичето и се забърза надолу по склона. Поддържаха ускорения ход, но бяха принудени от време на време да си поемат дъх. Въпреки това Бъртън се чувстваше превъзходно. Минаха толкова години, откакто си позволяваше така да прахосва силата на мускулите си, и не искаше да губи усещането. Едва можеше да повярва, че доскоро лявото му стъпало бе подуто от гной, а сърцето му биеше лудо от най-късата стълба.

Навлязоха в полето и продължиха да подтичват, защото виждаха вълнението около една от гъбите. Бъртън ругаеше изпречилите се на пътя му и ги разбутваше. Гледаха го кръвнишки, но никой не посегна. В един миг се озова насред празното място около основата на гъбата. И видя какво бе привлякло вниманието на хората. Освен това го помириса.

Зад него Фригейт промърмори:

— Боже мой! — Опита се да повърне на празен стомах.

Бъртън бе видял премного през живота си, за да го засегне лесно грозната гледка. Освен това умееше да прекрачва встрани от действителността, ако нещата станеха твърде мрачни или болезнени. Понякога правеше това, с усилие на волята. Но обикновено ставаше несъзнателно. И този път съзнанието му се отдръпна инстинктивно. Трупът лежеше на хълбок под ръба на горната издадена част на камъка. Кожата беше напълно обгорена и оголените мускули — овъглени. Носът, ушите, пръстите, половите органи бяха изчезнали.

Наблизо една коленичила жена мрънкаше молитви на италиански. Имаше огромни черни очи, които биха му се сторили красиви, без червенината и сълзите. Впечатляващото тяло веднага би погълнало цялото му внимание при други обстоятелства.

— Какво се случи? — попита той.

Жената спря молитвата и го погледна. После стана и зашепна:

— Отец Джузепе се облягаше на този камък. Каза, че бил гладен. Не виждал смисъл да го възкресяват от мъртвите само за да умре от глад. Аз му казах, че няма да умрем, как бихме могли да умрем? Нали ни вдигнаха от гробовете, значи ще се погрижат за нас. А той каза, че може и да сме в ада. Щели сме вечно да ходим голи и гладни. Помолих го да не богохулства, поне той сред всички нас не би трябвало да богохулства. Но той се оплака, че не това бил говорил четиридесет години на хората и после… после…

Бъртън изчака две-три секунди и я подкани:

— И после?

— Отец Джузепе каза, че нямало адски огън, но би го предпочел пред вечния глад. След това изскочиха пламъците и го погълнаха, шумът беше като от гръмнала бомба, след това вече беше мъртъв, изгорял до смърт. Беше ужасно, ужасно.

Бъртън мина на север от трупа, за да духа вятърът в гърба му, но и така му прилошаваше от смрадта. И не толкова миризмата го смущаваше, колкото идеята за смъртта. Едва преваляше първият ден на Възкресението и ето — първият мъртвец. Нима възкресените бяха отново уязвими за смъртта, както на земята? И ако беше така, какъв смисъл имаше всичко?

Фригейт се справи с напъните на своя празен стомах. Блед и разтреперан, той дойде при Бъртън. Стоеше с гръб към мъртвия мъж.

— Не е ли по-добре да се отървем от него? — каза той, сочейки през рамо.

— И аз така мисля — невъзмутимо отвърна Бъртън. — Обаче за съжаление кожата му е унищожена.

Ухили се на американеца. Фригейт му отговори със смаян поглед.

— Ето така — каза Бъртън. — Хванете го за краката, аз ще поема от другия край. Ще го хвърлим в реката.

— В реката? — повтори Фригейт.

— Дааа. Освен ако искате да го занесете до хълмовете и там да изчовъркате с камък дупка за него.

— Не мога — изпъшка Фригейт и се отдалечи.

Бъртън го изгледа с погнуса и махна на прачовека. Казз изръмжа и пристъпи напред към трупа с особената си походка — опираше се на земята с външните ръбове на ходилата си. Наведе се и преди Бъртън да хване обгорелите чуканчета на краката, Казз вдигна мъртвото тяло над главата си, направи няколко крачки към водата и го хвърли. То потъна, но течението го завлече покрай брега. Казз реши, че това не му харесва. Навлезе навътре до кръста и се потопи под водата за около минута. Явно избутваше трупа към дълбокото.

Алис Харгрийвз гледаше ужасена.

— Но нали ще пием от тази вода!

— Реката ми се струва достатъчно голяма да се пречисти — каза Бъртън. — Както и да е, ще си имаме твърде много грижи, за да обръщаме внимание и на санитарните норми.

Бъртън се обърна, защото Монат го докосна по рамото и показа:

— Вижте там!

На мястото, където би трябвало да е тялото, водата кипеше. Внезапно сребристобяла перка се подаде над повърхността.

— Както виждате, вашите тревоги за заразяването на водата са напразни — каза Бъртън на Алис Харгрийвз. — В реката има лешояди. Чудя се… чудя се доколко е безопасно да се плува в нея.

Поне прачовекът се измъкна от реката, без да го нападнат. Стоеше пред Бъртън, тръскаше капките от обезкосменото си тяло и показваше в усмивка грамадните си зъби. Беше страховито грозен. Но притежаваше знанията на първобитен човек, които вече се оказаха полезни в този свят на първобитни условия. И би било дяволски добре човек да го има зад гърба си при схватка с врагове. Макар и нисък, от него лъхаше чудовищна мощ. Масивните кости даваха широка основа за още по-масивните мускули. Очевидно, по някаква своя причина, той се привърза към Бъртън.

На Бъртън му беше приятно да си мисли, че дивакът със своите дивашки инстинкти е „разпознал“ в него човека, когото трябва да следва, за да оцелее. Още повече, като прачовек беше и по-близо до животните, следователно имаше по-развита интуиция. Така че би доловил добре развитите психически способности на Бъртън и би изпитал симпатия към него, макар и Бъртън да принадлежеше към вида Homo sapiens.

После Бъртън си напомни, че известността му като медиум се дължеше на собствените му усилия и че всъщност наполовина си оставаше шарлатанин. Толкова говореше за своите „сили“ и толкова слушаше приказките на жена си, че сам започна да си вярва. Но имаше моменти, когато си спомняше, че поне наполовина способностите му са измислица.

Независимо от това, беше изкусен хипнотизатор и искрено вярваше, че очите му излъчват особена свръхсетивна мощ, когато той пожелаеше. Може би това привлече получовека към него.

— Тази скала изхвърли страхотно количество енергия — каза Лев Руах. — Сигурно е електрическа. Но защо? Не ми се вярва този разряд да е бил безцелен.

Бъртън плъзна поглед по каменната гъба. Сивкавият цилиндър в централната вдлъбнатина изглеждаше недокоснат от пламъците. Пипна камъка. Не по-топъл, отколкото би го загряло обедното слънце.

Лев Руах казваше:

— Не го пипайте! Може да има още… — и спря, когато видя, че предупреждението беше закъсняло.

— Още един електрически разряд? Не мисля. Поне известно време няма защо да го чакаме. Този цилиндър е оставен, за да научим нещо от него.

Сложи ръце на горния ръб и скочи напред. Издърпа се върху гъбата с лекота, на която се зарадва. Толкова отдавна му липсваше усещането за младост и сила. Или за такъв глад.

Някои в тълпата му закрещяха да слиза, преди синият огън да се е появил пак. Други сякаш се надяваха точно това да се случи. Мнозинството се задоволи да го остави да си троши главата.

Нищо не се случи, но той не беше съвсем сигурен дали няма да изгори. Голите му стъпала усещаха само приятната топлина на камъка.

Премина над вдлъбнатините и пъхна пръсти под капака на цилиндъра, който се надигна без съпротива. Сърцето му се разтуптя от вълнение, когато надникна вътре. Очакваше чудото и то се появи. Преградите прикрепяха шест кутии — до една пълни.

Махна на групата си да се качат при него. Казз се издърпа с лекота. Фригейт, който се свести от призляването, скочи върху камъка с небрежността на атлет. Ако това приятелче нямаше толкова слаб стомах, каза си Бъртън, щеше да бъде ценна придобивка. Фригейт се обърна и изтегли Алис, която се подпря на длани.

Скупчиха се наоколо и главите им се сведоха над вътрешността на цилиндъра. Бъртън каза:

— Но това си е направо граал Вижте само! Пържола, дебела сочна пържола! Хляб и масло! Конфитюр! Салата! А това какво е? Пакет цигари? Дааа! И пура! И чаша бърбън, при това хубав, ако съдя по аромата! И нещо… но какво е?

— Прилича ми на пачка дъвка — обясни Фригейт. — Но без опаковка. А това трябва да е… какво ли е? Запалка за цигарите?

— Ядене! — кресна някакъв мъж.

Едър мъжага и не от хората, които Бъртън определяше като „своята група“. Бе ги последвал, други също се катереха върху каменната гъба. Бъртън бръкна под кутиите в цилиндъра и сграбчи малкия сребрист правоъгълен предмет на дъното. Фригейт каза, че сигурно бил запалка. Бъртън не знаеше какво е „запалка“, но предполагаше, че осигурява огънче за цигарите. Скри предмета в пръстите си, а с другата ръка затвори капака. Устата му се напълни със слюнки, коремът му къркореше. Другите гледаха още по-алчно от него. По лицата им виждаше, че недоумяваха защо не вади храната.

Големият мъж заговори гръмко и грубо на триестски италиански диалект:

— Гладен съм и ще пречукам всеки, дето посегне да ме спре! Я отваряй това!

Другите нищо не казаха, явно очакваха Бъртън да поеме ролята си на водач. Но той само промърмори:

— Отвори си го сам.

И се обърна с гръб. Останалите се колебаеха. Бяха видели и помирисали храната. От устата на Казз течаха лиги. Но Бъртън им каза:

— Вижте тази тълпа. След минутка само ще се сбият. Предлагам да ги оставим, нека си делят мръвките. Нали разбирате, не бягам от сбивания — добави със свирепо изражение. — Но съм сигурен, че и нашите цилиндри ще се напълнят с храна за вечеря. Тези цилиндри, или граали, ако предпочитате, само трябва да бъдат поставени върху камъните, за да се напълнят. Очевидно е, нали затова са ни оставили тук този граал.

Тръгна към страната, обърната към реката, и слезе. Повърхността на гъбата вече се препълваше с хора, а още опитваха да се качат. Едрият мъж си взе пържола и заби зъби в нея, но някой посегна да му я отнеме. Той изрева от ярост и внезапно разблъска хората около себе си, за да скочи в реката. След миг се появи сред вълните. А през това време мъже и жени викаха и се удряха за остатъка от храната и предметите в цилиндъра.

Мъжът се носеше по течението на гръб и си похапваше от пържолата. Бъртън внимателно го следеше с поглед, почти очакваше да види как ще го завлече надолу някоя от рибите. Но онзи си плуваше необезпокояван. От двете страни на реката, и нагоре, и надолу, каменните гъби гъмжаха от биещи се хора.

Бъртън се измъкна от тълпата и седна. Групата му накляка или седна около него и впери погледи в шумната сган. Камъкът на граалите заприлича на гнил пън, покрит с личинки. Твърде кресливи личинки. Някои освен това вече червенееха, защото в тълпата се проливаше кръв.

Най-потискаща в сценката беше реакцията на децата. По-малките си стояха настрани, но знаеха, че в граала има храна. Плачеха от глад и ужас, като наблюдаваха викащите и размахващи юмруци възрастни. Очите на малкото момиче до Бъртън останаха сухи, но тя се разтрепери. Стоеше до него с ръце, вкопчени в шията му. Той я потупа по гърба и измънка нещо успокоително, тя не разбра думите, но гласът му й помогна да се съвземе.

Слънцето клонеше към залез. След около два часа щеше да се скрие зад грамадната планина на запад, макар и да не очакваха истинска тъмнина още много часове. Нямаше как да определят колко дълъг беше тукашният ден. Температурата на въздуха се покачваше, но и на слънце не усещаха непоносима горещина, пък и неспирният бриз им помагаше да се охладят.

Казз показа със знаци, че би искал да има на разположение огън и посочи върха на бамбуковото си копие. Несъмнено искаше да го направи по-твърдо в пламъците.

Бъртън огледа металния предмет, взет от граала. Беше направен от твърда сребриста сплав, правоъгълен и плосък, дълъг към два инча и три четвърти от инча широк. От едната страна имаше дупчица, а от другата — плъзгач. Бъртън подпря с нокътя на палеца издатината върху плъзгача и натисна. Плъзгачът мръдна леко надолу и от дупката в другия край се подаде жичка, дълга към половин инч и една десета от инча дебела. Дори под слънчевите лъчи светеше в яркобяло. Докосна с жичката стрък трева. Стръкчето се сгърчи незабавно. Допря жичката в бамбуково копие и тя прогори мъничка дупка. Бъртън върна плъзгача в първоначалното положение и жичката се прибра в сребристата кутийка като горещата глава на огнена костенурка.

Фригейт и Руах изразиха гласно учудването си от мощта, скрита в дребния предмет. Доста волтове напрежение трябвали, за да се нагорещи толкова силно жичката. И за колко щял да стигне зарядът на батерията или радиоактивният елемент, който би следвало да захранва запалката? И как биха могли да го подменят, когато се изчерпи?

Имаха много въпроси, на които не намираха веднага отговор, а може би и никога нямаше да си отговорят. И най-озадачаващият беше — как е възможно да ги върнат към живот в подмладени тела? Който и да бе направил това, притежаваше научни знания, почти божествени по могъществото си. Но празните разсъждения биха могли само да им дадат тема за разговори, не и да решат загадката.

След малко тълпата се пръсна. Цилиндърът лежеше настрани върху камъка. До него — няколко проснати тела, а мнозина сред слизащите мъже и жени бяха ранени. Бъртън си проби път сред хората. Лицето на една жена беше издрано, особено около дясното око. Хълцаше отчаяно, но никой не я поглеждаше. Мъж седеше в тревата и се държеше за слабините, разпрани от остри нокти.

От четиримата върху камъка трима бяха в безсъзнание. Свестиха се от обилно излятата на лицата им вода, взета с граал от реката. Четвъртият, нисък слабичък мъж, беше мъртъв. Някой бе извил главата, за да му счупи врата.

Бъртън вдигна очи към слънцето и каза:

— Не знам точно кога е времето за вечеря. Предлагам да се върнем, малко след като слънцето мине зад планината. Ще сложим в тези вдлъбнатини нашите граали, или свещени канчета, или кофи за помия, наричайте ги както пожелаете. После ще чакаме. А дотогава…

Би могъл да хвърли и това тяло във водата, но сега се замисли за какво да го използва. Обясни на другите какво искаше да направи, свалиха трупа от камъка и го понесоха през полето. Фригейт и Галеаци, някогашен търговец от Триест, бяха първите носачи. Фригейт видимо не желаеше тази работа, но когато Бъртън го помоли, само кимна с глава. Хвана мъртвеца за краката и тръгна напред, а Галеаци го придържаше под мишниците. Алис вървеше зад Бъртън, водеше детето за ръка. Някои от тълпата гледаха с любопитство, подвикваха забележки и въпроси, но Бъртън не ги удостои с внимание.

След половин миля Казз и Монат поеха трупа. Детето сякаш не се плашеше от мъртвия човек. И първия труп бе огледала с интерес, вместо да прояви ужас при вида на обгорения мъж.

— Ако наистина е от древните гали — каза Фригейт, — свикнала е да гледа овъглени тела. Дано да си спомням точно — галите изгаряли жертвите живи в плетени кошници по време на религиозните си церемонии. Не помня в чест на кой бог или богиня са били ритуалите. Ще ми се да имах библиотека за справки. Смятате ли, че някога ще можем да имаме тук библиотека? Май ще мръдна окончателно, ако не мога да чета книги.

— Ще видим — отговори Бъртън. — Ако не са ни осигурили библиотека, ще си я създадем сами. Стига да е възможно.

Помисли, че Фригейт зададе глупав въпрос, но нали и всички останали засега не бяха съвсем наред.

В подножието на хълмовете двама мъже — Роко и Бронтич, смениха Казз и Монат. Бъртън ги поведе сред дърветата през високата до кръста трева. Острите й ръбове дращеха краката им. Бъртън отряза едно стъбло с ножа си и опита здравината и гъвкавостта му. Фригейт не изоставаше от него, не преставаше да бърбори. Вероятно, каза си Бъртън, приказва толкова, за да не мисли за двамата мъртъвци.

— Ако всеки човек, живял някога, е възкресен тук, помислете какви възможности се откриват за изследвания! Помислете за историческите загадки и въпроси, които можем да изясним! Можете да поговорите с Джон Уилкс Бут и да разберете дали действително военният министър Стантън е организирал убийството на Линкълн. Можете да установите кой всъщност е бил Джак Изкормвача. Да си изясните дали е вярно, че Жана д’Арк е вярвала във вещици. Да говорите с наполеоновия маршал Ней, да го попитате успял ли е наистина да избегне взвода за разстрел и дали е станал учител в Америка. Да научите истинската история на Пърл Харбър. Да видите лицето под Желязната маска, ако такъв човек е съществувал. Да разпитате Лукреция Борджия и онези, които са я познавали, за да прецените дали е била такава кучка и отровителка, както смятат повечето хора. Да узнаете кой е убиецът на двамата малки принцове в кулата8. Току-виж самият Ричард III ги е убил.

А и вие самият, Ричард Франсис Бъртън, вашите биографи трябва да си отговорят на много въпроси за живота ви. Наистина ли сте били влюбен в персийка, за която сте искали да се ожените и заради която сте били готов да се откажете от самоличността си и да се превърнете в местен жител? Умряла ли е, преди да се ожените, и наистина ли нейната смърт така ви е огорчила, че споменът за нея ви е преследвал през целия ви живот?

Бъртън го изгледа ядосано. Преди малко се запозна с този мъж, а ето го — вече му задава най-личните и най-нескромни въпроси. Нищо не би могло да го извини.

Фригейт се дръпна назад и запелтечи:

— И… и… е, това може и да почака, както виждам. Но знаете ли, че вашата съпруга е поискала да ви миропомажат малко след смъртта ви и че са ви погребали в католическо гробище — вас, неверника?

Лев Руах, чиито очи непрекъснато се разширяваха от бърборенето на Фригейт, се намеси:

— Вие сте Бъртън, пътешественикът и езиковедът? Откривателят на езерото Танганайка? Който стигнал до Мека, предрешен като мюсюлманин? Преводачът на „Хиляда и една нощ“?

— Нито искам да лъжа, нито има защо да го правя. Аз съм.

Лев Руах го заплю, но вятърът му попречи.

— Кучи син! — изкрещя той. — Гадно нацистко копеле! Чел съм за тебе! Може във всичко друго да си бил изключителен, признавам! Но си бил антисемит!